Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Още кратки бележки открихме в книгите на С. Лейнг - извес­тен английски научнопопулярен автор от края на XIX в. Това събу­ди любопитството ни и ние се отправихме към библиотеката само за да разберем, че под името на Рибейро не се водят никакви заглавия. Оказахме се в задънена улица. Скоро отново попаднахме на името на Рибейро, този път в едно английско издание от 1957 г. на книгата на Бул и Валоа „Изкопаемите хора". В нея работата на този порту­галски геолог от XIX в. беше накратко отречена. Бул и Валоа, обаче, ни отведоха до едно издание от 1883 г. на „Праисторията" на Габриел дьо Мортийе, чиито отзиви за откритията на Рибейро се оказаха положителни. Като проследихме цитираните в бележките заглавия, открихме голямо количество убедителни оригинални пуб­ликации, поместени във френски археологически и антропологически списания от втората половина на XIX в.

Търсенето на тези погребани сведения ни просветли по въпроса, как научните институции третират информацията, която вече не съответства на общоприетите възгледи. Имайте предвид, че за пове­чето днешни студенти по палеоантропология Рибейро и неговите от­крития просто не съществуват. За да откриете и най-кратката бе­лежка за него, трябва да се върнете към учебници, отпечатани пре­ди поне 30 години.

През 1857 г. Карлос Рибейро бил избран да оглави Геологичес­кия институт на Португалия и освен това бил приет за член на Пор­тугалската академия на науките. Между I860 и 1863 г. той се зани­мава с проучвания на каменни оръдия, открити в Португалия. Гео­лозите от XIX в. разделяли геологичните епохи на четири основни групи: (1) първични, които обхващат от предкамбрий до перм; (2) вторични, обхващащи от триас до креда; (3) третични (терциер), обхващащи от палеоцена до плиоцена; (4) четвъртични (кватернер), обхващащи плейстоцена и по-късните епохи. По време на работата си Рибейро научил, че кремъци със следи от човешка намеса са открити в терциерни наслаги между Канергадо и Алемкер - две селища в басейна на р. Тагус, североизточно от Лисабон.

Рибейро незабавно започнал свое собствено проучване и открил -на много места - пластини обработен кремък и кварцит, произхож­дащи от терциерни пластове. Той обаче решил, че трябва да се съоб­рази с господстващата научна догма (която още е в сила), че преди кватернера хора не са съществували.

През 1866 г. при съставянето на геологичните карти на Португа­лия, Рибейро с неохота определил като кватернерни някои от плас­товете, в които били открити оръдия. Когато видял картите, френс­кият геолог Едуар дьо Верньой се обявил срещу преценката на Ри­бейро и изтъкнал, че т. нар. „кватернерни" пластове без съмнение се отнасят към плиоцена и миоцена. Междувременно във Франция един друг именит изследовател - абат Луи Буржоа - съобщил за откриването на кремъчни оръдия в пластове от Терциера. Повлиян от критиките на Дьо Верньой и от находките на Буржоа, Рибейро открито започнал да твърди, че е открил човешки сечива в плиоцен-ски и миоценски формации в Португалия.

През 1871 г. Рибейро представил пред Португалската академия на науките в Лисабон, колекцията си от кремъчни и кварцитни сечива, а сред тях и такива, които били открити в терциерни наслаги в долината на р. Тагус. През 1872 г., на заседание на Международния конгрес по праисторическа антропология и ар­хеология в Брюксел Рибейро показал още образци, повечето от които били островърхи пластини. Мненията на научната общност се разделили.

На Парижкото изложение през 1878 г. Рибейро представил 95 кремъчни оръдия от терциера. Влиятелният френски антрополог Габриел дьо Мортийе посетил изложбата и заявил, че по 22 от екс­понатите има несъмнени следи от обработка. Заедно с един свой при­ятел - Емил Картелхак - Дьо Мортийе довел още учени, за да видят образците на Рибейро, и всички те били единодушни - голям брой от кремъците били обработени от хора.

Ето какво пише Дьо Мортийе: „Целенасочената обработка е явно демонстрирана — не толкова от общата форма, която може да бъде подвеждаща - а много по-красноречиво от очевидните ударни платформи и от наличието на „пети", оставени от удара." Понякога бколо „петите" можело да се забележат драскотини - малки отце-пи, причинени от силата на удара. По някои от образците на Рибей­ро имало следи от отцепването на няколко дълги, успоредни верти­кални пластини, което е трудно да се получи в резултат от хаотич­ното действие на природните сили.

Един от съвременните специалисти по каменни сечива - Лиланд У. Патерсън - твърди, че образуваната от удара „пета" е най-важни­ят признак за идентифициране на целенасочената обработка на една кремъчна пластина. Ако освен това пластината показва и следи от ударна платформа, то тогава човек може да бъде още по сигурен, че си има работа с пластина, която целенасочено е отцепена от кремъчно ядро, а не е естествен кремъчен отломък, който само прилича на сечиво или оръжие.

На фиг. 4.1 е показано едно от миоценските сечива на Рибейро, открито в Португалия, и за сравнение каменно сечиво от Мустиерс-кия културен етап на европейския късен плейстоцен, което не под-

лежи на съмнение. По тях могат да се забележат едни и същи ти­пични белези, свидетелстващи за целенасочена обработка: ударна платформа, „пета", драскотини, успоредно отцепване на пластини.

Ето как продължава Дьо Мортийе: „По много от образците от стра­ната на „петата" има вдлъбнатини, в които се виждат следи и парче­та от варовик, което потвърждава първоначалното им положение в пластовете." Някои учени обаче все още хранели съмнения. През 1880 г. на заседание на Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се в Лисабон, Рибейро показал още образци, които били намерени в пластове от миоцена. Ето какво заявил той в доклада си: „(1) Те са открити като неотделима със­тавка от пласта. (2) Имат остри, добре запазени ръбове, което показва, че не са били донесени от голямо разстояние. (3) Личи патина, която на цвят е подобна на скалите от пластовете, в които са открити."

Второто твърдение е особено важно. Някои геолози излезли с тезата, че това са плейстоценски кремъчни сечива, които са попад­нали вследствие на наводнения или порои в пукнатини в пластовете от миоцена. Но ако кремъците са претърпели едно подобно пренася­не, то то би повредило острите им ръбове, което в случая не се наб­людава.

Конгресът назначил специ­ална комисия, която да инспек­тира оръдията и находищата. На 22 септември 1880 г. комисия­та се качила на влака и се отпра­вила на север от Лисабон. По време на пътуването, те разглежда ли старите крепости, издигащи се по хълмовете, и си сочели един на друг юрските, кредните и терциерните терени, които можело да се видят из долината на р. Тагус. Комисията слязла от влака в Карегадо. Членовете й се отправили към намиращата се наблизо Ота, като крайната им цел бил хълмът Монте Редондо, на два километра от Ота. Тук учените се пръснали да търсят кремъци из клисурите. В своята книга „Праисторията", Габиел дьо Мортийе дава кратко описание на случилото се при Монте Редондо: „Членовете на коми­сията пристигнали в Ота, насред една голяма сладководна форма­ция. В миналото това било дъно на езеро и по средата имало пясъци и глини, а по краищата - пясъци и скали. Можело да се предполо­жи, че интелигентните същества са оставили оръдията си по брего­вете на езерото и именно по тях се концентрирало търсенето. То се увенчало с успех. Г-н Белучи - един способен изследовател от Умб-рия (Италия) - открил in situ кремък, по който имало несъмнени следи от обработка. Преди да го извади, той го показал на много от колегите си. Кремъкът бил заседнал здраво в скалата и Белучи тряб­вало да използва чук, за да го освободи. Находката определено била на възрастта на ьаслагата. Вместо да лежи на някаква повърхност, с възможността да е попаднала там много по-късно, тя била открита от долната страна на един перваз, под който имало образувана от ерозията кухина (фиг. 4.2). Едва ли е възможно да се желае по-красноречива демонстрация за принадлежността на кремъка към пласта." Според някои съвременни специалисти конгломератите при Ота трябва да се отнесат към ранния миоцен - преди около 15-20 млн. години. Като се има предвид всичко това, не изглежда да има някаква причина, поради която откритията на Рибейро да не се рад­ват на сериозно внимание, дори и днес.

Находките на Л. Буржоа при Теней, Франция

На 19 август 1867 г. Л. Буржоа представил в Париж пред Меж­дународния конгрес по праисторическа анропология и археология -доклад, посветен на кремъчните оръдия, които открил в пластове от ранния миоцен (на възраст около 15-20 млн. години) при Теней, в се­верната част на Централна Франция. Буржоа заявил, че те приличали на образци от кватернера {стъргалки, пробивачи, остриета и т. н.), как­вито той намирал по повърхността в същия район. По почти всички миоценски образци той открил всички стандартни белези от човеш­ка дейност: фин ретуш, симетрични отцепи и следи от употреба.

На Парижкия конгрес само неколцина учени допуснали, че това са автентични артефакти. Буржоа не се притеснил от това и продъл­жил да намира нови образци и да убеждава отделни палеонтолози и геолози, че става дума за резултат от целенасочена обработка. Габ-риел дьо Мортийе бил сред първите, привлечени за каузата.

Някои изследователи поставили под въпрос стратиграфския кон­текст на находките. Първите образци, които Буржоа намерил, про­изхождали от скални наслаги, намиращи се по двата склона на една малка долина, прорязваща платото Теней. Редица геолози, сред тях и сър Джон Престуич, заявили, че това всъщност са повърнинни наход­ки. В отговор на тези нападки, Буржоа направил сондаж в долината и намерил кремъци, по които имало същите следи от обработка.

Критиците не се задоволили с това и предположили, че открити­те при сондажа кремъци са попаднали там през пукнатини от по­върхността на платото, където често били откривани плейстоценски оръдия. За да отговори на това твърдение, през 1869 г. Буржоа нап­равил сондаж на върха на платото. По време на работата, той стиг­нал до варовиков пласт с дебелина един фут (30,48 cm), в който нямало пукнатини, през които плейсто-ценските оръдия да попаднат в по-долни нива.

По-надолу в сон­дажа - на около 14 фута (4,27 т) в плас­товете от ранния ми-оцен - Буржоа наме­рил многобройни кре-мъчниоръдия. Ето какво казва Дьо Мортийе в „Праисторията": „Вече не можело да има съмнение в древността им или пък в геологичната им позиция."

Въпреки тази очевидна демонстрация, мнозина учени запазили неоснователните си съмнения. Окончателният сблъсък се разразил през 1872 г. на Международния конгрес по праисторическа антро­пология и археология в Брюксел.

Буржоа показал много образци, чиито рисунки били включени в публикацията на разискванията по време на Конгреса. Дарайки опи­сание на едно заострено оръдие (фиг. 4.3), Буржоа заявил следното: „В случая става дума за подобно на пробивач сечиво, което има ши­рока основа. Централният връх е постигнат в резултат на старателен ретуш. Подобен тип сечива се срещат във всички епохи. На проти­воположния край има „пета", получила се като резултат от отцепва­щия удар."

Буржоа дал описание на още едно оръдие, което определил като нож или някакъв друг режещ инструмент: „По ръбовете има целе­насочен ретуш, а в единия край се забелязва „пета"." Буржоа също така отбелязал, че по много от образците може да се забележи след­ната характерна черта: докато ръбовете на тази част от оръдието, която най-вероятно е служела като ръкохватка, били запазени, ръ­бовете от работната част показвали силни следи от износване.

Друг екземпляр (фиг. 4.4) бил характеризиран от Буржоа като връх на копие или пробивач. Той отбелязал следите от ретуширане по краищата, явно с идеята да се направи остър връх. Сред събрани­те от него предмети имало и едно ядро, по два от краищата на което имало ретуш и което явно било използвано с някаква цел. Ето какви са наблюденията на Буржоа: „Най-издаденият край е отчупен с няколко целенасочени уда­ра, тъй като най-вероятно е при­чинявал неудобство на държа­щия го човек. Ръбовете по дру­гите три страни са се запазили остри, което показва, че отчупването не е резултат от дейст­вието на естествени сили." На фиг. 4.5 е показано едно сечиво от ранния миоцен от Теней, сравнено с подобен „безспорен" предмет от късния плейстоцен. За да бъдат разрешени всич­ки спорове, Конгресът по пра­историческа антропология и археология назначил комисия от петнадесет души, която да прецени откритията на Буржоа. С мнозинство от осем гласа, комисията гласувала в полза на това, че кремъците са били изработе­ни от хора. Само петима от членовете не признали следи от обработ­ка по находките от Теней. От останалите двама, единият се въздър­жал от мнение, а другият подкрепил Буржоа, макар и с известна резервираност.

По ранномиоценските кремъци от Теней рядко можела да се забележи „пета", но за сметка на това по ръбовете на повечето от тях имало фин ретуш. Обикновено ретуширането било съсредоточено само по едната страна, докато другата оставала необработена; това се нарича еднолицева обработка. Подобно на съвременните специалис­ти, Дьо Мортийе също смятал, че еднолицевият ретуш не може да е резултат от естествени процеси, а само от целенасочена обработка. В книгата си „Праисторическият музей", той поместил рисунки на някои от кремъците от Теней, по които имало много ясни следи от еднолицев ретуш (фиг. 4.6).

Неколцина от критиците на Буржоа по между другото спомена­ли и това, че сред събраните от него ранномиоценски кремъци има­ло съвсем малко добри образци - някъде около тридесет. На това Дьо Мортийе отговорил по следния начин: „Дори един безспорен ек­земпляр би бил достатъчен, а те разполагат с цели тридесет!" Някои съвременни авторитети по каменни сечива - например

Л. У. Патерсън - твърдят, че следите от успоредни отцепи, с приб­лизително еднакви размери, са добър признак за човешка дейност. Рисунките на кремъци от ранния миоцен от Теней показват точно такива следи. На фиг. 4.7 можете да видите еднолицево оръдие от Теней и за сравнение подобно безспорно еднолицево сечиво от дефи­лето Олдувай.

По повърхността на много от кремъците от Теней могат да се забележат фини пукнатини, които обикновено се приемат за следи от огън. Дьо Мортийе стигнал до заключението, че хората използва­ли огън, за да нагреят и разчупят големите кремъчни късове. Полу­чените по този начин пластини били оформяни като сечива.

Благодарение на книгите на С. Лейнг, информацията за ранно­миоценските сечива от Теней достигнала до интелигентната четяща публика в англоезичните страни. Ето какво казва той: „Човешкият произход на тези оръдия се потвърди и от откритието, че племето минкопици от островите Андаман все още изработват точила и стър­галки, които са почти идентични с тези от Теней, при това по съ­щия начин - с използване на огън, за да се разцепят камъните и да се постигне необходимият размер и форма... Взети като цяло, доказателствата в подкрепа на тези миоценски сечива изглеждат напъл­но достатъчни, а критиките едва ли се основават на нещо друго, освен на нежеланието да се признае един толкова древен произход на човека."

Кой е създал оръдията от Теней? По мнението на някои това са били примитивни, човекоподобни предшественици. Но през 1894 г. С. Лейнг казва следното по отношение на кремъците от Теней: „По­добни типове продължават да се срещат, почти без изменение - може би с някои леки подобрения - през плиоцена, кватернера и дори до наши дни: Стъргалките на ескимосите или на островитяните от Андаман не са нищо повече от уголемена и подобрена версия на ми-оценските." Щом хората създават подобни сечива сега, то е напълно възможно миоценските стъргалки също да са изработени от подоб­ни същества. И както ще видим в следващите глави, учените действително са открили в терциерни пластове кости от човешки същества, които са неразличими от тези на Homo sapiens.

От това би трябвало да е станало ясно защо кремъците от Теней вече не се споменават. В историята на палеоантропологията е имало един момент, когато неколцина вярващи в еволюцията учени прие­ли миоценските оръдия от Теней, но ги приписали на предшестве­ници на човешкия вид. Еволюционната теория ги убедила, че таки­ва предшественици са съществували, макар и да не били открити фосили. И когато през 1891 г. очакваните фосили били открити на о. Ява, това станало във формация, която сега се определя като отна­сяща се към средния плейстоцен. Това поставило поддръжниците на миоценския маймуночовек пред дилема. Човешкият предшест­веник — свързващото звено между изкопаемите човекоподобни май­муни и съвременните хора - бил .открит не в ранния миоцен - пре­ди 20 млн. години, по сегашните датировки - а в средния плейсто­цен, преди по-малко от 1 млн. години. И следователно кремъците от Теней и всички други доказателства за съществуването на хора през терциера (или пък на терциерни маймуночовеци, способни да изра­ботват сечива) били тихомълком, но явно съвсем успешно отстране­ни от дискусиите и по-късно - забравени.

Многобройните данни за съществуването на способни да правят оръдия хоминиди през терциера били de facto погребани и стабил­ността на цялата система на модерната палеоантропология зависи от това, те да си останат погребани. Ако се приеме доказателство за съществуването на интелигентни същества през миоцена и ранния плиоцен, то ще разруши цялата картина на чо­вешката еволюция, така грижливо изградена през XX в.

Оръдията от Орияк, Франция

През 1870 г. Анатол Ружу съобщил, че геологът Шарл Тарди е открил кремъчен нож (фиг. 4.8) на откритата повърхност на късно-миоценски конгломерат при Орияк, Южна Франция. За да опише начина на откриване, Ружу използва думата arrache (минало при­частие на глагола arracher - изтръгвам), което означава, че при освобождаването на находката е използвана сила. По мнението на Дьо Мортийе, кремъчното оръдие на Тарди е било вградено в повър­хността на късномиоценския конгломерат едва неотдавна. Той пред­почел да го отнесе към плейстоцена.

От друга страна френският геолог Ж. Б. Раме се усъмнил в неес­тествения произход на находката на Тарди. През 1877 г. обаче сами­ят Раме открил кремъчни оръдия в същия район при Пюи Курни, близо до Орияк. Тези сечива били извлечени от седименти, които лежали между пластове от вулканични материали, образувани в късния миоцен преди около 7 до 9 млн. години.

През 1894 г. С. Лейнг дава детайлно описание на следите от обработка(от човешка ръка), които Раме забелязал по кремъ­ците: „Сред образците имало няколко добре поз­нати палеолитни типа -длета, върхове за стрели, стъргалки и пластини, -чиято единствена разлика със съответните предмети от по-късни епохи се със­тои в това, че са по-малки и по-груби. Те били открити на три места в един и същ чакълен пласт и удовлетворили всички изисквания, с които се проверява автентичността на оръдия от кватернера, като например наличие на „пета", конхоидални (подобни на мида) счупвания е най-вече - целенасочен ретуш с определена посока." Според това, което пише Лейнг, френският антрополог Арман дьо Катрефаж от­белязал фини успоредни драскотини по обработените краища на много образци, което свидетелствало за употреба. По неретушираните краища нямало такива белези. На научния конгрес в Грено­бъл, Франция, кремъчните оръдия от Пюи Курни били приети като автентични.

Ето какво още казва Лейнг по отношение на тези сечива: „В ча­кълестия пласт, в който били открити, се съдържат пет вида кре­мък. Всички находки, които приличали на дело на човешка ръка, били изработени от един от тези видове, който по своята" природа е най-годен за употреба. Както казва Катрефаж, нито водата, нито която и да било друга природна сила би могла да направи такова разграничаване - то може да е резултат само от дейността на инте­лигентни създания, които са подбирали камъни, които да са най-подходящи за изработването на сечива и оръжия."

Макс Ферворн от университета в Гьотинген, Германия, първона­чално се съмнявал в съобщенията за каменни сечива от плиоцена и от по-ранни епохи. През 1905 г. той отишъл до Орияк, за да направи свои собствени проучвания на откритите там каменни оръдия.

Ферворн останал в Орияк шест дни и провел разкопки на място­то, наречено Пюи дьо Будийо, недалеч от Пюи Курни. В отчета си за резултатите от първия ден той написал следното: „Имах късмета да попадна на място, където намерих много кремъчни предмети, чието несъмнено изкуствено естество ме порази веднага. Не бях очак­вал подобно нещо. Трябваше ми известно време, за да свикна с ми­сълта, че в ръцете си държах сечива на човешко същество, живяло през терциера. Повдигнах всички възражения, за които успях да се сетя. Усъмних се в геологичната възраст на находището, усъмних се в изкуствения характер на образците, но най-накрая - макар и с нежелание - признах, че дори всичките възможни критики не са достатъчни, за да опровергаят фактите."

Заострените, ретуширани кремъчни предмети, очевидно сечива, били открити на малки групи, между камъни, които били силно загладени от ерозията. Това означавало, че кремъците не били претърпели някакво значително преместване след попадането си в плас­та, което пък означавало, че следите по тях са оставени от хора, а не от природни сили. Фактът, че те били откривани на групи, предпо­лагал наличието на работилници.

По-нататък в текста Ферворн се спира надълго и нашироко вър­ху различни начини, по които може да бъде идентифицирана чо­вешката обработка по кремъците. Той разделил доказателствата на три групи: (1) следи от първоначалния удар, който е отделил плас­тината от кремъчното ядро; (2) следи от последвало вторично рету­ширане; (3) следи от износване на работните ръбове.

Като разгледал всички различни характерни черти на отцепване и употреба, Ферворн стигнал до извода, че нито една от групите не е сама по себе си решаваща. Ето какво казва той: „Единственото нещо, което ще ни позволи да стигнем до някакво решение, е критичният анализ на всяка дадена комбинация от симптоми."

Същата методология е предложена и от Л. У. Патерсън — съвре­менен експерт по каменни оръдия. Той обаче придава по-голямо зна­чение, отколкото допуска Ферворн, на „петата" от удара и на едно­посочния ретуш по една от страните на дадена пластина, особено когато става дума за обект, от който са намерени многобройни ек­земпляри. Изследванията на Патерсън показват, че природните сили не са в състояние да предизвикат подобни следи в някакви същест­вени количества.

Ферворн предоставил и пример, който да илюстрира, как точно трябва да бъде приложен методът му на анализ: „Да предположим, че в пласт от междуледниковия период съм намерил кремъчен пред­мет, който има ясно изразена „пета", но не показва никакви други следи от целенасочена обработка. В този случай лично аз бих се усъмнил дали става дума за дело на човешка ръка, или не. Нека предположим нещо друго обаче: да речем, че на същото място съм намерил кремък, който от едната си страна има всички типични белези от обработка, а от другата - негативните очертания на някол­ко пластини, отцепени от удари, които са имали еднаква посока. Освен това, нека предположим, че по единия ръб на същия предмет могат да се забележат многобройни последователни малки отцепи, всичките с една и съща посока и всички без изключение, разполо­жени само на едната страна на ръба. Да предположим също, че всич­ки останали ръбове са остри и не показват следи от удари или от ерозия. В този случай бих могъл да заявя със сигурност, че имам работа с оръдие, което е било създадено от човешка ръка."

След като провел многобройни разкопки около Орияк, Фервор! анализирал многобройните кремъци, които бил открил. При тов; той приложил вече описаната строго научна методология. Ето д( какви заключения достигнал: „Аз лично, със собствените си ръце открих в ненарушени пластове при Пюи дьо Будийо голям брой подобни безспорни артефакти. Това е непоклатимо доказателство зе съществуването в края на миоцена на способни да обработват кре­мък същества."