Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
Човечецът бе дребен и самата му външност го правеше, да изглежда доста по- стар за годините му. Силно прошарена и отдавна немита коса, двигателно масло по бузите, ръцете и дрехите. Да, дрехите бяха истински шедъовър. Панталони и раздърпана вълнена блуза, които отдавна бяха загубили истинския си цвят и кройка. По тях изпъкваха следите от маслото и греста, придобити от безбройните терзания край багера:
От някъде в ръката му се появи цигара. Пак се усмихна сред издишания пушек и се затътри обратно към машината. Добре познатият мирис на изгорял дизел, ме прокуди към хижата. Влязох в голямата и просторна дневна на първия етаж. Това бе мястото за всичко тук, останалите етажи се ползваха само за спане. Посрещна ме голямата ламаринена печка, която бездействаше по това време на годината. Столове, маси и пейки, навсякъде край стените. Прозорци с дълбоки каси, през които напираше красотата на планинския ден. Чичо Здравко вече бе подхванал клюките, заобиколен от група лифтаджии, хижарката и някакви други персони:
Хората в планината са приветливи и гостоприемни. Към мен се протегнаха ръце, блеснаха усмивки и шеги. Засмяхме се и разговорът се лееше във водопад от думи и закачки. Обсъждахме времето и перспективите за идващия сезон. Ще има ли сняг, ще има ли достатъчно туристи и скиори? Политиката също бе важна тема в разговорът. Какво все се мътеше там в София и каква я мислят тия управляващи, та не ги е еня за народа. Това силно интригуваше местните хора:
Всички бяха съгласни с него и шумните възгласи бяха доказателство за това. И аз бях съгласен с него, по моя си градски начин, с моите разбирания, аз също подкрепях становището на този човек. Глъчката около масата бе голяма. Съотношението на чая и рома в чашите бе неясно, но дойде моментът и за работа. Моят колега и лифтаджиите поеха към първа лифтова станция. Аз си имах други неща за вършене. Останах за малко насаме на масата с хижарката. Симпатична жена на средна възраст, облечена в кафяв пуловер и черни вълнени панталони. Сините и, почти сиви очи, ме гледаха някак весело и предизвикателно:
Побъбрихме си по общи въпроси, след което излязох извън хижата. На близо се намираше паркинга на лифта и фургона на планинската спасителна служба. Отидох да се видя с един от местните спасители- Цецо. Посрещна ме с характерната си усмивка, скрита нейде в гъстата черна брада и ведрия поглед на кафявите очи. С него винаги ми вървеше приказката и така от дума на дума, аз му разказах за инцидетите в София:
Подарих на Цецо няколко рекламни проспекти с новата екипировка на фирмата и излязох да се поразходя. Определено нещо не ме свърташе или по-точно, не можех да си намеря място. Запътих се към първата станция на лифта. Хората от подръжката се суетяха наоколо, шумните им закачки и гръмки смехове, огласяха бодрия въздух. Явно скоро нямаше да стартират лифта, заради обичайната профилактика. Аз нямах желание да го чакам или въобще да го ползвам. Насочих се към тучните, тревисти поляни и пътеки, върху които през зимата лягаше ски пистата. Чувствах се зареден и изпълнен с енергия така, сякаш мънички пухкави крилца, пърхаха на гърбът ми. Крачех бързо в росната трева и влагата се пропиваше във велурените ми мукасини. Събуди се лек ветрец, който зашумоля в игличките на боровете. Чудният звук на пеещите клони, се сливаше с хорът на сладкогласните горски птици. Мирисът на смола и погалени от слънцето влажна трева, изпълваше ноздрите ми, изпълвайки ме с надежда и оптимизъм. Всички беди изглеждаха леки и далечни, крачките ми бяха като тези на Луната, едва стъпил, политах и след кратък полет, пак се приземявах за нова стъпка. Рояк от мънички насекоми, за миг обрамчи лицето ми и остана зад мен. Погалил ме бе като с невидима ръка, така както ни докосваше и Господ. В краката ми се разстилаше онази приятна и мека умора, която душевния устрем лесно преодолява и провокира мускулите към следващото усилие. Наклонът срещу мен, постепенно се увеличаваше. Тревата и храстите, блестяха в своето зелено, Слънцето проблясваше сред короните на боровете, а потта ми се пропиваше в бельото, образувайки онези малки, издайнически петънца върху дрехите. Съблякох блузата си я прематнах през рамо, без да спирам да вървя. В този момент, сякаш съблякох и доброто си настроение. Започнаха да идват неканени или умишлено избягвани мисли. Тези, които напоследък често тревожеха съзнанието ми. За хората, които политат за миг и изчезват от живота, за моята собствена предопределеност. Помислих си колко би бил лесен и моят край. Просто едно високо място, бърз полет и после...? Смъртта ни дебнеше от всякъде, скрита в профучаващата кола или в зле прикрепената керемида, но дали тя се криеше или ние просто се правим, че не я виждаме. Чувствах , нещо дълбоко в моето съзнание, силно разклатено. Вътрешни устои, които са градени години, сега висяха на една едва видима нишка. Как не можех да се отърва от тези мисли, от тези страхове и въпроси. Въпросите, исках да намеря техните отговори. Черно- белият силует на хижа „Безбог”, изпъкна пред мен, контрастно очертан на фона на синъото небе. Едно геометрично тяло- човешко произведение, насадено сред цялата тази природа. Силует на натрапник и в същото време, символ на уют за уморения пътник. Аз подминах този символ и приклекнах на брега на езерото, което се простираше зад хижата. На запад се извисяваше, голямата пирамида на връх Безбог. На изток от нея и право срещу мен, от другата страна на езерото, издигаше снага едно стръмно възвишение. То се явяваше нещо като превал, който местните хора бяха кръстили „Вадодушката”. От позицията си не ги виждах, но знаех, че нейде зад този превал има прекрасни места. Места, които заслужава да бъдат видени, поне веднъж в живота. Сигурно човекът, който в момента се спускаше по стръмнината срещу мен, ги беше видял. Дали това не беше катерачът , за когото ми бе споменал спасителя Цецо или просто някакъв турист. Биваше си го темпото, с което приближаваше към мен. Със завидна бързина преодоляваше наклона надолу, той направо тичаше. После пое по тясната пътечка, която заобикаляше езерото. Беше се насочил или към мен, или към хижата, по-вероятно към второто, просто аз седях на пътя му. Постепенно фигурата придибиваше реален образ и усещането за личността срещу мен, започваше да се оформя. Висок, светъл мъж, странен, едва ли не описвах среща с извънземан. Коленете му гледаха навън, през дупките в избелелите дънки, които не се справяха в опита си, да скрият дългите крака на непознатия. Раздърпан, избелял анорак, прикриваше мускулестото тяло,но това което ме прониза бяха очите. Сини, прекалено сини, настъпателни и проникващи. Те задаваха своите въпроси, изпреварвайки устата. Тъмно русата коса, бе хваната в плен на една дълга опашка, която се спускаше по гърба му. Чертите на лицето бяха остри, орловият нос приканваше предизвикателно, а когато приближи и проговори, разбрах че предизвикателство има:
Отворих уста и аз да кажа нещо мъдро, но бях прекъснат: - О, хайде да влезем в хижата и да пием по едно! Терасата на хижа „Безбог” е едно от най-хубавите места на света, а има и нещо прекрасно в това , да седиш на нея и да си пийваш с някой напълно непознат човек. Няма я връзката на приятелството или суетата на познанството. Има го просто непринуденият контакт между хора, които не се познават, но чрез мистичната сила на разговора, започват да се усещат като отдавнашни познати. Това е нещо, което или се получава , или не. Човек може да изпита това в случаен диалог, завързан между две спирки в трамвая, на някоя опашка или на претъпканата улица.
Въпросът сякаш увисна във въздуха за миг, след което лекият ветрец идващ от към езерото, го отнесе нейде далече. Никой не се решаваше да подеме разговора отново. Гледахме как ветрецът бразди повърхностт на езерото. Представях си как една бяла женска ръка, изниква от водата и ме подканва да я последвам- там в дълбокото и студено място, където материалните неща губеха своето значение. Бях изпаднал в моментен унес, приличащ на сън. Усещах всичко около мен ярко и в детайли. Лошото е, че сякаш ръката действително бе там и ме подканяше, а аз не знаех дори чия е. Или може би знаех, това бе ръката на Мария... - Да, - гласът на Петър ме изтръгна от унеса- познавах Краси. Не много добре, но смея да кажа- достатъчно. Познавах и Мария, която свързваш с още едно име, тоест по-скоро прякор- Мареца. - От къде знаеш това?- прекъснах го аз.- Та ти сякаш отговаряш на моите незададени въпроси! - Виж, сега искам да ти кажа нещо- сините му очи не се откъсваха от моите, те ме пронизваха и предупреждаваха.- Аз винаги съм знаел, че няма да живея дълго, заради това ще споделя нещо с теб. Дори и случайна, срещата ни днес за мен е била предопределена, защото аз не вярвам в случайностите! - Да, разбирам те напълно- кимах аз срещу него, без да смея да сваля очи от неговите, страхувайки се по този начин, да не прекъсна този момент на откровение. - Не знам до колко ме разбираш, но искам да знаеш едно- Мареца не беше Мария, Мареца е мъж. Този човек върши неща, заради които загиват хора, хора които му вярват. При нас алпинистите, доверието е нещо свещенно. Когато си свързан с въжето за другия и катерите, вие сте едно. Мареца нарушава това правило във и извън катеренето. Пази се и ти! - Но кой е той, мога ли да го намеря и защо да се пазя- въпросите ми, пред тези нови разкрития бяха неудържими. - Това е, което мога да ти кажа- Петър сведе очи към чашата си с коняк. Седяхме неопределено дълго време потънали в мълчание. Аз чувствах, че повече не мога питам, а вътрешно ме разкъсваха толкова много въпроси. Ранният следобед на късната есен преваляше. Въздухът бе изпълнен с онзи странен аромат, който е така типичен за есентта в планината. Бледо синъо небе заничаше край стрехите на хижата, които съвсем скоро щаха да се закичат с огромни ледени висулки. Склоновете на връх Безбог се отразяваха в езерото, все едно че съществуваха и на още едно място, в един друг свят. Петър стана, взе си довиждане с мен и просто изчезна. Изчезна е правилната дума, защото аз вече никога не го видях, само чух някои работи за него в последствие. Поседях още малко, после рязко се изправих и главата ми се замая за миг. Взех чашата си, за да я върна на хижаря, посегнах и към чашата на Петър. Случайно мярнах, че на салфетката до нея е надраскано нещо с нокът. Прочетох го- ,,Мареца, пази се от черно бмв’’. Малко трудно бе за разчитане, зяпах го известно време, за да се убедя че пише точно това. Нямаше съмнение, че Петър бе оставил своето предупреждение. ***********************
Обстановката в сладоледена къща ,,Джимис” винаги ми е харесвала, но не я чувствах подходяща точно за тази ми среща със Соня. Особенно след като тя ме посрещна с веста за скока на Петър. Скочил директно от четвъртият етаж на блока, в който живее. Инцидентът се случил предната вечер и вече се се знаеше, че той е получил сериозна гръбначно-мозъчна травма, която е предизвикала парализа на тялото му от врата на долу. Цяло чудо беше, че въобще е оцелял. Негов вуйчо от Америка, който научил за случилото се, обещал че ще го вземе на издръжка при него. Щял да му осигури специализирана помощ и грижи, които можело да получи само през океана.
Млъкна и стисна устни насреща ми. Гледаше ме някак виновно и уплашено, добивах усещането, че не ми казва всичко.
Соня скочи и рязко се изправи. С нея подскочи и цялата маса. Стъклената паничка падна върху плочките на пода и навсякъде се разпръснаха сладолед и стъкла. Хората от околните маси ни зяпнаха стреснато. Соня се затича и излезе. Аз се засуетих, оправих сметката и щетите, после излязох навън в настъпващия есенен мрак. Лъхна ме ароматът на града и умиращи листа. Видях я как завива край ъгъла и тръгва по булевард ,,Левски”. Тичах след нея. Да, аз наистина тичах след жена, нарушавайки някой от общоприетите ,,мъжки” принципи. Жалко, че поводът бе така мрачен и объркан. Настигнах я и я прегърнах, видях сълзи в очите и. Тя се опита да ме отблъсне, удряше ме в гърдите и заплака на глас. Аз я притиснах още по-силно и по-близо до себе си. Усеих как се отпусна, но плачът и не спираше. Стреснах се, когато усетих и влага в своите очи. Какво ми ставаше, та аз се разплаках насред улицата. Погледите на минувачите бяха безжалостни. Някои скрити, други без капчица притеснение, зяпаха и констатираха нещо за себе си. Сигурно ни вземаха за поредните наркомани, изправени пред проблема с набавянето на следващата доза. Колко жесток и чужд изглеждаше понякога светът, а и аз как можах да и кажа тези толкова нетактични думи. Неусетно тръгнахме напред към ,,Спортната палата”. Бяхме все така прегърнати, а аз и хвърлях виновни погледи. Уличните лампи хвърляха отблясъци в сълзите и, които все още се стичаха по бузите и. Подминахме стълбите, водещи към подлеза и точно в момента, в който стъпих на уличното платно на ,,Гурко”, замръзнах с единия крак върху тратоара. Може би ме спаси само инстинкта за самосъхранение. Нещо черно премина покрай мен, видях предния капак и по-точно, двете червени очи на адското създание, което бе изрисувано върху него. Мернах и силуета си, отразен в тъмните матирани стъкла. Страничното стъкло на шофъора бе леко отворено, стори ми се че видях нещо, което по-късно щях да анализирам. Гумите изсвириха, когато черното беемве зави по ,,Левски” и червените въглени на стоповете се отдалечиха към ,,Ректората”. Това събитие, което трая само миг, бе грабнало изцяло моето внимание. Към реалността ме върнаха писъкът на спирачки и резкия клаксон на таксито, което едва не довърши работата на беемвето. Последвалият коментар от страна на шофьора, бе повече от реален и не можеше да послужи за комплимент на професията, която представяше. Върнах се обратно на тратоарът и чак сега разбрах, че през цялото това време Соня не е била до мен. Тя седеше на крачка подире ми и гледаше като обезумял човек. Думите, които изрече определено ме объркаха: - Аз знам чия е тази кола... ******************** Макар, че вече бе много късно и нощта бе пуснала тежкия си плащ върху света, никой от нас двамата не бързаше да си тръгва. Полумракът на града, защото в градът никога няма пълен мрак и пълно спокойствие, ни бе обгърнал от всички страни. Соня се гушеше в мен и ме даряваше с топлина, която ми бе така нужна. Пейките зад Нотариата пустееха в този късен час, но ние им правехме компания.
Аз само кимнах, разбирахме се добре в тъмното и без много приказки от моя страна. Усещах, че в този момент просто трябва да слушам.
Наистина кой бях аз? Някой, който се бе появил в нейния живот без покана. Лошото бе, че разговорът който се развихряше между нас, заплашваше да се превърне в кавга.
Говорех й, а тя кимаше върху моето рамо, притискаше се в мен и създаваше предпоставки да загубя трезвата си мисъл и способност за водене на разговор. Светлината от уличните лампи, хвърляше отблясъци в косите и. Топлината и все повече ме приковаваше до нея и вече се замислях, как ще прекарам остатъка от живота си на тази пейка. Някакво такси премина през релсите на трамвая и удара на гумите в метала, отекна като далечен грохот, който ми припомни че исках да кажа нещо.
|