Селестинското пробуждане Джеймс Редфийлд предговор: духовното преобразяване

Този преход към убеждението, че вселената е разумна, започва с откритията на Алберт Айнщайн, който в продължение на няколко десетилетия преобръща ця­лата физика с главата надолу. Както подробно разкрива Фритьоф Капра в Дао във физиката, Айнщайн излиза на сцената в момент, когато учените са в затруднение да разберат някои експериментални данни съобразно ста­рия подход към науката. Например, поведението на светлината не се вписва в нютоновия механистичен пог­лед на света²¹.

Максуел и Фарадей през 1860 година показват, че светлината може да бъде описана най-добре като осцилиращо електромагнитно поле, което изкривява пространството, движейки се във вселената под формата на вълни. Идеята за изкривяване на пространството съвсем очевидно е невъзможна в рамките на Нютоновата вселена, защото, за да се вписва в представите на тази вселе­на, една вълна се нуждае от среда, в която да се придвижва по механичен начин. За да решат този проблем, Максуел и Фарадей изграждат хипотезата за „етер", който съществува във вселената и изпълнява тази функция²².

В поредица от блестящи прозрения, каквито оказват впоследствие, Айнщайн предлага теория, според която етерът не съществува и светлината всъщност се премества в пространството без никаква среда, като изкривява това пространство, Айнщайн твърди, че луната например не се върти в орбита около нашата планета поради това, че е привлече­на от по-голямата й маса, която я придърпва около себе си, все едно че е топка, завързана и въртяна на пружина. Вместо да е така, земята изкривява окръжаващото я пространство така, че го окръгля, тъй че в действител­ност луната се движи по права линия по закона на инер­цията, и все пак кръжи орбитално около нашата планета.

Това означава, че ние не живеем във вселена, в ко­ято пространството се разширява навън във всички по­соки до безкрайността. Вселената като цяло е заоблена в единната си материя по такъв начин, че ако се движим по съвършено права линия в една и съща посока доста­тъчно дълго и на достатъчно голямо разстояние, ще се върнем на същото място, откъдето сме тръгнали. По та­къв начин пространството и вселената са безкрайни и въпреки това ограничени, затворени, като в капсула -откъдето пък следва въпросът: Какво се намира отвъд тази вселена? Може би други вселени? Други измере­ния?

Айнщайн отива още по-далеч, като установява, че обективното време също се свива под въздействието на по-масивни тела и на скоростта. Колкото по-голямо е гравитационното поле, в което бива поставен един ча­совник и с колкото по-голяма скорост се движи той са­мият, толкова по-забавен е ходът на времето в сравне­ние с друг часовник. В един напоследък много популя­рен мисловен експеримент Айнщайн илюстрира как ча­совник на космически кораб, който се движи със ско­рост, близка до скоростта на светлината, ще се движи много по-бавно, отколкото часовник на земята. Екипа­жът на космическия кораб няма да забележи никаква разлика, но членовете му ще стареят много по-бавно, от­колкото съответно хората на земята²³.

Айнщайн също показва, че скоростта на светлината е постоянна, независимо от всякакви усилия да й се даде допълнителен тласък или да се намали скоростта й. Например, когато пътуваме в кола и изхвърлим една топка от нея напред, скоростта на топката е скоростта на колата плюс скоростта, с която топката е била оттласната. Не така е със светлината. Скоростта на види­мата светлина, както и на всички останали електромаг­нитни явления, е 186 000 мили в секунда. Дори само то­ва откритие, ако бъде разбрано напълно, разрушава старата представа за една механистична вселена.

Със своята може би най-революционна идея Айн­щайн доказва също, че масата на един физически обект и енергията, която съдържа той, са взаимозаменими²⁴ според формулата Е = mc². По същество Айнщайн показва, че материята не е нищо друго освен форма на светлина.

Научните открития на Айнщайн са като отваряне кутията на Пандора. Парадигмата се измества от кон­цепцията за една механистична вселена и поток от нови открития започва да доказва колко мистериозна е вселената.

Първите нови сведения се получават в областта на квантовата физика от такива пионери като Нилс Бор, Волфганг Паули и Вернер Хайзенберг. Още от древна Гърция физиката се опитва да открие основния градивен материал на природата, разбивайки материята на все по-малки частици. Идеята за атома бе доказана, но когато физиците разделят атома на по-малките частици, каквито са протоните и електроните, те започват да осъзнават колко удивителни са мащабите му. Както казва Капра, ако си представим ядрото на един атом колкото зрънце пясък, то за да представим точно мащаба на атома, електроните трябва да бъдат стотици Метри отдалечени от него.

Също толкова удивително е да се наблюдава поведението на тези частици. Също както светлината, те се държат едновременно като вълни и като обекти със своя собствена маса в зависимост от подхода на наблюдение, което ученият е избрал. Всъщност в началото на нашия век мнозина бележити представители на квантовата фи­зика - сред които Хайзенберг - стигат до убеждението, че самият акт на наблюдение и намерението на учения оказва пряко въздействие върху поведението и същест­вуването на елементарните частици²⁵.

Постепенно физиците започват да поставят под съмнение въпроса дали тези цялости поначало следва да бъдат определяни като частици. Те определено не напо­добяват нищо, което в някакъв смисъл би могло да бъде определено като материално. Ако например бъдат раз­късани една от друга, отделените единици се оказват близначни частици с еднакъв вид и размер. Но най-уди­вителното от всичко е, че тези елементарни частици имат начин да бъдат във връзка помежду си отвъд прос­транството и времето, което е невъзможно от гледна точка на старата механистична парадигма. Експеримен­тите показват, че ако една частица бъде разделена на две и едната от двете еднакви частици промени своето със­тояние или спин, то другата също автоматично започва да се върти със същата скорост независимо от разстоя­нието помежду им.

Вследствие на това откритие физикът Джон Бел ус­тановява известния днес закон, познат като теорема на Бел, според който, веднъж свързани, атомните частици са свързани завинаги -едно напълно магическо явление от гледна точка на Нютоновата физика. Нещо повече, най-новите теории във физиката, суперструнната теория и теорията за хиперпространството, внасят допълнител­на мистичност в тази картина. Те представят картината на вселена, която е многоизмерна, макар и невероятно малка, и редуцират както материята, така и енергията до чисти струнни трептения²⁶.

Както можеше да се очаква, тази нова картина на вселената, която физиците създават, започва да оказва своето влияние и върху останалите научни дисциплини, по-специално върху биологията. Като част от старата парадигма, биологията свежда живота до механични хи­мически реакции. А Дарвиновата механистическа тео­рия на еволюцията позволява на биологията да обясни съществуването на целия широк спектър от живи орга­низми на планетата, включително и човешките същест­ва, посредством произволни процеси в природата без ни­какво отношение към духовното.

Че животът на планетата е еволюирал по някакъв -начин от прости към по-усложнени форми, това е безс­порно - останките от вкаменелости са недвусмислено свидетелство. Но новата картина на една мистична все­лена поставя под въпрос чисто секуларната формулиров­ка на Дарвин за функционирането на закона на еволю­цията.

Според концепцията на Дарвин мутациите стават произволно в поколенията на всички видове, създавайки у тях леко видоизменение и нови белези. Ако тези беле­зи докажат своята по-голяма функционалност, тези ви­дове оцеляват в по-голяма степен и по този начин нова­та характеристика се затвърждава като всеобща харак­теристика на вида. Според Дарвин например някои от предшествениците на днешния жираф са развили дълга шия и понеже това се е оказало полезно (за достигане на по-богати източници на храна), поколенията на този вид са оцелели в по-голяма степен, тъй че този вид утвърж­дава като своя характеристика дългата шия.

В секуларната, лишена от мистичност, вселена ево­люцията не би могла да бъде мислена по никакъв друг начин. Но сега тези идеи могат да се видят като твърде проблематични. Едно от затрудненията, които се отбе­лязват, е, че според съвременни данни един подобен произволен процес на опити и грешки е много бавен и би обхванал значително по-голям период от време, за да се стигне до тези жизнени форми, които имаме сега, откол­кото е времето на развитие на живот на земята. Друг проблем е това, че данните от вкаменелостите не посоч­ват липсващите звена при прехода от един вид към друг, които биха потвърдили една постепенност на прехода²⁷.

Наистина многоклетъчните организми следват в появата си едноклетъчните, както влечугите и млекопитаещите се появяват едва след развитието на риби и амфибии. Но този процес сякаш е скокообразен, от един напълно развит вид към следващия, като новият вид се явява по едно и също време в много различни части на света. Мистериозните аспекти на вселената, разкрити от новата физика, дават възможност да се предполага, че еволюцията се разгръща по-целенасочено, отколкото е предполагал Дарвин.

Освен биологията, новата физика оказва своето въздействие и върху много други дисциплини - особено върху психологията и социологията - защото коренно променя представите ни за вселената, която ни заобика­ля и в която протича нашият живот. Вече не можем да си въобразяваме, че живеем в свят, изграден от твърди, материални частици. Ако сме с пробудено съзнание, вече знаем, че всичко, което ни заобикаля, представлява мистериозни трептения на енергийни системи, че всичко е светлина... включително ние самите.
УНИВЕРСАЛНАТА ЧИ-ЕНЕРГИЯ И ЧОВЕШКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ

Съществуват преки паралели между възгледите на новата физика и представите за реалността, които пред­лага източната философия на индуизма, будизма и даоизма. Новата физика представя света на материята и формите като квантово енергийно поле, което обхваща всичко. Зад видимостта на всичко в този свят не същес­твуват градивни частици в природата; съществува "само взаимосвързана мрежа от енергийни взаимоотношения. Основните религиозни философии на Изтока по съ­щество поддържат същия възглед, без да са стигнали до него в резултат на обективен експеримент, а по пътя н.а дълговековно и внимателно вътрешно наблюдение. Из­точната мисъл твърди, че светът, който се явява пред очите ни, е по своята същност неразделно цяло, което се състои от една жизнена или духовна сила - защото като такъв бива преживяван.

Всяка от тези религии има свой собствен метод за постигане по-силна връзка с вселенската енергия. Ала всички те поддържат становището, че човешките същес­тва, макар и тясно свързани с тази фина енергия, наре­чена прана или чи (или км), обикновено са откъснати от по-върховните й нива. Множество дисциплини на тези източни религии - медитация и бойни изкуства напри­мер - имат за цел да пробудят тази връзка и в резултат са документирани поразителни резултати. Някои източ-ни йоги демонстрират невероятни прояви на сила, конт­рол над телата си и способност да издържат на небивал студ или горещина²⁸.

Някои източни системи утвърждават, че енергията, която циркулира в човешките същества, може всъщност, да бъде наблюдавана като поле от светлина или аура, ко­ято ги обгръща. Тази енергия често може да се види ка­то цветна светлина, излъчваща се от всеки човек, и пре­обладаващият нюанс и форма на тази светлина отразява вътрешната същност и характер на съответната лич­ност.

През петдесетте години, когато картината на нова­та физика започва да получава по-голяма популярност в средствата за масова информация, изведнъж тези езотерични твърдения на Изтока, основани на стриктно вът­решно съзерцание, започват да се ползват с по-сериозен интерес от страна на психолозите и социолозите на За­пад. Изтокът е създал мисловна система, според която потенциалът на човека е далеч по-отворен и широкообхватен, и когато тези концепции получават по-голяма известност, старата парадигма започва да се разпада и в останалите научни дисциплини. Новата физика "дава но­ва представа за обкръжаващата ни вселена, а ето че сходно движение се явява и в хуманитаристиката и е на път да ни даде нова представа за нас самите.
ДВИЖЕНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ

В средата на двайсети век преобладаващият център на внимание в психологията на Запада е изследването на човешкото съзнание във връзка с поведението ни в обк­ръжаващия ни свят - с други думи, изследването на по­ведението. Следвайки механистичната парадигма, пси­холозите търсят някакъв ключов принцип или формула, към които да се сведе човешкото поведение в света, ко­ето по-рано бе довело до възникването на бихевиоризма от типа стимул/реакция.

Единственият съществен подход в изучаването на човешката психология, който е по-различен, се осъщес­твява в психиатрията, следвайки модела на медицинска­та патология, въведен за първи път от Зигмунд Фройд. Мислител от края на деветнайсети век, Фройд прониква-дълбоко в структурата на човешкото съзнание, основа­вайки своите теории върху редукционистки и биологи­чески концепции, приемливи за механистическата пара­дигма.

Фройд е първият, който постулира, че травмите от детството често водят до страхови неврози и невротични реакции, които остават често неосъзнати. Той стига до извода, че поведението на човечеството е мотивирано просто от инстинкта да се увеличи удоволствието и да се избегне болката.

В края на петдесетте години обаче мистерията, раз­крита от новата физика, все по-нарастващото въздейст­вие на източните философии и двете движения на екзис­тенциализма и феноменологията в западната философия вдъхновяват трето теоретично направление в психологи­ята. Тази нова ориентация е ръководена от Ейбрахам Маслов, който заедно с мнозина други мислители и писатели привежда доводи в полза на по-широкообхватно изследване на човешкото съзнание²⁹.

Отхвърляйки бихевиоризма като твърде абстрактен и фройдистките теории като твърде обсебени от идеята за сублимация на сексуалните желания, тези учени си поставят за цел да изследват съзнанието с акцент върху самата възприемателна способност. В това те са дълбоко повлияни от Изтока, където съзнанието се изучава извътре, според това как всеки човек сам чувства своето собствено съзнание. Живеейки .своя живот, ние възприемаме външния свят посредством своите сетива, разбираме онова, което ни се случва, въз основа на паметта и очакванията си и използваме мисловната си и интуитивна способност, за да действаме. Този нов психологически подход е наречен хуманистика и стремително се разраства през шейсетте и седемдесетте години на двайсти век.

Хуманистите не отричат, че ние често не осъзнаващ ме какво точно мотивира нашето поведение. Те са съгласни, Че човешките същества са склонни да ограничават собствения си опит, като често повтарят сценарии и модели на реагиране, предназначени към това да снижат безпокойството и тревогата. Но хуманистите насочват своето внимание и към това да разкрепостят своите въз­гледи и преодолеят сценариите си, като се издигнат над тях и се открехнат за по-висши човешки опитности, ко­ито са им достъпни.

Тази нова перспектива довежда до преоткриване на­учния принос на Карл Густав Юнг, шведски психоанали­тик, който скъсва с Фройд през 1912 година, за да развие своя собствена теория, включваща и принципа на синхронността. Според Юнг ние не гледаме на света с единствения подтик да избегнем болката и увеличим колко­то се може повече хедонистичните удоволствия, както приема Фройд, макар и на най-нисшите нива това да из­глежда именно така. Нашият най-силен порив според твърденията на Юнг е към психологическа цялостност и себеразгръщане на вътрешния потенциал, който е зало­жен в нас.

В това пътешествие ни идват на помощ вече утьпкани в мозъка пътеки, които той нарича архетипи. Кога­то израстваме психически, добиваме способността да ре­ализираме, тоест да активизираме тези архетипи, и по този начин да вървим към все по-пълното си себеосъществяване. Първият стадий на растежа е стадият на ди­ференциация, по време на който ние се самоосъзнаваме в културната среда, в която сме родени и започваме про­цеса на индивидуация. Това означава да намерим своето собствено място в света, който познаваме от, детинство, процес, който включва да получим образование, да по­търсим икономическа стабилност и начин да се издър­жаме.

Този процес усилва волята и егото ни и комплексът от автоматични реакции, който сме усвоили, бива измес­тен от логиката на оценка на света, който ни заобикаля. Така ние изграждаме своята индивидуалност като един­ствена порода си личност, чиито възгледи са също един­ствени по рода си. Този етап е поначало нарцистичен (егоистичен) и често самовлюбен (еготичен), но активи­зира в пълна степен така наречения от Юнг архетип на културния герой. На този етап ние сме готови да откри­ем нещо важно, което имаме да осъществим в култура­та; чувстваме се горди и решени да го направим.

Продължавайки да израстваме, ние напредваме от­въд фазата на героичното и активизираме онова, което Юнг нарича архетип на Аза, етап от развитието ни, ко­гато надрастваме онези представи за себе си, които са основани на културната среда. Обръщаме се навътре, към себе си и постигаме такова ниво на съзнание, при което интуицията започва да съпътства логиката и цели­те ни започват да съответстват на вътрешните ни пред­стави и копнежи за онова, което в действителност бихме . искали да извършим.

Тази фаза той описва като себеактуализация и тук говори за по-висшето възприятие на синхронността. Ма­кар и да се наблюдава на всеки етап, именно при тази фаза ние най-добре успяваме да се възползваме от въз­можността си да схващаме значимите съвпадения. На този етап събитията в нашия живот започват да съответ­стват на готовността ни за растеж и развитие и синхрон­ността започва да се проявява по-често³⁰.

Подтикната от Юнг, пълната картина на това как хората се спъват и задържат своето развитие при този процес постепенно започва да се оформя. Следвайки ли­нията на откритията от Фройд и Ото Ранк до Нормън О. Браун и Ърнст Бекер, можем да видим какво всъщност става. Хората си създават определени модели на живот и поведение (сценарии), към които се придържат неотк­лонно като начин да изтласкват безпокойството от съз­нанието си. Те могат да обхващат всичко от произволни фетиши и невротични привички до по-нормалните, ут­върдени религиозни схващания и философски убежде­ния. Общото между всички тези сценарии е тяхната неподатлива природа и съпротива срещу всякакъв рацио­нален дебат и дискусия.

Хуманистите по-нататък откриват, че човешкото общество се характеризира с ирационални борби за власт, чието единствено предназначение е да съхранят тези сценарии. Вълна от мислители, сред които Грегъри Бейтсън и Р. Д. Ланг започва да очертава този процес³¹.

Ключово откритие се оказва ефектът на двойната връзка, при който човек отхвърля всяка идея, предложе­на от останалите, за да има той доминираща позиция във взаимоотношенията. Както показва Ланг, когато то­зи навик бъде проявявай от родителите спрямо техните деца, са възможни трагични последици. Когато всяка възможна постъпка на детето бива критикувана, детето се самозатваря, готово всеки миг да се самоотбранява й развива склонност към прекалено остри ответни реак­ции. Когато тези деца на свой ред станат възрастни, тях­ната самоотбрана и потребност да държат под контрол всяка ситуация ги подтиква несъзнателно към това са­мите те да използват техниките на двойната връзка, особено по отношение на собствените си деца и така това положение бива утвърдено в продължение на поколения наред.

Тези психолози, изследващи междуличностните от­ношения, откриват, че този модел на общуване е напра­во епидемия за обществото, създавайки култура, при ко­ято всеки в опита си да се защити се опитва да владее и доминира всички останали. При тези условия себеосъществяването и творчеството се оказват ограничени, за­щото повечето хора прекарват времето си в борба да до­минират над останалите и да им налагат своите сцена­рии, вместо да се открехнат за по-големите възможнос­ти, които предлага опитът и взаимоотношенията между хората.

В продължение на няколко десетилетия тези открития биват широко популяризирани, особено в Съедине ните щати. Книгата на доктор Ерик Берн Игрите, кои-то разиграват хората, прави преглед на най-разпространените сценарии за манипулация и ги разкрива в пълни подробности. Книгата на Томас Харис Аз съм добре/Ти си добре използва анализ на протоколи от разисквания на дадени теми, за да разкрие истинската природа на човешкия разговор и да покаже начин да постигнем по-зрял подход във взаимоотношенията помежду си³², културата започва да си проправя път ново съзнание за едни по-качествени взаимоотношения, като се приема че всеки от нас може да преодолее старите си навици на общуване.

С разцвета на идеята, че можем да постигнем опитности и преживявания от по-високо ниво, мистерията на собственото ни съществуване се превръща в обект в широки дискусии сред хуманистите. На този етап става преосмисляне на Дарвиновата формула на еволюцията, която е поставена под съмнение от учени като Пиер дьо Шарден и Шри Ауробиндо, които поддържат схващането, че еволюцията не е произволна, а целенасочена и се движи в съвсем определена посока. Тези учени твърдят, че развитието на живите организми от най-ранните им форми към по-усложнени животински и растителни видове има своята цел, че човешките същества не са случайност на природата и че обществената еволюция, включително и нашият път към по-висши сфери на ду­ховно преживяване е заложен като цел на еволюционно­то развитие³³.

Един измежду съвременните теоретици, чието раз­биране за еволюцията на живота подкрепя такава теза, е Рупърд Щелдрейк. Според теорията за живота на Рупърт Шелдрейк всички биологични форми се създават и под­държат посредством морфогенни полета. Тези полета не са локализирани в природата и създават невидима структура, а молекулите, клетките и органите са следст­вие и те се диференцират и специализират, за да създа­дат определена форма на живот. Нещо повече, това по­ле с времето еволюира, тъй като всяко поколение от да­ден вид не само получава структурата си от полето в ос­новата му, но и променя и въздейства за усъвършенства­нето на това поле вследствие на промените, които тър­пи от околната си среда.

Например рибата, за да вирее в специфичната си би­ологична среда, може да се наложи да развие нови хри­ле, за да плува по-добре. Според системата на Шелдрейк волята на рибата ще въведе промяна в морфогенното по­ле на вида, в резултат на което потомството й ще развие точно такива хриле. Тази теория прави предположение­то, че е напълно възможно скоковете в развитието, за които свидетелстват вкаменелостите, също да са въз­никнали по този начин - като представителите на даден биологичен вид създават морфогенно поле, което по­ражда не просто допълнителни характеристики, но пре­ход към напълно нова жизнена форма. Например, опре­делен вид риби може вече да е достигнал пълното си развитие в границите, които му дава водната среда и да създаде потомство, което е всъщност нов вид: амфибиите, които могат да изпълзяват на сушата.

Според Шелдрейк това прогресивно развитие може да покаже също така как е еволюирал човекът. На про­тежение на цялата история ние, хората, сме разгръщали обвивката на нашето познание, стремейки се да еволю­ираме към все по-пълно разбиране на света, в който жи­веем и към осъществяване на вътрешния си потенциал от възможности. Може да се мисли, че на всеки етап от развитието нивото на човешките способности и съзна­ние се определя от общото морфогенетично поле. Кога­то отделни индивиди развиват определени способности -да бягат по-бързо, да долавят мислите на останалите, да получават интуитивни прозрения - морфогенетичното поле се развива не само за тях самите, но и за цялото чо­вечество. Ето защо често става така, че в един и същ ис­торически момент се постига дадено изобретение или откритие от различни хора, които нямат никаква връзка помежду си.

И тук идват на мястото си откритията на модерна­та физика и най-новите изследвания от- учените на въз­действието на молитвата и мисловната воля. Ние сме в непосредствена връзка с вселената и помежду си и въз­действието, което оказваме върху света, е такова, за как­вото не сме и сънували.