Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Еволюционистки предубеждения

В светлината на представените данни е трудно да оправдаем упо­ритото противопоставяне срещу находките от Калифорния, демонст­рирано от Холмс и Синклер. Те не успели да открият доказателства за измама, а предположенията им, че преносимите хавани и върхо­вете на копия са били внесени в мините от индианци, също не са много правдоподобни. Един съвременен историк - У. Търентин Джак-сън от Калифорнийския университет в Дейвис - изтъква следното: „По време на златната треска индианците са били изгонени от райо­на на минните сондажи и рядко са влизали в контакт с подвизава-щите' се там златотърсачи."

При това положение някой би могъл да се запита защо Холмс и Синклер проявили такова упорство в опитите си да дискредитират доказателствата за съществуването на хора през терциера, предста­вени от Уитни. Един от важните ключове към разбирането на този феномен се съдържа в следното изказване на Холмс: „Може би, ако проф. Уитни би схванал същината на човешката еволюция такава, каквато си я представяме днес, той би се поколебал да обяви пуб­лично заключенията си, независимо от впечатляващия арсенал сви­детелства, с които се е сблъскал." С други думи, ако фактите не съответстват на общоприетата теория, то те - независимо от това, колко са категорични - трябва да бъдат отхвърлени.

Не е трудно да се разбере защо един поддръжник на човешката еволюция - какъвто е бил Холмс - би искал да направи всичко възможно, за да дискредитира всяка информация, която изтегля съществуването на съвременния вид хора твърде далеч в миналото. Защо Холмс се е чувствал толкова уверен в себе си? Една от причи­ните за това е била появата на Явайския човек (Pithecanthropus erectus). Това откритие, направено от Йожен Дюбоа през 1891 г., е приветствано като дълго търсеното „липсващо звено", което да свър­же съвременните хора с техните предполагаеми предци - някакви човекоподобни създания. Холмс заявил, че „данните на Уитни оста­ват непотвърдени" и че „те предполагат съществуването на човешка раса, която да е поне един път и половина по древна от Pithecanthropus erectus на Дюбоа, който пък може да се разглеж­да единствено като някаква зачатъчна форма на човешко същест­во." За всички подкрепящи спорния Явайски човек (Глава 8) било необходимо да се унищожи всяка информация, която да предпола­га, че още преди него е имало съвременни хора. Холмс бил един от главните палачи. Ето какво казва той за находките от Калифорния: „Може да се очаква, че ако тази информация не получи по-късно потвърждение, тя постепенно ще загуби значението си и ще изчезне; науката обаче не може да чака тази досадна селективна процеду­ра и е необходимо да се предприеме нещо, което да ускори това решение." Редица учени, сред които Холмс и Синклер, свършили своята част от работата. Тактиката им остава под въпрос.

Алфред Ръсел Уолъс, който си поделя с Дарвин заслугата за фор­мулирането на теорията за еволюция чрез естествен подбор, изра­зил ужаса си от това, че доказателствата за съществуване на физи­чески развити хора през терциера са подложени на „атаки с всички възможни средства — съмнения, обвинения и присмех".

В едно детайлно проучване на сведенията за голямата древност на хората в Северна Америка Уолъс придава голямо значение на описа­нието, което прави Уитни на откритите в Калифорния терциерни човешки фосили и каменни оръдия. В светлината на недоверието, с което находките от златоносните пясъци и други подобни места били посрещнати в определи среди, той изказал мнението си, че „правил­ният начин, по който трябва да се третират сведенията за древност­та на човека, е да се опишат и да се приемат за известно време; това трябва да е така при всички случаи, при които подобно отношение би било адекватно към което и да било животно. Не би трябвало, както се случва често сега, тези данни да бъдат разглеждани като недостойни да бъдат приети и техните откриватели да бъдат подла­гани на всевъзможни обвинения, от сорта че са фалшификатори или жертви на фалшификация."

Въпреки всичко, интелектуалната атмосфера в началото на XX в. подкрепила възгледите на Холмс и Синклер. Какво - терциерни каменни сечива, при това като тези на съвременните хора? Скоро тези неща станали неподходящи за съобщаване, неактуални за за­щитаване и удобни за забравяне. Подобни възгледи все още са ва­лидни, при това с такава сила, че откритията, които дори съвсем малко поставят под въпрос доминиращите тези върху човешката праистория, са потулвани бързо и ефективно.

Доказателства за съществуването на напреднала култура в далечни епохи

Фактите, които разгледахме дотук, създават впечатлението, че дори и да е имало хора в далечното минало, те са били на доста ниско културно и технологично равнище. Някой би могъл да си зададе следния въпрос: ако хората са разполагали с толкова много време, за да усъвършенстват уменията си, защо не откриваме древ­ни артефакти, които да илюстрират развитието на цивилизацията?

През 1863 г. Чарлс Лайъл изразява едно подобно съмнение в кни­гата си „Миналото на човека": „Вместо най-груба керамика и кре-мъчни сечива... би трябвало да откриваме скулптирани образи, ко­ито да са по-прекрасни от тези, които са излезли изпод ръцете на Фидий и Праксител; погребани от времето железопътни линии и електрически телеграфи, от които и най-добрите съвременни инже­нери да могат да научат ценни неща; астрономически уреди и мик­роскопи, които да са по-съвършени от всеки един, който би могъл да се намери в Европа, както и всякакви други следи от високи постижения в изкуствата и науките." Историите, които следват, не стигат чак до такива висини, но някои от описаните предмети са свидетелство за неочаквани постижения.

При това, не само че някои от въпросните находки са много по-напреднали от каменните сечива, но също така голяма част от тях са открити в геологични контексти, които са много по-древни от разг­лежданите досега.

Огромната част от тези съобщения, с някои малки изключения, произхождат от ненаучна литература. Освен това често самите артефакти са загубени, тъй като не са били съхранени в музеи.

Самите ние не сме сигурни в това какво значение трябва да се приписва на тези изключително аномални сведения. Включваме ги, за да бъде нашето изследване пълно и за да подбудим бъдещи про­учвания.

В тази глава ще представим само малка извадка от всички пуб­ликации, с които разполагаме. Ако имаме предвид непълното отра­зяване и редките случаи на съхраняване на тези силно аномални находки, то е много вероятно, всички съществуващи съобщения да са само една малка част от общия брой на подобни открития, праве­ни през последните няколко века.

Артефакти от Екс ан Прованс, Франция

В книгата си „Минералогия" граф Бурнон е запазил описание на една интригуваща находка, направена от френски работници в края на XVIII в. В разказа си за обстоятелствата около откритието, Бур­нон пише следното: „През годините 1786,1787 и 1788, работниците били заети в една каменна кариера при Екс ан Прованс във Фран­ция. Добитият материал щял да бъде използван при възстановява­нето в доста грандиозни мащаби на Съдебната палата. Камъкът бил тъмносив варовик, от този вид, който - докато е още в каменолом-ната - е мек. По-късно под въздействието на въздуха се втвърдява. Пластовете били разделени от наслоявания на примесен с глина пя­сък, който бил повече или по-малко калциран. Първият обработван пласт не показал наличието на никакви чужди тела, но след като работниците били изчерпали първите десет нива и се били захвана­ли с единадесетото, те с учудване забелязали, че долната му повър­хност - на дълбочина 40-50 фута (12-15т)-е покрита с раковини. След като приключили и с този пласт и започнали да отстраняват глинестия пясък, отделящ единадесетия от дванадесетия, те откри­ли барабани от колони и други недовършени каменни фрагменти. Материалът бил съвсем същият, като този от каменоломната; освен това те намерили и монети, дръжки на чукове и други дървени части от различни инструменти. Обаче това, което грабнало вниманието им, била една дъска, с дебелина около инч и дължина 7-8 фута (2-2,5 т)\ тя бил разтрошена на много парчета, но нито едно от тях не липсвало и по този начин работниците успели да ги съединят и да възстановят първоначалнатай форма. Оказало се, че става дума за същия вид дъска, която използвали по това време зидарите и каменоделците: тя била износена по същия начин - с вълнообразни заобляния по ръбовете."

Граф Бурнон продължава описанието си със следното: „Камъни­те, които били напълно или частично обработени, не били промени­ли природата си, но парчетата от дъската, инструментите и дърве­ните части на инструментите се били превърнали в ахат, който бил много фин и с приятен цвят. Следователно, тук имаме случай на следи от работата на човешка ръка, лежащи на дълбочина от 50 фута (15 т) и покрити с единадесет пласта плътен варовик: всичко по­казвало, че работата е извършена на самото място, където са откри­ти следите. Следователно, присъствието на хората е предхождало образуването на скалите, като при това явно те вече са били достиг­нали до това равнище на цивилизацията, при което са познавали изкуствата, обработвали са камък и са правели колони от него."

Тези редове се появили в „Америкън Джърнъл ъф Сайънс" през 1820 г.; в наши дни обаче би било твърде невероятно едно подобно съобщение да бъде отпечатано на страниците на някое научно списа­ние. Учените просто не приемат насериозно подобни открития.

Букви по един мраморен блок от Филаделфия

През 1830 г. на един масивен мраморен блок, открит в камено-ломна, на 12 мили (19 km) северозападно от Филаделфия, били отк­рити подобни на букви форми. Камъкът бил изваден от дълбочина 60-70 фута (18-21 т). Съобщение за откритието се появило в „Аме­рикън Джърнъл ъф Сайънс" през 1831 г. Преди да достигнат до пласта, от който бил отсечен блока с буквите, работниците трябвало да преминат последователно през слоеве гнайс (метаморфна слоеста скала), слюдести шисти, хорнбленда, подобна на талк шиста и пър­вични глини.

Докато разрязвали блока, работниците забелязали правоъгълна вдлъбнатина, с дължина около 1,5 инча (3,9 cm) и ширина 0,625 инча (1,6 cm), в която имало две букви във висок релеф (фиг. 6.1). От нами­ращия се наблизо Нористаун, щата Пенсидвания,били извикани няколко уважавани господа, които да инспекти­рат предмета на място. Образуване­то на знаците е трудно да се обясни с естествени физи­чески процеси. Това от своя страна предполага, че те са били създадени от интелиген­тни човешки същества, живели в далечното минало.

Гвоздей в девонски пясъчник в Англия

През 1844 г, сър Дейвид Брустър съобщил за откриването на гвоздей, който бил здраво захванат в блок от пясъчник, добит в ка-меноломната Кингууди (Милнфийлд) в Шотландия. През 1985 г. д-р А. У. Мед от Британския геологически институт ни писа, че пясъч­никът се отнася към „Долна стара червена пясъчникова епоха" (де-вон, преди 360 до 408 млн. години). Брустър бил виден шотландски физик. Той бил основател на Британската асоциация за развитие на науката и автор на важни открития в областта на оптиката.

В доклада си пред Британската асоциация за развитие на наука­та Брустър заявил следното: „Камъкът от каменоломната Кингууди се състои от редуващи се пластове от твърд камък и мека глинеста субстанция, наречена „тил"; дебелината на отделните пластове ка­мък варират от 6 инча (16 cm) до 6 фута (1,83 т). Този блок в част­ност, в който е бил открит гвоздеят, е с дебелина 9 инча (23 cm}. Върхът на предмета (силно ръждясал), който стърчал от глинестия пласт на около инч и половина (4 cm), бил забелязан, докато работниците приготвяли грубия блок за обработка. Останалата част от гвоздея, до около един инч (2,6 cm) от главата, лежала на повърх­ността на камъка, а самата глава се намирала в него," Фактът, че главата на гвоздея е била вградена в пясъчниковия блок, би трябва­ло да изключва възможността той да е бил забит след отсичането на блока от кариерата.

Златна нишка в камък от Карбона в Англия

На 22 юни 1844 г. в Лондонския „Таймс" се появило следното любопитно съобщение: „Преди няколко дни, когато няколко работ­ници били наети да добиват камък при Туийд, на около четвърт миля (402 т) под Ръдърфорд-мил, на дълбочина от осем фута (2,4 т) била открита златна нишка, вградена в камъка." През 1985 г. д-р А. У. Мед от Британския геологически институт ни писа, че камъ­кът е от ранния карбон (преди 320-360 млн. години).

Метален съд от предкамбрийски пластове при Дорчестър, Масачузетс

В „Сайънтифик Америкън" (5 юни 1852 г.) се появило следното съобщение, озаглавено „Антика от отминала епоха": „Преди някол­ко дни в скалите на хълма на енорийската църква в Дорчестър беше произведен мощен взрив. Това стана недалеч от енорийския дом на преподобния господин Хол. Взривът изхвърли огромна маса скални парчета, като някои от късовете бяха с тегло от няколко тона. Те се пръснаха във всички посоки. Сред скалните късове беше намерен счупен на две метален съд, който също беше изхвърлен от експло­зията. Когато двете части бяха съединени, се получи камбанови-ден съд, с височина 4,5 инча (12 cm), диаметър на основата 6,5 инча (17 cm), диаметър на горната част 2,5 инча (6,5 cm) и дебелина на стената около една осма от инча (0,3 cm). Тялото на съда има цвят, напомнящ на цинк или на някаква сплав, в която има голям про­цент сребро. По външната повърхност на съда има шест изображе­ния на цветя, които са красиво инкрустирани с чисто сребро, а око­ло дъното на съда има лоза или венец, също инкрустирани със сребро. Релефите, гравирането и инкрустирането са илюстрация на уме­нието на незнаен майстор. Този любопитен и неизвестен съд е бил откъснат вследствие на взрива от солидната конгломератна скала от около 15 фута (4,6 т) дълбочина. Сега той е притежание на госпо­дин Джон Кетел. Д-р Дж. В. С. Смит, който наскоро беше извършил пътуване из Изтока, където проучил стотици забележителни дома­кински приспособления, заяви, че никога не е виждал подобно нещо. Той направи рисунка и взе точните размери на находката, за да може да ги представи на научните среди. Няма съмнение в това, че този забележителен предмет е бил вграден в скалата, както вече споме­нахме; но дали проф. Агасиз или някой друг човек на науката ще може да ни обясни как е попаднал там? Този проблем си струва проучването, тъй като в случая не може да има никаква измама."

Редакторите на „Сайънтифик Америкън" са включили следната иронична бележка: „Горните редове препечатваме от Бостънския „Транскрипт". За нас остава неразбираемо защо този вестник пред­полага, че проф. Агасиз е по-квалифициран да обясни това от напри­мер ковача Джон Доил. Това не е въпрос, свързан със зоологията, ботаниката или геологията, а с един древен метален съд, който може би е бил изработен от Тюбал Каин, първия жител на Дорчестър."

Според наскоро издадената от Геологическия институт на САЩ карта на района на Бостън и Дорчестър, конгломератът, който сега е наричан „конгломерат Роксбъри", се отнася към предкамбрийска-та ера - преди повече от 600 млн. години. Според стандартните пред­стави по това време животът на Земята едва се е бил зародил. Съ­дът от Дорчестър обаче показва, че - повече от 600 млн, години преди Лейф Ериксон, древния норвежки мореплавател, смятан за откривател според исландските саги на Виланд - земите на изток в Северна Америка - там са живеели способни да обработват метал художници.

Терциерна топка креда от Лаон, Франция

В броя на „Дъ Джиолъджист" от април 1862 г. е включен анг­лийски превод на една интригуваща статия от Максимилиен Меле-вил - вицепрезидент на Академичното общество на Лаон, Франция. В нея Мелевил описва кръгла топка креда (фиг. 6.2), която била открита на 75 т под повърх­ността на земята, в лиг­нитни пластове при Лаон, отнасящи се към ранния терциер.

Лигнитът (който поня­кога е наричан и „пепе-ляк") всъщност представ­лява меки кафяви въгли­ща. Лигнитните находища при Монтегю, близо до Лаон, лежат в основата на един хълм и се разработ­ват с хоризонтални гале­рии. Главната галерия е всечена на 600 т в лигнит­ните пластове.

През август 1861 г, ра­ботниците, които копаели в далечния край на шахтата на 225 фута (69 м) под повърхността на хълма видели как някакъв кръгъл предмет паднал от горната част на изкопа им. Предметът бил с диаметър около 6 cm и с тегло 310g.

Ето какво казва Мелевил: „Те специално погледнали къде точно в пласта било леглото му и могат да се закълнат, че той не произ­хожда от самия пепелив пласт, а че бил загнезден на границата между него и тавана на галерията, където можел да се види негативният му отпечатък." Работниците занесли топката на д-р Лежен, който пък информирал Мелевил.

По-нататък Мелевил обяснява следното: „Много време преди тази находка работниците ми бяха казвали, че са намирали парчета вка­менено дърво... по които имало следи от човешка обработка. Сега дълбоко съжалявам, че тогава не поисках да ги видя, но до този момент просто не вярвах, че това е възможно."

Според Мелевил, нямало никаква възможност топката да е фал-шификат: „В действителност повече от четири пети от нея са с че­рен, подобен на битум (смола) цвят, който към върха й преминава в жълт кръг. Това се дължи на контакта с лигнита, в който е била загнездена в продължение на толкова много време. Обратното - гор­ната част, която е бил в контакт с варовиковия пласт, е запазила първоначалния мръснобял цвят на кредата... А що се отнася до ска­лата, в която е била намерена топката, може да се твърди, че тя е напълно девствена и по нея няма никакви следи от по-ранни вкопа-вания. Таванът на галерията също беше напълно цял и по него не могат да се видят никакви пукнатини, нито пък хлътвания, през които топката да може да е паднала."

Мелевил е по-предпазлив по отношение на това, дали топката е изработена от човешка ръка. Ето какво казва той: „Само въз основа на един факт, пък било то и толкова добре установен, не мога да претендирам да извлека крайното заключение, че са съществували хора, които са били съвременни с лигнитите от Парижкия басейн... Единствената цел, която си поставих при написването на тази ста­тия, беше само да обнародвам това любопитно и странно откритие, каквито и да са последствията от това. По никакъв начин не съм си поставял за задача да го обяснявам. Ще се задоволя с това да го пре­дам на науката и ще изчакам да се появят още открития, които да ми помогнат да оценя значението на това от Монтегю. Едва след това ще мога да оформя мнението си по въпроса."

Редакторите на списанието са добавили следната бележка: „Смя­таме, че това решение - да се изчака появата на още утвърдителна информация, преди човешката епоха да се отнесе към долния тер-циер в Парижкия басейн - е мъдро." През 1883 г. Габриел дьо Мор-тийе изказал предположението, че топката креда е била търкаляна от вълните на придошлите терциерни морета и едва по-късно, след като вече е била получила кръглата си форма, е попаднала на място­то, където е била намерена.

Това обяснение обаче не звучи правдоподобно. На първо място, топката има белези, които са несъвместими с действието на вълни­те. Ето какво казва Мелевил: „Могат да се забележат три големи отцепа с остри ъгли, които показват, че, по време на изработването си, топката е останала свързана с каменния блок, от който е била оформена. Едва по-късно, когато вече е била завършена, тя е била отчупена от него с един-единствен удар, при който са останали тези следи." Ако приемем действието на вълните като обяснение за об­щата окръгленост на предмета, то това действие е щяло да заглади и острите ръбове, които описва Мелевил. Освен това, ако бъде подло­жено на продължителното въздействие на морските вълни, едно парче креда най-вероятно ще се разтвори.

Дьо Мортийе заявил, че топката е открита в пласт от ранния ео-цен. Ако наистина тя е била направена от хора, то те трябва да са обитавали Франция преди от 45 до 55 млн. години. За тези, които са привързани към стандартните еволюционни възгледи, този факт може би изглежда невероятен. И все пак той е в хармония с данни­те, които са предмет на тази книга.

Предмети, открити при сондиране в Илинойс

През 1871 г. Уилям И. Дюбоа от Института Смитсониън съоб­щил за няколко създадени от хора предмети, които били открити на голяма дълбочина в Илинойс. Първият предмет била един меден, подобен на монета предмет (фиг. 6.3), открит при Лон Ридж, окръг Маршал, Илинойс. В едно писмо до Института Смитсониън, Дж. У. Мофит разказал следното: през август 1870 г. той търсел място за кладенец, като за целта използвал „най-обикновена сонда". Когато извадил сондата от дълбочина 125 фута (38 т), той открил прилича­щия на монета предмет „на сондата".

За да стигне до въпросната дълбочина, той преминал през след­ните пластове: 3 фута (91 cm) почва; 10 фута (3,05 т) жълта глина; 44 фута (13,4 т) синя глина; 4 фута (1,2 m) глина, пясък и чакъл; 19 фута (5,8 т) виолетова глина; 10 фута (3,05 т) твърд кафяв пласт; 8,5 фута (2,6 т) зелена глина; 2 фута (61 em) пръст с растителни останки; 2,5 фута (76 cm) жълта глина; 2 фута (61 cm) твърд жълт пласт; 20,5 фута (6,25 т) смесени глини.

През 1881 г. А. Уинчъл също направил описание на монетовид-ния предмет. Той се позовава на едно писмо от У. X. Уилмът, който представил едно малко по-различно от даденото от Мофит изрежда-не на пластовете. Според Уилмот предметът бил намерен при сонди­рането на дълбочина 114 (35), а не 125 фута (38 т).

Като използваха подреждането на пластовете, дадено от Уинчъл, учените от Геологическия институт на щата Илинойс ни дадоха из­числената възраст за нивото на дълбочина 114 фута (35 т). Те тряб­ва да са се образували през Ярмутския междуледников период пре­ди „някъде между 200 000 и 400 000 години".

У. И. Дюбоа описал мо-нетовидния предмет като „полигояален, (многоъгъ­лен), доближаващ се до кръг", по двете страни на който имало грубо изобра­зени фигури и надписи. Надписите били на език, който Дюбоа не можал да разпознае, а видът на пред­мета бил no-различен, от която и да било монета.

Дюбоа заключил, че мо­нетата трябва да е била из­работена в механизирана работилница. Като отбеля­зал еднаквата й дебелина, той отбелязал, че монетата трябва да е „минала през валцова машина; ако древ­ните индианци са разпола­гали с подобен механизъм, то това трябва да е било в предисторическите времена". След това Дюбоа отбелязва, че монетата трябва да е била изрязана с ножици или длето, след което острите ръбове са били загладени, Този монетовиден предмет предполага съществуването в Северна Америка на цивилизация от преди най-малко 200 000 години. Смя­та се обаче, че същества, достатъчно интелигентни, за да използват монети (т. е. Homo sapiens sapiens), са се появили не по-рано от преди 100 000 години. Според стандартните възгледи метални мо­нети се появяват за първи път в Мала Азия през VIII в. пр. Хр.

Мофит също така съобщил, че в намиращия се наблизо окръг Уайтсайд, Илинойс, също били открити предмети. На дълбочина 120 фута (36,6 т), работници открили „голям меден пръстен или халка, каквито в наши дни се използват по корабните рей,.. Те също така намерили и нещо като кука за лодки". Господин Мофит доба­вил и следното: „В много случаи антики са намирани на по-малки дълбочини. От глинест пласт на около 40 фута (12 т) от повърхността било извадено подобно на връх за копие желязно острие; на много места, на дълбочини от 10 до 50 фута (3-15 т) са откривани каменни лули и керамика." През септември 1984 г., получихме писмо от Геологическия институт на щата Илинойс, в което се казваше, че пластовете от окръг Уайтсайд, които са на дълбочина от 120 фута (37 го), са много разнообразни като датировка. На някои места чо­век можел да открие наслаги, които да са само на 50 000 години, а на други - материкова скала от силур, която да е на 410 млн. годи­ни.

Глинено изображение от Нампа, Айдахо

През 1889 г. при Нампа, щата Айдахо, била открита малка чо­вешка фигурка, изкусно изработена от глина (фиг. 6.4). Тя била извадена при сондиране за вода от дълбочина 300 фута (90 т). През 1912 г. Дж. Ф. Райт написал следното: „Описанието на сондата по­казва, че, преди да достигнат пласта, в който е открита фигурката, работниците проникнали първо през около 50 фута (15 т) почва, след това през 15 фута (4,6 т) базалт, под който имало редуващи се пластове от глина и плаващи пясъци.,. Това се наблюдавало до около 300 фута (90 т), когато пясъчната помпа започнала да изхвърля мно­гобройни глинени топки, някои от които били с диаметър над 2 инча (5,2 cm) и били покрити с железни окиси, В долната част на този пласт се открили следи от погребана древна повърхност, върху която имало тънък слой растителни останки. Въпросната фигурка била намерена именно на това място - на дълбочина 320 фута (98 т). Само на няколко фута по-ниско се достигнало до пясъчник."