Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Нека се върнем на челюстта от Хайделберг. Не можем да не отбе­лежим, че обстоятелствата на откриването й съвсем не са безспорни. Ако работниците бяха открили на същото място човешка челюст с модерна анатомия, тя щеше да бъде подложена на безмилостна кри­тика и да бъде определена като късна. Все пак при откриването не е присъствал нито един учен. Тъй като обаче Хайделбергската челюст се вмества, макар и не напълно, в границите на еволюционистките очаквания, тя е оправдана.

Още открития на о. Ява - Фон Кьонигсвалд

През 1929 г. бил открит още един древен човешки предшестве­ник, този път в Китай. В крайна сметка, учените щели да обединят Явайския човек, Хайделбергския човек и Пекинския човек като представители па Homo erectus - прекия предшественик шНото sapiens. В началото обаче общите черти и еволюционния статус на индонезийските, германските и китайските фосили били далеч не толкова очевидни, а палеоантрополозите имали като неотложна за­дача да изяснят положението на Явайския човек.

През 1930 г. Геологическият институт на Холандските Източни Индий разпределил на о. Ява Густав Хайнрих Ралф фон Кьонигс­валд. В книгата си „Среща с праисторическия човек", той пише следното: „Откриването на Пекинския човек не премахва необходимостта да се намерят още останки от Pithecanthropus, които да са достатъчно цели, за да докажат човешкия характер на този оспор­ван фосил."

Фон Кьонигсвалд пристигнал на о. Ява през януари 1931 г. През август същата година един от неговите колеги открил хоминидни фосили при Нгадонг, също на р. Соло. Фон Кьонигсвалд класифи­цирал тези находки като Явайски вариант на неандерталците, поя­вил се по-късно от Pithecanthropus erectus.

Историята на човешките предшественици от о. Ява започвала постепенно да се изяснява, но била нужна още много работа. През 1934 г. Фон Кьонигсвалд се отправил към Сангиран, на р. Соло и западно от Тринил. Той взел със себе си неколцина местни работни­ци, както и един опитен търсач - Атма, - който също така изпъл­нявал функциите на негов готвач и перач.

Ето какво пише Фон Кьонигсвалд: „Пристигането ни беше повод за голяма радост в kampong-а. Мъжете донесоха всички челюсти и зъби, до които бяха успели да се докопат, и ни предлагаха да ги купим. Участваха дори жените и момичетата, които обикновено са толкова срамежливи." Като вземем предвид, че повечето от наход­ките, които по принцип се приписват на Фон Кьонигсвалд, са били направени от местните селяни, на които било плащано на парче, опи­саната сцена определено предизвиква известна тревога.

Ангажиментът на Фон Кьонигсвалд към Геологическия инсти­тут на о. Ява приключил в края на 1935 г. - в разгара на световната икономическа криза. Това не го разколебало и той запазил прис­лужника си Атма и работниците в Сангиран, като финансирал рабо­тата им с дарения от жена си и от колеги от острова.

През този период било открито нещо, което изглежда било дяс­ната половина от фосилизирала горна челюст от възрастен Pithecanthropus erectus. Прегледахме много от докладите на Фон Кьонигсвалд, но така и не намерихме описание на точните обстоя­телства на откриването й. През 1975 г. обаче британският изследо­вател К. П. Оукли и неговите сътрудници заявили, че челюстта била намерена през 1936 г. - на повърхността на оголени езерни наслаги, източно от Калижосо в централната част на о. Ява. Откритието било направено от наети от Фон Кьонигсвалд местни работници. Като се има предвид, че фосилът е бил намерен на повърхността, точната му възраст остава неясна.

Някой антрополог би могъл да каже, че фрагментът от челюст демонстрира черти, които са характерни за Homo erectus — съвре­менното название на Pithecanthropus erectus. Следователно, въп­реки че е намерен на повърхността, той би трябвало да е на някол-костотин хиляди години. Дали обаче не е възможно, в една късна геологична епоха, или дори в наши дни, да съществува рядък вид хоминиди, които да имат анатомична характеристика, подобна на тази на Homo erectus? В този случай, не би трябвало да може да се определи възрастта на дадена кост само въз основа на анатомичните й черти. В единадесета глава сме събрали наличната информация, която може да се тълкува като свидетелство за това, че в недалечни времена са съществували създания, подобни яаНото erectus; всъщ­ност те може би още не са изчезнали.

1936 г., през която била открита фосилната челюст, била труден период. Тогава безработният Фон Кьонигсвалд бил посетен от един забележителен гост - Пиер Тейлар дьо Шарден. Той бил поканен да разгледа находките на о. Ява лично от Фон Кьонигсвалд. Тейлар дьо Шарден бил йезуитски свещеник и световно известен археолог. Той работил дълго време в Пекин, където участвал в разкопките при Чукутиен (сега Чжоукоудиян), където бил открит Пекинския чо­век.

По време на посещението си в о. Ява, Тейлар дьо Шарден посъ­ветвал Фон Кьонигсвалд да пише на Джон К. Мириъм - президент на Института Карнеги. Фон Кьонигсвалд послушал съвета и инфор­мирал Мириъм, че е на прага на нови важни открития, свързани с питекантропа.

Мириъм се отнесъл благосклонно към писмото на Фон Кьонигс­валд и го поканил да отиде на Симпозиума по проблемите на ранни­те хора, спонсориран от Института Карнеги. Събитието било насро­чено за март 1937 г. Там Фон Кьонигсвалд се срещнал с мнозина от водещите световни учени, работещи в областта на човешката праис-тория.

Една от основните цели на срещата била да се организира изпъл­нителен комитет, който да контролира финансовата помощ, отпус­кана от Института Карнеги за палеоантропологически проучвания. Внезапно станало така, че обеднелият Фон Кьонигсвалд се оказал сътрудник на Института Карнеги, а заедно с това и господар на зна­чителен бюджет.

Ролята на Института Карнеги

Като вземем предвид критичната роля, която частните фондации са изиграли за финансирането на проучванията в областта на човеш­ката еволюция, би било добре тук по-подробно да се спрем на моти­вите за това. Институтът Карнеги и Джон К. Мириъм предоставят един изключителен частен случай. В десета глава ще се спрем на ролята на Фондацията Рокфелер за финансирането на разкопките на Пекинския човек.

Институтът Карнеги бил основан през януари 1902 г. във Ва­шингтон, окръг Колумбия. През 1904 г. влязъл в сила обновен ус­тав, одобрен от Конгреса. Институтът се ръководел от 24-ма попечи­тели, имал изпълнителен съвет, който да взима решения през годи­ната, и бил организиран в дванадесет департамента за научни изс­ледвания, включително експериментална еволюция. Институтът спонсорирал и обсерваторията на връх Уилсън, където се провели първите систематични проучвания върху идеята, че живеем в раз­ширяваща се вселена. По този начин Институтът Карнеги се оказал активен фактор в две области - еволюцията и Големия взрив. Те стоят в основата на научната космологична теория, която изместила по-ранните религиозни космологии.

Не можем да не отбележим факта, че Андрю Карнеги и другите като него, които по традиция насочвали благотворителността си към социални проекти, религиозни институции, болници и образование, внезапно се обърнали към научи изследвания, лаборатории и обсер­ватории. Тази промяна отразявала господстващото положение, кое­то науката и създаваната от нея представа за света започвали да до­биват в обществото. Това било особено вярно за неговите най-богати и влиятелни членове, които възприемали науката като най-добрата надежда за човешкото развитие.

Джон К. Мириъм - президентът на Института Карнеги - вярвал, че науката „е допринесла изключително много за оформянето на ос­новните философски идеи и убеждения". В този контекст трябва да бъде поставена и подкрепата, която той оказал на търсещите фоси-ли експедиции на Фон Кьонигсвалд на о. Ява. Чрез финансирането на определени проекти, подобните на института Карнеги фондации имали възможността да използват науката, за да влияят на фило­софските и светогледни теории. „Броят на проблемите, които тряб­ва да бъдат изследвани, е безкраен - пише Мириъм. - За всеки отделен период обаче трябва да се вземат предвид тези проблеми, които биха имали най-голяма полза за развитието на знанието. То от своя страна трябва да е от полза на човечеството точно в този конкре­тен момент."

Въпросите на човешката еволюция отговаряли на тези изисква­ния. „След като прекарах по-голямата част от живота си в подкрепа на изследванията, свързани с историята на живота - заявява Мири­ъм, - се пропих с идеята, че еволюцията - т. е. принципите за пос­тъпателно развитие и нарастване - са една от най-важните истини, до които е достигнало познанието."

Мириъм бил по образование палеонтолог, но също така и христи­янин. Вярата определено отстъпила първенството на науката. „Пър­вият ми допир до науката - си спомня той в една своя реч от 1931 г. - беше, когато се прибрах вкъщи от основното училище и разказах на майка ми как учителят беше отделил петнадесет минути, за да ни обяснява, че описаните в „Битие" дни на Сътворението всъщност са били дълги периоди на изграждане, а не просто дни от по 24 часа. Майка ми беше шотландска презвитерианка и след кратък разговор стигнахме до извода, че това си е чиста ерес. Въпреки това семето беше посято. В последвалите десетилетия аз постепенно се отдръпнах от тази представа. Сега вече разбирам, че принципите на науката, поне що се отнася до Сътворението, представляват неопет­нен и непроменен запис на направеното от Господ."

След като се освободил от духовните представи за Сътворението, Мириъм успял да превърне Дарвиновата еволюция в нещо като ре­лигия. Ето какво казал той през 1924 г. в обръщение към съвета на университета „Джордж Вашингтон": „Нищо друго не е така незаме­нимо за укрепването на живота ни в духовен смисъл, както това, което ни кара да се стремим към бъдещото развитие и облагородя­ване."

Мириъм смятал, че науката ще даде на човека възможността да влезе в божествената роля, да може да насочва хода на историята. „Изследванията са единственият начин, по който човек може да под­помогне своето собствено развитие", заявил той през 1925 г. в едно обръщение към Съвета н попечителите на Института Карнеги. Освен това той казал и следното: „Вярвам, че ако на него [човека] се даде правото на избор, между по-нататъшна еволюция, ръководена от някое далечно Същество, което просто ще продължи да го носи по течението, и - като алтернатива - ситуация, в която тази външна сила ще фиксира законите и ще позволи на човека да ги използва, то той ще заяви: „Предпочитам да поема част от отговорността в тази схема"."

„Според древната история - продължил Мириъм, - човекът бил изгонен от Райската градина, за да не научи твърде много; той бил изпратен в изгнание, за да стане господар сам на себе си. Над Източ­ната порта бил поставен огнен меч, а човекът бил принуден да рабо­ти и да оре земята, докато не осъзнае собствената си сила. И досега той се учи да обработва околните ниви и да подрежда живота си в съгласие с природните закони. Някъде далеч в бъдещето може би ще се появи книга, в която ще бъде описано, как човекът най-нак-рая достигнал дотам, че се върнал в Райската градина, взел огнения меч от над Източната порта и го понесъл като факла към Дървото на живота." Да вземе огнения меч и да се отправи да завладее Дървото на живота? Бихме могли да се запитаме дали в Райската градина ще има достатъчно място за Господ и за един твърде настъпателен научен тип като Мириъм.

Отново на о. Ява

Въоръжен с финансовата помощ на Карнеги, Фон Кьонигсвалд се върнал на о. Ява през юни 1937 г. С пристигането си той наел стоти­ци местни работници и ги впрегнал в намирането на още фосили. И съответно били намерени още фосили. По-голямата част от тях оба­че били фрагменти от челюсти и черепи, които произлизали от не особено ясни повърхностни находища при Сангиран. Това силно зат­руднява уточняването на истинската им възраст.

По времето, когато били направени повечето открития в Санги­ран, Фон Кьонигсвалд пребивавал в Бандунг, отдалечен на 200 мили (322 km). Само понякога, след като бил известяван за някоя наход­ка, той пристигал на мястото на откритието.

През есента на 1937 г. един от работниците на Кьонигсвалд -Атма - му изпратил слепоочна кост, която очевидно принадлежала на дебелостенен, фосилизирал череп от хоминид. Според твърдени­ята, костта била открита близо до бреговете на р. Кали Тжеморо на мястото, където тя се врязва в пясъчниците на формацията Кабух, близо до Сангиран.

Фон Кьонигсвалд взел нощния влак към Централна Ява и прис­тигнал на обекта още на следващата сутрин. „Мобилизирахме всич­ки работници, които можахме - пише той. - Бях донесъл фрагмен­та със себе си и го показах на всички, като обещах по 10 цента за всяко допълнително парче от черепа. Това бяха много пари, защото за един обикновен зъб плащах половин или един цент.1 Трябваше да поддържаме цената ниска, тъй като бяхме принудени да плащаме в брой за всяка находка; освен това, когато някой местен намираше три зъба, той просто спираше да търси, докато не успееше да ги продаде. Поради това бяхме принудени да изкупуваме огромно ко­личество счупени и непотребни останки от зъби, които след това изхвърляхме в Бандунг - ако ги оставехме в Сангиран, щяха да ни ги продават отново и отново."

Силно мотивираният екип бързо открил така желаните фрагмен­ти от черепа! По-късно Фон Кьонигсвалд ще си спомня: „Там, на брега на малката река - почти пресъхнала през този сезон - лежаха фрагментите от черепа, отмити от пясъчниците и конгломератите, които съдържаха тринилската фауна. Заедно с тълпата възбудени местни хора, запълзяхме нагоре по хълма, събирайки всеки костен фрагмент, който ни попаднеше. Бях обещал сумата от десет цента за всеки фрагмент от този човешки череп. Обаче се оказа, че съм под­ценил „търговските умения" на тъмнокожите си работници. Резул­татът беше ужасяващ! Зад гърба ми те бяха натрошили големите парчета на по-малки, за да направят повече продажби!... Събрахме около 40 фрагмента, от които около 30 бяха от същия череп... Те оформиха чуден, почти напълно запазен черепен свод от Pithecanthropus. Най-накрая го бяхме намерили!"

Откъде е знаел Фон Кьонигсвалд, че събраните от повърхността на хълма парчета наистина произхождали, както твърдял, от сред-ноплейстоценската формация Кабух? Може би местните работници са намерили черепа някъде другаде и са го натрошили, след което са изпратили едно парче на Фон Кьонигсвалд, а останалите са пръс­нали по брега на Кали Тжеморо.

От събраните 30 фрагмента Фон Кьонигсвалд реконструирал чеpen, когото нарекъл Pithecanthropus II. След това изпратил пред­варителния отчет на Дюбоа. Черепът бил много по-пълен от първия свод, който Дюбоа намерил при Тринил. Фон Кьонигсвалд през ця­лото време бил убеден, че при възстановката на Дюбоа профилът на черепа е представен като прекалено нисък; според него, откритите нови фрагменти от череп на Pithecanthropus позволявали по-чове-кообразна интерпретация. Дюбоа, който по това време вече бил дос­тигнал до заключението, че първият Pithecanthropus не е нищо повече от изкопаема човекоподобна маймуна, оспорил реконструк­цията на Фон Кьонигсвалд и публикувал статия, в която го заклей­мил във фалшификаторство. По-късно Дюбоа оттеглил това обвине­ние и казал, че допуснатите от Фон Кьонигсвалд грешки най-веро­ятно не са преднамерени.

Въпреки това твърденията на последния печелели все повече за­щитници. През 1938 г. Франц Вайденрайх - ръководител на раз­копките на Пекинския човек при Чжоукоудиян - заявил от страни­ците на престижното списание „Нейчър", че новите находки на Фон Кьонигсвалд определено доказвали Pithecanthropus като човешки предшественик, а не като гибон, както твърдял Дюбоа.

През 1941 г. един от местните събирачи на Фон Кьонигсвалд, работещ при Сангиран, му изпратил в Бандунг фрагмент от гигант­ска долна челюст. Според Фон Кьонигсвалд тя демонстрирала не­съмнени черти на челюст на човешки предшественик. Той кръстил въпросния вид Meganthropus paleojavanicus („гигантски човек от древна Ява"), тъй като челюстта била два пъти по-голяма от тази на съвременен човек.

При внимателното претърсване на оригиналните отчети, не мо­жахме да открием описание на точното местонамиране на челюстта, нито името на нейния откривател. Ако Фон Кьонигсвалд все пак е съобщил точните обстоятелства около откритието, то те са останали добре пазена тайна. Мегантропът е предмет поне на три публикации и въпреки това, в нито една от тях читателят не може да намери сведения за точното място, където фосилът е бил намерен. Единст­вената информация е, че той произхожда от формацията Путжан-ган, като с това се изчерпва всичко, което е известно. Очевидно е, че всичко, което знаем със сигурност, се заключава в това, че някакъв безименен работник е изпратил парчето от челюст на Фон Кьонигс­валд. От стриктно научна гледна точка възрастта на находката си остава загадка.

По мнението на Фон Кьонигсвалд мегантропът представлявал ги­гантска издънка от основната еволюционна линия на човека. Освен това той бил намерил и няколко големи човекоподобни фосилни зъба, които приписал на още по-голямо същество, наречено Giganto-pithecus. Според Фон Кьонигсвалд, ставало дума за голяма и срав­нително скоро съществувала маймуна. Когато обаче Вайденрайх из­следвал челюстта на мегантропа и зъбите на гигантопитека, той дос­тигнал до съвсем различни заключения. Той предположил, че двете създания са директни човешки предшественици. Според Вайден­райх Homo sapiens се развил от Gigantopithecus, като Meganthropus и Pithecanthropus били междинни етапи. Всеки следващ вид бил по-малък от предходния. Все пак повечето съвре­менни авторитети смятат гигантопитека за вид човекоподобна май­муна, съществувала през ранния и средния плейстоцен и нямаща директна връзка с човека. В момента се смята, че челюстта на ме­гантропа прилича на тази на Явайския човек (Homo erectus) много повече, отколкото си е мислел Фон Кьонигсвалд. През 1973 г. Т. Джейкъб изказва предположението, че фосилите на мегантропа тряб­ва да се класифицират като Australopithecus. Тази теория е интри­гуваща, като се има предвид, че според стандартните представи ав-стралопитеците никога не са напускали африканската си родина.

По-късни открития на о. Ява

Мегантропът бил последното голямо откритие, за което съобщил Фон Кьонигсвалд, но търсенето на кости от Явайския човек продъл­жава и до ден днешен. Тези по-късни находки - известни от публи­кациите на П. Маркс, Т. Джейкъб, С. Сартоно и др. - са приети единодушно като доказателства за съществуването на Homo erectus на о. Ява през ранния и средния плейстоцен. Тези фосили, подобно на откритията на Фон Кьонигсвалд, почти винаги са намирани на повърхността от местни събирачи и фермери.

Например Т. Джейкъб съобщил, че през август 1963 г., докато обработвал нивата си в района на Сангиран, един индонезийски фер­мер открил фрагменти от фосилизирал череп. Когато били събрани заедно, парчетата оформили череп, който приличал на типа, опреде­лян като Homo erectus. Макар Джейкъб да твърди, че черепният

свод произхожда от средноплейстоценската формация Кабух, той не уточнява конкретното местонамиране на фрагментите. Всичко, което знаем, е, че някакъв фермер намерил фосилни черепни фрагменти, които най-вероятно са се намирали на или близо до повърхността.

През 1973 г. Джейкъб прави следната интересна забележка от­носно Сангиран, където са открити всички късни находки, свърза­ни с Явайския Homo erectus: „Изглежда, че находището все още не е изчерпано, но поставя някои специфични проблеми... Те се дъл­жат най-вече на това, че там живеят хора, повечето от които са съби­рачи и са били обучени да разпознават важните фосили. Главните събирачи винаги се опитват да изкарат колкото е възможно повече от останките от примати, намирани случайно от други хора. Освен това те невинаги съобщават точното място на откритието, за да не загубят някой потенциален източник на доходи. Случва се и да не продадат всички открити фрагменти при първия удобен случай, а да си оставят няколко парчета, които да предложат на по-висока цена при някой следващ път."

Въпреки това фосилите от Сангиран се приемат за автентични. Ако в подобна ситуация се откриеха аномално древни човешки фо­сили, те щяха да бъдат подложени на безпощадни критики. Както обикновено, целта ни е да постигнем едно нещо: оценяването на па-леоантропологичната информация да не става по двоен стандарт -невъзможно стриктен за аномалните находки и изключително ли­берален за приемливите находки.

Тъй като искахме да изчистим всички неясноти, през 1985 г. изпратихме писма до С. Сартоно и Т. Джейкъб, с молба да ни пре­доставят повече информация за публикуваните от тях находки от о. Ява. Така и не получихме отговор.

Химично и радиометрично датиране на находките от о. Ява

Тук ще се. спрем на проблемите, свързани с калиево-аргоновото датиране на геологичните формации, съдържащи фосилите на о. Ява. Освен това ще разгледаме и опитите да се определи възрастта на самите фосили с помощта на различни химични и радиометрич-ни методи.

Дюбоа направил първите си открития в намиращата се при Три-нил формация Кабух, за която калиево-аргоновото датиране дало стойност 800 000 години. Други находки, свързани с Явайския чо­век, произхождат от пластовете на формацията Путжанган при Дже-тис. Според Т. Джейкъб, намиращите се близо до Моджокерто плас­тове от тази формация са дали дата от ранния плейстоцен - около 1,9 млн. години. Тази възраст е много важна, по няколко причини. Както вече видяхме, много фосили от Homo erectus (по-рано описа­ни като Pithecanthropus и Meganthropus) са приписвани на плас­товете при Джетис. Ако те наистина са на 1,9 млн. години, това ги прави по-стари и от най-старите африкански находки кг. Homo erectus, които са на около 1,6 млн. години. Според стандартните представи обаче, Homo erectus се появява в Африка и не напуска пределите й до преди най-малко 1 млн. години.

Освен това съществуват предположения, че мегантропът на Фон Кьонигсвалд трябва да се класифицира като Australopithecus. Ако това мнение бъде прието, това би означавало, че Явайските предста­вители на австралопитеците са пристигнали от Африка преди пове­че от 1,9 млн. години и че тук Australopithecus се е развил самос­тоятелно. И двете хипотези не съответстват на общоприетите предс­тави за човешката еволюция.

Не трябва да се забравя обаче, че калиево-аргоновия метод, който е дал възраст 1,9 млн. години, не може да се разглежда като абсо­лютно доказателство. Двамата учени, на които принадлежат опити­те да се датират повечето находища на о. Ява - Т. Джейкъб и Г. Къртис - открили, че от повечето проби не могат да се получат смис­лени резултати. С други думи - били получени някакви резултати, но те дотолкова се отклонявали от очакваното, че Джейкъб и Кър­тис се видели принудени да припишат незадоволителните стойнос­ти на замърсявания на пробите. През 1978 г. Г. Дж. Бартстра съоб­щил, че за пластовете при Джетис е получил калиево-аргонова дата от под 1 млн. години.

Видяхме, че бедрените кости от Тринил са неразличими от тези на съвременните хора и не приличат на тези на Homo erectus. Този факт стои в основата на предположенията, че те не си съответстват с черепа от питекантропа и че вероятно са попаднали случайно в сред-ноплейстоценските пластове при Тринил, произхождайки от по-гор­ни нива. Една друга възможност се състои в това, по време на средния плейстоцен на о. Ява да е имало хора с модерна анатомия, които да са съжителствали с човекоподобни създания. В светлината на всички факти, представени в тази книга, това по никакъв начин не изглежда невъзможно.

За да се провери дали костите от едно и също находище са с една и съща възраст, често се използва методът на флуорното съдържа­ние. Костите абсорбират флуор от подпочвените води и следователно -ако костите имат сходно съдържание на този елемент (което се съотна-ся със съответното съдържание на фосфат) - те би трябвало да са били погребани в земята за приблизително еднакъв период от време.

В една публикация от 1973 г. М. X. Дей и Т. И. Молесън предс­тавят резултатите от анализите на черепа и бедрената кост от Три-нил, които показали, че двете находки имат приблизително едни и също процентно съотношение на фосфат и флуор. От друга страна, костите от средноплейстоценски бозайници от Тринил също демон­стрирали подобни стойности. Според Дей и Молесън резултатите очевидно показвали, че черепният свод и бедрената кост са съвре­менни на фауната от Тринил.