Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Ето какво пише Райт по отношение на самата фигурка: „Въпрос­ното изображение е направено от същия материал, като споменати­те глинени топки, и е с дължина около инч и половина (4 cm). To е забележително със съвършенството, с което са предадени човешки­те форми... Изображението представлява женска фигурка и завър­шените части имат листови дни очертания, които биха могли да бъ­дат приписани и на центровете на класическото изкуство."

„Когато показах предмета на проф. Ф. У. Пътнъм - продължава Райт, - той веднага насочи вниманието ми към вида на железните отлагания по повърхността, които са индикация за това, че предметът е много древен. По защитените части на фигурката имаше пет­на от безводен червен оксид, какъвто не би могъл да се образува върху фалшификат. Когато през 1890 г. посетих мястото, положих особени старания да сравня обезцветяването на оксида по изображе­нието с това по глинените топчета, които още можеха да се открият сред изхвърлените при копаенето на кладенеца материали. Устано­вих, че то е възможно най-близко. Това потвърждение, както и на­пълно удовлетворителната информация, която ми беше дадена от участниците в откриването, и още веднъж потвърдена от господин Дж. М. Къминг от Бостън (който по това време е бил надзорник на тази отсечка от Пряката железопътна линия на Орегон и познава всички участници, а освен това посетил мястото само един-два дена по-късно), постави извън каквото и да било обосновано съмнение автентичността на находката. Към тези сведения трябва да се доба­вят и сходните черти, които фигурката има с други антики, които са били откривани под напластявания от лава по Тихоокеанското крайбрежие. Когато човек търси паралели на изображението, той не може да не остане учуден от приликата и с многобройните Ори-няшки фигурки, откривани в праисторически пещери във Фран­ция, Белгия и Моравия. Особено поразително е сходството с т. нар. „Безсрамна Венера" от Ложери-Бас." Фигурката от Нампа прилича и на Венера от Вилендорф, за която се смята, че е на около 30 000 години (фиг. 6.5).

Райт проучил и кладенеца, за да провери, дали не е възможно фигурката да е пропаднала от по-високо ниво. Ето какво заявява той: „В отговор на възраженията, ще бъде добре да представя по-подроб­но фактите. Кладенецът е с диаметър 6 инча (15,6 cm) и в него са поставени тежки железни тръби, които, с напредването на работата, са били вкарвани през отвора и завинтвани една за друга, парче по парче. Следователно, би било невъзможно да стане така, че нещо от стените на дупката да попадне вътре. След пробиването на вулка-ничния пласт вече не бил нужен свредел; надолу били вкарвани само тръбите, като от време на време с помощта на пясъчна помпа бил отстраняван натрупалият се материал."

В отговор на нашето запитване, от Геологическия институт на САЩ ни осведомиха следното: глиненият пласт, който е бил достиг­нат на дълбочина 300 фута (90 m), „най-вероятно принадлежи към формацията Гленс Фери от горната част на групата Айдахо, за която се смята, че като общо се отнася към плио-плейстоценския период". Базалтовият пласт, който лежи над формацията Гленс Фери, е от средния плейстоцен.

От известните хоминиди само за Хомо sapiens sapiens се знае, че е изработвал произведения на изкуството, подобни на фигурката от Нампа. Следователно фактите сочат, че на границата между шга-оцена и плейстоцена, т. е. преди около 2 млн. години, в Северна Америка са живеели хора от съвременен вид.

Фактът, че фигурката от Нампа поставя под сериозно съмнение сценария, приет от еволюционистите, е отбелязан и от У. X. Холмс от Института Смитсониън. Ето какво пише той през 1919 г. в своя „Наръчник за автохтонни американски древности: „Ако се вярва на Емънс, помпата е работела във формация, която трябва да се отнесе към късния терциер или ранния кватернер; очевидната невъзмож­ност на това - в депозити с толкова голяма възраст да се появи добре оформена човешка фигура - събуди силно недоверие в нейната ав­тентичност. Интересно е да се отбележи, че възрастта на този пред­мет, ако го приемем за автентичен, отговаря на тази на ранния чо­век, чиито кости бяха открити от Дюбоа - през 1892 г. в къснотер-циерни или раннокватернерни формации на о. Ява,"

Отново се сблъскваме със случай, при който откриването на Явайския човек (което само по себе си не е сигурно) е използвано като довод за отхвърляне на доказателства за съществуването на съвременни хора в много по-древни времена. Еволюционистката хи­потеза определено се е радвала на такива привилегии, че всяка про­тиворечаща й информация е била отхвърляна почти автоматично, Но въпреки съмненията на Холмс във възможността хората, създа­ли изображението от Нампа, да са съществували по едно и също време с примитивния човек от о. Ява, днес в Африка продължават да съжителстват хора (с най-различни равнища на технологично раз­витие), горили и шимпанзета.

По-нататък Холмс казва следното: „Случаят е подобен на този с находките от златоносните пластове на Калифорния. Ако приемем на доверие значението на това откритие, то то установява една тол­кова голяма възраст за неолитната култура на Америка, че ние се колебаем да я приемем, без да разполагаме с още доказателства. Макар да е възможно, наистина да е намерена при описаните обсто­ятелства, все пак остава и възможността, първоначалното й положе­ние да не е било под лавата. Не е изключено един подобен предмет, който е лежал на повърхността, да е попаднал през някаква цепна­тина или под действието на някакъв поток под пластовете от лава, където вече да е преминал, може би с помощта на някакви подпоч­вени води, през слоевете от плаващи пясъци, и да се е оказал на мястото, където го е открила сондата." Показателно е, колко далеч отива един учен като Холмс, за да обясни фактите, които не са му изгодни. Човек не трябва да забравя и това, че по този начин може да бъде отхвърлен всеки факт, включително и тези, които се изпол­зват като основа на еволюционната теория.

Пречка към приемането на хипотезата, че фигурката от Нампа е била изработена от съвременните индианци едва наскоро и че по незнаен начин е намерила пътя от повърхността надолу, може да се намери в следното изказване на Холмс: „Трябва да отбележим оба­че, че произведения на изкуството, които да са близки аналогии на тази фигурка, не могат да бъдат намерени в съседните райони. Мо­делирани изображения на човешки фигури, които да са с подобен характер или с подобна художествена стойност, няма нито на Запад по Тихоокеанското крайбрежие, нито на Юг в културата Пуебло."

Златна верижка от въглищен пласт от Морисънвил, Илинойс

В броя на „Дъ Морисънвил Таймс" от 11 юни 1891 г. има помес­тено следното съобщение: „Във вторник сутринта госпожа С. У. Кълп направила едно любопитно откритие. Докато разтрошавала буца въг­лища, за да я сложи в печката, тя установила, след като разцепила буцата на две, че в нея е загнездена малка златна верижка с дължи­на около 10 инча (26 cm). Тя била завита в пръстеновидна форма и била с древна и необикновена изработка. В началото госпожа Кълп решила, че верижката е попаднала сред въглищата случайно. Кога­то се опитала да я вдигне обаче, се установило, че пръстеновидното завиване на верижката придържало разцепената на две буца въгли­ща. Когато обаче двете части били разделени, нейната средна част останала да виси свободно, а дватай края се оказали все още вграде­ни в буцата - всеки в една от двете половини. Това веднага обезс­мислило предположението, че верижката е попаднала сред въгли­щата едва наскоро. Ето една задача за любителите на археологията, които обичат да размишляват върху геологичния строеж на земята, от която винаги изпада по нещо интересно. Може да се предположи, че буцата въглища, в която била намерена верижката, произхожда от мините Пана или Тейлървил [Южен Илинойс]. Тази загадка спи­ра дъха, когато човек си представи, колко много време е отнело на природата да образува пласт след пласт, които да скрият от погледа златните брънки. Верижката била изработена от осемкаратово зла­то и имала тегло осем двайсети от унцията."

В едно свое писмо до Рон Кале госпожа Върнън У. Лауър, която доскоро беше редактор на „Дъ Морисънвил Таймс", казва следното: „През 1891 г. господин Кълп е бил издател и редактор на „Таймс". Когато той починал, госпожа Кълп, която направила откритието, се преместила в Тейлървил я се омъжила повторно. Тя починала на 3 февруари 1959 г." Кале споменал на нашия помощник (Стивън Бър-нат), че след смъртта на госпожа Кълп верижката преминала във владение на един неин роднина; той не успял да проследи историята на предмета след това.

От Геологическия институт на щата Илинойс разбрахме, че възрастта на въглищата, в която е била открита верижката, е между 260 и 320 млн. години. Това показва, че е възможно, в Северна Аме­рика от това време да са съществували хора с развита култура.

Гравиран камък от мината за въглища Лихай, близо до Уебстър, щата Айова

На 2 април 1897 г., в броя на „Дейли Нюс" - вестника на гр. Омаха, щата Небраска - се появила статия, озаглавена „Гравиран камък, погребан в мина". В нея се описвал един предмет, който бил открит в мина до Уебстър Сити, щата Айова. Ето какво се казва в статията: „Днес, при добивни работи аъв въглищната мина Лихай, на дълбочина 130 фута (40 т), един от работниците се натъкнал на парче скала, което го озадачило и чието присъствие на дъното на шахтата не успял да си обясни. Камъкът е с тъмносив цвят и е с дължина около 2 фута (61 cm), ширина - около 1 (31 cm), и дебели­на - четири инча (10 cm). Той е изключително твърд и на повърх­ността му има начертани под ъгъл линии, които оформят правилни ромбове. В центъра на всеки ромб има добре нарисувано лице на възрастен човек. На челото на всички изображения, които са уди­вително еднакви, има специфична вдлъбнатина. С изключение на две, всички лица гледат надясно. Миньорите не могат да обяснят, как този камък е достигнал до това място - на дълбочина 130 фута (40 т) - под пластове пясъчник. Те обаче са сигурни, че там, където той е бил открит, земята никога по-рано не е била разкопавана." Запитванията, които отправихме към Историческото наследство на щата Айова и до щатската служба по археология към Университета на Айова, не откриха нищо ново. Въглищата от мината в Лихай ве-роято се отнасят към карбонските формации.

Желязна чаша от мина за въглища при Оклахома

На 10 януари 1949 г. Робърт Нордлинг изпратил на Франк Л. Марш от Университета „Андрюс" в Бериен Спрингс, щата Мичиган, снимка на една желязна чаша. В придружаващата бележка се каз­вало следното: „Посетих домашния музей на един приятел от Южно Мисури. Сред събраните от него куриози имаше и една поставена в рамка моментална снимка на желязна чаша."

Във въпросният частен музей, до снимката на чашата била пос­тавена и следната клетвена декларация, която била заверена от Франк Кенуд в Сълфър Спрингс, щата Арканзас, на 27 ноември 1948 г.: „През 1912 г,, докато работех в Общинската електроцентрала в гр. Томас, щата Оклахома, попаднах на солидна буца въглища, която беше твърде голяма и неудобна за употреба. За да я разбия, използ­вах тежък чук. Това желязно гърне изпадна от средата на буцата, като остави в стените и отпечатък. Джим Стол (един от служители­те на компанията) присъства на разбиването и видя как съдът из­падна. Проверих източника на въглищата и открих, че те са били докарани от мините при Уилбъртън, Оклахома." Според Робърт О. Фей от Геологическия институт на Оклахома въглищата от тази мина са на около 312 млн. години. През 1966 г. Марш изпратил снимката на съда и свързаната с него кореспонденция на Уилбърт X. Ръш, професор по биология в Конкордия Колидж в Ан Арбър, щата Ми­чиган. Марш заявил следното: „Прилагам снимката и писмото, кои­то ми бяха изпратени от Робърт Нордлинг преди 17 години. Когато една-две години по-късно се заинтересувах от това „гърне" (човек може да добие някаква представа за размерите му, ако го сравни с облегалката на стола, на който е поставено), открих, че „приятелят" на Нордлинг е починал и че малката му музейна сбирка е била раз­пръсната. Нордлинг не знаеше нищо за местонахождението на же­лязната чаша. Откриванетой би затруднило и най-внимателния сле­дотърсач... Ако чашата наистина е това, за което е представена, то тя наистина е един изключително важен артефакт." За нещастие, доказателства като тази желязна чаша обикновено се загубват, до­като преминават през ръцете на хора, които не са наясно с тяхното значение.

Подметка от Невада

На 8 октомври 1922 г. в „Америкън Уикли" - притурка на „Ню Йорк Сънди Америкън" - се появила голяма статия, озаглавена „За­гадката на вкаменената „подметка" от преди 5 000 000 години" и подписана от д-р У. X. Балоу. Ето какво се казва в нея: „Преди известно време, Джон Т. Рейд - известен минен инженер и геолог -обикалял из Невада в търсене на фосили. Внезапно той се спрял и с абсолютно невярващ поглед се взрял в камъка, който лежал на зе­мята пред него. Това било така, защото на камъка - всъщност в самия камък - имало нещо, което много приличало на човешки от­печатък (фиг. 6.6)! Внимателното проучване показало, че той не е оста­вен от бос крак, а че очевидно представлява вкаменила се подметка. Нейната предна част липсвала, но все пак очертаниятай били запазени, поне две трети. От вътрешната им страна имало съвсем ясни следи от обущарския конец, който явно е свързвал подметката с канта. Още по-нататък имало още една следа от шев, а в средата - където би трябвало да е било ходилото, ако наистина става дума за подметка - имало вдлъб­натина. Точно такава би се получила, ако петната кост се трие и износ­ва материала, от който е направена подметката, По този начин била открита една вкаменелост, която би трябвало да е една от най-голе­мите загадки на днешната наука. Това е така, защото запечаталата я скала е най-малко на 5 000 000 години."

Рейд донесъл находката в Ню Йорк, където се опитал да събуди интереса на други учени. Ето какво пише той по-късно: „След прис­тигането си в Ню Йорк показах фосила на д-р Джеймс Ф. Кемп, гео­лог от Колумбийския университет, и на професорите X. Ф. Осбърн, У. Д. Матю и Е. О. Хоуви, работещи за Американския музей по ес­тествена история. Всички те стигнаха до едно и също заключение, което гласеше, че „това е най-забележител­ната естествена имитация на изкуствен предмет, коя­то те някога са виждали". Все пак тези специалисти признаха, че скалата е от триаса. Производителите на обувки от своя страна бяха единодушни, че в началото това е била ръчно зашита подметка. Д-р У. Д. Матю написа кратък доклад по въпроса, в който се казваше, че макар предметът да има всички характерни черти на обувка, включително конците, с които е бил зашит, той предс­тавлява една забележителна имитация - lusus naturae, „прищявка на природата"." Интересно е да се отбележи, че допитването ни до Американския музей по естествена история получи отговор, че док­ладът на Матю не е в техните архиви.

Въпреки отрицанието на Матю, Рейд настоял на своето: „Следва­щите хора, към които се обърнах, бяха един микрофотограф и един аналитичен химик от Института Рокфелер. Те направиха снимките и анализите на предмета извън института, за да не се свързва името му с този проблем. Анализите доказаха [премахнаха] всички подоз­рения в това, че една подметка е била подложена на фосилизация през триаса... Бяха направени микрофотографски увеличения с ма­щаб двадесет пъти по-голям от този на предмета. Те показаха и най-малките детайли на усукването и извиването на конеца, което дока­за, че подметката не е просто естествено подобие, а автентичен чо­вешки продукт. Нишките могат да бъдат видени дори от невъоръ­жено око, както и напълно симетричните очертания на подметката. От вътрешната им страна има успоредна линия, с разположени на равни разстояния дупки - най-вероятно за шевове. Може да се доба­ви, че поне двама геолози - които някой ден ще станат известни -допуснаха, че това наистина е подметка, която се е фосилизирала при образуването на триаските скали." В момента се смята, че въп­росните скали са на много повече от 5 млн. години. Според стандар­тната хронология триасът обхваща времето от преди 248 до преди 213 млн. години.

Зидана стена в мина в Оклахома

У. У. Маккормик от Абилен, щата Тексас, е запазил разказа на дядо си, в който се описва откриването на една стена от каменни блокове, дълбоко в шахтите на една мина за въглища: „През 1928 г, аз, Атлъс Алмън Матис, работех в мина за въглища № 5, която се намира на 2 мили (3,2 km) северно от Хевънър, щата Оклахома. Разработката беше шахтова и ни бяха казали, че е дълбока 2 мили. Мината беше толкова дълбока, че ни вдигаха и спускаха с асансьор.,.

Толкова беше дълбока, че трябваше да напомпват въздух за работни­ците долу." Този разказ е препечатан в една книга на Брад Стайгър. Една вечер Матис разбивал ъглищните пластове в „зала 24" на мината с помощта на експлозиви. „На следващата сутрин - пише той - на пода на залата лежаха няколко бетонни блока. Това бяха кубове със страна 12 инча (31 cm) и бяха така загладени и полирани от всички страни, че можеха да се използват като огледало. И все пак, когато разбих с кир­ката си един от тях, се оказа, че вътре има обикновен бетон и чакъл." Матис освен това добавя следното: „Когато започнах да укрепвам тавана на залата, той поддаде и аз едва успях да се спася. Когато се върнах след струпването, установих, че то е оголило една масивна стена, изгра­дена от същите такива полирани блокове. На около 100-150 ярда (0,91-1,37 т) по въздушната тръба друг работник ударил на същата стена или поне на някаква много подобна." Въглищата в мината вероят­но принадлежат към карбонските формации, което означава, че въз­растта на стената е най-малко 286 млн. години.

Според Матис ръководните служители на компанията веднага изтеглили работниците от мината и им забранили да разказват как­во са видели. През есента на 1928 г. мината била затворена и брига­дата била преместена на разработка № 24 близо до Уилбъртън, щата Оклахома.

Матис твърди, че миньорите от Уилбъртън разказвали за откри­ването на „масивен сребърен блок с формата на буре... по който още можели да се видят отпечатъ­ците от дъгите". Въглищата в Уилбъртън са се образували преди между 280 и 320 млн. го­дини.

Не можем да не признаем, че и двете истории са много стран­ни и не са съпроводени с почти никакзи доказателства. И все пак такива истории се разказ­ват и можем да си зададем въп­роса каква част от тях са верни.

Наскоро се натъкнахме на още една история за стена & мина за въглища, този път в една книга на М. К. Джесъп: „Твърди се... че през 1868 г. Джеймс Парсънс и двамата му сина открили изградена от шиста стена в мина за въглища при Хамъндвил, щата Охайо. Това била голяма, гладка стена, която се разкрила, когато от лицето й се срутило го­лямо количество въглища. На повърхността й имало няколко реда йероглифи, изработени във висок релеф." Разбира се, бихме могли да определим подобни истории като приказки, но те също така мо­гат да ни насочат и към интересни проучвания.

Представеният дотук преглед на сведения за съществуването в много далечни епохи на сравнително развити цивилизации беше компилиран в съобщения, публикувани през XIX и в началото на XX в. Такива разкази обаче продължават да се появяват и до ден днешен и в следващите страници ще представим някои от тях.

Метални тръби, намерени в кредни залежи във Франция

През 1968 г. И. Дрюе и X. Салфати съобщили за откриването на полуовални метални тръби във варовикови пластове от кредния пе­риод. Те били с една и съща форма, но с различни размери (фиг. 6.7). Източникът, на който се позоваваме, е книгата на Уилям Кор-лис „Древният човек: енциклопедия на загадъчните артефакти". Смята се, че кредният пласт, който бил достигнат в каменоломната при Сен Жан дьо Ливе, във Франция, е най-малко на 65 млн. годи­ни. След като разгледали и отхвърлили няколко други хипотези, Дрюе и Салфати заключили, че преди 65 млн. години са съществу­вали интелигентни същества.

Опитахме се да получим още информация и писахме до лабора­торията по геоморфология към университета в Каен, където Дрюе и Салфати според публикацията предали откритите образци. Писмо­то ни остана без отговор. Приканваме читателите да ни съобщят вся­каква информация за този случай и за други подобни, които да бъ­дат включени в бъдещи издания на тази книга.

Отпечатък от обувка в шиста, Юта

През 1968 г, Уилям Дж. Мейстър - чертожник и колекционер-любител на трилобити (древни морски членестоноги) - съобщил за откриването на следа от обувка в шистите Уийлър, близо до Анти-лоуп Снринг, щата Юта. Подобната на обувка вдлъбнатина (фиг. 6.8) и позитивният й отпечатък били открити, когато Мейстър разце­пил на две един шистов блок. В отпечатъка ясно личал останките от трилобити - изчезнали морски членестоноги. Шистите, в които била запазена следата и фосилите на трилобитите, се отнасят към Камб-рия и имат възраст между 505 и 590 млн. години.

Мейстър описва древната следа от обувка в една статия, отпеча­тана в „Криейшън Рисърч Сосайъти Куотърли": „Отпечатъкът на тока е с около една осма от инча (0,3 cm) по-дълбок от останалата част на подметката. Съвсем ясно личи, че следата е оставена от де­сен крак, тъй като може да се види характерното износване от дяс-. ната страна на петата."

Освен това Мейстър дава още една важна информация: „На 4 юли придружих до мястото на откритието д-р Кларънс Кумбс от Колум­бия Юниън Колидж в Такома, щата Мериланд, и магистъра по гео­логия Морис Карлайл от Университета на щата Колорадо в Боулдър. След няколко часа копаене, господин Карлайл откри глинеста ска­ла, която според това, което каза, го убедила във възможността на това място да бъдат открити фосилни следи. Откритието показвало, че в някакъв момент тази формация се е намирала на повърхност­та."

Някои от учените, на които Мейстър показал находката си, де­монстрирали силно презрително отношение. Това много ясно личи в личната кореспонденция, която ни беше предоставена от Джордж Ф. Хоу от Баптисткия колеж в Лос Анджелес. Той изрично помоли при цитирането й да не споменаваме имена. Един геолог от универ­ситета „Бригъм Йънг", който бил добре запознат с района на Анти-лоуп Спринг, написал през 1981 г., че следата представлявала „ку-риоз на ерозията, погрешно интерпретиран от незнаещите хора като фосилно образувание."

Когато на един професор по еволюционна биология от Мичиганс-кия университет бил поставен въпрос, свързан с находката на Мейс­тър, той заявил следното: „Не съм запознат с трилобитния случай.,, но ще бъда много изненадан, ако това не е поредния случай на фал­шификация или на преднамерена погрешна интерпретация. Досега не е известен случай, при който да се наблюдава такова съпоставя­не. В досегашното развитие на науката фосилните отпечатъци са се доказали като един от най-добри­те тестове за съществуването на еволюцията. Аз лично поставям на едно място креационистите и тези, които вярват, че Земята е плоска. Те просто не искат да по­вярват във фактите и доказател­ствата. Не са много нещата, кои­то могат да се направят за тези хора... В последните години не се е появило нищо ново, което да е поставило под съмнение факта, че еволюцията се е състояла и продължава да се състоява, като се изключат твърденията на са-мообявилите се „научни" креаци-онисти. Никога не съм преставал да се удивлявам на това, колко голяма е способността на някои членове на обществото да се по­дават на заблужденията и мозъч­ните промивки на медиите и по­литическите лидери."

Биологът еволюционист сам признава, че преди да обяви при­съдата си, не се е запознал с „фактите и доказателствата", отнасящи се до отпечатъка от сандал на Мейстър. Следователно той има същото прегрешение, в което обви­нява креационистите. Не е необходимо да приемаме отпечатъка на Мейстър като автентичен, но смятаме, че трябва да му се обърне необходимото внимание, а не да бъде преценяван въз основа на за­костенели предразсъдъци.

Уилям Лий Стоукс - биолог и геолог в университета в Юта -проучил отпечатъка на Мейстър малко след откриването му. Ето какво казва той: „След като разгледах находката, аз обясних на гос­подин Мейстър защо не мога да я приема като следа от крак и защо геолозите като общо не биха я приели. Най-малкото бихме очаквали една истинска следа да е част от поредица леви и десни отпечатъци, които да са на приблизително равни разстояния един от друг и да водят в някаква посока... От голямо значение е, че не са открити други съответстващи следи. Не ми е известен случай, при който един-единствен уникален отпечатък да е бил приет и публикуван в някое научно списание като автентична човешка следа, независимо от степента му на запазеност." Тук трябва да цитираме една статия на А. дьо Люмли, публикувана в „Сайънтифик Америкън" от 1969 г., в която се описва един-единствен отпечатък, открит в обиталище от средния плейстоцен в Тера Амата, Южна Франция.