Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

През 1887 г. Флорентино Амегино направил няколко важни открития при Монте Хермозо - на 37 мили (60 km) североизточно от Бая Бланка, по крайбрежието на Аржентина. Ф. Амегино резюми­ра данните от Монте Хермозо по следния начин: „Съществуването на хора или по-скоро на техни предшественици на това древно място се доказва от грубо обработени кремъци, подобни на тези от Португа­лия, гравирани кости, обгорени кости и обгоряла земя на местата на древни огнища." Пластовете, които съдържали тези свидетелства, са част от плиоценската формация Монте Хермозо, която е на въз­раст от около 3,5 млн. години.

Сред намерените на това място фосили бил открит атлас (първи­ят прешлен от гръбначния стълб в основата на черепа) от хоминид. Според Аменгино по него можели да се проследят някои примитив­ни черти, но А. Хръдлика го определил като напълно човешки. Това било силен довод в полза на тезата, че артефактите и следите от огън, открити във формацията Монте Хермозо, трябва да се припи­шат на същества, подобни на съвременните хора.

Откритията, които Амегино направил при Монте Хермозо, както и на други места в Аржентина - също в пластове от терциера, — привлекли вниманието на неколцина европейски учени. Алес Хръд­лика - антрополог от Института Смитсониън във Вашингтон — също проявил огромен, макар и враждебен, интерес към тези находки. Хръдлика сметнал, че подкрепата, с която те се ползвали сред про­фесионалните учени, особено сред европейските, е смайваща. Освен че не бил съгласен със съществуването на хора през терциера, Хръд­лика не приемал никакви твърдения за присъствието на хора в Америка, което да е по-ранно от преди няколко хиляди години. Той си къздал отлична репутация, като дискредитирал, макар и със спорни аргументи, всички такива сведения за Северна Америка. След това Хръдлика насочил вниманието си към радващите се на широк отглас южноамерикански открития на Флорентино Амегино. През 1910 г. той посетил Аржентина, като самият Амегино го придру­жил до Монте Хермозо. Хръдлика възприел един любопитен подход към откритията, направени на това място. В книгата си „Ранните хора в Южна Америка" (1912 г.) той споменава накратко каменните оръдия и останалите следи от човешко обитаване, открити от Аме­гино във формацията Монте Хермозо. Колкото и да е странно, той не ги оспорва пряко. За сметка на това е посветил десетки страници на усилието да хвърли съмнение върху по-късните и по-малко убедителни открития, които двамата с Амегино направили в Пуелхейска-та формация, която е по-късна от Монтехермозианската. Двете ле­жат една над друга при Монте Хермозо. Пуелхейските пластове са на 1-2 млн. години.

Явно Хръдлика решил, че обстойното му опровергаване на наход­ките от Пуелхейската формация е достатъчно, за да дискредитира тези от много по-старите пластове от Монте Хермозо. Тази тактика често се използва, за да се събудят съмнения към аномални наход­ки - критикуваш с всички налични средства по-слабите доказател­ства и се стремиш да игнорираш, доколкото е възможно, по-силни­те. И все пак има много данни, които предполагат, че находките и от Монтехермозианската, и от Пуелхейската формация са автентич­ни.

Повечето от оръдията, които Хръдлика и Амегино намерили при съвместната си работа, били грубо изработени от кварцитни отло­мъци. Хръдлика не оспорил антропогенния произход дори на най-примитивните сред тях. Вместо това поставил под въпрос възрастта им. Хръдлика предположил, че те са открити в късен пласт. За да" достигне до това заключение, той се позовал изключително на пре­ценката на Бейли Уилис - един американски геолог, който го прид­ружавал.

Въпросният пласт се намирал на повърхността на Пуелхейската формация. Макар и с известно колебание, Уилис отнесъл цялата формация най-късно към плиоцена. По неговите думи тя се състоя­ла от „стратифицирани, леко втвърдени сиви пясъци или пясъчни­ци... характеризиращи се с изключително ясно кръстосано страти-фициране и хомогенен сив цвят и зърнистост." Уилис описва най-горния пласт, който Амегино определено включвал в Пуелхейската формация, като ивица с дебелина от 6 до 16 инча (15,6-41,6 cm), „съставена от сив пясък, ъгловати отломки сив пясъчник и речни камъни, някои от които били разтрошени от човешка ръка."

Уилис отбелязал, че най-горният пласт от сив пясък - в който били открити оръдията - имал „еднаква структура" с по-долните пластове от Пуелхейската формация, но бил отделен от тях поради „прекъсване, предизвикано от ерозията". Това явление може да се определи като липса на континуитет между пластове, които са в контакт един с друг. То съответства на период, в който не е имало отлагане, на изветряне или на ерозия, както е в този случай. Животинските фосили са най-сигурният начин да се определи колко вре­ме е изминало между образуването на пластовете от двете страни на разделителната линия. Уилис обаче не споменава за фосили. Следо­вателно не можем да преценим на какъв период от време съответст­ва въпросното „прекъсване". Той може да е бил много кратък, което би дало приблизително една възраст за горните и долните наслаги -около 1-2 млн. години.

В опита си да елиминира тази алтернатива Уилис пише следно­то: „Обработените от човешка ръка камъни, открити в този пясъчен пласт, го определят като късен." Уилис предположил, че каменните оръдия трябва да са късни и следователно, че пластът, в който са открити, също трябва да е късен. Би могло да се окаже обаче, че едрозърнестият пясък, в който били открити сечивата, всъщност принадлежи към Пуелхейската формация (каквото било мнението на Амегино) и че въпросните сечива са на възраст до 2 млн. години.

Амегино намерил каменни оръдия заедно с кости с нарези и сле­ди от огън в Сантакруцианската и Ентереанската формации в Ар­жентина. Първата се отнася към ранния и средния миоцен, което означава, че намерените сечива трябва да са на възраст от 15 до 25 млн. години. В съвременната литература не открихме никаква ин­формация за Ентереанската формация, но като се има предвид, че тя е по-ранна от Монтехермозианската, то би трябвало да се отнася най-късно към късния миоцен — преди повече от 5 млн. години.

На много места, Амегино открил следи от огньове, които били по-силни от обикновен лагерен огън или от степен пожар. Сред тях имало големи, дебели парчета от отухлена глина и шлака. Възмож­но е това да са били останките от примитивни пещи или топилни, използвани от плиоценските обитатели на Аржентина.

Оръдията, открити от Карлос Амегино при Мирамар, Аржентина

След критиките, които Алес Хрълика отправил към откритията на Флорентино Амегино, братът на последния - Карлос Амегино -започнал нова серия проучвания по Аржентинското крайбрежие, на Юг от Буенос Айрес. Между 1912 и 1914 г. Карлос Амегино и него­вите помощници, работещи от името на музеите по естествена история в Буенос Айрес и Ла Плата, открили каменни сечива в пли-оценската формация, наречена Чападмалалан. Тя се намирала в основата на barranca - скалите, опасващи крайбрежието при Ми­рамар.

С цел да бъде потвърдена възрастта на оръдията, Карлос Амеги­но поканил комисия от четирима геолози, които да дадат мнението си. В състава на комисията влизали: Сантияго Рот, директор на Службата по геология и минно дело за провинция Буенос Айрес; Луц Вите, геолог към Службата по геология и минно дело за про­винция Буенос Айрес; Валтер Шилер, завеждащ секцията по минералогия към музея в Ла Плата и консултант към Националната служ­ба по геология и минно дело; Мойзес Кантор, завеждащ секцията по геология в музея в Ла Плата.

След като внимателно проучила находището, комисията заклю­чила единодушно, че оръдията са открити в ненарушени седименти от формацията Чападмалалан и следователно, че би трябвало да са на възраст от 2-3 млн. години.

Докато били на обекта, членовете на комисията станали свидете­ли на намирането в пластовете от плиоцена на каменна топка и кремъчен нож. Това им позволило да се убедят в достоверността на от­критията. В близост били намерени и парчета отухлена глина и шлака. Освен това комисията докладвала и следното: „Докато копаеше с кирка на същото място, където бяха открити боласа и ножа, някой намери плос­ки камъни, каквито инди­анците и днес използват при запалването на огън. Това стана в присъствието на комисията." На същото това място били открити още каменни оръдия. Всички налични данни предполагат, че преди 2 до 3 млн. години - в късния плиоцен - в Аржентина са живеели хора, които са били способни да изработват сечива и да използват огъня.

След като комисията си заминала за Буенос Айрес, Карл ос Амегино останал в Мирамар, за да продължи с разкопките. От най-гор­ното ниво на късноплиоценските пластове на формацията Чапдмала-лан той извадил бедрена кост от токсодонт — изчезнал вид южноа­мерикански копитен бозайник, наподобяващ късокрак, космат и без-рог носорог. Амегино открил, че във костта на токсодонта бил забит каменен връх на стрела или на леко копие (фиг. 5.1). Това било поредното доказателство, че преди 2-3 млн. години в Аржентина са живели хора с високо културно ниво.

Дали е възможно бедрената кост на токсодонта заедно с върха за стрела, да е с по-късна дата и да е попаднала случайно в долните пластове? Карлос Амегино изтъкнал, че бедрената кост била наме­рена все още свързана с останалите кости от задния крайник на животното. Това показва, че костта не е била единична, за да попад­не случайно в плиоценската формация Чападмалалан, а че е била част от животно, което е умряло, когато пластът се е образувал. Амегино отбелязва следното: „Костите са с мръснобелия цвят, кой­то е характерен за този пласт, а не с черен, който да е предизвикан от магнезиевите окиси във формацията Енсенадан." Той добавя, че някои от кухите части на костите са били запълнени с льос (песъч­лива глинеста почва) от пластовете на Чападмалалан. И, разбира се, дори и да се е смъкнала по някакъв начин от по-горната формация Енсенадан, бедрената кост пак щеше да бъде аномално древна. Тази формация е на възраст 0,4-1,5 млн. години.

Всеки, който би искал да оспори голямата възраст на бедрото на токсодонта, ще изтъкне, че този вид е изчезнал от фауната на Южна Америка едва преди няколко хиляди години. Карлос Амегино оба­че съобщава, че откритият при Мирамар токсодонт - възрастен ин­дивид - е по-малък от тези в горните, по-късни нива от Аржентин­ската хронология. Това свидетелства за по-стар, отделен вид. По мне­нието на Карлос Амегино, екземплярът от Мирамар принадлежал към характерния за Чападмалалан вид Toxodon chapalmalensis, отличаващ се с дребния си ръст. Този вид бил идентифициран за първи път от Ф. Амегино.

Освен това Карлос Амегино сравнил директно бедрената кост на токсодонта от Чападмалалан с тези на екземпляри от много по-късни формации. В резултат от това прави следното наблюдение: „Бед­рената кост от Мирамар като общо е по-малка и по-крехка." След това авторът се впуска в детайлно описание, в какво точно се отли­чава бедрената кост, открита от него в късноплиоценската форма­ция Чападмалалан при Мирамар, от тази на Toxodon burmeisteri от по-късните Пампейски нива.

По-нататък Карлос Амегино описва каменния връх, който бил забит в бедрената кост: „Става дума за кварцитен отломък, отцепен с един-единствен удар. По-късно е бил ретуширан по страничните ръбове, но само от едната страна. Най-накрая е бил заострен от двата си края и ретуширан по същия начин. Това му придало приблизи­телно формата на лист от върба. В това отношение той прилича на Солютрейските върхове, наречени feuille de saule (от фр. лист от върба)... От всички тези характерни черти можем да заключим, че пред нас се намира връх от мустиерски тип, отнасящ се към евро­пейския палеолит." Фактът, че този връх е открит във формация, датираща от преди 3 млн. години, предизвиква сериозни въпроси по отношение на тази версия за човешката еволюция, която се под­крепя от съвременната наука. Според нея преди 3 млн. години аван­гардът на човешкото родословие е бил представен от най-примитив­ните австралопитеци.

През декември 1914 г. Карлос Амегино - придружаван от Кар­лос Брух, Луис Мария Торес и Сантяго Рот - посетил Мирамар, за да отбележи и фотографира точното място, където била открита бед­рената кост от токсодонта. Карлос Амегино разказва следното: „Ко­гато пристигнахме на мястото на последните находки и продължихме разкопките, започнахме да намираме все повече и повече обработени камъни, което ни убеди, че сме се натъкнали на истинска работилница от тази далечна епоха." Сред многобройните оръдия имало каменни наковални и чукала. Каменни сечива били открити и във формация­та Енсенадан, която при Мирамар лежи върху Чапмалалан.

Опити да се компрометира Карлос Амегино

Възгледите на Карлос Амегино относно древността на хората в Аржентина били оспорени от Антонио Ромеро. В една своя статия от 1918 г. Ромеро прави многобройни заядливи бележки и когато човек ги прочете, очаква да открие някакви убедителни геологически доводи, които да ги подкрепят. Вместо това, в статията няма почти нищо друго, освен някакви чудновати идеи относно геологичната история на крайбрежния район при Мирамар. Според Ромеро всич­ки формации, включени вЬштапса (от исп. дефиле) при Мирамар, са късни. „Ако откривате фосили от различни епохи в различни нива на barranca - пише той, - това не означава, че там е предста­вена пълната хронология на тези епохи. Това е така, защото водата може да е разрушила на друго място някакви много древни пласто­ве с фосили и да е преотложила по-старите фосили в основата на barranca."

В случая е от значение фактът, че формациите от Мирамар на няколко пъти са били проучвани старателно от различни професио­нални геолози и палеонтолози, като нито един от тях не споделя вижданията на Ромеро. Некоректността на неговата интерпретация на стратиграфията на Мирамар се потвърждава и от съвременните изследователи, които идентифицират формацията в основата на ска­лите като Чападмалалан и я отнасят към късния плиоцен. Т. е. въз­растта й е около 2-3 млн. години.

Освен това, Ромеро предположил, че пластовете шЬаггапса са претърпели съществени пренареждания и размествания, които поз­волили на оръдия и животински кости от повърхностните пластове да се смесят в по-долни нива. Единствените факти обаче, предложе­ни в подкрепа на тези заключения, са два случая на две изключи­телно незначителни размествания в пластовете.

Малко по-наляво от мястото, където членовете на комисията отк­рили каменния болас, в пластовете на Чападмалалан има участък, където профилът на един пласт камъни се отклонява слабо от хори­зонтала. Това разместване се наблюдава в близост до едно голямо дере, което пресича barranca. Както може да се очаква, тук част от barranca хлътва леко наляво. На самото място обаче, където бил открит бол асът, хоризонталната стратиграфия не била нарушена. В друг участък от barranca, малка част от пласта камъни се отклоня­ва само на 16° от хоризонтала.

Въз основа на тези две относително неправомерни наблюдения Ромеро стигнал до заключението, че всички пластове на barranca са били подложени на много силни размествания. Това би трябвало да е позволило на каменните сечива от сравнително късните индиански селища, съществували на скалите, да попаднат в по-долните нива. Но от снимките и от наблюденията на много други геолози (включително и на Уилис) може да се заключи, че на местата, къде­то са направени откритията, последователността на пластовете не е била нарушена.

В изданието на „Изкопаемите хора" от 1957 г. Марселин Бул пише, че след първоначалното намиране на бедрената кост на токсо-донта Карлос Амегино открил в пластовете на Чападмалалан при Мирамар непокътнат участък от гръбначния стълб на токсодонт; в него били загнездени два върха от стрели. Бул казва следното: „Тези находки били оспорени. Благонадеждни геолози потвърдили, че предметите са дошли от по-горни пластове, където нм&лоparadero - древно индианско селище. Откриването им в пластове от терциера се дължало единствено на нарушавания и пренареждания на насла-гите." В бележката под линия Бул цитира единствено статията на Ромеро от 1918 г.! Тод не споменава комисията от четирима уважа­вани геолози, които достигат до заключения, обратни на тези на Ромеро. Може би този пропуск се дължи на факта, че според него те не са били достатъчно благонадеждни. Обаче, след като изучихме внимателно геологичните заключения на Ромеро, особено в светли­ната на тези на Бейли Уилис и на съвременните учени, останахме озадачени от факта, че именно той е характеризиран като благона­дежден.

Бул допълва следното: „Археологическите данни потвърждават това заключение, тъй като същият терциерен пласт е дал и обрабо­тени и полирани камъни - bolas или boladeras - които били съ­щите като тези, които индианците използват за хвърляне." Бул спо­менава, че тези факти били документирани от Ерик Боман — „един прекрасен етнограф".

Дали е възможно в Аржентина да е имало хора още от времето на терциера, които да не са променили технологията си на производст­во през цялото това време? Защо не, особено ако вземем предвид заключенията на комисията, че оръдията били открити in situ в пластове от плиоцена. Самият факт, че тези оръдия са идентични с използваните от по-късните обитатели на същата област, не поставя никакви пречки пред отнасянето им към терциера. Съвременни племенни народи от различни части на света все още изработват раз­нообразни каменни сечива, които са неразличими от такива, чиято възраст от 2 млн. години се приема за безспорна. Освен това през 1921 г. при Мирамар била открита една напълно запазена човешка фосилна челюст (вж. Глава 7).

С твърденията си относно находките от Мирамар Бул представя един класически случай на предразсъдъци и предварително поста­вени условия, маскирани като научна обективност. В неговата кни­га всички доказателства за присъствието на хора в Аржентина от времето на терциера са отхвърлени на теоретична основа. При това са пренебрегнати изключително важни наблюдения, направени от компетентни учени, които се случило да поддържат забранени въз­гледи. Например Бул въобще не споменава за откриването в Чапад-малалан при Мирамар на споменатата човешка челюст. Следовател­но би трябвало да сме изключително предпазливи, когато приемаме твърденията от популярни учебници като последна дума на палеоан-тропологията.

Учените, които не приемат спорните доказателства, обикновено споделят подхода на Бул. Първо споменават някое изключително откритие, след това обясняват, че с течение на времето около него са се водели спорове, и най-накрая цитират някои авторитет (като Ро-меро), който уж решил проблема веднъж завинаги. Но често се случ­ва така, че когато някой си даде труд да изкопае оригинална публи­кация, която подобно на тази на Ромеро уж е сложила точка на спо­ра, тя се оказва далеч не толкова убедителна.

Това, което беше казано за твърденията на Ромеро, важи и за тези на Боман. Както видяхме, Бул го представя като изключите­лен етнограф. Когато се запознахме с трудовете на Боман обаче, при­чините за тази положителна оценка станаха повече от ясни. В цяла­та си статия, посветена на критики срещу теориите на Флорентино Амегино и срещу откритията на Карлос Амегино при Мирамар, Боман - приемайки ролята на признателен ученик - непрекъснато се позовава на авторитета на Бул. Както може да се очаква, Боман честичко цитира и многословните негативни отзиви на Хръдлика, касаещи работата на Флорентино Амегино. И все пак, въпреки от­рицателното си отношение, Боман успява да даде някои от най-си­гурните възможни доказателства за съществуването на хора по вре­мето на плиоцена. Той прави това напълно несъзнателно.

Боман ааподозрял измама, извършена от музейния уредник Ло-ренцо Пароди, който работел за Карлос Амегино, за което обаче няма никакви доказателства. Ето какво казва самият той: „Нямам право да питая подобни подозрения, тъй като Карлос Амегино се изказа много положително за него и заяви, че едва ли може да се намери по-честен и по-достоен за доверие човек." Но по-нататък отбелязва: „Що се отнася до въпроса, откъде е възможно да се набавят предме­тите, които да бъдат заровени в днешно време пластовете на Чапад-малалан, това не представлява голям проблем. На няколко мили от находището съществува изоставено индианско селище,

- което се намира на повърхността и е сравнително късно датирано

- едва на около 500 години. Там могат да се намерят много предме­ти, които са идентични с откритите в наслагите на Чападмалалан."

След това Ьоман описва собственото си посещение на обекта при Мирамар, състояло се на 22 ноември 1920 г.: „Пароди беше съ­общил за една каменна топ­ка, оголена от прибоя, но все още загнездена в barranca. Карлос Амегино беше поканил различни хора, за да присъстват на изваждането й, и аз също отидох заедно с д-р Естанислао С. Зебалос - бивш Министър на вън­шните работи. Сред присъстващите бяха и д-р X. фон Ихеринг, бивш директор на музея в Сао Пауло в Бразилия, и известният антропо­лог д-р Р. Леман-Нитше." Разглеждайки barranca при Мирамар, Боман се убедил, че дадената от Карлос Амегино геологична инфор­мация по същество е вярна. Това признание потвърждава нашата лична преценка, че на обратните твърдения на Ромеро не може да се има голямо доверие. Това дискредитира и Бул, който се основава само на Ромеро, за да оправдае опитите си да отрече откритите при Мирамар бедрена кост и гръбначен стълб от токсодонт, в които все още били забити върхове на стрели.

„Когато стигнахме до целта на нашето пътуване - продължава Боман, - Пароди ни показа някакъв каменен предмет, вграден във вертикалния профил на barranca. Около мястото се забелязваше леко хлътване, което очевидно беше резултат от действието на вълните. Видимата повърхност на предмета беше с диаметър само око­ло 2 cm. Пароди се зае да махне част от околната пръст, така че да може да бъде фотографиран. Тогава се видя, че предметът всъщност е каменна топка с жлеб по най-широката си част - такива жлебове има по боласите. Бяха направени снимки на топката in situ, на barranca и на присъстващите хора. След това боласът беше изва­ден. Той беше загнезден толкова здраво в твърдата пръст, че трябва­ше да бъдат използвани голяма сила и сечива, за да бъде откопан, малко по малко."

По-нататък, Боман потвърждава позицията на боласа (фиг. 5.2а), открит в стената н&Ьаггапса, на около 3 фута (92cm) над плажния пясък. Ето какво казва той: „Barranca се състои от две формации - Енсенадан отгоре и Чападмалалан отдолу. Без съмнение, граница­та между двете не е съвсем ясна... Но дори при това положение на мен ми се струва, че боласът беше открит в пластовете на Чападма­лалан, които са компактни и хомогенни."

След това Боман споменава за още едно откритие: „По късно под мое ръководство Пароди продължи да задълбава с кирката на същото място, където беше открит боласът. Тогава съвсем неочаквано на 10 cm под първата, се появи втора топка... Тя приличаше повече на точило, отколкото на болас. Това оръдие (фиг. 5.26) беше открито на дълбочина 10 cm от повърхността на скалата." Според Боман по него можело да се забележи износване, предизвикано от продължителна употреба. Малко по-късно, двамата с Пароди открили още една каменна топка (фиг. 5.2в), на около 200 т от първото място и на около половин метър по ниско. За това последно откритие при Мирамар Боман казва, че „няма никакво съмнение, че топката е оформена от човешка ръка".

Взети като цяло, обстоятелствата около откриването сочат една несъмнено плиоценска дата за боласите от Мирамар. Боман съобща­ва следното: „Д-р Леман-Нитше изказа мнението, че откритите от нас каменни топки са намерени in situ и че следователно са съвре­менни на повърхността от времето на Чападмалалан, а не са попаднали в пласта по-късно. В това отношение д-р Фон Ихеринг не беше толкова категоричен. Що се отнася до мен, мога да заявя, че не забелязах ни­какви следи да са попаднали на това място по-късно. Боласите бяха открити на място в изключително твърдия околен терен и нямаше никакви следи, които да свидетелстват за някакво разместване."

След това Боман изкусно повдига съмнения за измама. Той си представя няколко различни начина, по които Пароди е могъл да постави каменните топки. Освен това той забил връх на стрела в бедрена кост от токсодонт, за да демонстрира как Пароди е подгот­вил фалшификацията. Самият Боман, обаче, е принудена да приз­нае: „Без съмнение в крайния анализ не съществува неопровержи­мо доказателство за измама. Напротив - много от обстоятелствата говорят в полза на автентичността на находките."