Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
Мамо- изсъска с приглушен яд Мареца!- Бях се усамотил за малко, за какво съм ти? Не обичаше да го безпокоят във неговите владения, но не смееше да се ежи много на майка си. За това пък, с открита омраза насочи острия си поглед към Тони, но и той го изгледа подобаващо. Мареца отклони очи надолу по стълбите, където на малката площадка между етажите, стоеше инвалидната количка на майка му.
Той кимна и понечи да затвори вратата, но за миг я задържа и се загледа в странната фигура, която слизаше надолу по стълбите. Виждаше се гърбът на тъмното спортно сако на Тони, здраво опънато по шевовете. В страни от него, сякаш поникнали от това тяло, висяха два тънки женски крака, обути в меки тъмнозелени чехли. Странният сиамски близнак, леко се полюшна на едно от стъпалата, след което Мареца затвори вратата. Отиде до угасналият кръг от свещи и взе кожената книга, пъхна я под мишница и се загледа към картината на стената. Там имаше само мрак. Лицето бе изчезнало, прибрало се в своите тъмни покои. *********************** Кафявите, олющени врати на кооперацията, които отдавна бяха загубили броя на залепените по тях некролози, се разтвориха и пуснаха на свобода Соня. Тя леко замижа срещу Матей, напуснала хладния здрач на стълбището и облята изведнъж от ярката слънчева светлина. Крачеше наперено, свила малкия юмрук на дясната си ръка, от който стърчеше късче розова хартия. Приличаше на укрилена ученичка, бързаща за първия учебен ден:
Хубаво беше, че се разделихме със смях. Светът, а и ние самите, имахме нужда от по-големи количества от това ,,вещество”. ********************* Триада готвеше в огромната и ослепително бяла, светла кухня на семейство Григорчинови. Скъпите, вградени кухненски мебели, даваха на готвачката удоволствие и удобство. Върху червените кръгове на котлоните къкреха тенджери, чиито капаци тя от време на време повдигаше. Опитваше ястията, цъкаше и присвиваше вежди, прибавяше подправки, повечето от които малко известни. Тези подправки идваха от далече, от едно място на светът, където Триада се бе родила. Там, тя искаше да погребат сърцето и когато умре. Нейното родно място се намираше върху един континент, който за много хора значеше само тъга и мизерия. Африка! Там, нейде в дебрите на централна Африка, в държава известна под името Уганда. Там бе родена, в едно малко селце, на брега на езерото Виктория, близо до столицата Кампала. Докато повдигаше капакът на една от врящите тенджери и прибавяше щипка кафяв прах в гозбата, Триада сякаш на кино лента виждаше живота си в миналото. Интересни са тези мигове, в които човек тръгва по алеята на спомените, често идващи неканени. При нея, тези състояния бяха породени от нестихващата и носталгия по родния край. Едно място, където животът не бе лесен. Самото и идване на белия свят било тежко, нейната майка починала по време на раждането на Триада, тринадесетото дете в семейството. Баща и, беден рибар и пияница, така и не погледна момиченцото в очите. Никога не я попита, има ли нужда от нещо или как е. Отгледаха я сестрите на майка и, които нямаха деца. Двете стари вещици, както ги наричаха всички в селото със страх. Те бдяха над нея и я посвещаваха в своите тайни, тъмни и дълбоки, идващи от дълбините на времето, от самите недра на древната земя, която имаше много имена. Още като малко момиче, научи добре английския език от пастор Дейвинсън. От мисионерската библиотека взимаше книги, които неуморно четеше, докато бдеше над стадото селски кози, за което отговаряше заедно с още няколко деца. Другите се присмиваха над книгите, но нея я вълнуваше написаното върху прежълтелите и оръфани страници. Изстрадалите от много употреба книги говореха, а тя умееше да слуша. Дните посвещаваше на трудът и четенето, защото нощите се владееха от лелите и. Малко време оставаше на Триада за сън. Посвещаването в тъмните, древни науки не и оставаше голяма възможност за спане. Тайнствените ритуали, скритите магии и проклятия, наред с чуждоземната литература, това бе нейната страст, нейното житейско призвание. Порастна. Чрез магия се влюби и омъжи. Чрез тайнствен обред, зачена и роди. Детето и бе момченце. Момченце, но не като останалите, които се раждаха от столетия насам в селото. То бе бяло, дори повече от бяло, а очите му бяха алени. Хората от селото, решиха че е демон. Изправиха се срещу нея, сочеха я с пръст. Мъжът и възропта и започна да я бие. Искаше да нарани и момчето.Тогава, Триада пак си помогна с магия и мъжът и умря. Беше рибар, приятелите му казаха, че скочил от лодката и не изплувал. Просто изчезнал. Същото се случи и с баща и, няколко години преди това. Падаше му се, защото не спря да я обвинява в смъртта на съпругата си. Лошото бе, че омразата на хората към нея растеше. Сбогува се с лелите си и малкото останали приятели, които продължаваха да и изпращат подправките, които слагаше в гозбите си, така запазваше поне мъничко от духът на мястото, родно за нея. Едната от тенджерите върху нажежения котлон, понечи да кипне, но Триада навреме вдигна капака и спаси положението. Надникна през представителните витрини на кухнята, които гледаха към вътрешността на къщата. Сакатата жена и едрия и бодигард, седяха край масата в дневната и пиеха кафе. Появи се и Мареца, облечен в тежък тъмночервен халат. Видът на момчето, отново върна Триада в спомените и. Да, тя напусна селото и отиде в големия град, в столицата Кампала. Малкото бяло дете, нейното дете, лежеше безпомощно в ръцете и. На гърбът си носеше само дрехите и един малък вързоп. Оставаха и надеждата и наученото през дългите, безсънни нощи. Нямаше друг начин, нямаше избор. Трябваше да се бори с трудностите в живота си, а и още едно същество разчиташе на нея. Само една истинска и любяща майка можеше да я разбере и да влезе в нейното положението. Триада трябваше да работи какво ли не. Стигна до там, че да се предлага на разни непознати мъже, но не на всеки срещнат. Целеше се нависоко, завърташе главите на мъже с пари и положение. Не беше особено красива, но имаше свои начини за въздействие, които умееше да използва до съвършенство. Това бе нейната красота. Минаха три години. Тя продължаваше своя си начин на живот. Не тънеше в разкош, но и не умираше в мизерия. Синът и, вече тригодишен, задаваше своите наивни въпроси за заобикалящия го свят, а тя му отговаряше с обичта си. Той така и не разбра за начина на живот, който водеше неговата майка, а тя никога не допусна чуждите мъже до него. Един ден,в началото на април, преди да започне дъждовния сезон, Триада се запозна с различния мъж. Евгени Григорчинов, бащата на Мареца. Той беше дипломат в посолството на някаква малка, европейска държава. Срещнаха се случайно, на един от оживените пазари в столицата. Слънцето прегаряше изпепеляващо, нещо характерно преди идването на големите дъждове. Небето, носеше избелелия син цвят на стари и многократно прани джинси. Врявата и вонята на пазарът, бяха типично нетърпими. Триада пазаруваше някои от необходимите неща, беше сама. Едната и леля, живееше с нея от година и се грижеше за синът и, дойде в града, защото другата бе починала. Триада бе спокойна, че момчето е в добри ръце и педантично огледа зеленото авокадо, преди да го пъхне в кошницата си. В този момент, тя зърна блясъка на бисерно белия костюм, а после и самият му собственик. Бялата кожа на лицето му, изглеждаше като недокосната от силното слънце. Острите черти придаваха строгост и официалност, която тя запомни завинаги. Натрапчиво характерен, бе този мъж, със специфично излъчване и струящо усещане за власт и достойнство. За Триада, това бе равно на усешането за пари, които означаваха толкова много за нея и синът и. Тя знаеше как да гледа такива мъже и как да приковава погледа им върху себе си. Ледено сините очи на непознатият я пронизаха и проникнаха в нея, но само до там, до където тя им позволи. Така започна нейното приятелство с дипломатът Евгени Григорчинов, което промени животът и на двамата. Сега едни ясни, червени очи я гледаха през стъклените врати на кухнята. Тези очи върнаха Триада към реалността. Реалност, в която тя имаше своята роля. Бледите пръсти, натиснаха месинговите дръжки на вратата и Мареца влезе при нея. Не бе видяла приближаването му, но го бе усетила с онези свои сетива, които малко хора умееха да използват.
Кавгата сякаш нямаше край, но безславно отшумя, когато контролата и жената слязоха на спирката при ,,Пирогов” или ,,хотел Филипс”, както го наричаха някои. Хората отново се умълчаха и се затвориха в себе си, все едно че нищо не се е случило. Изсказаните мнения увиснаха неловко във въздуха, продължавайки да излъчват своята словесна миризма. При потеглянето на трамвая, Матей неволно вдигна глава нагоре. Стори му се, че зърна един самотен силует, облегнат на ,,S” на рекламата на ,,Филипс”. Сведе очи и пак ги насочи натам, горе нямаше никой. Трябваше ли да се притеснява, за своята психическа стабилност? След две спирки, последната врата на мотрисата упорито отказваше да се затвори, само въздушният компресор свистеше неистово, но безрезултатно. Ако отвън бе зима, това щеше да породи нови коментари сред пътниците. Топлият есенен ден, спаси положението. Звуците станаха много и натрапчиви, но не пречеха на Матей да се върне в неговите мисли и съновидения, където бе стъпил върху голите скали, а студеният вятър настойчиво свистеше в ушите му. Вледеняваше кръвта и мислите му, внушавайки спасението, чрез скок в нищото. Със измъчен трясък, вратата зад гърбът му се затвори. Той реши, че това е звука на собственото му тяло, паднало в подножието на скалата, сред шипките и камъняка. Напрегнатото спокойствие, което цареше в утробата на трамвая, заля Матей с усещане за уют. То се оказа измамно, писъкът и стърженето на колесарите, възвестиха навлизането на мотрисата в обръщалото на последната спирка Княжево. Наложи се малко да се върне и да повърви пеша, но това не бе проблем. Измъчваше го напрежението от предстояшата среща, все едно че отиваше на изпит или на зъболекар. Надяваше се, все пак госпожа Стоичкова да не е чак толкова строга, колкото той без причина я изграждаше в представите си. Клаксон и резки спирачки, го изкараха от унеса. Както се бе умислил, понечи да пресече булеварда. Черното ауди го заобиколи и Матей чу цветистата псувня на шофъора. Какво пък, блъснат от кола или скочил, човек в края на краищата, все умираше от нещо. На него, му бе рано за такъв край, не и преди да е отговорил на някои въпроси, така важни за него.
******************* Соня направи четири обиколки около НДК, преди да събере кураж и да се насочи към пешеходния мост. Краката сами я водеха натам, а мисълта и бе отправена някъде на далече, все едно в друго време, в друг свят. Ходеше плътна до парапета, този от страната на Макдоналдс и караше хората, вървящи срещу нея да се отместват встрани. Тя не нарушаваше линията си на движение. Погледът и бе насочен над градът, точно над ,,М” на емблемата на Макдоналдс. Мислите и, подобно на изцапана тениска, бяха напъхани в центрофугата на побесняла пералня. Образи, думи, фрагменти от случки и най-вече дълбоко вътрешно самосъжаление, обливаха Соня подобно на огромни невидими цунами. Страните и бяха побледнели и самотна сълза се изтърколи по тях, когато тя спря в най-високата точка, по средата на моста и се качи на широките перила. Леко притвори очи срещу слънцето и разпери ръце като птица. Трескавата мисъл бе намерила своя спокоен пристан. Тя виждаше себе си в полет. Един освобождаващ полет, над всичко и над всички, който я даряваше с хиляди нови възможности, трепети и усещания. Борислав, за приятелите Борко, учеше ветеринарна медицина, третокурсник. Ясни кафяви очи с трепкащи, игриви пламъчета в тях. Ниско подстригана, почти до кожа, тъмна коса и наниз от обици на лявото ухо, неговите отличителни амулети. Здраво момче, от онези които си падат по бодибилдинга и интересните теми. Опънатата памучна блуза, която носеше, щеше да се пръсне по шевовете, когато той спря насред крачка и се изпъна като струна. Беше видял момичето върху парапета. Захвърли оранжевата си раница и се затича по изронената настилка на пешеходния мост. Сякаш в сън, Борко прегърна Соня през кръстта точно в мигът, в който тя политаше към бездната под нея. Там някъде в трафикът от автомобили, които като кръв в артерия се носеха по сивия асфалт. Прегърна я и придърпа тялото и към себе си. Очите им се срещнаха и това беше достатъчно. Лъжа или истина, всичко стана като в стар, забравен любовен филм. Любовта ги прониза със стрелите си и тласна животите им в нова посока. Соня като ранена птица, се отпусна в силните ръце на спасителя си. Сякаш изкарана от транс, поемаше лъчите на есенното слънце върху бузите си и те възвръщаха цвета си. Гледаше невинно в усмихнатото лице на момчето срещу нея. Усещаше, че го обича с цялото си сърце, все едно че цял живот само него е чакала. Очите му, издаваха и неговите чувства. Интересното бе, че сега в това състояние, тя не чувстваше тъга или объркване. Матейчовци, марецовци, алпинисти. Те бяха просто приятели или накакви си. Лицето срещу нея, бе едно ново начало и тя го желаеше. При това много. Цялото събитие, разбира се имаше и своите си свидетели. Хората, които се бяха скупчили около неуспялата самоубийка и нейния спасител. Всички продължиха своя път, забързани в съдбите си. В цялата тази олелия, по-точно малко след нея, Борко така и не успя да намери раницата си. Някой си я бе намерил преди него. Това не беше голяма загуба, въпреки учебника по патофизиология в нея. Важното бе, че момъкът намери любовта. ***************** Матей остави шума на булеварда зад гърбът си. Страничният, павиран и неравен път, го изведе на един голям площад, който също бе покрит с паваж. Малките магазини и кафенета, сивите фасади на къщите и самотния самосвал, пълен с кюмур, съставяха пейзажа на този умълчан площад. Паважът тук, както и на улицата, бе толкова хлътнал и неравен, че Матей на няколко пъти заби крачка във вълнистата настилка. От площадът, подобно на лъчи, водеха началото си различни пътища, всеки от които отправен в своята си посока. Матей пое по първия в дясно. Още в началото, на покрития с грозни асфалтови кръпки път, от страната по която се движеше в момента, той откри адреса, който търсеше. Зад ръждясала метална ограда, надзърташе порутена стара къща, чиято кирпичена белосана фасада, бе обградена от разкривени дървени чардаци. Къщата бе разстлана на едено ниво, без втори етаж. Няколкото входа по цялата и дължина, намекваха че това не е еднофамилно жилище. Тук, притиснати в тесните вътрешни пространства, сигурно живееха различни семейства и странни обитатели. Кафявооранжевата дворна врата, зееше широко отворена и Матей продължи по тясната, спечена макадамена пътека след нея. В дясно, точно срещу къщата се мъдреха наклонени ламаринени бараки, от които надничаха многобройни бoклуци и излезли от употреба вещи на човешкия бит. Преди да провери първата врата, Матей трябваше да заобиколи малка детска количка, която бе зарязана насред пътеката. В количката се мъдреше абсолютно гола кукла-негърка и го зяпаше с шоколадово кафявите си очи. Същите очи го гледаха и от прозореца, разположен точно до вратата. Ромско момиченце заничаше през мръсното перде и Матей разбра, че това не е търсеният адрес. Върху втората врата бе закована месингова табелка, на нея с едри черни букви бе изписано: ,, госпожа Вера Стоичкова- педагог”. Явно тази жена държеше на професията си. Съвсем преднамерено бе афиширала своето житейско звание, което сигурно означаваше много за нея. Освен подредеността в табелата на вратата, ред цареше и около нейното малко жизнено пространство. Единствено нейната врата бе прясно боядисана, грееше със своята зелена блажна боя. Стената бе варосана, а саксиите с мушкатото, върху перваза на прозореца, бяха гвоздеят в програмата. Китните бели, дантелени завеси зад тях, с нищо не издаваха, че някой се крие зад тях. Матей все пак се чувстваше наблюдаван. Убеди се в това, когато зелената врата се отвори пред него, още преди да е почукал. Огромното, подобно на луна бяло лице, бе обградено от бухналия ореол на боядисаната в червено коса. Самоуверените къдрици, очевидно често се радваха на вниманието на някой майстор- фризъор. Бръчките върху лунното лице бяха много, но не досатъчно, за да подчертаят точната му възраст. По-скоро, от лицето лъхаше строгостта на един живот, който е бил отдаден на възпитанието и дисциплината. Достатъчно красноречиво доказателство за това, бяха ясно сивите и сериозни очи, които пронизваха Матей. Жената бе изпъната и стройна, седеше в очакване сякаш да чуе коронното: ,,Клас стани, клас мирно!”.
Тя продължаваше да стои на вратата и дори не намекваше по някакъв начин, че ще покани Матей вътре. От нея лъхаше неприязън, като към някой ученик, който не си знаеше урока.
|