Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

През 1973 г. Картър провел по-мащабни разкопки на Тексас Стрийт и поканил мнозина археолози, да дойдат и да се запознаят с обекта от първа ръка. Почти никой не се отзовал на поканата. Ето какво казал Картър по случая: „Щатският университет в Сан Диего остана непреклонен в отказа си да погледне какво се прави в собст­вения му заден двор."

През 1960 г. един от редакторите на „Сайънс" - списанието на Американската академия за научен напредък - помолил Картър да напише статия, посветена на ранните хора в Америка. Картър из­пълнил искането, но когато редакторът изпратил текста на двама учени за рецензия, те я отхвърлили.

Когато списанието уведомило Картър за случилото се, той отго­ворил с писмо (датата е 2 февруари 1960 г.): „Би трябвало да пред­положа, че не сте имали представа за силата на чувствата, които владеят тази област от науката. Опитите да се прокара някаква идея, свързана с ранните хора в Америка, са почти безнадеждни. Има нещо, което бих искал да споделя с вас, само за идеята: кореспондирам си с един специалист, чието име не мога да използвам, тъй като -макар да смята, че съм прав - това признание ще му струва работа­та. Имам контакти с още един такъв анонимен учен, който, малко след като завършил университета, открил материали, които доказ­ват моята теза. Той и неговите колеги, обаче, потулили находките. Те просто били сигурни, че ако привлекат вниманието върху тях, това ще им струва шансовете за докторат. На една среща, към мен се приближи млад специалист и ми каза следното: „Искрено се на­дявам да надделеете. Аз също бих ви подкрепил, ако смеех, но това ще ми коства работата." На друга среща, друг младеж приседна до мен, за да ми каже: „При еди-кои си разкопки намериха същите оръдия като вашите, но просто не ги публикуваха."

Потискащият ефект, който имала тази негативна пропаганда по отношение на находките на Картър, е описан от археолога Брайън Рийвс, който - през 1986 г. - пише следното на своите съавтори: „Дали на Тексас Стрийт наистина са намерени артефакти и дали находището наистина датира от последния междуледников период?... Като се има предвид обемът на критичните „доказателства", предс­тавени от утвърдени археолози, авторът [Рийвс] прие безкритично скептичната позиция, определяйки обектите и находките като при­родни явления." Но когато си дал труд сам да погледне материали­те, Рийвс променил становището си. Той заключил, че предметите наистина са изработени от човешка ръка и че находището на Тексас Стрийт е наистина толкова древно, колкото твърдял Картър.

Луис Лики и находището Калико

В един ранен момент от кариерата си Луис Лики, който по-къс­но си спечелил слава с откритията в дефилето Олдувай в Африка, внезапно се впуснал в радикални идеи по отношение на праистория-та на хората в Америка. По това време, учените смятали, че проник­ването на първите хора на континента не може да е станало преди повече от 5000 години.

Ето какво се спомня Лики: „През 1929-30 г., когато водех уп­ражнения на студенти в университета в Кеймбридж... започнах да

твърдя пред тях, че в Новия свят би трябвало да има хора поне от 15 000 години. Никога няма да забравя един случай: така беше ста­нало, че Алес Хръдлика - този голям учен от Института Смитсони-ън - беше дошъл в Кеймбридж и моят професор (аз бях още асис­тент) му казал, че д-р Лики обяснява на студентите, че в Америка трябва да има хора поне отпреди 15 000 години. Той влетя в стаята ми и дори не изчака да си стиснем ръцете."

Хръдлика запитал: „Лики, какви са тия работи, които чувам? Нима преподаваш ерес?"

„Съвсем не!", отговорил Лики. '

„Напротив! - казал Хръдлика. - Разправяш на студентите, че в Америка има хора от 15 000 години. Какви са ти доказателствата?"

Лики отговорил: „Нищо сигурно, просто съпътстващи данни. Но като вземем предвид, че хора живеят от Аляска до нос Хорн, гово­рят огромно количество различни езици и са имали най-малко две цивилизации, то не е възможно те да са били по тези места само няколкото хиляди години, които им позволявате."

Лики продължил да таи неортодоксални идеи по този въпрос и през 1964 г., на на­ходището Калико в пустиня­та Мохаве, щата Калифор­ния, се опитал да събере ня­какъв веществен материал. Обектът бил разположен на брега на пресъхналото плейс-тоценско езеро Маникс. При разкопките - ръководени в продължение на осемнадесет години от Рут Д. Симпсън — там били открити 11 400 по­добни на еолити артефакти, принадлежащи към най-раз­лични нива. Датирането с ра­диоактивни изотопи показало

- за най-ранното от тези нива

- възраст от около 200 000 години.

Както се случило с Тексас Стрийт обаче, по-голямата част от ар­хеолозите отхвърлили артефактите от Калико като естествен про­дукт, и сега находището Калико се подминава с мълчание в попу­лярните археологически трудове. Биографката на Лики - Соня Коул - казва следното: „За мнозина от колегите, които питаели към Луис и семейството му възхищение и приятелски чувства, годините на Калико били период на тъга и объркване."

И все пак артефактите от Калико също намерили своите защит­ници, които предлагали сериозни аргументи в полза на това, че ста­ва дума за създадени от хора предмети, а не за „геофакти", получи­ли се при естествени процеси. Ето какво казва — през 1979 г. -Филип Тобайъс, известният сътрудник на Реймънд Дарт, открива­теля на австралопитека: „Когато д-р Лики ми показа една малка колекция от находки от Калико... веднага се убедих, че някои -макар и не всички - образци демонстрират несъмнени следи от чо­вешка дейност."

През 1986 г. Рут Д. Симпсън заявява следното: „Природата би се затруднила да създаде многобройни образци, които да приличат на направени от хора, с абсолютно еднопосочен ретуш, изработен по еднообразен, целенасочен начин. Находището при Калико даде го­лямо количество напълно едностранни оръдия, с еднообразен ретуш по ръба. Сред тях има челни стъргалки, странични стъргалки и резци." Пластинчати сечива с едностранни и еднопосочни отцепи, каквито били намерени в Калико, са характерни за европейските еолити. Такива образци могат да се намерят и сред Олдованските производства в Източна Африка. Сред най-добрите оръдия, открити при Калико, е един клюнест резец (фиг. 3.12). Също така се споме­нава и за боласи (ласа с топузи).

Като общо, обаче, редиците на традиционната палеоантропология посрещнали откритията при Калико с мълчание, присмех или от­рицание. Въпреки това, Рут Симпсън заявява следното: „Данните за много древни хора на територията на Новия свят се увеличават бър­зо и скоро няма да е възможно да бъдат пренебрегвани, просто защо­то не пасват на настоящите модели за праисторията на Америка... За да се направят равностойни и безпристрастни преоценки, е необ­ходимо гъвкаво мислене."

Тока да Есперанца, Бразилия

Автентичността на оръдията от Калико е потвърдена от една на­ходка от Бразилия. През 1982 г., Мария Белтрао открива - в щата Бахиа - серия пещери със стенописи. През 1985 г. в Тока да Еспе­ранца („Пещерата на надеждата") бил направен сондаж, а разкопки­те, проведени през 1986-7 г., открили комплекс от груби сечива и кости на плейстоценски бозайници. Когато костите били тестува-ни по метода на радиоактивните изотопи, били получени стой­ности, надвишаващи 200 000 години. Най-голямата засвидетел­ствана възраст била 295 000 години. Откритието било оповестено пред научната общественост от Анри дьо Люмли — известен френс­ки археолог.

Оръдията били изработени от кварцови отломки и приличали на намерените в дефилето Олдувай. Най-близкото находище на кварц се намирало на около 10 km от пещерата.

Ето какво казват Дьо Люмли и неговите сътрудници в отчета си: „Изглежда, тези данни показват, че ранните хора са проникнали на територията на Америка много по-рано, отколкото се смяташе." По-нататък те продължават: „В светлината на откритията при Тока да Есперанца е много по-лесно да се интерпретира каменното произ­водство от обекта Калико в пустинята Мохаве, намиращ се близо до Йермо, окръг Сан Бернардино, щата Карифорния. Нейната възраст е някъде в рамките на 150-200 000 години."

Според Дьо Люмли и неговия екип хора и хоминиди са премина­вали от Северна Азия в Америка на няколко пъти през плейстоцена. Ранните преселници, които са създатели на сечивата от бразил­ската пещера, са според тях представители на.Homo erectus. Макар този възглед да съответства на общоприетата картина на човешката еволюция, няма причина, която да изключва възможността, сечива­та да са били изработени от физически модерни хора. Както вече на няколко пъти споменахме, подобни предмети още се изработват от хора в различни части на света.

Монте Верде, Чили

Друг археологически обект, който има значение за преценката на примитивните каменни сечива, е находището Монте Верде, в южната част на Централно Чили. Според съобщението в „Мамот Тръм-пит" (1984 г.) обектът е проучван за първи път от археолога Том Дилихей през 1976 г. Макар възрастта му - между 12 500 и 13 500 години - да не е твърде аномална, откритите там материали поста­вят под въпрос стандартната теория за „ловците от Кловис". Култу­рата на хората от Монте Верде няма нищо общо с тази на „ловците от Кловис". Макар те също да са изработвали различни развити двули-цеви оръдия, основната част от находките се състои от минимално модифицирани каменни сечива. Всъщност до голяма степен те прос­то подбирали намиращи се в района естествени отломки. По някои от тях могат да се забележат единствено следи от употреба; по други ясно личат следите от ретуширане по работния ръб. Тези характе­ристики силно напомнят по описание на европейските еолити.

В този случай станало така, че вълнуващият въпрос артефакти срещу „натурафакти" бил разрешен от едно щастливо обстоятелст­во: обектът е разположен в блатист район, който създава условия за запазването на нетрайните материали от растителен и животински произход. Вследствие на това две от оръдията били открити заедно с дървените им дръжки. Били открити и основите на дванадесет постройки, направени от дъски и колове, намерени на място. Имало големи общи пещи и малки печки за дървени въглища, измазани с глина. На една от буците глина, складирани наблизо, личал отпеча­тък от крак на дете на 8-10 години. Били намерени и три груби дървени хавана, придържани от колове. Сред находките имало и хромелни камъни („метатес"), заедно с останки от диви картофи, билки и растения от морското крайбрежие, които били с голямо съдържание на сол. Обектът при Монте Верде дава интересни све­дения за създанията, които може би са изработвали и използвали грубите каменни сечива, разпространени в Европа през плиоцена и миоцена и в Африка и датирани на границата между плиоцена и плейстоцена. В този случай културата им била снабдена с домашни приспособления от нетрайни материали. Културното ниво е много далеч от субчовешко и е такова, каквото бихме могли да очакваме от физически модерни хора в примитивна селска среда дори и днес.

Нови открития в Пакистан

В други части на света, извън Северна и Южна Америка, също продължават да бъдат откривани подобни на еолити оръдия, които не съответстват на стандартните идеи за човешката еволюция. Като при­мер могат да се изтъкнат някои относително скорошни открития, нап­равени от британски археолози в Пакистан. Тези груби режещи сечива са на около 2 млн. години. Ако се вярва обаче на доминиращата идея за „африканската люлка", то човешкият предшественик от този период -Homo habilis - би трябвало да е обитавал само Африка.

Някои учени се опитали да дискредитират пакистанските на­ходки. Антроположката Сали Макбриърти се оплаква в едно съоб­щение в „Ню Йорк Таймс", че откривателите „не са предоставили достатъчно доказателства за това, че образците са толкова древни и че са дело на човешка ръка". Прегледът, който направихме на ано­малните каменни оръдия, ни кара да бъдем подозрителни към по­добни обвинения. Обикновено учените изискват повече доказателст­ва за аномалните находки, отколкото за тези, които пасват на утвър­дените представи за човешката еволюция.

В един материал, публикуван през 1987 г. от британското списа­ние „Ню Сайънтист", се твърди, че Макбриърти е прекалено скеп­тична. По отношение на съмненията, касаещи стратиграфския кон­текст и възрастта на каменните оръдия, в списанието пише следно­то: „Робин Денел, полеви ръководител на Палеолитния проект на Британската археологическа мисия и на Университета в Шефилд, твърди, че подобни съмнения не са валидни в случая с каменните оръдия от долината Соан, намираща се югоизточно от Равалпинди. Двамата с неговата колежка Хелън Рендъл - геолог от университета в Съсекс - съобщават, че въпросните образци, всичките от кварцит, били така здраво вградени в пласт от конгломерати и едрозърнест пясъчник, обозначаван като серия „Горен Сивалик", че трябвало да ги освобождават с помощта на длето." Според „Ню Сайънтист" дати-ровката е направена с комбинация от палеомагнитни и стратиграфски изследвания.

Как стои въпросът със съмненията на Макбриърти, че каменни­те предмети не били изработени от човешка ръка? „Ню Сайънтист" дава по-умерено становище: „Денел смята, че поне осем от открити­те образци са „несъмнени артефакти". По мнението на Денел най-малко съмнителният образец представлява кварцитен отломък, за който се предполага, че е бил ударен от три страни с каменен чук, най-вероятно от някакъв хоминид. В резултат от това били отцепе­ни седем люспи (фиг. 3.13). Фасетъчната обработка и свежият вид на следите по „ядрото" го правят „много убедителен" пример за чо­вешка намеса."

Каква е съдбата на пакистанските находки? Учените, поддържа­щи тезата, че първият представител на рода Homo, който е напус­нал Африка преди около 1 млн. години, бил Homo erectus, очевид­но са останали твърди в намерението си да дискредитират оръдията от Пакистан - на възраст от 2 млн. години, - вместо да преосмислят възгледите си. Бихме могли да си представим как биха реагирали тези хора на каменни оръдия, открити в миоценски контекст.

Сибир и Индия

На други азиатски обекти, в Сибир и Северозападна Индия, също са открити многобройни каменни сечива с възраст около 2 млн. го­дини.

През 1961 г. в Горноалтайск, разположен на р. Улалинка в Си­бир, били намерени стотици примитивни речнокаменни оръдия. Според публикацията на руските учени - А. П. Окладинов и Л. А. Рагозин - оръдията били намерени в пластове с възраст между 1,5 и 2,5 млн. години.

Друг руски изследовател - Юри Монахов - открил, каменни оръ­дия, подобни на европейските еолити, в находище на брега на р. Лена - при Диринг Юрлах в Сибир. Датирането на формациите, откъдето произхождали находките, било направено по калиево-аргонов и маг­нитен метод и показало възраст от около 1,8 млн. години.

Някои скорошни открития в Индия също ни връщат 2 млн. го­дини назад. В района на хълмовете Сивалик в Северозападна Индия били открити многобройни каменни оръдия. Възвишенията са на­речени на името на полубожествения Шива (Siva на санскрит), повелител на силите на косми­ческото разрушение. През 1981 г. Анек Рам Санхиян от Антропологическия институт на Индия открил при селище­то Хариталиангар каменно се­чиво; то било извадено от пли-оценската формация Татрот, чиято възраст е над 2 млн. го­дини. В същите пластове били намерени и други оръдия.

Споменатите сибирски и индийски находки, които са на възраст 1,5-2,5 млн. годи­ни, противоречат на традици­онната представа, която се зак­лючава в следното: първият представител яаНото, който се разпространил извън Аф­рика, бил Homo erectus, и това станало преди около 1 млн. години. Ето един по-скорошен пример. През 1982 г. К. Н. Прасад от Геологическия инсти­тут на Индия съобщил за откриването - в миоценската формация Нагри, близо до селището Хариталиангар - на „примитивно едно-лицево речно каменно оръдие, приличащо на брадва". Селището се намира в Северозападна Индия, в подножието на Хималаите. Ето какво заявява Прасад в доклада си: „Оръдието е открито in situ, no време на измерванията на геологичните наслаги, извършени с цел да се определи дебелината на пластовете. Бяха взети мерки да се уточни местонахождението на материала, за да се провери възмож-. ността дали той не произхожда от древни епохи."

Според Прасад оръдието било изработено от много примитивно създание, известно като Ramapithecus. Намирането на речно камен­ни сечива в толкова древни седименти - казва той - е свидетелство за това, че ранните хоминиди - като например Ramapithecus - също са създавали оръдия, ходели са изправени на два крака и може би са използвали тези оръдия за лов." В наши дни, обаче, повечето учени разглеждат рамапитека не като предшественик на човека, а като прародител на съвременните орангутани. Определеният по този начин Ramapithecus със сигурност не е бил създател на каменни оръдия.

При това положение, кой е направил миоценското сечиво, описа­но от Прасад? Напълно е възможно това да са били модерни от ана­томична гледна точка хора, които да са живели през миоцена. Дори да предположим, че то е дело на някакво по-примитивно създание -например Homo habilis - това също би породило много въпроси. Според общоприетите представи първите създатели на сечива са се появили в Африка преди около 2 млн. години.

Кой е изработил еолитните оръдия?

Възможно е някой, дори и след като е изслушал всички аргу­менти в полза на това, че еолитите са създадени от хора (а тези аргу­менти за мнозина са напълно убедителни), да продължи да изпитва съвсем оправдани съмнения. Възниква въпросът: можем ли да прос­тим на този човек факта, че не приема еолитите? Отговорът е „да", но с една уговорка. Уговорката е следната: същият този човек тряб­ва да отрече и другите подобни каменни производства. Това означа­ва, да отхвърли много общоприети производства, като например Ол-дованската от Източна Африка, открито от Луис и Мери Лики. Ако сравним рисунка на еолити от платото Кент от Източна Англия и такава на оръдия от дефилето Олдувай (фиг. 3.3, с. 51), едва ли ще забележим голяма разлика в изработката.

Най-смисленото заключение е, че и европейските еолити, и Ол-дованските оръдия от Източна Африка са били създадени целенасо­чено. Но от кого? Учените приемат, на практика без възражения, че Олдованските оръдия са били изработени от Homo habilis, един от примитивните хоминиди. Следователно не би трябвало да е абсо­лютно недопустимо - за същите тези учени - да приемат възмож­ността еолитите от Източна Англия и платото Кент, някои от които са сравними като възраст с Олдованските оръдия, да са създадени от някакво същество, подобно на Homo habilis.

Съществува, обаче, и друга възможност. В книгата си, посветена на Олдванските каменни оръдия, Мери Лики пише следното: „Наскоро в Югозападна Африка бе открит един интересен съвременен пример за употребата, в качеството им на режещи сечива, на неретуширани пластини. Бихме могли да му обърнем малко внимание. Експедиция от Държавния музей в Уиндхоек открила две групи от племето ова тжимба, които все още употребяват каменни сечива. Те не само че изработвали секачи, с които да разтрошават костите и да вършат друга тежка работа, но също така си служели - при рязане и дране - с неретуширани и неприкрепени към дръжки прости плас­тини." При това положение, нищо не ни спира да приемем възмож­ността, физически модерни хора да стоят дори и зад най-грубите каменни оръдия, открити в дефилето Олдувай и по европейските еолитни находища.

Стандартният отговор е, че не съществуват фосили, които да по­казват присъствието на хора от модерния вид по това време — през ранния плейстоцен или късния плиоцен, преди 1 до 2 млн. години. За сметка на това, съществуват фосили от Homo habilis. Останките от Homo sapiens обаче са много редки дори на късноплейстоценс-ки обекти, където се откриват много каменни сечива и всякакви други следи от човешко обитаване.

Освен това, както ще стане ясно от седма и дванадесета глава, учените са открили скелетни останки от хора с напълно съвременна анатомия в пластове, които съответстват на долните нива на дефиле­то Олдувай в Танзания. От тях може да споменем изкопаемия чо­вешки скелет, открит през 1913 г. от д-р Ханс Рек - в пласт II на дефилето Олдувай, - и някои от човешките бедрени кости, открити от Ричард Лики при езерото Туркана в Кения - във формация, коя­то е малко по-стара от пласт I в Олдувай.

Не е коректно следователно да се твърди, че не съществуват как­вито и да било доказателства, които да свидетелстват за присъстви­ето на съвременни хора в долните нива на Олдувай. Освен с фосил-ните доказателства, разполагаме и със съобщението на Мери Лики за някаква необяснима кръгла каменна структура от находището DK от долната част на пласт I. Тя предполага, че „те може да са били поставени така, за да поддържат забити в земята клони или пръти, които са оформяли някакъв заслон или примитивна колиба".

„Като общо впечатление - пише тя - кръгът напомня на съвре­менни конструкции, каквито често правят днешните номадски пле­мена. Те издигат около жилищата си ниски каменни стени, които да служат като опора срещу вятъра, или за да поддържат клоните, които са извити в горния си край и са покрити с кожи или трева." За илюстрация Мери Лики прилага снимка на една подобна времен­на колиба, дело на племето окомбамби от Югозападна Африка (сега Намибия).

Интерпретацията на Лики не била посрещната с всеобщо съгла­сие. Но ако приемем нейната версия, ще възникне един очевиден въпрос: ако тя е убедена, че структурата прилича на създаваните от съвременни номадски племена, като окомбамби например, защо да не приеме, че Олдувайският кръг4 е бил направен преди 1,75 млн. години от хора с модерна анатомия?

Интересно е да се отбележи, че съществуват данни за това, че някои от оръдията от дефилето Олдувай са били много развити. Ето какво пише Дж. Дезмънд Кларк през 1971 г. в предговора към изс­ледването на Мери Лики: „Открити са и артефакти, които традици­онно би трябвало да се свържат - от типологична гледна точка - с много по-късни епохи (с късния палеолит или дори със следващите периоди) - миниатюрни стъргалки, шила, длета... и едно валчесто-образно оръдие, по което има жлебове и отвори." Трябва да отбеле­жим обаче, че подобни оръдия, които се отнасят към „късния пале­олит или следващи периоди", учените приписват на дейността на Homo sapiens, а не ж&Ното habilis или Homo erectus. Каменни сечива с усъвършенствана форма са открити и в европейските ео-литни комплекси. И следователно бихме могли да приемем възмож­ността, че хора със съвременна анатомия са отговорни за някои, ако не за всички, Олдовански и еолитни оръдия.

Освен това, Луис и Мери Лики открили - също в пласт I на дефилето Олдувай - камъни за боласи и сечиво, очевидно предназ­начено за обработката на кожа, с което може да са били правени ремъците за боласите. Струва ни се, че употребата на боласи за хващането на дивеч изисква интелигентност и сръчност, каквито са били извън възможностите на Номо habilis. Това впечатление се затвърждава от скорошното откритие на почти цял скелет на Номо habilis, който показа, че този хоминид е бил доста по-човекоподобен, отколкото се предполагаше.

Къде ни води това? Откриваме, че днес хората продължават да изработват каменни сечива от най-различни видове — от примитив­ни до развити. И както става ясно от тази и от следващите две глави, същото разнообразие се открива и в плейстоцена, плиоцена, миоцена, дори и в еоцена. Най-простото обяснение се състои в това, че хората със съвременна анатомия, които създават целия този набор от оръдия днес, са ги създавали и в миналото. Бихме могли също така да си представим, че тези хора са съществували паралелно с по-примитивни човекоподобни същества, които също са изработва­ли каменни оръдия.

Примитивни палеолити

В сравнение с еолитите, примитивните палеолити демонстрират напредък. Еолитите са естествено получили се скални отломки, ко­ито се използват като сечива без или с незначителни модификации. Би могло да има лек ретуш по работния ръб или пък просто да мо­гат да се видят следи от употреба. За разлика от това палеолитите често целенасочено са отцепвани от каменно ядро и са подлагани на много по-сериозна обработка.

Находките на Карлос Рибейро в Португалия

Стана така, че разбрахме случайно за откритията на Карлос Ри­бейро. Докато прелиствахме писанията на един американски геолог от XIX в. - Дж. Д. Уитни, - срещнахме едно-две изречения, в които се споменаваше, че Рибейро открил кремъчни оръдия в миоценски формации, близо до Лисабон в Португалия.