Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

През 70-те години на XX в. Ричард Е. Морлан от Археологичес­ката служба на Канада и Канадския национален музей на човека извършвал проучване на деформирани кости, произхождащи от обек­ти по р. Олд Кроу. Според заключенията на Морлан много от кости­те и еленовите рога носели ясни следи от целенасочена човешка дей­ност, която трябвало да се отнесе към времето преди тяхното фоси-лизиране. Костите, преотложени от течението на реката, били отк­рити в ледникова заливна равнина от периода Ранен Уисконсин, чиято дата е около 80 000 г. пр. нает. (преди настоящето). Това повдигнало сериозни съмнения по отношение на модерните идеи за заселването на Новия свят.

През 1984 г. обаче Р. М. Торсън и Р. Д. Гътри публикували изс­ледване, в което показали, че въздействието на речния лед би могло да предизвика измененията, които - според Морлан - свидетелства­ли за човешка дейност. Веднага след това последният се отказал от първоначалните си твърдения, че всички събрани от него кости са били обработени от човешка ръка. Морлан признал, че е възможно - в 30 от 34 случая - следите да са резултат от въздействието на речния лед или от някакви други естествени причини.

Но - дори при това положение - той продължавал да вярва, че по останалите четири екземпляра имало несъмнени следи от човешка дейност. В публикувания отчет, Морлан пише следното: „Нарезите и драскотините... са неразличими от тези, които биха оставили ка­менни сечива при коленето и обезкостяването на животински труп."

Морлан изпратил две от костите на д-р Пат Шипман от Универ­ситета „Джон Хопкинс" - експерт по срязани кости. Шипман изс­ледвала следите с помощта на сканиращ електронен микроскоп и ги сравнила с повече от 1000 документирани следи по кости. В крайна сметка тя заключила, че белезите по едната от костите не можели да се определят със сигурност. Следите по другата обаче със сигур­ност били оставени от някакво оръдие. Морлан отбелязал, че в райо­на на р. Олд Кроу, както и по близките възвишения, били открити каменни сечива, макар и не в пряка връзка с костите.

Това би трябвало да покаже, че костите от СенЛрест, както и подобните на тях, не могат просто да бъдат отхвърлени като доказа­телство. В наши дни, този тип информация все още се смята за ва­жен и методите за анализ са почти идентични с тези, използвани през XIX в. Тогавашните учени може и да не са разполагали с елек­тронни микроскопи, но обикновените микроскопи са били (а и все още са) достатъчно добри за подобна цел.

Пустинята Анза-Борего, Калифорния

Още един скорошен пример за кости с нарези, подобни на тези от Сен Прест, е откритието, направено от Джордж Милър - уредник към музея на Импириъл Вали Колидж в Ел Сентро, щата Калифор­ния. Милър, който починал през 1989 г., съобщил за шест мамутс-ки кости със следи, наподобяващи нарезите от каменни сечива, от­крити в пустинята Анза-Борего. Датирането с радиоактивни (урано­ви) изотопи, направено във Федералния геоложки институт, показа­ло, че костите са най-малко на 300 000 години, а палеомагнитният метод на датиране и пробите от вулканична пепел дали възраст от около 750 000 години.

Един уважаван учен казал, че твърденията на Милър са „точно толкова смислени, колкото и тези за чудовището от Лох Нес и за живия мамут в Сибир", на което пък Милър отговорил, че „тези хора не искат да видят човека в този случай, тъй като с кариерите им би било свършено". Така се случи, че споменахме за костите от мамут от пустинята Анза-Борего в един разговор с Томас Демере -палеонтолог от Музея по естествена история в Сан Диего (31 май 1990 г.). Демере призна, че по принцип е скептичен към твърдения, подобни на изказаните от Милър. Той постави под въпрос про­фесионализма, с който са били откопани костите, и освен това из­тъкна, че в съседство не са намерени никакви каменни сечива. Де-мере също така предположи, че би било малко вероятно нещо, свър­зано с тази находка, да се появи в научно списание, тъй като редак­торите не биха го пуснали. По-късно научихме от Джули Паркс -уредничката, отговаряща за находките на Джордж Милър, - че Де-мере никога не е изследвал фосилите, нито пък е посещавал находи­щето, макар да е бил поканен да го стори.

Паркс ни каза, че едният нарез явно продължава от една кост на друга, която е била разположена до първата, докато скелетът на мамута е бил все още цял. Това предполага белег от разфасоване. Случайните следи, които могат да се получат при местенето на кос­тите в земята - след разпадането на скелета, - вероятно не биха продължавали по този начин от една кост на друга.

Кости с нарези от италиански обекти

Ж. Десноайе проучвал и колекция фосили, събрани в долината на р. Арно (Вал д'Арно) в Италия. Сред тях той открил екземпляри, по които имало следи, подобни на тези от находките от Сен Прест. Въпросните кости били и от същите животински видове, включи­телно Elephas meridionalis и Rhinoceros etruscus. От хронологич­на гледна точка те били отнесени към Астейския етап на плиоцена. Това би дало възраст от 3-4 млн. години. Възможно е костите да са едва отпреди 1,3 млн. години, когато Elephas meridionalis изчез­нал от Европа.

Кости с нарези са открити и в други части на Италия. На сбирка на Италианското общество за естествени науки, състояла се на 20 септември 1865 г. в Специя, проф. Раморино представил кости от изчезнали видове благороден елен и носорози, по които - според него - имало следи от човешка дейност. Находките произхождали от Сан Джовани, близо до Сиена, и - подобно на материалите от Вал д'Арно - били определени като принадлежащи към Астейския етап на плиоцена. Дьо Мортийе, верен на обичайната си негативна пози­ция, предположил, че следите най-вероятно са причинени от инст­рументите на работниците, изкопали костите.

Носорозите от Били, Франция

На 13 април 1868 г. А. Лоседа информирал Френската академия на науките, че П. Бертран му изпратил два фрагмента от долна че­люст на носорог. Те били открити в яма, близо до Били. На единия от фрагментите имало четири много дълбоки прореза. Тези къси врязвания, разположени по долната част на костта, били приблизи­телно успоредни. Според Лоседа по сечението си белезите напомня­ли на такива, направени със сатър върху парче твърдо дърво. По тази причина той сметнал, че те би трябвало да са направени по същия начин - по още прясната кост - т. е. с ръчно сечащо каменно оръдие. Това навело Лоседа на мисълта, че в една отдавна отминала геологична епоха хората са били съвременници на изкопаемия носо­рог. За колко отдалечена епоха става дума, може да се заключи от факта, че челюстта произхождала от пласт от средния миоцен - с възраст около 15 млн. години.

Дали тези следи наистина са резултат от човешка дейност? Спо­ред Дьо Мортийе - не. След като изключил варианта с хищниците, . той написал следното: „Това са просто геологични отпечатъци." Ма­кар да не е изключено Дьо Мортийе да е прав, предложените от него доказателства не са достатъчно убедителни.

Луис Р. Бинфорд - антрополог от Университета на Ню Мексико в Албъкърки - е всепризнат съвременен авторитет по обработени кости. Ето какво пише той в книгата си „Кости: древни хора и съв­ременни митове": „Следите от каменни сечива обикновено са къси и се явяват в групи от успоредни белези." Следите, описани от Лосе­да, съответстват на това описание.

Хълмът Сансан, Франция

На заседанието на Френската академия на науките през април 1868 г. бил представен доклад от Ф. Гаригу и X. Филхол, в който се твърдяло следното: „Вече разполагаме с достатъчно доказателства, които ни позволяват да предположим една определена синхронност на съществуването на човека и бозайниците от миоцена." Доказа­телствата, за които става дума, се състояли от колекция от кости на бозайници, явно целенасочено счупени, които произхождали от Сан-сан, Франция. Особено забележителни били костите от един вид дребен елен - Dicrocerus elegans. Според съвременните учени плас­товете, в които били открити костите в Сансан, трябва да се отнесат към средния миоцен. Бихте могли да се замислите за унищожител­ния ефект, който би имало съществуването на хора от преди около 15 млн. години върху общоприетите тези за еволюцията. Верен на себе си, Дьо Мортийе веднага излязъл с тезата, че ня­кои от костите от Сансан са били счупени от естествени сили, още по време на фосилизацията им, може би вследствие от изсъхването, а други - от разместването на земните пластове по-късно.

Независимо от това, Гаригу не се отказал от убеждението си, че костите от Сансан са били счупени от хора, с цел да бъде изваден костният мозък. Той представил тезата си на Международния конг­рес по праисторическа антропология и археология, състоял се през 1871 г. в Болоня, Италия. В началото на презантацията си, Гаригу показал съвременни кости, по които имало безспорни следи от обра­ботка и нарочни счупвания. След това - за сравнение - той показал костите от малкия елен (Dicrocerus elegans), намерени в Сансан. Белезите съответствали напълно.

Освен това Гаригу показал, че по много от парчетата има фини следи от остъргване, каквито могат да се видят по счупени кухи кости от късния плейстоцен. Според Бинфорд първият етап от обра­ботката на костите се състоял в отстраняването на повърхностния пласт тъкан, което е извършено чрез остъргване с каменно сечиво.

Пикерми, Гърция

В Гърция, близо до Маратонската равнина, се намира богат на фосили пласт, датиращ от късния миоцен (Тортонския етап). Това находище било проучено и описано от известния френски учен Ал-бер Годри. На Международния конгрес по праисторическа антропо­логия и археология, състоял се през 1872 г. в Брюксел, барон Фон Дюкер представил доклад, в който се казвало, че костите от Пикер­ми доказват съществуването на хора в пиоцена. Според съвременни­те специалисти находището трябва да се отнесе към късния мио­цен, което означава, че възрастта на костите е около 5 млн. години.

Фон Дюкер изследвал много от костите от Пикерми в музея в Атина. Той открил 34 фрагмента от челюсти шШррапоп (изчез­нал вид трипръст кон) и от антилопи, както и 19 фрагмента от ти-бии (пищялни кости) и още 22 фрагмента от други кости на големи бозайници, например носорози. Всички те носели следи от мето­дично разчупване с цел извличане на костния мозък. Според Фон Дюкер по всички кости имало „повече или по-малко различими бе­лези от удари с твърд предмет". Освен това той отбелязал наличието и на неколкостотин по-дребни фрагмента, които били счупени по същия начин.

Фон Дюкер проучил и голям брой черепи от Hi'pparion и от ан­тилопи, при които очевидно методично била отстранена горната че­люст, за да може да бъде изваден мозъкът. Ръбовете на счупванията били много остри, което обикновено се приема за резултат от човеш­ка дейност, а не от глозгащи хищници или от тежестта на земните пластове.

По-късно Фон Дюкер заминал лично за находището Пикерми, за да продължи на място проучванията си. При първите си разкопки той открил десетки кости от Hipparion и от антилопи и съобщил, че около една четвърт от тях носят ясни следи от целенасочено счуп­ване. Във връзка с това, би било добре да си припомним заключени­ето на Бинфорд, че в целия набор от кости, счупени от хора - с цел извличане на костния мозък, - белези от удари могат да се наблю­дават по около 14 до 17 %. „Сред костите също така открих - съоб­щил Фон Дюкер - и камък, чиито размери позволяват удобно да бъде държан в ръка. Той е заострен от единия си край и е напълно годен да остави белези, подобни на наблюдаваните по костите."

Пробити зъби от акула от Ред Краг, Англия

На среща на Кралския антропологически институт на Великоб­ритания, състояла се на 8 април 1872 г., Едуард Чарлзуърт — член на Геоложкото общество - показал много екземпляри на зъби от аку­ла (Carcharodon), в средата на всеки от които имало пробит отвор, точно както правят островитяните от Южните морета, с цел да ги използват за оръжия или огърлици. Зъбите били открити в геоло­гичната формация Ред Краг, в Източна Англия, което предполага, че възрастта им е приблизително 2-2,5 млн. години.

Чарлзуърт изтъкнал убедителни аргументи срещу възможност­та дупките да са направени от морски животни, като например от някои видове „забиващи се" мекотели. По време на дискусиите един от учените предположил, че отворите биха могли да са резултат от разяждане на зъбите, но - доколкото е известно - акулите нямат подобни проблеми. Друг от участниците предложил като обяснение дейността на някакви паразити, но след това признал, че не са из­вестни такива, които да обитават зъбите на риби.

В този момент д-р Колие се изказал в полза на антропогенни при­чини. Ето какво гласи стенограмата от заседанието: „Той внимател­но бил проучил пробитите зъби от акула с помощта на силно увели-чително стъкло... Според него отворите били дело на човешка ръка." Сред аргументите били „скосените ръбове на отворите", „централ­ното разположение на отворите в зъбите" и „следите от изкуствени средства, използвани при пробиването на отворите".

Гравирани кости от Дарданелите, Турция

През 1874 г. Франк Калвърт открил - в миоценски формации в Турция (на брега на Дарданелите) - кост от Deinotherium, на която имало гравирани изображения на животни. Ето какво отбелязал Калвърт: „В различни участъци на една и съща скала, недалеч от местонахожданието на гравираната кост, открих кремъчна пласти­на и животински кости, разцепени по дължина - явно с цел изваж­дането на костния мозък, какъвто е обичаят на всички примитивни раси."

Съвременните учени смятат, че подобният на слон Deinotherium е обитавал Европа от ранния миоцен до късния плиоцен. Следова­телно е напълно възможно Калвърт да е бил прав, отнасяйки нахо­дището при Дарданелите към миоцена. Понастоящем се смята, че миоценът обхваща периода от преди 5 до преди 25 млн. години. Според общоприетите представи по това време са съществували само най-вече маймунообразни хоминиди. Дори отнасянето на находките към късния плиоцен - отпреди2-3 млн. години - би било една твърде ранна дата за този тип артефакти. Смята се, че гравирани изображе­ния, подобни на тези от костта от Deinotherium, се появяват едва преди около 40 000 години и са дело на съвременния човек.

В своята книга „Праисторията" Дьо Мортийе не оспорва възраст­та на пластовете от Дарданелите. Вместо това той отбелязва, че ед­новременното присъствие на гравирана кост, на целенасочено счупе­ни кости и на кремъчна пластина е толкова изумително, че предиз­виква съмнения в автентичността на находките. Това е особено забе­лежително. В случая с костите от Сен Прест, Дьо Мортийе се позо­вава именно на липсата на каменни сечива или на някакви други следи от съществуването на хора. В този случай обаче, когато заед­но с гравираните кости са открити и необходимите артефакти, Мор­тийе твърди, че комплексът е „твърде съвършен", намеквайки за някаква измама от страна на Калвърт.

Ето какво казва за откривателя Дейвид А. Трейл, професор по класическа филология от Калифорнийския университет в Дейвис: „Калвърт е бил най-видният представител на семейство английски емигранти, радващи се на добро име в района на Дарданелите... Той е бил добър познавач на геологията и палеонтологията." Калвърт ръководил няколко важни проучвания в района на Дарданелите и изиграл важна роля за откриването на Троя. Трейл отбелязва след­ното: „Доколкото мога да заключа от кореспонденцията на Калвърт, с която съм се занимавал пространно, той е бил изключително чес­тен."

Balaenotus от Монте Аперто, Италия

През втората половина на XIX в. в Италия били открити кости от кит, по които имало нарези. На 25 ноември 1875 г. Дж. Капелини -професор по геология от университета в Болоня - съобщил, че беле­зите били направени по още пресните кости, като за целта очевидно били използвани кремъчни сечива. Мнозина европейски учени се съгласили с интерпретацията на Капелини. Въпросните кости били от изчезнал вид кит от рода Balaenotus, живял през плиоцена. Някои от находките били в различни музейни колекции, докато други били открити - лично от Капелини - в находища с пластове от плиоцена, в района на Сиена, като например Поджароне.

Нарезите по костите били разположени на места, подходящи за транжиране на трупа, като например по външната повърхност на ребрата. Капелини разкопал един почти цял скелет от кит, където всички белези били открити само от едната страна на животното. Ето какво пише изследователят: „Убеден съм, че животното е засед­нало в пясъка и е лежало на лявата си страна, като по този начин дясната му страна е била достъпна за директна атака от страна на хората; това ясно може да се види от местата, по които са разполо­жени следите." Фактът, че в случая нарези е имало само по костите от едната страна на кита, автоматично изключва чисто геологични­те обяснения, както например и нападения на акули в дълбоки води. Освен това белезите по изкопаемите китови кости напълно съответ­стват на белезите по костите на съвременни китове.

На Международния конгрес по праисторическа антропология и археология Капелини съобщил следното; „В съседство с останките на Balaenotus при Поджароне открих също така и няколко кре-мъчни остриета, преотложени в плажния пясък." След това той до­бавил: „С помощта на същите тези кремъчни оръдия успях да възп­роизведа - по пресни кости от китообразни - същите следи, какви­то могат да се видят по изкопаемите кости." Освен това Капелини отбелязал, че в същата област - при Савона - били открити и човеш­ки останки (вж. Глава 7).

След доклада на Капелини участниците в конгреса се впуснали в дискусия. Някои от тях, например сър Джон Еванс, излезли с въз­ражения. Други, сред които и Пол Брока, - главен секретар на Ан-тропологическото дружество в Париж - се съгласили с Капелини, че следите по китовите кости са оставени от хора. В частност той отхвърлил напълно хипотезата, според която белезите били оставе­ни от акули, и отбелязал, че те имали всички характерни черти на следи от остър инструмент. По това време Брока е бил един от най-големите авторитети по физиология на костите.

Сред учените, които се съгласили, че по костите от Balaenotus от Монте Аперто има следи от остри кремъчни оръдия, оставени от човешка ръка, бил и Арман дьо Катрефаж. През 1884 г. той напи­сал следното: „Всички опити да се възпроизведат тези следи - с различни методи или с оръдия от други материали - са осъдени на неуспех. Това е възможно да се постигне единствено с помощта на остър кремъчен инструмент, движен под ъгъл и с голяма сила."

Проблематиката е обобщена на английски език от С. Лейнг. През 1893 г. той написал следното: „Нарезите демонстрират правилни извивки, които понякога са почти полукръгли, което може да бъде предизвикано единствено от движението на човешка ръка. Във всич­ки случаи без изключение външната изпъкнала страна на белезите е с гладко изсечена повърхност - именно там е приложено действи­ето на острието. Повърхността от вътрешната страна е груба. Мик-роскопските изследвания потвърждават тези заключения и не оста­вят място за съмнение в това, че нарезите са направени с кремъчен нож или подобно оръдие, което било държано косо и притискано с голяма сила към все още прясната кост. Точно по този начин някой дивак би си отрязал късове месо от изхвърлен на брега кит. Въз­можно е да бъдат направени аналогични нарези с кремъчен нож по пресни кости; това всъщност е единственият начин. Изглежда, че отричането на съществуването на човека през терциера - ако се ос­новава единствено на този случай - се дължи не на научен скепти­цизъм, а на упорити предубеждения."

Един съвременен авторитет - Бинфорд - твърди следното: „Мал­ки са шансовете някой да сбърка следите, оставени от човешка ръка — при разчленяване или разрязване - с такива, които са резултат от действието на животни."

Обаче зъбите от акула (фиг. 2.1) са по-остри от тези на сухоземните хищни бо­зайници — например вълци - и могат да оставят белези по костите, които да прили­чат на следи от режещ инст­румент. След като изслед­вахме фосилни китови кос­ти от палеонтологичната ко­лекция на Музея за естест­вена история в Сан Диего, заключихме, че всъщност е възможно зъбите от акула да оставят белези, твърде по­добни на такива от оръдия.

Костите, които проучих­ме, бяха от един малък вид кит от плиоцена. Изследвах­ме нарезите с помощта на увеличително стъкло. Това, което видяхме, бяха разположени на равни разстояния, успоредни надлъжни набраздявания и по двете повърхности на костта. Точно такива следи могат да се очакват от назъбения ръб на акуловия зъб. Също така отбеля­захме и следи от престъргване по кос­тите (фиг. 2.2). Те биха могли да са ре­зултат от кос удар, при който зъбите са одраскали повърх­ността на костта, вместо да се врежат в нея.

Разполагайки с тези знания, би трябвало да е възможно да се изследват наново костите от плиоценския кит от Италия и да се достигне до сравнително достоверно заключение по отношение на това, дали следите по тях са оставени от зъбите на акула. Успоред­ните ръбове и нарезите по повърхността на фосилите биха били поч­ти напълно сигурен знак за това. А ако внимателното изследване на V-образните врязвалия също покаже равномерни, успоредни надлъж­ни набраздявания, това също трябва да се разглежда като доказа­телство за действието на челюстите на акула. Не може да се очаква, че повърхността на белезите, оставени от кремъчни острия, биха имали подобни равномерни набраздявания.

Halitherium от Пуансе, Франция

През 1867 г. на Международния конгрес по праисторическа ант­ропология и археология в Париж, Л. Буржоа предизвикал сенза­ция, като представил кост от Halitherium, no която имало следи, наподобяващи нарези, направени от човешка ръка. Halitherium е един вид изчезнала морска крава - воден, морски бозайник от раз­ред Sirenia (фиг. 2.3). ,

Фосилизираните кости били открити от абат Дело-ней в пластове с раковини при Бариер, близо до Пуан­се в Северозападна Франция. Делоней бил много изнена­дан, когато забелязал - на един фрагмент от раменна кост — серия нарези. Повърхността на тези нарези била идентична с тази на останалата кост и те били ясно различими от пресните драскотини; това показвало, че белезите били много стари. Самата вкаменена кост била открита в ненарушен пласт, което пък свидетелствало за това, че следите по нея са от същата геологична епоха. Освен това дълбочината и остри­те ръбове на норезите показвали, че са направени преди фосилизирането на костта. Изглеждало, че някои от белезите са оставени от два отделни, пресичащи се удара.

Дори Дьо Мортийе признал, че не изглеждало нарезите да са били резултат от движение на земните пластове или от външен натиск. Все пак той отказал да ги приеме като оставени от човешка ръка, основно поради миоценската възраст на пласта, в който били откри­ти. През 1883 г. той написал следното: „Те са твърде стари за съ­ществуването на човека." Още веднъж се сблъскваме с явен случай на теоретични предразсъдъци, които диктуват как да бъде интерп­ретиран определен набор от данни.

сал „серия минерализирани примитивни оръдия от кост, открити под основата на Ред Краг и Коралин Краг, графство Съфък". Сега се смята, че горната част на Ред Краг - в Източна Англия - маркира границата между плиоцена и плейстоцена, и следователно е на въз­раст между 2 и 2,5 млн. години. Коралин Краг е по-стара и се отна­ся към късния плиоцен, което дава от 2,5 до 3 млн. години. Пласто­вете, които се намират под тези формации и се състоят от детрити, съдържат материали, принадлежащи към периода от еоцена и ера­та на плиоцена. Следователно откритите в тях предмети могат да са на възраст между 2 и 55 млн. години.

Една от групите находки се състои от екземпляри с триъгълна форма (фиг. 2.4). В доклада си Моар пише следното: „Всички те са направени от широки, плоски и тънки парчета кост - може би час­ти от големи ребра - от които е била получена, чрез отчупване, точ­но определена форма. При всички положения, триъгълната форма е получена чрез фрактури, които са перпендикулярни на естествените „жилки" на костта." Моар провел различни експерименти с кос­ти и стигнал до заключението, че находките му са „несъмнено дело на човешка ръка". Според него триъгълните парчета от вкаменени китови кости, открити в пластовете под Коралин Краг, може да са били използвани като върхове за копия. Той също така открил и ребра от кит, оформени като заострени оръдия.