Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Да приемем, че бедрените кости от това находище са различни от тези на Homo erectus, но са идентични с тези на Homo sapiens sapiens. При това положение, получените от Дей и Молесън резултати показват, че флуорното съдържание на бедрените кости подкрепя те­зата за това, че през средния плейстоцен - преди около 800 000 години - на о. Ява са съществували хора със съвременна анатомия. Дей и Молесън обаче предположили, че холоценските (т. е. къс­ните) кости от находището при Тринил могат да имат, подобно на фосилите от Явайския човек, съотношение фосфат-флуор, което да е сходно с това на животинските кости от средния плейстоцен. В случая това би обезсмислило теста за флуор. К. П. Оукли - изобре­тателят на метода на флуорното съдържание - изтъква обстоятелст­вото, че степента на абсорбиране на флуор във вулканични райони, какъвто е и о. Ява, обикновено е с много непостоянни стойности. При това положение, може да се получи така, че кости с много раз­лична възраст да имат сходно съдържание на флуор. Това не може да се види много ясно на находището при Тринил, където фосили има само в пластовете от средния плейстоцен.

Дей и Молесън показали, че костите, намирани на холоценски и късноплейстоценски пластове на други места на о. Ява, имат съотношение между фосфат и флуор, което е близко до това на находки­те от Тринил. Те допускат, обаче, че въпросното съотношение от други обекти „може би не е директно сравнимо" с това от Тринил. Това е така, защото степента на абсорбиране на флуор от костите зависи от много фактори, които варират в зависимост от мястото. Ето някои от тях: съдържанието на флуор в подпочвените води; нивото на под­почвените води; естеството на седиментите; видът кост.

Следователно публикуваните от Дей и Молесън резултати от тес­та за флуорно съдържание на фосилите не противоречат на (макар да не са доказателство за) отнасянето на съвременните от анатомич­на гледна точка бедрени кости от Тринил към средния плейстоцен - преди около 800 000 години.

Находките от Тринил били подложени и на тест за съдържание на азот. Дюбоа изварил черепа и първата бедрена кост в животинско лепило, чиито протеини също съдържат азот. Дей и Молесън се опи­тали да коригират това, като обработили предварително пробите -идеята била, преди анализа да се премахне разтворимият азот. Ре­зултатите показали, че в костите от Тринил е останал изключител­но малко азот. Това би трябвало да покаже, че всичките кости тряб­ва да се отнесат към началото на средния плейстоцен. Дей и Моле­сън обаче съобщават, че костите от о. Ява толкова бързо губят азота си, че той често липсва дори в холоценски образци.

Некоректно представяне на информацията за Явайския човек

В повечето книги, посветени на човешката еволюция, се предста­вят на пръв поглед много сериозни факти, които доказват същест­вуването на Homo erectus на о. Ява за периода от преди 0,5 до пре­ди 2 млн. години. Едно подобно съчинение е „Фосилни доказателст­ва за човешката еволюция" (1978 г.), чиито автори са У. Е. Льо Гро Кларк - проф. по анатомия в университета в Оксфорд - и Г. Кемп-бъл — асоцииран проф. по антропология в Калифорнийския универ­ситет в Лос Анджелес. В книгата е представена една впечатляваща таблица, в която са систематизирани откритията, свързани сНото erectus. Тези находки (табл. 8.1) широко се използват като доказа­телство за това, че човекът се е развил от човекоподобно създание.

ТЗ е бедрената кост, намерена от Дюбоа на 45 фута (14 т) разсто­яние от първия череп - Т2. Вече показахме колко малко основания има за това, тези два фосила да се приписват на един и същ инди­вид. И все пак Льо Гро Кларк и Кемпбъл игнорират много важни факти и заявяват, че „натрупаните сведения толкова силно подкре­пят тяхната естествена връзка, че тя вече може да се разглежда като общоприета".

Т6, Т7 и Т8 са бедрените кости, намерени в сандъците с фосили в Холандия - повече от 30 години след донасянето им от о. Ява. Льо Гро Кларк и Кемпбъл очевидно пренебрегват твърдението на Дюбоа, че не той самият ги е намерил и че местонамирането им не е извес­тно. Освен това Фон Кьонигсвалд заявил, че бедрените кости при­надлежат към общата колекция на Дюбоа, която съдържала фоси­ли от „различни находища и различни епохи, които не могат да се разграничат много адекватно, тъй като някои от етикетите са се загубили". Това не попречило на Льо Гро Кларк и на Кемпбъл да приемат, че костите са от пластовете на формацията Кабух при Три-нил. Ето какво казват обаче Дей и Молесън: „Ако приложим към всички материали след черепния свод и бедрена кост I строгите критерии, които се изискват от днешните разкопки, те ще бъдат отхвърлени като материали с неясен произход и с проблематична стратиграфия."

Фосили Ml и от S1 до S6 са откритите от местните работници на Фон Кьонигсвалд. Според доклада само един от тях (Ml) е откопан от пласта, към който всъщност е отнесен; самият доклад обаче все още е предмет на спорове. Останалите находки от серия S са тези, за които съобщават Маркс, Сартоно и Джейкъб. Повечето от тях са открити на повърхността от местни фермери и селяни, които след това ги продавали на учените, понякога с участието на посредник. Когато човек е запознат с начина, по-който са намерени тези мате­риали, той може само да се учудва на интелектуалната непочтеност, която е демонстрирана в таб. 8.1 - там всички са описани като на­мерени в пластове със сигурна възраст.

Л
ьо Гро Кларк и Кемпбъл отбелязват, че местонамирането на по­вечето от находките на Фон Кьонигсвалд е несигурно. Въпреки това те заявяват, че огромната част от тях произхождат от средноплейс-тоценските пластове на формацията Кабух при Тринил (с възраст 0,7-1,3 млн. години) или ранноплейстоценскитена формацията Пут-жанган при Джетис (с възраст 1,3-2 млн. години).

А що се отнася до възрастта от 1,3-2,0 млн. години, която Льо Гро Кларк и Кемпбъл дават за пластовете на формацията Путжанган при Джетис, трябва да отбележим, че тя се основава на калиево-аргоновата дата 1,9 млн. години, която е публикувана през 1971 г. от Джейкъб и Къртис. През 1978 г. обаче Бартстра публикува ка-лиево-аргонова дата, която е под 1 млн. години. Други изследовате­ли са съобщавали, че фауната от пластовете при Джетис и Тринил е сходна и костите показват сходно съотношение на фосфат към флу­ор.

Льо Гро Кларк и Кемпбъл достигнали до заключението, че „в тази ранна епоха на о. Ява са съществували хоминиди, чиито бедре­ни кости са неразличими от тези на Homo sapiens, въпреки че откритите досега черепни материали демонстрират изключително примитивни черти - както за черепите, така и за зъбите". Взето като цяло, изложението на Льо Гро Кларк и Кемпбъл е доста под­веждащо. То оставя читателя с впечатлението, че черепните останки от о. Ява могат да бъдат асоциирани с бедрените кости, което просто не е вярно. Освен това находките от Китай и Африка са доказателс­тво за това, че бедрените кости па Homo erectus са различни от намерените на о. Ява.

Ако направим един критичен анализ на всички хоминидни фо-силни материали от о. Ява, единственото, което можем да предста­вим, са няколко наблюдения. Що се отнася до находките от повърх­ността, става дума за черепни фрагменти и зъби, чиято морфология е по-скоро маймунска, макар и да има някои човешки черти. Тъй като не ни е известна първоначалната им стратиграфска позиция, те могат само да покажат, че в някакъв неизвестен момент в мина­лото на о. Ява са съществували същества, които са имали и майму-нообразни, и човекоподобни черти.

Първият череп от Pithecanthropus (T2) и първата бедрена кост

(ТЗ) са намерени на място. При тях има някакви основания да се предполага, че трябва да се отнесат към нивата от средния плейсто-цен от формацията Кабух при Тринил. Първоначалната позиция на останалите бедрени кости не е напълно ясна, но и за тях се твърди, че са намерени в същите пластове, като Т2 и ТЗ. При всички поло­жения, първата бедрена кост (ТЗ), която е определена като напълно човешка, не е намерена заедно с примитивния череп и демонстрира характеристики, които я различават от бедрените кости па Homo erectus. По тези причини, нямаме никакви основани,я да свързваме черепа с бедрената кост ТЗ или с която и да било от другите, всички от които са определени като идентични с тези на съвременните хора. Следователно може да се каже, че черепът Т2 и бедрената кост ТЗ свидетелстват за съществуването на два вида хоминиди, които са обитавали о. Ява през средния плейстоцен - един, който е бил с маймунообразна глава, и втори, който е имал съвременни човешки крака. Ако се възползваме от типичната практика - да се дават названия на видовете само въз основа на непълни скелетни останки - бихме могли да кажем, че бедрената кост ТЗ е доказателство за това, че преди около 800 000 години на о. Ява е съществувал Но то sapiens sapiens. Поне засега не е известно друго създание, с изк­лючение на Homo sapiens sapiens, което да е имало бедрени кости като тези, които са намерени в пластовете от началото на средния плейстоцен при Тринил на о. Ява.

9.

Разкриването на аферата Пилтдаун

Основните факти от тази история са познати както на поддръж­ниците, така и на противниците на Дарвиновата теория за човешка­та еволюция. Първите фосили били намерени от Чарлс Досън в периода от 1908 до 1911 г. През 50-те години на XX в. учени от Британския музей ги обявили за фалшификати. Този факт поз­волил на критиците на Дарвиновата еволюция да поставят под въпрос твърденията на учените, които в продължение на няколко десетилетия включвали фосилите от Пилтдаун в еволюционните ро­дословия.

Реакцията била бърза - самите учени побързали да контрират с това, че именно те разкрили измамата. Някои се опитали да я при­пишат на ексцентричния аматьор Досън или на Пиер Тейлар дьо Шарден - католически свещеник и палеонтолог, обсебен от мистич­ни идеи относно еволюцията. По този начин били оправдани всички „истински" учени, които били замесени в историята.

Общото впечатление, че фосилите дават абсолютна сигурност и убедителност, е погрешно. Напротив - сложната система от обстоя­телства, която съпровожда всяко палеоантропологично откритие, би могла да възпрепятства получаването на каквото и да било просто познание. Подобна неопределеност може да се очаква най-вече в слу­чаите, когато става дума за грижливо планирана измама, ако въоб­ще случаят Пилтдаун е такъв. Но дори и „обикновените" палеоант-ропологични открития са обвити в многобройни пластове несигур­ност. Такова е общото правило. Ако проследим в детайл историята на аферата Пилтдаун, ще установим, че границата между фактите и измамата невинаги е толкова ясна.

Досън открива череп

В някакъв момент през 1908 г. Чарлс Досън - адвокат и антропо­лог любител - отбелязал факта, че един черен път при Пилтдаун, в Съсекс, има нова настилка от кремъчни отломки. Досън бил страш­но запален по кремъчни сечива и разпитал работниците, които му казали, че добиват чакъла в кариера, която се намирала в едно близ­ко имение - Баркам Мейнър. То било собственост на господин Р. Кенуърд, с когото Досън се познавал лично. Досън отишъл до кари­ерата и помолил двама от работниците да гледат за кремъчни оръ­дия или фосили. През 1913 г. Досън пише следното: „При следва­щото ми посещение на кариерата, един от мъжете ми подаде малко парче от необикновено дебела човешка теменна кост. Веднага огле­дах мястото, но не можах да намеря нищо друго... Едва няколко години по-късно - през есента на 1911 г. - при ново посещение на мястото, открих още едно, по-голямо парче от челната област на съ­щия череп. То лежеше сред отмитите от дъжда буци от стените на ямата." Досън отбелязал, че в изкопа имало кремъчни отломки, чиито цвят бил същият, като този на фрагментите от черепа.

Досън не бил обикновен любител. Той бил избран за член на Гео­ложкото общество и - в продължение на 30 години - доставял на Британския музей находки в ролята си на хоноруван сътрудник.

Освен това, свързвало го близко приятелство със сър Артър Смит Удуърд - завеждащ Геологическия департамент на Британския му­зей и член на Кралското общество. През февруари 1912 г. Досън написал на Удуърд писмо - на адреса му в Британския музей, - в което се казвало, че е попаднал на „много ранен плейстоценски пласт... Мисля, че ще се окаже много интересен,,, тъй като в него се намери част от много дебел човешки череп... който би могъл да съ­перничи на Homo heidelbergensis". Досън намерил общо пет парче­та от черепа. В желанието си да ги заздрави, той ги накиснал в калиев дихромат.

Една събота — 2 юни 1912 г. - Удуърд и Досън, придружавани от Пиер Тейлар дьо Шарден - по това време студент в местната йезуит­ска семинария - започнали разкопки при Пилтдаун. Скоро те били възнаградени с нови находки. Още първия ден те намерили парче от череп. То било последвано и от други. По-късно Досън ще напише следното: „Очевидно работниците бяха разбили цял череп или поне една много голяма част от него. Без да забележат, те са изхвърлили парчетата. Открихме много от тях в купчините изхвърлена пръст. В ненарушените пластове на малко по-дълбока падина в чакъла, отк­рих дясната половина на човешка долна челюст. Доколкото можех да преценя, съдейки по едно дърво, което отстоеше на 3-4 ярда (3-4 т), точно на това място се работеше, когато — няколко години по-рано -беше намери първият фрагмент от черепа. На около ярд (91,4 cm) от мястото, където открих челюстта, д-р Удуърд откопа малка част от тилната кост на черепа; нивото беше съвсем същото. Явно челюстта е била счупена по симфизата (хрущялното съединение). По нея има­ше следи от износване, което най-вероятно е станало, докато се е намирала в чакълестия пласт и преди окончателното й депониране. По фрагментите от черепа почти нямаше следи от очукване или ня­какво друго износване, като се изключи една резка на задната стра­на на теменната кост, която най-вероятно е била оставена от кирката на някой работник." Били намерени общо девет фосилни черепни фрагмента - пет от Досън и още четири след включването на Уду­ърд в разкопките.

Освен човешки кости пластовете при Пилтдаун предоставили и най-различни фосили от бозайници, включително зъби от слон, мас­тодонт, кон и бобър. Били намерени и каменни оръдия, някои от които напомняли еолити, докато други имали по-качествена изработка. Някои от животинските кости и сечивата показвали повече следи от износване, отколкото други. Досън и Удуърд смятали, че по-запазените материали от Пилтдаун - сред които били и човеш­ките фосили - трябвало да се отнесат към ранния плейстоцен. Спо­ред тях останалите били част от плиоценската формация.

В последвалите десетилетия мнозина учени се съгласили с До­сън и Удуърд, че костите на човека от Пилтдаун отговарят на чакъ­лестия пласт, в който се откривали и фосили на бозайници от ран­ния плейстоцен. Други, сред които сър Артър Кейт и А. Т. Хопуд, смятали, че костите на човека от Пилтдаун трябвало да се асоции­рат с по-ранната късноплиоценска фауна. Тя била преотложена в чакълестия слой и произхождала от някакъв по-ранен пласт.

Още от самото начало морфологията на черепа от Пилтдаун била определена като човешка. Според Удуърд ранните човекоподобни човешки предшественици имали човекоподобен череп и маймунска челюст - точно като човекът от Пилтдаун. В някакъв момент - смя­тал Удуърд - еволюционната линия се разделила. Единият клон за­почнал да развива дебелостенен череп с масивни над очни дъги. Тя завършила с Явайския човек и неандерталците, които имали ма­сивни черепи и надочни валове. Другата линия запазила по-финия череп, като постепенно формата на челюстта започнала да се приб­лижава към човешката. Това развитие завършило с появата на съв­ременните хора.

По този начин, Удуърд изградил своя собствена теория за човеш­ката еволюция, която искал да подкрепи с фосилни доказателства, независимо от тяхната малобройност и фрагментарен характер. В наши дни един вариант на предложеното от Удуърд родословие се е запазил в общоприетата идея, че Homo sapiens sapiens яНото sapiens neanderthalensis имат общ предшественик, наричан „арха­ичен" или „ранен" Homo sapiens. Близка до теорията на Удуърд, но далеч не толкова популярна, е хипотезата на Луис Лики, че и Homo erectus, и неандерталците представляват отклонения от ос­новната линия на човешката еволюция. Всички тези хипотетични родословия обаче игнорират събраните в тази книга факти, според които хора със съвременна анатомия са съществували далеч преди плейстоцена.

Имало и такива учени, които смятали, че черепът и челюстта от Пилтдаун не са принадлежали на едно и също същество. Сър Рей Ланкастър от Британския музей предположил, че те трябва да се отнесат към различни индивиди от различни видове. Дейвид Уо-търсън - проф. по анатомия в Кралския колеж - също не вярвал, че челюстта се съотнася с черепа. Той заявил, че свързването и с този череп е все едно да свържеш човешки крак със стъпало от шимпан-зе. Той смятал, че става дума за череп, който изглеждал изключи­телно подобен на човешки и най-вероятно се отнасял към ранния плейстоцен.

Явно е, че още от самото начало видимото несъответствие между човекоподобния череп и маймунската челюст на човека от Пилтдаун (фиг. 9.1) притеснявало някои специалисти. Сър Графтън Елиът Смит — експерт по физиология на мозъка - се опитал да разсее съм­ненията. След като изследвал една отливка, която представяла осо­беностите на мозъчната кухина на черепа от Пилтдаун, Смит напи­сал следното: „Трябва да разглеждаме тази находка като най-при­митивния и най-човекоподобния мозък, който някога е откриван; очакванията, че един и същ индивид може да го съчетава с [човекоподобна] долна челюст, са напълно оправдани." Съвременните учени обаче смятат, че черепът от Пилтдаун е сравнително късен череп от Homo sapiens sapiens, който е бил подхвърлен от измамник. Ако приемем тази теза, това би означавало, че Смит - един известен спе­циалист - е виждал човекоподобни черти, каквито всъщност е ня­мало.

По това време съществували надежди, че бъдещите открития ще изяснят статуса на човека от Пилтдаун. Кучешките зъби, които са много по-изявени при маймуните, отколкото при хората, липсвали от челюстта. Удуърд бил убеден, че в някакъв момент ще се появи такъв зъб, и дори направил модел на предполагаем кучешки зъб от Пилтдаунския човек.

На 29 август 1913 г. Тейлар дьо Шарден наистина намерил ку­чешки зъб. Находката била открита в купчина чакъл на обекта при Пилтдаун, близо до мястото, където била открита челюстта. Вър­хът на зъба бил изхабен и заравнен като на човешки кучешки зъб. Били намерени и фрагменти от носови кости.

В този период Пилтдаун вече се бил превърнал в туристическа атракция. Приходящите изследователи било учтиво допускани до участие в продължаващите разкопки. Пристигали цели автобуси с членове на различни общества за изучаване на естествената история.

Досън дори организирал пикник за Лондонското геоложко общество. Ско­ро той се превърнал в зна­менитост. И наистина -научното име на хомини-да от Пилтдаун гласяло Eoanthropus dawsoni, което означава „ранният човек на Досън". Той не можал да се радва дълго на тази слава. През 1916 г. Досън починал.

Все още имало съмне­ния дали челюстта и че­репа на еоантропа са при­надлежали на едно и също същество. Те обаче започнали да отслабват, след като през 1915 г. Удуърд оповестил намирането на още един набор фосили. Откри­тието било направено на около 2 мили (3 km) от първото находище и включвало два фрагмента от човешки череп и човекоподобен молар (кътник). В очите на мнозина учени, материалите от Пилтдаун II се явили като доказателство за това, че първоначално намерените че­люст и череп са принадлежали на един индивид.

Откриването на новите фосили обаче допълнително засилило неси­гурността относно линията на човешкото родословие. В основата на ко­лебанията стояла човешката морфология на черепа от Пилтдаун. При Чукутиен (сега Чжоукоудиян), близо до Пекин, в началото била наме­рена примитивна челюст, която приличала на тази от Пилтдаун. Кога­то обаче бил намерен първият череп от Пекинския човек, той демонст­рирал ниско чело и масивни надочни дъги, подобно на Явайския Pithecanthropus erectus. Понастоящем находките и от двете места се отнасят към Homo erectus. В същото десетилетие Реймънд Дарт отк­рил първите образци от Australopithecus в Африка. Скоро последвали и други находки, които - подобно на Явайския човек и Пекинския човек - свидетелствали за ниско чело и масивен надочен вал. Повечето британски антрополози решили, че австралопитекът е по-скоро ня­какво човекоподобно същество, а не човешки предшественик.

След Втората световна война новите находки на Робърт Брум i Африка накарали английските учени да променят мнението си и дг приемат австралопитека като предшественик на човека. При товг положение възникнал въпросът какво да се направи с човекът oi Пилтдаун? Смятало се, че той съответства на известните до тозь момент находки на австралопитеци?

Разкритата измама?

Междувременно един английски зъболекар - Алвън Марстън -продължавал да тормози британската академична общност с твърде­нията си, че с фосилите на човека от Пилтдаун нещо не е както трябва. През 1935 г. той открил човешки череп при Суонскомби, заедно с фосилните кости на 26 животински вида от средния плейс-тоцен. В желанието си именно неговото откритие да бъде приветст-вано като „най-древния англичанин", Марстън оспорил възрастта на фосилите от Пилтдаун.

През 1949 г. той успял да убеди Кенет П. Оукли от Британския музей да подложи находките от двата обекта - Суонскомби и Пилт­даун - на току-що разработения тест за съдържание на флуор. Чере­път от Суонскомби показал същото съдържание на флуор, което имали и фосилните животински кости от обекта. Това потвърдило отнасянето му към средния плейстоцен. Резултатите за образците от Пилтдаун се оказали по-неясни.

Трябва да се отбележи, че Оукли очевидно е имал и свои собстве­ни подозрения към човека от Пилтдаун. Двамата с Хоскинс, който бил съавтор на публикацията с резултатите от теста, написали, че „анатомичните черти на Eoanthropus-a. (ако приемем, че материа­лите са от един индивид) са абсолютно противоположни на това, ко­ето — в светлината на откритията в Далечния Изток и в Африка можем да очакваме от един ранноплейстоценски хоминид".

Оукли тествал фосилите от Пилтдаун, за да определи дали чере­път и челюстта наистина трябва да се разглеждат заедно. Флуорно­то съдържание на четири от първите черепни фрагменти от Пилтда­ун било от 0,1 до 0,4 %. Челюстта показала стойност 0,2 %, което потвърждавало синхронността й с черепа. Костите от второто нахо­дище при Пилтдаун дали подобни резултати. Оукли заключил, че всички фосили от Пилтдаун трябва да се отнесат към междуледниковия период Рис-Вюрм, обхващащ периода от преди 125 000 до преди 75 000 години. Тази дата е много по-късна от първоначалното им определяне като ранноплейстоценски. И все пак тя е все още твърде аномална за напълно човешки череп от територията на Анг­лия. Според общоприетата теория Homo sapiens sapiens се е поя­вил в Африка преди около 100 000 години и е мигрирал към Европа много по-късно — преди около 30 000 години.

Публикацията на Оукли не задоволила напълно Марстън, който бил убеден в това, че черепът и челюстта от Пилтдаун принадлежат на две напълно различни създания. Основавайки са на познанията си по медицина и стоматология, той стигнал до извода, че черепът - имайки предвид неговите напълно сраснали се шевове - е принад­лежал на възрастен човек. От друга страна, моларите (кътниците) на челюстта не били напълно развити. Това го навело на мисълта, че тя е от подрастваща човекоподобна маймуна. Освен това Марстън заключил, че тъмното оцветяване на костите - което било тълкува­но като признак за голяма възраст - всъщност се дължало на това, че Досън ги накиснал в калиев дихромат, с цел да ги укрепи.