Селестинското пробуждане Джеймс Редфийлд предговор: духовното преобразяване

Най-голямото предизвикателство за онези измежду нас, които започват да изживяват едно нови духовно про­буждане, е отношението им към скептиците. Всички, ко­ито сме отворили съзнанието си за реалното проявление на синхронност, често се озоваваме изправени срещу чо­век, който реагира негативно на нашите убеждения и пос­тавя под съмнение достоверността на опита ни. Колкото и да намаляват скептиците, все още има мнозина привър­женици на стария материалистически мироглед, които считат всякакви разговори на мистични теми за напълно безсмислени и лишени от основания. Подобни разговори те чувстват като заплаха за своите предубеждения относ­но това що е реално и разумно в света на природата.

Скептиците, на които се натъкваме, могат да се гру­пират в две големи категории. Най-голяма е групата на онези, които заемат скептична поза не защото са проу­чили задълбочено мистическите опитности, за които им се говори, а защото не са. Те нямат време, нито желание да се занимаят с подобни опитности, ето защо заемат та­кова отношение към въпроса, което им се струва най-си­гурно: обявяват го за пълен абсурд. Обикновено такива скептици живеят и работят сред множество хора, изпъл­нени с колебания и съмнения, които са критично наст­роени към всяко ново твърдение или творение и за кои­то насмешката е средство за сдобиване с лично надмо­щие над останалите. В подобно обкръжение повечето хора възприемат тясно конвенционална позиция, за да избегнат възможни конфликти.

Другият тип скептик, на когото се натъкваме, това е привърженикът на научния материализъм. Това е чо­век, който в някакви граници е склонен на проучи мис­тичния опит, но който винаги се връща назад, за да се барикадира зад материализма, като претендира, че има нужда от обективни доказателства за подобни претен­ции. Те остават глухи за всякакви аргументи, че мистич­ният опит е имал своето трайно място през дълги пери­оди от човешката история или че хиляди хора, които ня­мат никаква връзка помежду си свидетелстват за иден­тични преживявания, както и че статистиката нееднок­ратно показва, че интуитивните и психически способнос­ти са нещо съвсем естествено за човешката природа.

Има няколко подхода, които се оказват ефективни в отношението към подобни скептици. Преди всичко трябва добре да помним, че е важно да съществува известна степен на скептицизъм. Всички трябва да избягваме да приемаме на доверие всякакви маниакални идеи и да гледаме с критично око на реалността.

Не бива обаче да забравяме, че този принцип има и една допълнителна страна, която твърде често бива изпус­кана: че трябва да бъдем с открито съзнание, за да преце­ним явлението, за което става дума. Да се поддържа тък­мо този баланс между отвореност на съзнанието и скепти­цизъм, е изключително трудно, когато явлението се отна­ся до вътрешно психическите ни състояния и духовност.

Трябва винаги да се съблюдават още две други важ­ни неща - винаги да бъдем дружески настроени при по­добни разговори и да се стремим към постигане на съг­ласие. Осмелявам се да твърдя, че всеки, който сега пре­живява опитности от мистичен и духовен характер, в ня­какъв период от миналото е бил краен скептик. В този смисъл всички ние сме бивши скептици и е много важ­но да си припомняме понякога, че процесът на отваряне към мистичната страна на живота става единствено по пътя на личния опит - когато видим някого, който е въз­приел сериозно идеята за мистичната опитност и решим ние самите да я изпробваме.

Ето защо трябва да се отнасяме сериозно към всеки подобен разговор. Възможно е нашето открито споделя­не на собствения ни опит да се окаже пробния камък за преодоляване заклетия скептицизъм на даден човек. А и знаете ли какво? Обратното също може да се окаже вяр­но: скептикът, с когото говорим, също може да се окаже прав за определени неща. Онези от нас, които изследват потенциалните възможности на човешкия опит, нищо не правят, ако не са готови винаги да погледнат от две­те страни на един проблем, преди да се постигне съгла­сие. За да се учим, всички сме задължени да се вслушва-ме в другия., Само откритият диалог гарантира широка дискусия и възможност да имаме мащабен поглед върху нещата.

Става ясно, че да обърнем поглед към случайности­те и да говорим открито за тях, без да изпадаме в нега­тивизъм, това са едни от първите стъпки към постигане­то на ново духовно съзнание. Но не след дълго започват да възникват нови въпроси. Ако синхронността, която наблюдаваме, е свидетелство за това, че в живота ни се изявява една духовна сила, защо ние, които принадле­жим на западната култура, толкова дълго сме пренеб­регвали тези мистични явления? И защо тъкмо сега, в настоящия момент, на повърхността изплува това съзна­ние за синхронност? Как онова, което се случва с нас, се намества в по-широката историческа картина на света? Тези въпроси ни водят към поредната стъпка в пос­тигане на ново съзнание.

Животът на всеки от нас се ситуира в широк исто­рически контекст. Без него ние живеем в незадълбочената и изолирана реалност, която наследяваме като де­ца. Правилното разбиране на историята придава на съз­нанието ни за света дълбочина и истинност. То обгръща всичко около нас със смислова рамка, която ни показва кои сме и накъде отиваме.
3

ОСЪЗНАВАНЕ НА НАШЕТО МЯСТО В СВЕТА

Когато сутрин се събудим и погледнем през прозо­реца, виждаме съвременния свят, който се събужда за поредния ден. Съседите напускат домовете си и потег­лят със своите коли за сутрешната работна смяна. Над нас може би се чува бръмчене на самолет. Товарен ка­мион със стоки масово производство се е отправил да за­реди огромния супермаркет в дъното на улицата.

За някои от нас онзи дълъг исторически процес, който води до настоящия момент, от който наблюдава­ме всичко това, е само един химн на икономическия и технологически напредък. Но за повечето с всеки изминал ден историята се превръща все повече в психологи­чески проблем. Как се е стигнало до сегашния начин на живот? По какъв начин се е формирало ежедневието на нашите предходници? Как са се оформили настоящите ни убеждения и вярвания?
КАКВО ИДВА НА МЯСТОТО НА СРЕДНОВЕКОВНАТА КОСМОЛОГИЯ

Историята на съвременния, западен начин, на възп­риемане на света започва поне преди петстотин години с рухването на средновековния мироглед. Както е добре известно, старият свят се определя и поддържа от цент­ралното място, което заема в него ранната християнска църква. Вярно е, че църквата до голяма степен спасява западната цивилизация от пълно разграждане след пада­нето на Римската империя, но при това служителите на църквата получават огромна власт и започват да дикту­ват и определят всички насоки на живот в християнския свят в продължение на цяло хилядолетие, като се аргу­ментират със собствените си интерпретации на Библия­та.

Трудно е дори да си представим колко малко са зна­ели хората през средните векове за физическите проце­си, които са ставали в природата. Притежавали сме нез­начително познание относно органите на човешкото тя­ло и биологичните особености на растежа. Смятало се е, че гръмотевичните бури са причинявани от разгневени богове или плановете на зли духове. Природата и човеш­кия живот са били разбирани чрез системата на религи­ята. Както Ърнст Бекер говори в Структурата на зло­то¹⁵, средновековната космология е разполагала земята

в центъра на всемира като някакъв огромен религиозен театър, създаден, за да служи на една велика цел: като сцена, на която човечеството или се сдобива със спасе­ние, или го изгубва. Всичко - климатичните условия, гладът, върлуването на болести и войни - всичко същес­твува с единствената цел да изпита вярата на хората. И всред всичко това, за да оркестрира тази симфония на изкушението, е поставен Сатана. Той е допуснат, както твърдят църковните служители, за да заблуждава наше­то съзнание, да възпира работите ни, да се възползва от слабостите ни и да ни попречи да постигнем вечното блаженство, за което сме призвани.

За онези, които наистина ще се спасят, вечността ще бъде проведена сред небесното блаженство. Онези пък, които не успеят, които се поддадат на изкушенията, ще бъдат прокълнати от провидението да горят във вечен огън - ако, разбира се, тук не се намесят църковни-те служители.. Хората от онова време, изправени пред подобна реалност, не са можели да се обърнат директно към Бога, за да потърсят опрощение и дори адекватно да преценят дали наистина са подложени на подобно духов-но изпитание, защото духовенството си е присвоило ролята на единствен страж пред портите на божественото и неуморно се труди, за да попречи на широкия кръг от хората да получи пряк достъп до свещените текстове. Ако са имали порив и стремеж към небето, средновековните граждани не са имали избор, освен да проследят често сложните, комплицирани и капризни диктати на могъщите църковни водачи.

Множество са причините, поради които тази мирогледна система се разпада. Разгръщащата се търговия дава възможност да се заговори за нова култура и друг поглед върху света, които поставят под съмнение средновековната космология. Ексцесиите и крайностите в поведението, до които стигат представителите на църквата, подкопават вярата в нея. Изобретяването на печатната преса и разпространението сред европейските народи както на Библията, така и на античните текстове, дава възможност широките маси от хората да получат пряк достъп до информация, което на свой ред води до про­тестантската революция¹⁶.

Ново поколение учени - такива като Коперник, Галилей и Кеплер - отправят пряко предизвикателство към църковната догма, която се отнася до структурата на слънчевата система, математическото описание на орбитите на планетите и дори мястото на човечеството във вселената¹⁷. С течение на времето убеждението, че земята се намира в центъра на вселената, е подложено на съмнение. А с появата на Ренесанса и Просвещение­то Бог започва да се изтласква все повече в периферия­та на ежедневното съзнание на човека.
ТРЕВОГАТА ОТ ЗАГУБАТА

Тук виждаме един от най-големите поврати във формирането на съвременния мироглед. Средновеков­ният мироглед, въпреки своята корумпираност, е предс­тавял поне една цялостна картина на света. Той е бил об­щоприета философия, която е притежавала широта и из­черпателност. Тя осмисля пълния обхват от житейски събития, включително основанията на нашето същест­вуване, както и критериите, според които човек достига до блажено състояние на небето след смъртта си. Живо­тът получава своето обяснение във всичките си измере­ния.

Когато, средновековната космология започва да се разпада, хората на Запад изпадат в дълбоко объркване относно висшето предназначение на живота. Щом духо­венството не представлява истината и на него не може да се разчита, какво тогава е истинското положение на човечеството на тази земя?

Хората се озъртат наоколо само за да осъзнаят, че в крайна сметка са се озовали тук, захвърлени сред пространството на планета, която се върти около една от би­лионите звезди, и то без да се знае защо. Положително съществува някакъв Бог, някаква творческа сила, която ни е поставила тук по необяснима причина. Но вече сме хвърлени в съмнения и несигурност, потопени сред мъката от липсата на смисъл. Как да намерим сили да жи­веем, без да имаме ясна представа за едно по-високо предназначение? През шестнайсети век западната култура е в процес на пълно преосмисляне на стойностите; човечеството се оказва на ничията земя между два ми­рогледа.

И ето че сме потърсили разрешение на този проблем: науката. Ние, хората, сме се оказали без цялостна философска система на осмисляне на света, но сме отк­рили начин да намерим отново себе си чрез друга систе­ма, вярвайки, че този път сме открили пътя към истинското познание, освободено от суеверията и догмата, които са характеризирали средновековния свят.

Решили сме да се впуснем в мащабно търсене кат култура, чрез една организирана система на консенсус, да открием фактите на нашето реално положение на та­зи планета. И така, овластили сме науката и сме й дали пълномощия на това неизвестно място на света (обшир­ния свят на природата дори не е имал конкретно назва­ние, а още по-малко пък обяснение по онова време), за да установим какво става и да го обясним на хората.

Толкова голям се е оказал нашият ентусиазъм, че сме си въобразили дори, че чрез научния метод можем да открием дори действителното естество на Бога, твор­ческия принцип, залегнал в основата на универсума. Убедени сме били, че науката може да установи необхо­димата ни информация, за да ни върне отново чувството за сигурност и смисъл, което сме били загубили при раз­падането на старата космология.

Но надеждата да открием бързо истинското си по­ложение на хора в света се оказва неоснователна. Като начало църквата успява да принуди науката да се огра­ничи само до изучаване на материалния свят. Мнозина от ранните мислители, включително и Галилей, са били заклеймени или направо убити от църковните служите­ли. Ренесансът бележи известно неравномерно развитие. Църквата, макар и понесла сериозен удар, но все още могъща, упорито предявява претенции тя да се занимава с мисловния и духовен живот на хората. Доста неохотно е принудена да признае изследваният? на науката и цър­ковните служители настояват науката да бъде отнесена само до физическата вселена: до явленията, свързани със звездите, орбитите, растенията, човешкото тяло.

Благодарна за преотстъпената територия, науката започва да съсредоточава цялото си внимание върху фи­зическата вселена и бързо процъфтява. Започваме да от­криваме физическите характеристики на материята, ис­торията на геологическите пластове, динамиката на природните явления и времето. Частите на човешкото тяло получават своето наименование и биват открити химическите процеси, които стоят в основата на биоло­гическия живот. Твърде внимателно, да не би да просле­ди онзи смисъл, който подобни открития могат да имат за религията, научното знание се ограничава изключи­телно до изследване на видимия свят.

Първата широкомащабна картина на функционира­нето на този външен свят е създадена от Исак Нютон, който обобщава възгледите на първите астрономи и съз­дава модел на един свят, който е стабилен и предсказуем. Изчисленията на Нютон показват, че светът функци­онира според определени неизменни природни закони, закони, на които може да се разчита и които могат да бъдат използвани за практични цели.

Декарт доказва, че вселената като цяло - въртенето на земята и останалите планети около слънцето, атмос­ферната циркулация, водещи до цикличната смяна на се­зоните, взаимната обвързаност и .зависимост на живо­тинските и растителни видове - всичко това функциони­ра в единство като огромен космичен или часовников механизъм, на който винаги твърдо може да се разчита и който е напълно лишен.от всякакви мистични влияния¹⁸.

Нютоновите изчисления доказват, че това е така. щом тази холистична (холизъм - теория, която разглежда живата природа не като механичен сбор от отделни части, а като единство, при което взаимодействието между отделните цялости създава нова степен на единство)