Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

8.

Явайският човек

Ето какво пише през 1984 г. антропологът Франк Спенсър: „От трупащите се находки на кости изглеждало, че модерната човешка скелетна конструкция се била появила много отдавна. Този очеви­ден факт принудил много учени или да изоставят, или да модифи­цират възгледите си за човешката еволюция. Един от тези отстъп­ници бил Алфред Ръсел Уолъс (1823-1913 г.)." Уолъс си поделя с Дарвин заслугата за формулирането на теорията за еволюция чрез естествения подбор.

Дарвин сметнал, че Уолъс се е отдал на ерес от най-лошия вид. Спенсър обаче отбелязва, че предизвикателството, което Уолъс отп­равил към еволюционната доктрина, „загубило част от силата си, както и някои от последователите си, едва когато започнали да се разпространяват новините за един забележителен фосилен хоминид, открит на о. Ява". Находките, свързани с Явайския човек, били използвани по един безпрецедентен начин за дискредитирането на убедителните доказателства за съществуването на много по-древни хора с модерна анатомия. Този факт изисква повторното разглежда­не на тяхната история.

Йожен Дюбоа и питекантропът

Край явайското село Тринил минава път, който свършва на висо­кия бряг на р. Соло. На това място се намира малък каменен памет­ник, на който има стрелка, сочеща към пясъчна яма на отсрещния бряг. Освен стрелката на плочата е гравиран и един загадъчен немс­ки надпис: „Р.е. 175 m ONO 1891/93". В превод това означава, че през годините 1891-1893, на 175 m изток-североизток на това място, бил открит Pithecanthropus erectus.

Откривател на Pithecanthropus erectus бил Йожен Дюбоа, ро­ден в Айсден, Холандия, през 1858 г. - една година преди излиза­нето на Дарвиновия „Произход на видовете". Макар и да бил израс­нал в семейството на вярващи холандски католици, той бил запле-нен от идеята за еволюцията и особено от приложението й към про­изхода на човека.

Дюбоа следвал медицина и естествена история в университета в Амстердам, след което през 1886 г. станал преподавател в Кралско­то нормално училище. При все това истинската му любов си остана­ла еволюцията. Дюбоа бил наясно с това, че противниците на Дар-вин непрекъснато изтъкват почти пълната липса на фосилни дока­зателства, които да подкрепят идеята за еволюцията на човека. Той внимателно изучил достъпните по това време материали - костите от Неандерталския човек. Повечето авторитети (сред които и Томас Хъксли) смятали, че той е твърде близък до съвременния човек, за да представлява същинското свързващо звено между него и човеко-подобните маймуни. Германският учен Ернст Хекел бил предска­зал, че някой ден костите на истинското „липсващо звено" ще бъдат открити. Той дори направил рисунка на съществото, което нарекъл Pithecanthropus (на гръцки pit heko означава маймуна, aanthropos - човек). Повлиян от представите на Хекел, Дюбоа решил, че някой ден ще открие костите на маймуночовека.

Имайки предвид Дарвиновото предположение, че човешките пред­шественици са обитавали някоя „топла, гориста страна", Дюбоа стиг­нал до убеждението, че останките на питекантропа трябва да бъдат търсени в Африка или в Източните Индий. За него било по-лесно да стигне до Източните Индий, които по това време били под Холандско владичество, и той ре­шил да започне търсене­то си оттам. В началото се обърнал с молба да финан­сират научна експедиция към частни меценати и към правителството. Нав­сякъде срещнал отказ. Тогава Дюбоа приел пос­та на военен хирург на о. Суматра. Въпреки съмненията на приятелите си - те просто решили, че си е загубил ума -той напуснал хубавата си работа като преподавател. През 1887 г. двамата с жена му отплавали към Източните Индий на борда на „Принцеса Амалия".

През 1888 г. Дюбоа се оказал разпределен в малка военна болни­ца, намираща се в сърцето на о. Суматра. В свободното си време и със собствени средства той обикалял пещерите на острова. Сред на­ходките му имало фосили от носорози и слонове, както и зъби от орангутан. Дюбоа не намерил кости от хоминиди.

През 1890 г. след като прекарал тежък пристъп на малария, Дюбоа бил прехвърлен на неактивна служба и преместен на о. Ява, където климатът бил малко по-сух и по-здравословен. Семейството се заселило в Тулунгагунг - на югоизточното крайбрежие на остро­ва.

П

о време на сухия сезон през 1891 г. Дюбоа провеждал разкопки във вътрешността на острова - при с. Тринил на брега на р. Соло. Работниците открили много животински кости. През септември, те намерили особено интересна находка - зъб от примат, очевидно тре­ти горен десен молар (кътник) или мъдрец. Дюбоа решил, че е по­паднал на останките на изчезнало гигантско шимпанзе и наредил на хората си да се съсредоточат около мястото, където бил открит зъ­бът. През октомври те открили нещо, което им заприличало на ко­руба от костенурка. Но когато Дюбоа го разгледал, установил, че става дума за горна част от череп (фиг. 8.1), който бил силно фоси-лизирал и имал цвета на околната вулканична почва. Най-характер­ната черта на фрагмента били масивните, издадени напред надочни дъги. Те накарали Дюбоа да предположи, че черепът е принадлежал на човекоподобна майму­на. Началото на дъждов­ния сезон прекратило раз­копките за годината. В доклада, публикуван в правителствения бюлетин за минно дело, Дюбоа не споменал нищо за фосили от предшестващи човека същества.

През август 1892 г. Дюбоа се върнал в Тринил, където намерил сред кости от елени, носорози, хиени, крокодили, прасета, тигри и изчезнал вид слон силно фосилизирала човекоподобна бедрена кост (фиг. 8.2). Тя била открита на около 45 фута (14 т) от мястото, където били изровени зъбът и фрагментът от череп. На 10 фута (3 т) от черепа бил открит още един молар (кътник). Дюбоа решил, че зъбите, черепът и бедрената кост са останки от животно, което все още смятал за изчезнал вид гигантско шимпанзе.

През 1963 г. Ричард Карингтън заявява следното в книгата си „Милиони години човешка история": „В началото, Дюбоа разглеж­дал черепния свод и зъбите като принадлежащи на шимпанзе, въп­реки че нямало никакви сведения, които да показват, че тези чове-коподобни маймуни или някакви техни предшественици са обита­вали Източна Азия. След известен размисъл обаче и след кореспон­денция с великия Ернст Хекел - професор по зоология в универси­тета в Йена - той ги обявил за останки от същество, което изглеж­дало абсолютно подходящо за ролята на „липсващото звено". „Не от­крихме следи от никаква кореспонденция, която Дюбоа да е разме­нял с Хекел. Ако такава все пак се намери при по-нататъшни проуч­вания, тя ще допринесе много за изясняването на обстоятелствата около появата на Pithecanthropus erectus. Очевидно и двамата са имали огромни емоционален и интелектуален интерес от открива­нето на екземпляр от маймуночовека. Когато Хекел научил от Дю­боа за откритието, той веднага му изпратил следната телеграма: „От изобретателя на питекантропа до щастливия му откривател!"

Дюбоа публикувал пълен отчет за откритията си едва през 1894 г. В него той написал следното: „Питекантропът е преходната фор­ма, която според еволюционната доктрина трябва да е съществувала между човека и антропоидите." Трябва внимателно да подчертаем, че самият Pithecanthropus erectus претърпял значителна еволю­ция в съзнанието на Дюбоа от изчезнало шимпанзе до преходен антропоид.

Какви са били факторите освен влиянието на Хекел които нака­рали Дюбоа да реши, че е намерил създанието, илюстриращо прехо­да от изкопаемите човекоподобни маймуни към съвременните хора? Той открил, че черепният обем на питекантропа бил в границите на 800-1000 cm3. При съвременните човекоподобни маймуни средната стойност е около 500стп3, а при хората - около 1400 cm3. Черепът от Тринил очевидно се намира някъде по средата. За Дюбоа, това по­казвало еволюционна връзка. Погледнато логично обаче възможно е да съществуват същества с различни по обем мозъци, които да не са задължително част от развитие, протекло в посока от по-малко към по-голямо. Освен това през плейстоцена много от днешните бозайни­ци са били представени с по-големи форми. Т. е. питекантропът наистина може да не е бил преходен антропоид, а изключително едър гибон, живял през средния плейстоцен, чиито череп да е бил по-голям от този на съвременните гибони.

В наши дни антрополозите продължават по традиция да описват еволюционното развитие на черепите на хоминидите, чиито обем се увеличавал с течение на времето - от ранноплейстоценския Australopithecus (открит за първи път през 1924 г.), през средноп-лейстоценския Явайски човек (известен сега като Homo erectus), до късноплейстоценския Homo sapiens sapiens. Тази линия е за­пазена с цената на елиминирането на черепите, които не се вписват в нея. Например представеният в седма глава череп от Кастенедоло е по-древен от този на Явайския човек, но има по-голям мозъчен обем. Всъщност морфологията и размерите му са напълно човешки. Дори едно такова изключение е достатъчно, за да обезсмисли цялото ево­люционно развитие.

Дюбоа отбелязал, че макар черепът от Тринил да имал някои доста човекоподобни черти, като например масивния надочен вал, бедрената кост била почти напълно човешка. Това означавало, че питекантропът е ходел изправен - оттам и определението erectus. Не трябва да забравяме обаче, че бедрената кост била открита на 45 фута (14 т) от местонахождението на черепа в един пласт заедно със стотици животински кости. Това обстоятелство повдига съмнения срещу твърденията, че черепът и бедрената кост са принадлежали на един и същ индивид, или дори на един и същ вид.

Когато съобщенията на Дюбоа достигнали Европа, те били пос­рещнати с голямо внимание. Естествено Хекел бил сред тези, които приветствали питекантропа като най-силното доказателство за ево­люцията на човека: „Сега вече, откриването на фосилния Pithecanthropus erectus от Йожен Дюбоа промени радикално ста­туквото в голямата война за истината." Хекел триумфирал: „Той ни предостави костите на първобитния човек, чието съществуване аз вече бях постулирал. Тези находки са по-важни за антропологията, отколкото прехвалените рентгенови лъчи - за физиката." В бележ­ките на Хекел има едно почти религиозно усещане за пророчество и сбъдване. В миналото му обаче има и други истории на преувелича­ване на физиологични доказателства, които да подкрепят еволюци­онната доктрина. В един такъв случай академичният съд на уни­верситета в Йена го изобличил във фалшифициране на рисунки на ембриони на различни животни, с цел да докаже собственото си мне­ние за произхода на видовете.

През 1895 г. Дюбоа решил да се върне в Европа и да изложи своя Pithecanthropus erectus. Той бил сигурен, че ще срещне само въз­хищението и подкрепата на научните среди. Малко след пристига­нето си той направил експозиция от находките си и представил док­лад пред Третия международен конгрес по зоология в Лайден, Хо­ландия. Някои от присъстващите учени били, подобно на Хекел, нетърпеливи да застанат зад намирането на фосилния маймуночо-век. Други обаче го определили като човекоподобна маймуна, а тре­ти дори изразили съмнения в това, че костите принадлежат на един и същ индивид.

Дюбоа показал скъпоценните кости в Париж, Лондон и Берлин. През декември 1895 г. специалисти от цял свят се събрали в Бер­линското общество за антропология, етнология и праистория, за да стигнат до окончателна присъда над образците на питекантропа на Дюбоа. Председателят на Берлинското общество - д-р Вирхов - от­казал да ръководи заседанието. В разгорещената дискусия, която последвала, швейцарският анатом Колман заявил, че създанието е маймуна. Самият Вирхов казал, че бедрената кост е напълно човеш­ка, след което добавил: „Между долния край на свода и горния ръб на очните орбити на черепа има дълбок шев. Такъв шев има само при човекоподобните маймуни и при човека не се среща. Следова­телно черепът би трябвало да е от маймуна. Моето мнение е, че това създание е било животно - всъщност гигантски гибон. Бедрената кост няма никаква връзка с черепа." Това изказване било в пълен контраст с тези на Хекел и на други участници, които останали убедени в това, че Явайският човек на Дюбоа е бил истински пред­шественик на човека.

Експедицията на Селенка

С цел да бъдат решени някои от проблемите около фосилите на питекантропа и тяхното откриване, започнала подготовка за мащаб­ни разкопки на о. Ява. Организатор на експедицията бил Емил Се­ленка - професор по зоология в университета в Мюнхен, - но той починал преди заминаването. Усилията му били продължени от не­говата съпруга - проф. Леноре Селенка - която поела ръководството на разкопките, състояли се през 1907-1908 г. В търсенето на още фосили от питекантропа били ангажирани 75 работника. Екипът от геолози и палеонтолози изпратил в Европа всичко 43 сандъка с фо­сили, сред които, обаче, нямало нито една кост на Pithecanthropus. Нещо повече - експедицията намерила в пластовете при Тринил сле­ди от човешко обитаване - разтрошени животински кости, въглени и огнища. Тези находки довели Леноре Селенка до заключението, че човекът и Pithecanthropus erectus са съществували по едно и също време. Материалите не донесли нищо, което да подкрепи ево-люционисткото тълкуване на находките на Дюбоа.

Освен това през 1924 г. Джордж Грант Маккърди - професор по антропология в Йейл - написал, в книгата си „Произходът на чове­ка", следното: „Експедицията на Селенка от 1907-1908 г... открила зъб, за който Валкоф твърди, че е напълно човешки. Зъбът - трети молар (кътник) — бил открит в леглото на съседен поток в пластове, които били по-древни (от плиоцена) от тези, в които бил открит Pithecantropus erectus."

Дюбоа напуска битката

Междувременно статусът на първобитния човек на Дюбоа си ос­тавал спорен. В прегледа на възгледите за питекантропа, направен от берлинския зоолог Вилхелм Дамес, са събрани мненията на ня­колко учени: трима го смятали за човекоподобна маймуна, петима - за човек, шестима - за примитивен човек, също шестима - за „липсващото звено", двама - за връзка между „липсващото звено" и човека.

Докато мнозина учени продължавали да хранят съмнения, други следвали Хекел и продължавали да прославят Явайския човека като последното доказателство за теорията на Дарвин. Неколцина го из­ползвали като довод за дискредитиране на данните за съществува­нето на хора през терциера. Както видяхме в пета глава, У. X. Холмс отхвърлил каменните сечива, открити в златоносните пластове на Калифорния, тъй като „те предполагат съществуването на човешка раса, която да е поне един път и половина по древна от Pithecanthropus erectus на Дюбоа, който пък може да се разглеж­да единствено като някаква зачатъчна форма на човешко същест­во".

В един момент Дюбоа напълно се разочаровал от смесените отзи­ви на научната общност. Той престанал да показва находките си. Според някои известно време той ги крил в къщата си - под дъски­те на пода. При всички случаи те изчезнали за един период от 25 години - до 1932 г.

Споровете продължили и по време на, и след периода на отдръп­ване на Дюбоа. Марселин Бул — директор на Института по човешка палеонтология в Париж - съобщил, подобно на други учени, че плас­тът, в който били открити черепният свод и бедрената кост от пите­кантропа, съдържал многобройни останки от риби, влечуги и бо­зайници. При това положение защо въобще трябвало да се вярва на това, че фрагментът от череп и бедрена кост са принадлежали на един индивид, или дори на един вид? Подобно на Вирхов, Бул зая­вил, че бедрената кост е идентична с тази на съвременен човек, до­като черепът приличал на маймунски - може би от голям гибон. През 1941 г. д-р Ф. Вайденрайх - директор на Неозойската изследователска лаборатория към Обединения медицински колеж в Пе­кин — също подкрепил мнението, че няма причина двете кости да се приписват на един и същ индивид. Бедрената кост, заключил Вай­денрайх, била много подобна на напълно човешка, а първоначалното й място в пластовете не било установено със сигурност. В наши дни изследователите са прилагали към черепа от питекантропа и към бедрената кост модерни химични техники за датиране, които да покажат дали костите са съвременни на средноплейстоценската фа­уна от Тринил. Няма получени категорични резултати.

Още бедрени кости

Закъснялото съобщение, че на о. Ява са били открити още бедре­ни кости, още повече усложнило нещата. През 1932 г., д-р Бернсен и Йожен Дюбоа открили сред животинските кости в един сандък в музея в Лайден, Холандия, още три бедрени кости. Твърдяло се, че в сандъка има материали, събрани от помощника на Дюбоа — госпо­дин Криеле - от същите пластове в Тринил на левия бряг на р. Соло, в които били намерени и първите останки от Явайския човек. Мал­ко по-късно, д-р Бернсен починал, без да даде допълнителни сведе­ния относно детайлите на откритието в музея.

Дюбоа заявил, че не е присъствал на обекта, когато Криеле е от­крил бедрените кости. Поради това, той не знаел и точното им мес­тонахождение в изкопа, който бил с дължина 75 т и ширина меж­ду 6 и 14 т. Според стандартните палеоантропологически процеду­ри тази несигурност силно намалява значението на костите като доказателство за каквото и да било. Въпреки това по-късно автори­тетни учени ги приписали на точно определен пласт, без дори да споменат за съмнителните обстоятелства около откриването им в сандък с фосили - повече от 30 години след първоначалното им на­миране. Освен трите бедрени кости от находките на Криела, в музея в Лайден се намерили и още два подобни фрагмента.

Наличието на тези допълнителни материали има голямо значе­ние за интерпретирането на черепа и първата бедрена кост от Pithecanthropus, намерени от Дюбоа през 90-те години на XIX в. Човекоподобният череп и човекоподобната бедрена кост били наме­рени на голямо разстояние един от друг, но това не попречило на Дюбоа да ги припише на един и същ индивид. Той предположил, че отдалечеността им се дължи на факта, че тялото е било разчленено от крокодили. Но, ако вкарате в картината още няколко бедрени кости, приличащи на човешки, това твърдение ще загуби голяма част от силата си. Къде са останалите черепи? Дали и те, подобно на единствения намерен, са приличали на маймунски? Как стои въп­росът с намерения череп? Дали той трябва да се свърже с бедрената кост, открита на разстояние 45 фута (14 т)1 Дали не трябва да се свърже с някоя от по-късно намерените? Или може би със съвсем различна на вид бедрена кост?

Дали бедрените кости от Тринил са човешки?

През 1973 г. М. X. Дей и Т. И. Молесън заключили, че „според макроанатомичните си черти и резултатите от радиологичните (с рентгенови лъчи) изследвания и микроскопските анализи бедрени­те кости от Тринил не се отличават особено от тези на съвременните хора". Освен това те заявяват, че костите от Homo erectus от Китай и Африка са подобни, но не приличат на тези от Тринил.

През 1984 г. екип от учени, сред които бил и Ричард Лики, отк­рил в Кения почти цял скелет отНото erectus. Изследванията на бедрените кости показали сериозни различия от човешките. Ето как­во заявили учените, по въпроса за находките от о. Ява: „От Тринил, Индонезия, има няколко фрагментарни и една цяла (но патологична) бедрени кости. Въпреки факта, че именно тези образци са дали името на вида [Pithecanthropus erectus], в момента съществуват съмнения относно това дали те наистина са от Homo erectus, като в последно време се формира консенсус около мнението, че не са."

Да обобщим - съвременните учени твърдят, че бедрените кости от Тринил не са като тези па. Homo erectus, a no-скоро приличат на тези na Homo sapiens. Какъв би трябвало да е резултатът от тези разкрития? По традиция, костите от о. Ява се приемат като доказа­телство за това, че през средния плейстоцен - преди около 800 000 години - е съществувал първобитен човек (Pithecanthropus erectus, сега наричан Homo erectus). Сега вече изглежда, че те трябва да се приемат като доказателство за съществуването преди 800 000 годи­ни на хора с днешната анатомия.

Според някои мнения бедрените кости са попаднали случайно от някое по-горно ниво. И естествено, ако може да се твърди, че това е така, защо подобен сценарий да не е валиден и за черепа на пите-кантропа? Това напълно ще елиминира първите находки, свързани с Явайския човек, които дълго време са представяни като солидни доказателства за човешката еволюция.

И наистина, в края на живота си дори и Йожен Дюбоа признал, че черепният свод на любимия му Pithecanthropus всъщност е от голям гибон, т. е. от човекоподобна маймуна, която не се приема от еволюционистите като особено близка с хората. Но научните среди, които до този момент били настроени скептично, не били готови да кажат сбогом на Явайския човек. По това време питекантропът вече бил здраво вграден в родословното дърво на съвременния Homo sapiens. Отричането на Дюбоа просто било прието като приумица на един своенравен старец. Академичната общественост вече не искала нищо друго, освен да премахне и последните съмнения в естеството и автентичността на Явайския човек. Надеждата била по този начин да се затвърди Дарвиновата концепция за еволюцията, от която чо­вешкото развитие било най-спорният и обсъждан аспект.

В музеите по целия свят все още могат да се видят копия на бедрената кост и черепния свод от Тринил, представени като при­надлежащи на индивид от средноплейстоценския Homo erectus. През 1984 г. в Музея по естествена история в Ню Йорк беше предс­тавена изложбата „Предци", около която се вдигна много шум. В нея бяха събрани най-важните фосилни доказателства за човешката еволюция и на видно място - отливки от черепа и бедрената кост от Тринил.

Челюстта от Хайделберг

Друга ранна находка, свързана с човешката еволюция, освен отк­ритията на Дюбоа на о. Ява, е челюстта от Хайделберг. На 21 октом­ври 1907 г. Даниел Хартман - един от работниците в кариерата за пясък при Мауер, близо до Хайделберг в Германия - открил на дъ­ното на своя изкоп голяма челюст. Находката била намерена на дъл­бочина 82 фута (25 т). Работниците били нащрек за кости и, по това време, вече били открити голям брой животински фосили и били предадени в катедрата по ге­ология на Хайделбергския университет. Хартман зане­съл челюстта (фиг. 8.3) на собственика на мината - й. Рюш, - който пък изпратил следното съобщение на д-р Ото Шойтенсак: „Вече дваде­сет години търсите следи от ранни хора в изкопите ми... Вчера ги открихме. На дъ­ното на кариерата е била намерена долна челюст от примитивен човек, която е много добре за­пазена."

Проф. Шойтенсак нарекъл създанието Homo heidelbergensis и определил възрастта му с помощта на съпътстващите животински фосили от междуледниковия период Гюнц-Миндел. През 1972 г. Дейвид Пилбийм пише, че челюстта от Хайделберг „явно се отнася към ледниковия период Миндел, като възрастта й е някъде между 250 000 и 450 000 години".

Германсикят антрополог Йоханес Ранке, който бил противник на еволюцията, през 20-те години на XX в. излязъл с тезата, че че­люстта от Хайделберг е представителна з&Ното sapiens, a не за някой негов човекоподобен предшественик. Масивността на костта и очевидната липса на брадичка са черти, които са характерни за Homo erectus. Някои от аборигените на Австралия обаче също имат челюсти, които са по-масивни от тези на европейците, както и мно­го по-слабо изразена брадичка.

Според Франк Е. Поарие (1977 г.) зъбите от Хайделбергската челюст приличат повече на тези шНото sapiens, отколкото на тези на азиатските представители па Homo erectus - Явайския чо­век и Пекинския човек. През 1972 г. Т. У. Финис от университета на щата Мичиган пише, че „зъбите удивително много приличат на тези на съвременните хора по почти всички характеристики, вклю­чително по размер и релеф на дъвкателната повърхност". Следова­телно съвременните учени са съгласни с Ранке, който още през 1922 г. заявил: „Зъбите са напълно човешки."

Друг европейски фосил, който обикновено се приписват на Номо erectus, е тилният фрагмент от Вертешсьольош - находище от сред­ния плейстоцен в Унгария. Морфологията на черепа от Вертеш­сьольош е по-странна дори и от тази на хайделбергската челюст. През 1972 г. Дейвид Пилбийм пише следното: „Тилната кост не прилича нито на такава от Homo erectus, нито дори на някакъв примитивен човек. Напротив - тя може да се припише на най-древ­ния съвременен човек. На други места възрастта на тези форми не се определя като по-голяма от 100 000 години." Според Пилбийм тилната кост от Вертешсьольош е - като общо - синхронна на че­люстта от Хайделберг и трябва да се отнесе към времето между пре­ди 250 000 и 450 000 години. Ако тя наистина има модерна форма, това потвърждава автентичността на скелетите с модерна анатомия, открити в Англия - при Ипсуич и Гали Хил, - които имат подобна възраст (Глава 7).