Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Трудно е да се разбере, защо Боман таи такива съмнения спрямо Пароди. Би могло да се изтъкне, че Пароди едва ли е искал да изло­жи на риск - като изфабрикува фалшиви открития f- доброто място на музеен уредник, което заемал от дълго време. При всички поло­жения музейните служители настоявали Пароди да оставя всеки създаден от хора предмет на място, така че да може да бъде фотог­рафиран, изследван и изваден от специалистите. Тази процедура е много по-съвършена от онази, която е била използвана при много от известните открития, с които се аргументира общоприетият сцена­рий за човешката еволюция. Например повечето от свързаните с Homo erectus открития на о. Ява, за които съобщава Фон Кьонигс-валд, са били направени от местни работници. За разлика от Пароди те не оставяли фосилите in situ, а ги изпращали в кошове на Фон Кьонигсвалд, който често се намирал далеч от мястото на намирането. Освен това прослову­тата Венера от Вилендорф - една неолитна статуетка от Европа -била открита от строите­лен работник. От това би следвало да е ясно, че ако подходим със скепти­цизма на Боман към всички тези случаи, биха възникнали съмне­ния в автентичността на почти всяко палеоантро-пологично откритие.

Колкото и да е иро­нично, дори скептиците приемат, че именно сведенията на Боман са най-голямото доказа­телство за това, че в Аржентина от преди 3 млн. години са същест­вували човешки същества, които са били способни да изработват оръдия. И дори ако в името на спора приемем, че първата каменна топка, открита при посещението на Боман в Мирамар, е била поста­вена предварително от Пароди, как ще обясним втората и третата находка? Те не били предизвикани от уредника Пароди, а от самия Боман, на самото място и без каквото и да било предупреждение. От значение е и че топките били напълно скрити от погледа, а Пароди дори не намекнал за тяхното съществуване.

Нашето мнение е, че Ромеро, Бул и Боман, взети заедно, не са предложили нищо съществено, с което да дискредитират открития­та на Карлос Амегино при Мирамар. Напротив - Боман дава първок­ласни доказателства за съществуването на плиоценски хора, които са умеели да изработват боласи.

Още боласи и подобни предмети

Значението на боласите от Мирамар се състои в това, че те доказ­ват съществуването на човешки същества с високо културно ниво през плиоцена и дори през по-ранни периоди. Освен в Южна Амери­ка, подобни предмети са откривани също и в Африка и Европа, от­ново в плиоценски пластове.

През 1926 г., Джон Бакстър - един от сътрудниците на Дж. Рейд Моар - намерил един особено интересен предмет (фиг. 5.3). Откри­тието било направено при Брамфорд в наел агите, лежащи под плио-ценската формация Ред Краг. Находището се намира в Англия, близо до Ипсуич.

Моар не отделил голямо внимание на предмета, но три години по-късно находката събудила интереса на Анри Брьой. Ето какво пише той: „По време на престоя ми в Ипсуич, където бях на гости на моя приятел Дж. Рейд Моар, двамата обработвахме предмети, открити под основата на Ред Краг, при Брамфорд. Дж. Рейд Моар ми показа един яйцевиден предмет, който бил прибран заради не­обичайната си форма. Още от пръв поглед ми се стори, че по пред­мета има изкуствени набраздявания и фасети. Това ме подбуди да го разгледам с минераложка лупа (фиг. 5.4). Това проучване показа,

че първоначалните ми подозрения са били напълно оправдани и че камъкът е бил оформен от човешка ръка." Брьой го уподобява на „камъните за прашка от Нова Каледония". Според Моар неколцина други археолози се съгласили с този извод. Камъните за прашка и боласите илюстрират едно ниво на технологично развитие, което обикновено се асоциира със съвременния Homo sapiens. Можем да припомним, че в детритните пластове под Ред Краг са открити фо-сили и седименти от обитаеми древни повърхности, които обхващат периодите от еоцена до плиоцена. Следователно камъкът за прашка от Брамфорд може да е на възраст между 2 и 55 млн.' години.

През 1956 г. Г. X. Р. фон Кьонигсвалд описва различни човешки артефакти, открити в долните нива на обекта в дефилето Олдувай в Танзания. Сред тях имало „голям брой камъни, на които чрез обра­ботка е била придадена грубо сферична форма". Ето какво пише Фон Кьонигсвалд: „Смята се, че това е някаква особено примитивна фор­ма на камъни за хвърляне. Подобни каменни топки, известни по името bolas, все още се използват от туземните ловци в Южна Аме­рика. Те са завързвани в малки кожени торбички и две или три такива са закрепвани за краищата на дълъг ремък. Ловецът държи една от топките, завърта другата над главата си и ги пуска."

Ако приемем, че предметите, за които споменава Фон Кьонигс­валд, наистина са използвани като южноамериканските боласи, то това би означавало, че техните създатели са владеели не само обра­ботката на камък, но и обработката на кожа.
Това обаче става малко проблематично, като отчетем факта, че възрастта на пласт I от Олдувай, в който са намерени каменните топки, е някъде между 1,7 и 2 млн. години. Според стандартните възгледи за човешката еволюция по това време наоколо са се навър­тали единствено Australopithecus и Homo habllis. На настоящия етап на проучванията, няма никакво сигурно доказателство, че авс-тралопитеците са използвали каквито и да било сечива. За Homo habilis се смята, че не са били способни да използват толкова слож­на технология, колкото се предполага от каменните боласи (ако въ­обще въпросните предмети са били такива).

Още веднъж се оказваме пред ситуация, която изисква едно оче­видно, но забранено предположение - може би, в самото начало на плейстоцена в района на Олдувай са съществували създания със способностите на съвременните хора.

Тези изследователи, които разглеждат подобни хипотези като невероятни, със сигурност ще изтъкнат факта, че те не са подкрепе­ни от фосилни находки. В рамките на общоприетата понастоящем информация, това без съмнение е така. Но ако разширим малко кръгозора си, ще се натъкнем на скелета на Рек, който е напълно човешки и е открит също в дефилето Олдувай, но в по-горния пласт II. Също в близост - при Канам - Луис Лики открил една напълно запазена човешка челюст. Пластове били еквивалентни на ранноп-лейстоценския пласт I. Характерът на находката бил потвърден от научна комисия. В по-скорошни времена, също в Източна Африка, били открити бедрени кости - много подобни на човешки - отново в контекст от ранния плейстоцен. В началото тези отделни кости били приписани яаНото habilis. Последвалото откриване на почти цял скелет на индивид от вида Homo habilis показало, че някои от ана­томичните му характеристики, включително и бедрените кости, го приближават повече до човекоподобните маймуни. Това открива една нова възможност, според която приписаните п&Ното habilis бед­рени кости да са принадлежали на физически модерни хора, които да са обитавали Източна Африка през ранния плейстоцен. Ако раз­ширим проучването си и из други части от света, ще можем да ум­ножим примерите за напълно човешки фосилни останки, отнасящи се към ранния плейстоцен и дори към по-ранни епохи. В този кон­текст боласите от Олдувай не изглеждат не на място. Възможно е това да не са боласи. Ето какво казва Мери Лики за тази вероятност: „Макар да не разполагаме с преки доказателства за това, че тези предмети са били използвани като боласи, все още не се е появила ал­тернативна хипотеза, която да обяс­ни едновременно и големия им брой, и грижливата им обработка. Ако са били използвани просто за хвърля­не - с малка възможност да бъдат намерени отново - би било неверо­ятно да е вложено толкова много вре­ме в тяхната обработка." По-нататък авторката добавя: „Л. С. Б. Лики също застана зад употребата им като боласи и тази хипотеза би могла да се окаже вярна."

Луис Лики съобщил за открива­нето на истинско костено сечиво, в същия пласт, където били открити и каменните боласи. През 1960 г. той казва следното: „Изглежда, че става дума за нещо като „лъскачка", из­ползвана при обработката на кожа. Това предполага, че създателите на Олдованската култура са водели мно­го по-напреднал начин на живот, от­колкото повечето от нас предполага­ха."

Сравнително развити находки от Северна Америка

Тук ще се спрем на някои срав­нително усъвършенствани аномални палеолитни сечива, открити на те­риторията на Северна Америка. Ще започнем с тези от Шегуианда, Канада. Находището се намира на о. Манитулин в езеро Хурон на север. Много от тези северноамерикански находки не са особено древни, но тяхното значение се състои в това, че могат да ни дадат поглед към вътрешните проблеми на ар­хеологията и палеоантропологията. Вече видяхме как научната об­щност потулва данните, чието съпоставяне с доминиращата теория за човешката еволюция би предизвикало неудобства. В този случай ще се сблъскаме с един друг аспект на това явление - личните мъки и проблеми на тези учени, които са имали нещастието да направят подобни аномални открития.

Шегуианда: археологията като вендета

В периода между 1951 и 1955 г. Томас Лий - антрополог към Националния музей на Канада - провел разкопки при Шегуианда, нао. Манитулин в езерото Хурон.

В горните пластове на находището, на дълбочина около 6 инча (15,6 cm) {ниво III), били открити различни върхове за копия (фиг. 5.5). Лий ги определил като късни.

При по-нататъшните разкопки бил достигнат глинест ледников пласт - каменни наслаги, оставени от отдръпващите се ледници, - в който също били открити оръдия (фиг. 5.6). Това означавало, че тук са живели човешки същества, преди или по време на последно­то североамериканско заледяване, обозначено като Уисконсин, Вли­зането в дълбочина показало, че отдолу има още един глинест пласт, в който също имало оръдия (фиг. 5.7). Пластовете под тези глини също съдържали различни сечива.

Каква била възрастта на тези оръдия? Трима от четиримата гео­лози, които проучили обекта, заключили, че те трябва да се отнесат към последния междуледников период. Това дава възраст между 75 000 и 125 000 години. Накрая в общото си становище четиримата се съгласили на компромис от „минимум" 30 000 години. Лий про­дължил да подкрепя междуледниковата възраст на откритите оръ­дия.

Единият от въпросните геолози - Джон Санфорд от университета на щата Уейн - по-късно се обявил в подкрепа на Лий. Той предос­тавил много геологични факти и доказателства, които показвали, че находището Шегуианда датира от Сангамонския междуледников период или от междустадиалния период Сен Пиер - едно затопляне

в самото начало на заледяването Уисконсин. Тази гледна точка, за­щитавана от Лий и Санфорд, не получила голяма подкрепа от страна на останалите учени.

Ето какво си спомня Лий: „Откривателят [Лий] беше изгонен от поста си в гражданските служби и дълго време остана безработен; публикациите бяха свалени от печат; редица видни изследователи от Брамините [личности с висока култура и интелект, особено чле­нове на семейства от Нова Англия, смятани за аристократични] пред­ставиха невярно информацията..,; тонове находки изчезнаха в хра­нилищата на Националния музей на Канада; директорът на Нацио­налния музей [д-р Жак Русо], който беше предложил да се издаде монография върху обекта и който отказа да уволни откривателя, сам беше уволнен и изпратен в изгнание; хора с могъщи и престиж­ни длъжности упражниха натиск, за да овладеят шестте находки от Шегуианда, които не бяха прикрити навреме; обектът беше превър­нат в курорт. Всичко това стана в продължение на четири дълги години, без хората от гилдията да си направят труда да погледнат -докато все още имаше време за това — за какво точно става дума. Шегуианда щеше да повлече след себе си неловките признания, че Брамините няма как да са знаели всичко. Резултатите от проучва­нията щяха да наложат пренаписването на почти всяка книга в об­ластта. Те трябваше да бъдат задушени. Те бяха задушени."

В опитите да публикува доклада си, Лий срещнал огромни труд­ности. Ето какво пише той, описвайки своето безсилие: „Някой не­рвен и боязлив редактор, чиито изострени сетива биха доловили всяка заплаха, надвиснала над поста, сигурността, репутацията или преценката му, дава копия от подозрителната статия на един-двама съветници, които да са с необходимото положение, за да могат да дадат безопасно мнение. Те прочитат материала, или по-скоро само го преглеждат, в търсене на няколко подбрани фрази, които да мо­гат да използват срещу автора (всъщност мнението им е формирано отдавна въз основа на носещите се клюки или на дочутото в задиме­ните коридори на научни конференции - дребнави сплетни, които да им кажат, че авторът живее в собствен свят, че е единак или недосегаем). След това, с няколко остри, неподлежащи на оспорване и абсолютно неоправдани изказвания, те просто „убиват" статията. Красотата - както и порочността - на цялата система се състои в това, че те остават анонимни завинаги."

Повечето от основните съобщения относно Шегуианда се появили в „Антрополоджикал Джърнъл ъф Канада", чиито основател и гла­вен редактор бил самият Лий. Когато той умира през 1982 г. списа­нието е поето за кратко от сина му - Робърт И. Лий.

Не било възможно, разбира се, именитите учени просто да не споменават Шегуианда. Когато това се налагало обаче, тенденцията била, доказателствата за необичайно древната възраст на обекта да бъдат премълчавани, пренебрегвани или представяни погрешно.

Ето какво пише Робърт, синът на Лий: „На студентите се пред­лага невярното обяснение, че Шегуианда е пример за следледниково свличане на пластове, а не за ледникови наслаги от периода Уискон-син."

Първоначалните публикации дават необорими доказателства сре­щу тезата за пропадане на земни маси. Лий-старши пише, че мно­зина геолози „заявиха, че наслагите несъмнено биха били определе­ни като ледникови глини, ако не беше наличието на артефакти. Почти всички изследователи, които посетиха обекта, реагираха по този начин". Санфорд от своя страна казва следното: „Може би най-силното потвърждение, че тези неясни наслаги са ледникови отла­гания, дойде от посещението през 1954 г. на четиридесет или петдесет геолози. Случаят за това беше една екскурзия на Геоложкото общество от басейна на Мичиган. По това време разкопките бяха в ход и глинестите пластове все още можеха да се видят. Въпросните седименти бяха представени на групата като глинести наслаги и никой не изрази съмнения в това обяснение. При всички положе­ния, ако имаше някаква възможност за съмнения относно характе­ра на пластовете, те щяха да бъдат изразени още тогава."

Ако единият подход към проблема е да се отрича, че неясните пластове с оръдията са глини, другият се състои в това да се изиск­ват изключително големи доказателства за съществуването на хора на това място и по това време. Джеймс Б. Грифин - антрополог към Университета на Мичиган - заявява следното: „В Северна Америка има голям брой места, за които се твърди, че са били обитавани от ранни индианци в дълбока древност. Написани са дори цели книги, посветени на тези несъществуващи обекти." Според Грифин Шегуи­анда също попада в числото на несъществуващите обекти.

Той казва, че един истински обект трябва да притежава „ясно определим геологичен контекст... изключващ възможността за нарушения или вторични отлагания." Освен това Грифин настоява обек­тът да бъде проучен от няколко геолози, които да са специалисти именно по представените формации; те трябва да достигнат до съг­ласие. На обекта също така трябва да има „разнообразие от сечива и останки... добре запазени животински кости.,, поленови анализи... макроботанически материали... човешки кости." Изискванията на Грифин включват и датиране по радиовъглеродния и други методи.

При така зададените условия на практика нито едно от местата, където са били направени големи палеоантропологични открития, не би могло да бъде определено като автентичен обект. Например повечето от африканските находки на Australopithecus, Homo habilis и Homo erectus не са направени в ясно определими геоло­гични контексти, а на повърхността или в пещерни наслаги. Подоб­ни ситуации е много трудно да бъдат интерпретирани от геологична гледна точка. Повечето от явайските находки наНото erectus също са от повърхността, с много неясни местонахождения.

Интересно е да се отбележи фактът, че Шегуианда отговаря на почти всички от строгите изисквания на Грифин. Оръдията са отк­рити в геологичен контекст, който е много по-ясен от тези на пове­чето от приетите за безспорни находища. Няколко специалисти по североамерикански ледникови наслаги очевидно са постигнали съг­ласие по отношение на една възраст от над 30 000 години. Няма никакви доказателства, които да показват нарушения на пласта или вторични отлагания. Открити са различни оръдия, направени са поленови анализи и радиовъглеродно датиране, има и макроботани­чески материали (торф).

Находището при Шегуианда заслужава много повече внимание, отколкото е получило. Като се връща назад към времето, когато за първи път установил, че оръдията са открити в ледникови глини, Т. И. Лий пише следното: „В този момент, някой по-мъдър от мен би заровил сондажите и би се скрил в нощта, без дори да спомене за това... И наистина, при своето посещение един виден антрополог възкликна с недоверие: „Нали нищо не намирате там долу?" Когато ръководителят му отговори: „Да бе, нищо! Защо не слезеш и не про­вериш сам?", той ме посъветва да забравя за всичко, открито в лед-никовите наслаги, и да се концентрирам върху по-късните матери­али, намирани над тях."

Луисвил и Тимлин: вендетата продължава

През 1958 г. близо до Луисвил, щата Тексас, бил проучван обект, на който били открити каменни оръдия и обгорени животински кости. Находките били намерени в комплекс, който включвал и огнища. По-късно, когато разкопките били продължени, били про­ведени и радиовъглеродни анализи на въглени от огнищата, които показали възраст от най-малко 38 000 години. Малко след това бил открит и един връх тип Кловис. Хърбърт Александър - по това вре­ме дипломиран студент по археология - е описал какво точно се случило с тези открития. „В редица случаи - заявява той — изказ­ваните по това време мнения бяха, че огнищата са направени от хора и че комплексът от животински останки е автентичен. Когато се появиха датировките обаче, някои хора промениха становищата си, а когато беше открит и върхът от тип Кловис, критиките и общото игнориране станаха съвсем явни. Тези изследователи, които по-рано приемаха пещите и/или животинските останки, започнаха да се съмняват в спомените си."

Откриването на връх от тип Кловис в пласт на 38 000 години предизвикало объркване, тъй като ортодоксалните антрополози от­насят първите такива предмети към времето отпреди около 12 000 години, с което се отбелязва и първото проникване на хора в Северна Америка. Появили се критики, в които се твърдяло, че върхът от Луисвил е подхвърлен с цел фалшификация. Други твърдели, че получените по радиовъглеродния метод датировки са погрешни.

След като споменава няколко други такива случая, при които откритията са били осмени или отхвърлени, Александър припомня една реплика, че „за да бъдат разрешени проблемите, свързани с ранните хора, скоро ще са необходими адвокати". Това може би не е толкова лоша идея в една област като археологията, в която личните мнения определят статуса на фактите, а самите факти се разтварят в системи от интерпретации. Адвокатите и съдилищата могат да помогнат на археолозите да достигнат по-лесно до научния консен­сус, който минава за установена истина в тази област. Но Алексан­дър отбелязва и това, че съдебната система изисква наличието на съдебни заседатели, а първият въпрос, който съдията им поставя, е

„Стигнахте ли до решение по случая?". Много малко са археолози­те, които още не са стигнали до решение по въпроса за датата на първото човешко проникване в Северна Америка.

Тезата за това, че върховете от тип Кловис са най-ранните оръ­дия в Новия свят била поставена под съмнение и от разкопките на обекта Тимлин - в планините Катскил в щата Ню Йорк. В средата на 70-те години на XX в. там били открити оръдия, много подобни на тези от Горния Ашел в Европа. В Стария свят, Ашелските оръ­дия обикновено се приписват на Homo erectus. Връзката не е си­гурна, тъй като по тези обекти обикновено липсват скелетни остан­ки. Въз основа на ледниковата геология възрастта на находките от Катскил била определена на около 70 000 години.

Хуеятлако, Мексико

През 60-те години на XX в. Хуан Армента Камачо и Синтия Ъру-ин-Уилямс открили при Хуеятлако, близо до Валсекило, усъвър­шенствани каменни сечива (фиг. 5.8), способни да съперничат и на най-добрите произведения на европейските кроманьонци. Находи­щето се намира на 75 мили (120,6 km) югоизточно от Мексико Сити. В близост, при Ел Корно, били открити малко по-груби оръдия. Изглежда, че нито при Хуеятлако, нито при Ел Хорно можело да има някакви съмнения в стратиграфската позиция на оръдията. И все пак, тези артефакти имат една много проблематична характе­ристика: екипът от геолози, работещ за Геологическия институт на САЩ, определил възрастта им на около 250 000 години. Екипът, който работел с финансовата подкрепа на Националната научна фон­дация, включвал следните лица: Харолд Молд и Вирджиния Стийн-Макинтайър, и двамата от Геологическия институт на САЩ, и по­койния Роалд Фриксел от Университета на Вашингтон.

Според твърденията на геолозите необичайно голямата възраст на артефактите, открити при Валсекило, била потвърдена по чети­ри независимо използвани метода за датиране: (1) датиране по ради­оактивни изотопи на урана; (2) датиране по проследяване на периода на полуразпад; (3) датиране по хидрацията на тефрита (базалтова смола); (4) проучване на минералното изветряне.

Както можело да се очаква, отнасянето на обекта Хуеятлако към времето от преди 250 000 години, потвърдено от екипа геолози, сло­жило началото на яростни спорове. Ако тази възраст бъде приета, тя би революционализирала не само антропологията на Новия свят, но и цялостната представа за произхода на човека. Смята се, че чо­вешки същества, способни да създадат толкова съвършени сечива като намерените при Хуеятлако, се появяват за първи път в Африка преди около 100 000 години.

В опитите си да осигури публикуването на резултатите на екипа, Вирджиния Стийн-Макинтайър се сблъскала с много препятствия и силен социален натиск. В бележка, адресирана до неин колега (10 юли 1976 г.), тя заявява следното: „От дочути случайно клюки раз­брах, че в определени кръгове тримата с Хол и Роалд сме разглеж­дани като безпринципни нагаждачи, използвачи и търсачи на сла­ва, и това заради Хуеятлако. Още не мога да се съвзема от удара." Статията на Стийн-Макинтайър и нейните колеги, посветена на откритията при Хуеятлако, била задържана без никакво обяснение в течение на години. Докладът бил представен за първи път на ант-роположкия конгрес през 1976 г. и трябвало да се появи в тома на симпозиума. Четири години по-късно Стийн-Макинтайър написала следното, в писмо до X. Дж. Фулбрайт от Научната лаборатория в Лос Аламос, един от редакторите на така и неотпечатаната книга: „Колективната ни статия за обекта при Хуеятлако е истинска бомба. Тя ще постави човека в Новия свят десет пъти по-рано, отколкото на ар­хеолозите би им се иска­ло да вярват. Още по-лошо - повечето от тях смятат, че бифасите1, открити in situ, трябва да се припи­шат на Homo sapiens. Според сегашните теории по това време Homo sapiens още не се е поя­вил като вид, та камо ли в Новия свят."

По-нататък Стийн-Ма­кинтайър обяснява следното: „Археолозите вдигат много шум около Хуеятлако - те дори отказват да вземат под внимание находките. От втора ръка разбрах, че различни представители на гилдията ме смятат за: 1) некомпе­тентна, 2) търсачка на сензации, 3) безпринципна използвачка, 4) непочтена, 5) луда. Очевидно е, че нито едно от тези мнения не по­мага на професионалната ми репутация! Единствената ми надежда, за да изчистя името си, остава отпечатването на статията за Хуеят­лако. Така тези хора сами ще могат да преценят фактите." След като не получила отговор, Стийн-Макинтайър поискала да изтегли статията, но така и не получила ръкописа си.

Една година по-късно (8 февруари 1980 г.) тя писала до Стив Портър - редактор на „Куотърнъри Рисърч" - с молба да отпечата статията й за Хуеятлако. „Материалите, които искам да обнарод­вам, дават геологични доказателства — заявила тя. - Фактите са напълно ясни и ако го нямаше обстоятелството, че ще трябва да се пренапишат огромно количество учебници по антропология — не мис­ля, че ще има някакъв проблем те да бъдат приети от археолозите. Но тъй като нещата са поставени по този начин, антропологическите списания бягат от тях като от чума."