Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Стив Портър отговорил на Стийн-Макинтайър (25 февруари 1980 г.) и заявил, че ще обмисли публикуването на спорната статия. Той обаче споменал, че можел да си представи, „колко трудно ще бъде да бъдат получени обективни рецензии от някои археолози". Оби­чайната процедура, предхождаща всяка научна публикация, включва предоставянето й на няколко други учени, които да я рецензират, оставайки анонимни. Не е трудно да си представи човек как окопа­лата се научна ортодоксалност би могла да манипулира този процес и да държи нежеланата информация далеч от специализираната периодика.

На 30 март 1981 г., Стийн-Макинтайър писала до Естела Лео-полд, младши редактор на „Куотърнъри Рисърч": „Проблемите, които съществуват, са огромни и не касаят само Хуеятлако. Става дума за манипулиране на научната мисъл чрез потискане на т. нар. „енигматична информация", т. е. фактите, които поставят под въп­рос преобладаващото мнение. Хуеятлако прави именно това! Тъй като не съм антрополог, през 1973 г. не осъзнах пълното значение на дан­ните, с които разполагахме, нито пък - колко дълбоко се е вкопала в мислите ни настоящата теория за появата на човека. Работата ни в Хуеятлако беше отхвърлена от повечето археолози, защото противо­речи на тази теория. Обосновката им е един порочен кръг. Homo sapiens sapiens се е появил в Евразия преди между 30 000 и 50 000 години. Следователно, не е възможно, в Мексико да има сечива на Н. s. s. от преди 250 000 години, тъй катоЯ. s. s. се ь появил преди между 30 000 и... и т. н. Подобно мислене може да създаде самодо­волни археолози, но заедно с това и достойна за презрение наука!"

В крайна сметка „Ку-отърнъри Рисърч" (1981 г.) публикували един текст на Вирджиния Стийн-Макинтайър, Ро-алд Фриксел и Харолд Молд. Статията защитава­ла определената за обекта при Хуеятлако възраст от 250 000 години. Естестве­но винаги е възможно да се повдигнат възражения срещу археологическите датировки и точно това прави Синтия Ъруин-Уи-лямс в едно свое писмо до Стийн-Макинтайър, Фриксел и Молд. В отговора си, Молд и Стийн-Макинтайър отговарят на нейните критики точка по точка. Ъруин-Уилямс не се отказала. Тя, както и цялата американска археологическа общност, продължава и досега да отх­върлят датировката, предложена от Стийн-Макинтайър и нейните колеги.

Аномалните находки от Хуеятлако причинили лични загуби и професионални наказания, В това число - прекратяване на финан­сирането, загубата на работа, средства и личната репутация на Вир­джиния Стийн-Макинтайър. Нейният случай ни дава рядката въз­можност да надникнем в реалните социални процеси на потулване на информация в палеоантропологията, белязани с конфликти и мниго болка.

Една последна бележка — опитахме се веднъж да си осигурим позволение да използваме снимки на артеф&ктите от Хуеятлако; бяха ни необходими за една публикация. Иформираха ни, че това разре­шение ще ни бъде отказано, ако имаме намерение да споменем „на­лудничавата" възраст от 250 000 години.

Пещерата Сандия, Ню Мексико

През 1975 г. Вирджиния Стийн-Макинтайър научила за същес­твуването на още едно находище на каменни сечива с невъзможно ранна датировка. Това била пещерата Сандия, в щата Ню Мексико, където оръдия от усъвършенствани типове (върхове тип Фолсъм) били открити под сталагмитен пласт, чиято възраст била определе­на на 250 000 години. Едно такова оръдие е показано на фиг. 5.9.

Вирджиния Стийн-Макинтайър написала писмо до канадския геолог Хенри П. Шварц, който определил датата на сталагмитите, в което се казва следното (10 юли 1976 г.): „Не мога да си спомня дали точно с вас или с някой от вашите колеги говорих през 1975 г. на конференцията в Пенроуз (Мамутските езера, Калифорния). Чо­векът, с когото говорих, докато се бяхме наредили на опашката за обяд, спомена за сталагмитен пласт над находище на артефакти в пещерата Сандия. Датирането било направено по радиоактивните изотопи на урана. Получената възраст го беше разстроила силно - тя беше в силно противоречие с общоприетата хипотеза за проникването на хората в Новия свят. Едва не си изпуснах таблата, когато той споме­на, че тя била някъде около четвърт милион години. Бях изненадана не толкова от голямата възраст, а че тя толкова добре съвпадаше с дати-ровките, които бях получила за едно спорно находище със следи от ранно човешко обитаване в Централно Мексико... Едва ли е необхо­димо да споменавам, че много бих искала да науча нещо повече за вашата датировка и отношението ви към нея!" Според Стийн-Ма­кинтайър тя така и не получила отговор на това писмо.

Тя писала и до ръководителя на разкопките при Сандия и също поискала информация относно възрастта на находището. В този слу­чай бил получен отговор (2 юли 1976 г.), който гласял следното: „Надявам се, че няма да използвате тази „червива ябълка", за да доказвате нещо, не и преди да сме имали шанса да преценим за какво става дума."

Стийн-Макинтайър ни изпрати някои съобщения и снимки на артефактите от Сандия. Ето какво се казваше в придружаващата бележка: „Геохимиците са сигурни в датировките си, но археолози­те са успели да ги убедят, че откриващите се под травертина (шуп-лест варовик) артефакти и въгленчета са резултат от дейността на гризачи... Как ще обяснят обаче артефактите, които са вградени във варовитата кора?"

Неолитни сечива от златоносния район на Калифорния

През 1849 г. в чакъла на пресъхналите речни корита по склоно­вете на планините Сиера Невада в Централна Калифорния било отк­рито злато. Новината привлякла тълпи от съмнителни авантюрис­ти, които се стекли на места като „Градът на брендито", „Последен шанс", „Загубеният лагер", „Можеш да бъдеш сигурен" и „Разкри­ване на картите". В началото самотни златотърсачи промивали люспи и бучки от пясъците на днешните потоци, но скоро се появили големи златодобивни компании, които вкарали в употреба далеч по-значителни средства. Някои дълбаели шахти в планинските скло­нове, за да проследят докъде ще ги отведат златоносните пластове. Други използвали силни водни струи, за да отмият същите тези чакъли от хълмовете. Миньорите открили стотици каменни арте­факти и макар и по-рядко, човешки фосили (Глава 7). Най-значи­телните артефакти били публикувани от Дж. Д, Уитни, който по това време бил щатен геолог на Калифорния.

Предметите, които били намирани по повърхността и в изкопа­ната от машините земна маса, били с неопределима възраст, но отк­риваните в дълбоките минни сондажи и галерии можели да бъдат датирани с по-голяма сигурност. На времето, Дж, Д. Уитни решил, че геологичните податки за златоносните пластове ги отнасят най-късно към плиоцена. Съвременните учени смятат, че някои от тях могат да са дори от еоцена.

Много шахти били прокарани в Плоската планина, окръг Тюо-лумн. Те трябвало да преминат под дебели пластове от базалтов вул-каничен материал - латит - преди да достигнат до златоносните базалтовата шапка в продължение на стотици метри (фиг. 5.10). Ма­териалите от чакълестите пластове, които били откривани непос­редствено над материковата скала, можели да са на възраст между 33,2 и 55 млн. години, а тези от други нива на същите пластове - в широките граници на 9 до 55 млн. години.

Уитни лично се запознал с колекцията от артефакти от Плоската планина, принадлежаща на д-р Перес Снел от Сонора, щата Кали­форния. В нея имало върхове на копия и други оръдия. Снел не разполагал с много информация за откривателите и първоначалната стратиграфска позиция на сечивата. Имало само едно изключение. Ето какво пише Уитни: „Става дума за каменно чукало или някакво друго сечиво, предназначено за стриване. Д-р Снел информирал Уитни, че го извадил „със собствените си ръце от количка, натоварена с пръст от някаква шахта под Плоската планина". В колекцията имало и чо­вешка челюст, с която Уитни също се запознал. Тя била дадена на д-р Снел от миньорите, които твърдели, че са я открили в наслагите под латитните пластове на Плоската планина в окръг Тюолумн.

Едно по-добре документирано откритие в същата планина било направено от Албърт Дж. Уолтън - един от собствениците на учас­тъка Валънтайн. В златоносните пластове, на 180 фута (55 m) под повърхността и под латитната шапка, Уолтън намерил каменен ха­ван с диаметър 15 инча (39 cm). От значение е и това, че хаванът бил открит в една хоризонтална галерия, водеща от главната шахта на мината към участъка Валънтайн. Това изключва възможността предметът да е паднал отгоре. Също в мината Валънтайн бил наме­рен и фрагмент от фосилен човешки череп.

Уилям Дж. Синклер предположил, че съществуват връзки меж­ду многото хоризонтални галерии, разположени до този участък и че следователно хаванът може да е попаднал там по един от тях. Но по-късно той си признал, че когато през 1902 г. посетил мястото, дори не успял да намери шахтата Валънтайн. Това не му попречило да използва недоказаното си предположение, за да опровергае съоб­щението за находката на Уолтън. Ако човек действа по този начин, той би могъл да си намери основания да отхвърли което и да било палеоантропологическо откритие.

През 1871 г. Джеймс Карвин съобщил за още една находка от Плоската планина в окръг Тюолумн: „Този документ трябва да удос­товери, че аз, долуподписаният, през 1858 г. открих каменна брад-вичка. Това стана при разработването на няколко минни участъка, известни като компания „Станислаус", в Плоската планина в окръг Тюолумн, срещу ферибота на О'Бърн, на река Станислаус... Споме­ната антика беше намерена между 60 и 75 фута (18,2-23 т) под по­върхността в чакълен пласт под базалта и освен това на около 300 фута (91,4 т) от началото на галерията. Приблизително на същото място и по същото време бяха открити и няколко хавана."

През 1870 г. Оливър У. Стивънс представил следната нотариално заверена декларация: „През 1853 г. аз, долуподписаният, посетих галерията Сонора, която се намира в Плоската планина, на около миля (1,6 km) и половина северозападно от ферибота на Шоу. В този момент от гореспоменатата галерия Сонора тъкмо излизаше една количка, натоварена със златоносен чакъл. Аз, долуподписаният, намерих в този чакъл (който произхождаше от под базалта и от га­лерията, на около 200 фута (61 т) навътре и на дълбочина около 125 фута (38 т) зъб на мастодонт... Заедно с него намерих и каменна антика, която приличаше на голямо каменно мънисто и може би беше от алабастър." Това мънисто, ако наистина произхожда от ча­кълестите пластове, е най-малко на 7 млн. години, като е възможно да е дори на 55 млн. години.

Уилям Дж. Синклер възразил, че обстоятелствата, при които е направена находката, не са достатъчно ясни. При много от общопри­етите открития обаче съпътстващите обстоятелства са абсолютно идентични с този случай. Един пример - фосилите от Homo sapiens sapiens от Граничната пещера в Южна Африка били открити в куп­чини пръст, изхвърлени от минни сондажи години по-рано. На фо­силите била приписана възраст от 100 000 години, и то главно защото били намерени сред скалните материали. Ако трябва да прило­жим строгите критерии на Синклер към подобни находки, то те също трябва да бъдат отхвърлени.

През 1870 г. Луелин Пиърс дал следните писмени показания: „Аз, долуподписаният, на днешния ден предадох на господин С. Д. Войд, за да го съхранява в колекцията си от древни каменни анти­ки, един каменен хаван, който очевидно е бил направен от човешки ръце. Хаванът беше откопан от мен, през 1862 г. под Плоската пла­нина. Намерих го в чакъла на около 200 фута (61 т) под повърхност­та и под базалта, който беше с дебелина повече от 60 фута (18,2 т) и на около 1800 фута (549 т) от отвора на тунела. Находката беше направена в сондажа, известен като компания „Бостън Тънел"." Ча­кълестите пластове, в които бил открит хаванът, са на възраст меж­ду 33 и 55 млн. години.

Уилям У. Синклер възразил, че хаванът е изработен от андезит -тъмна вулканичяа скала, която не се намира в дълбоките чакълес­ти пластове на Плоската планина. Съвременните геолози съобщават обаче, че в района на север от Плоската планина има четири находи­ща, които са със същата възраст като предвулканичните златонос­ни пластове и съдържат залежи от андезит. Андезитните хавани биха могли да бъдат ценна стока и биха могли да бъдат пренасяни на значителни разстояния с лодки и салове, а дори и по суша.

Според Синклер Пиърс открил заедно с хавана и още един арте-факт: „На автора беше показана и малка овална плочка от шиста (скалноглинест пласт) с тъмен цвят, на която в нисък релеф бяха гравирани лист и пъпеш... По плочката не личаха следи от износва­не, причинено от чакъла. Всички драскотини са късни нарушения. Изображението показва ясни следи от стоманено острие и явно е било замислено и изпълнено от художник със значителни умения."

Синклер не уточнява какво точно го е накарало да мисли, че изоб­раженията по плочката са направени със стоманено острие. Следова­телно той може и да греши по отношение на използвания инстру­мент. При всички случаи шистовата плочка била открита заедно с хавана в предвулканичните чакъли, намиращи се дълбоко под латитната шапка на Плоската планина в Тюолумн. И дори по нея да има следи от гравиране със стоманено острие, това не означава, че е късна. Човек би могъл да достигне до логичното заключение, че изображението е направено от човешки същества, които вече са били достигнали сравнително високо културно равнище; това трябва да е станало преди 33-55 млн. години. Синклер казва също, че по плоч­ката не се забелязвали следи от триенето в чакъла. Може би тя не е била влачена дълго от някой поток и следователно е останала нена-рушена. Освен това, възможно е тя да е попаднала в чакълестите наслаги на някое пресъхнало легло.

На 2 август 1890 г. Дж. X. Нийли подписал следното изявление, описващо направените от него открития: „През 1877 г. господин Дж. X. Нийли бил надзирател на компанията „Монтесума Тънел", и про­карал гарлерията Монтесума в чакълестия пласт, който се намира под лавата на Плоската планина, окръг Тюолумн... На разстояние между 1400 и 1500 фута (427 и 457 m) от отвора на тунела, и на между 200 и 300 фута (61 и 91 т) от края на солидния пласт лава, господин Нийли забелязал няколко върха за копие, направени от тъмен камък, с дължина почти един фут (30 cm). Когато продъл­жил проучването, самият той открил малък хаван с диаметър 3-4 инча (8-10 cm) и с неправилна форма. Откритието било направено на 1-2 фута (1,6-3,2т) от върховете за копия. След това той намерил голямо, добре оформено чукало, което сега е собственост на д-р Р. И. Бромлей, и в близост - голям и много правилно оформен хаван, понастоящем също собс­твеност на д-р Бромлей." Последните две находки са показани на фиг. 5.11.

Клетвената декларация на Нийли про-дълждва по следния начин: „Всички тези антики били намерени... близо до мате-риковата скала, може би на около един фут (1,6 т) над нея. Господин Нийли дек­ларира, че е абсолютно невъзможно те да са попаднали на това място по друго вре­ме, освен при образуването на чакълес­тия пласт и преди образуването на вул-каничната шапка. Не се забелязвали как­вито и да било следи от нарушаване на земните маси, нито пък някаква естест­вена пукнатина нито на това място, нито в близост." Местонахождението на арте-фактите в чакъла, близо до материковата скала на Плоската планина, издава възраст между 33 й 55 млн. години.

През 1898 г. Уилям X. Холмс решил да интервюира Нийли и през 1899 г. публикувал следното резюме на казаното от него: „Един от миньорите, който излязъл за обяд, донесъл в кабинета на надзор­ника каменен хаван и счупено чукало, за които казал, че били наме­рени в най-дълбок ата част на галерията, на около 1500 фута (457 т) от входа на мината. Господин Нийли го посъветвал, когато се връща на работа, да се огледа на същото място за други сечива. Напълно според очакванията му, там били открити още два предмета - ма­лък яйцевиден хаван, с диаметър5-6 инча (13-15,6 cm), и плосък хаван или паница, с диаметър 7-8 инча (18-21 cm). Тези две находки сега са с неизвестно местонахождение. При друг случай, един ра­ботник от мината му донесъл много обсидианови остриета или вър­хове на копия. Те били единадесет на брой и били със средна дъл­жина около 10 инча (26 cm)."

Двете описания се различават. Ето какво казва Холме, по отно­шение на Нийли: „По време на нашия разговор той не спомена да е бил в мината, когато се били направени откритията." Това може да се интерпретира по посока на заключението, че Нийли е излъгал при първоначалните си показания. Но току-що цитираният пасаж всъщност съдържа думи не на Нийли, а на Холмс, който казва следно­то: „Неговите (на Нийли] показания, които аз записах в бележника си по време на и непосредствено след интервюто, бяха с това съдържа­ние." Може да се поспори дали трябва да вярваме повече на индирект­ното обобщение на думите на Нийли, направено от Холмс, или на нота­риално заверената клетвена декларация на самия Нийли, под която той е сложил подписа си. От значение е и това, че Нийли не е пот­върдил истинността на версията на Холмс за техния разговор.

Едно по-късно интервю с Нийли, направено от Уилям Дж. Синк­лер през 1902 г., подсказва с голяма доза сигурност, че Холмс е сгрешил. Като обобщава казаното от Нийли, Синклер пише следно­то: „Един от миньорите (Джо), който работел дневна смяна в галери­ята Монтесума, изнесъл от мината каменна паница или поднос с дебелина около два инча (5 cm). Нийли посъветвал Джо да се огле­да, на същото място за още предмети... По време на нощната смяна господин Нийли отишъл там и в една яма за укрепваща греда „мер-нал" един от обсидиановите върхове за копия. С изключение на донесения от Джо, всички останали били намерени лично от господин Нийли, по едно и също време, на площ с диаметър около 6 фута (2 т), намираща се в периферията на тунела. Оръдията лежали в чакъла, близо до материковата скала, и били смесени със субстанция, която приличала на въглени." Ако претеглим внимателно всички показа­ния, би трябвало да стигнем до заключението, че самият Нийли е слязъл в мината и сам е извадил оръдията от чакъла.

Ето какво казва Холмс относно обсидиановите върхове за копия, намерени от Нийли: „Идентични обсидианови остриета са били отк­ривани в погребални ями в този район заедно с останки от индиан­ците дигър. От това може да се заключи, че донесените на господин Нийли върхове са били намерени от миньорите в някой от некропо-лите, които се намират в съседство." Но Холмс не е представил ни­какви доказателства, че миньорите наистина са намерили остриета­та в гробни ями.

Той просто заявява следното: „Това, как единадесет големи вър­ха за копия са попаднали в мината и дали въобще произхождат от мината, са въпроси, на които не се наемам да отговоря."

Ако използваме методите на Холмс, бихме могли да дискреди­тираме което и да било палеоантропологично откритие: трябва прос­то да откажем да повярваме на съобщените данни и да предложим всевъзможни неясни алтернативни обяснения, без да отговаряме на въпросите, които напълно закономерно ще ни бъдат поставени.

Ето какво още пише Холмс по въпроса за обсидиановите острие­та: „Изглежда много невероятно те да произхождат от леглото на терциерен поток; как би могло едно струпване от единадесет крех­ки листовидни предмета да остане неразпръснато в тези условия; как е възможно чупливите стъклени остриета да устоят на разру­шителните сили, действащи в леглото на един поток; и как е въз­можно такъв брой крехки остриета да останат незасегнати от кир­ките на работниците, копаещи в тъмната галерия?" Човек би могъл да си представи многобройни обстоятелства, при които струпването от предмети може да се е запазило незасегнато в леглото на един терциерен поток. Да предположим, че в някакъв момент през тер-циера група търговци са преминавали или са плавали през потока. При това те са изпуснали известен брой обсидианови остриета, кои­то са били опаковани здраво в парче кожа или тъкан. Възможно е пакетът с остриетата да е попаднал в дълбока дупка на дъното и да е бил покрит бързо от чакъла, като по този начин да се е запазил сравнително незасегнат в продължение на десетки милиони години. Това, как сечивата са останали цели при откриването си, също не поставя непреодолими препятствия. В момента, в който Нийли е разбрал за остриетата, той е могъл да предприеме необходимите предпазни мерки, за да ги запази. Очевидно той е направил точно това. Може дори да е счупил някои от тях."

В един доклад, представен пред Американското геоложко общес­тво през 1891 г., геологът Джордж Ф. Бекер казал следното: „За мен лично щеше да бъде по-удовлетворително, ако сам бях откопал тези оръдия, но не мога да открия нито една причина, която да обяс­нява, защо показанията на господин Нийли да не са достатъчни, както биха били моите. Той е също толкова компетентен, колкото съм и аз, да открие пукнатина, водеща към повърхността, или пък следи от древни сондажи. Всеки миньор ги разпознава на момента и изпитва огромен страх от тях. Някой биха могли да предположат, че работниците на Нийли са „подхвърлили" сечивата, но никой, който е запознат с минното дело, не би възприел сериозно подобна хипотеза... Златоносните чакъли изискват много копаене, в повечето случаи - дори използването на взрив - и дори и най-некомпетентният надзирател не би могъл да бъде измамен по този начин... На кратко, не можем да избягаме от заключението, че споменатите в показани­ята на господин Нийли сечива наистина са лежали близо до дъното на чакъла и че те са се оказали там, където са били намерени, по същото време, когато са били отложени и речните наслаги."

Макар разглежданите досега оръдия да са били откривани от миньори, има и един случай, в който артефакт е бил открит на мяс­то от учен. През 1891 г., Джордж Ф. Бекер съобщава пред Амери­канското геоложко общество, че през пролетта на 1869 г. геологът Кларънс Кинг — директор на Службата на Четиридесетия паралел -провеждал проучване при Плоската планина в Тюолумн. По това вре­ме, той открил каменно чукало, вградено дълбоко в депозит от зла­тоносен чакъл, притиснат под шапка от базалт или латит. Този пласт е бил подложен на ерозия едва малко преди това. Ето какво казва Бекер: „Господин Кинг е абсолютно сигурен в това, че този предмет е бил открит на място и че е оригинална част от чакълестия пласт, в който е открит. Трудно е да си представим по-удовлетворително доказателство, което да потвърди откриването на сечива в златоносните, предледникови, суббазадтови чакъли." От това описание и от съвременното геологично датиране на пластовете от Плоската планина става ясно, че находката е била на възраст от над 9 млн. години.

Дори Холмс бил принуден да признае, че чукалото на Кинг, кое­то било включено в колекцията на Института Смитсониън, „не може с лека ръка да бъде подлагано на съмнения". Холмс внимателно претърсил района и отбелязал присъствието на няколко хромелни камъка на съвременни индианци, които били пръснати по повърх­ността. Ето какво казал той: „Опитах се да разбера дали е възможно някой от тези предмети да е попаднал в откритите туфни {шуплести варовити) пластове е скорошен или сравнително скорошен момент, тъй като това понякога се случва - при преотлагания и повторни споявания на свободни материали. Не можах да достигна до никак­ви сигурни заключения по този въпрос." Ако Холмс беше намерил и най-малкото сигурно доказателство за подобен процес, той щеше здраво да прегърне тази възможност да хвърли сянка на подозрение върху чукалото, открито от Кинг.

Но понеже не намерил нищо друго, с което да дискредитира това съобщение, Холмс се ограничил с това, да се учуди от факта, „че господин Кинг е пропуснал да публикува находката - че е пропус­нал да даде на света информацията, която може да се окаже най-важното наблюдение върху историята на човешкия род, правено ня­кога от някой геолог, а я е оставил да се появи 25 години по-късно чрез посредничеството на д-р Бекер." В своя доклад Бекер отбеляз­ва следното: „Аз показах на господин Кинг съобщението за неговото откритие и той потвърди, че то е правилно."

Дж. Д. Уитни също съобщил за открития, направени под ненару-шени пластове с вулканичен произход на други места, а не само под латитната шапка на Плоската планина в Тюолумн. Сред тях имало каменни оръдия, намерени в златоносните пясъци при Сан Андре-ас, окръг Калаверас, при Спаниш Крийк в окръг Ел Дорадо и при Чероки в окръг Бют.