Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Заедно с други изследователи Моар открил костни сечива и кос­ти с нарези в различни пластове на находището Кромър Форест, от най-ранните до най-късните. Най-младите наслаги от това находи­ще са на възраст от 0,4 млн. години, а най-старите - минимум на 0,8 млн. години. Според някои учени те биха могли да бъдат и на 1,75 млн. години.

Като допълнение към собствените си находки, Моар споменава и за една кост, открита от господин Уинкоп от Удбридж, графство Съфък. Последният имал в частната си колекция „фрагмент от реб­ро, частично прерязано и в двата си края". Предметът произхождал от детритен пласт под Ред Краг и - според Моар - бил „разглеждан, както от откривателя си, така и от покойният препо­добен Озмънд Фишър, като допустимо доказателство за човешка дейност". Никой не би очаквал да открие следи от разрязване по толкова дре­вен фосил.

С. А. Ноткът открил пар­че дърво, отрязано с трион, в находището Кромър Фо­рест, близо до Мъндесли. Повечето от пластовете на това място са с възраст меж­ду 0,4 и 0,5 млн. години.

В коментарите си по от­ношение на тази находка Моар прави следните наблю­дения: „Изглежда, че равни­ят край на парчето се е по­лучил вследствие разрязва-

нето с остър кремък, като ми се струва, че на едно място линията на рязане е била коригирана (фиг. 2.5), което често се случва и сега, при работа с стоманен трион." Малко след това Моар отбелязва: „За­остреният край сякаш е почерней, може би от действието на огън; възможно е находката да е примитивна пръчка за откопаване на корени."

Съществува някаква възможност в Англия от времето на пласто­вете в находището Кромър Форест да са съществували същества от вида Homo erectus. Въпреки това нивото на технологично разви­тие, което трябва да се предположи от това дървено сечиво със сле­ди от трион, говори по-скоро за способностите па Homo sapiens. Всъщност, трудно е да си представим как този тип разрязване би могло да бъде получено с помощта на каменни оръдия. Дори малки кремъчни пластини, захванати за дървена дръжка, не биха могли да постигнат толкова равна повърхност, каквато има находката, тъй като дървената част би била по-широка от кремъчните зъби. Пора­ди това, с подобен инструмент не би могъл да бъде направен тесен разрез. Едно изцяло кремъчно острие на трион от друга страна би било изключително чупливо и не би издържало цялата операция. Освен това направата на такова острие би било огромно постижение. Следователно изглежда, че подобен разрез може да бъде резултат само от работата на метален трион. Разбира се, метален трион на възраст 0,4-0,5 млн. години би представлявал сериозна аномалия.

Необходимо е да се отбележи, че гравираните кости, костените сечива и другите артефакти от находищата Ред Краг и Кромър Фо­рест почти не се споменават в съвременните учебници и справочни­ци. Това е особено забележително в случая с материалите от Кромър Форест, които - от хронологична гледна точка - се доближават до общоприетата от съвременната палеоантропология картина.

Капан за слонове от Дюлиш, Англия

Откриването на един странен елемент от пейзажа на Дорсетшър - „слонския ров" при Дюлиш - е дело на Озмънд Фишър, член на Геоложкото общество. Ето какво казва той в един материал за „Дъ Джиолоджикъл магазин" (1912 г.): „Ровът е изкопан във варовиков пласт и има дълбочина 12 фута (3,7 т); ширината му е точно колкото човек да може да мине през него. По продължение на оста му не може да се проследи никакво естествено нарушаване на терена, а разположените от двете му страни кремъчни пластове си съответст­ват. Дъното на рова е от варовик, а страните и единият му край са вертикални. Другият край се отваря диагонално към стръмния склон на една долина. В пълнежа на рова е открито значително количество останки oт Elephas meridionalis, но никакви други фосили... Спо­ред мен той е бил създаден от хора, някъде към края на плиоцена, и предназначението му е било да служи като капан за слонове." Elephas meridionalis - „южният слон" - е съществувал в Европа от преди 3,5 до преди 1,2 млн. години. Следователно, макар да е въз­можно костите от рова в Дюлиш да се отнесат към ранния плейсто-цен, също така е възможно да са и от късния плиоцен.

На снимките може да се види, че вертикалните стени на транше­ята са одялани много внимателно, сякаш е било използвано огромно длето. Освен това Фишър се позовава на съобщения за подобни рово­ве, които още се използват от примитивни ловци, дори в съвремен­ната епоха.

По-късните разкопки на това място, извършени от Полевия клуб в Дорсет, за които се споменава в кратка бележка в списание „Ней-чър" (16 октомври 1914 г.), разкрили, че „ровът не завършва с офор­мено дъно, а продължава надолу в серия от тесни, разклоняващи се кухини във варовика". Все пак не може да се изключи възможност­та древните хора да са се възползвали от наличните малки цепнати­ни в скалите, за да създадат по-голяма дупка във варовика. Би си струвало да се изследват слонските кости от пълнежа на рова, за да се провери за евентуалното наличие на следи от сечива.

Фишър е автор на още едно интересно откритие. В отчета си за 1912 г. той пише следното: „Докато търсех фосили в еоценските пластове при Бартън Клиф, попаднах на парче от подобен на гагат (черен кехлибар) материал с квадратна форма - с дължина на стра­ната 9,5 инча (24,7cm) - и с дебелина 2,25 инча (5,85 cm)... Най-малко на една от страните му имаше белези, които приличаха на сле­ди от обработката, с която му е била придадена правилната квадратна форма. Сега находката се намира в Музея Седжуик в Кеймбридж." Гагатът представлява плътен кадифеночерен въглищен материал, кой­то е подходящ за полиране и често се използва в бижутерията. Еоценът обхваща периода от преди 55 до преди 38 млн. години.

Заключителни думи по въпроса за костите със следи от човешка дейност

Много е интересно наистина, че толкова много сериозни учени и изследователи от края на XIX и началото на XX в. - независимо един от друг и нееднократно - са съобщавали за белези по кости и раковини, произхождащи от миоценски, плиоценски и ранноплейс-тоценски пластове. Те разглеждали тези белези като следи от чо­вешка дейност. Сред изследователите, които са излизали с подобни твърдения, са Десноайе, Дьо Катрефаж, Раморино, Буржоа, Дело-ней, Бертран, Лоседа, Гаригу, Филхол, Фон Дюкер, Оуен, Колие, Калвърт, Капелини, Брока, Ферети, Белучи, Стоупс, Моар, Фишър и Кейт.

Дали всички те са се заблуждавали? Може и да е така. И все пак нарезите по изкопаеми кости не са нещо, около което е вероятно да се развият заблуди — те едва ли могат да се разглеждат като роман­тични или особено вдъхновяващи. Дали изброените по-горе учени не са били жертва на някакво отклонение на мисълта, характерно за XIX и началото на XX в.? Или наистина е възможно животинските кости от плиоцена и по-ранните периоди да предоставят изобилни следи за съществуването на примитивни ловци?

Ако приемем, че такива доказателства действително съществу­ват, бихме могли да се запитаме - защо тогава не ги откриваме и в наши дни? Една от основателните причини за това е, че никой не ги търси. Ако даден палеоантрополог е убеден, че в средния плиоцен не са съществували човешки същества, които да са способни да из­работват сечива, то той едва ли ще се замисли върху природата на следите по животинските кости от този период.
3.

Еолити: камъните на раздора

През XIX в. изследователите откривали многобройни каменни сечива и оръжия в пластове от ранния плейстоцен, плиоцена, мио-цена и по-ранни периоди. Съобщенията за тези находки се появява­ли в стандартните научни списания и - съответно - били обсъжда­ни на научни конгреси. Днес обаче почти никой не е чувал за тях. Цели категории факти просто се изпарили.

Успяхме да се доберем до голямо количество от тези „погребани" свидетелства и прегледът, който сме подготвили, ще ни отведе от хълмовете на Кент в Англия до долината на Ирауади, Бирма. Съ­ществуват случаи, при които изследователи са откривали аномално древни каменни производства дори в края на XX в.

Аномалните каменни сечива, които ще разгледаме, попадат в три основни категории: (1) еолити; (2) примитивни палеолити и (3) раз­вити палеолити и неолити.

Според някои специалисти еолитите (или „камъни на зората") представляват парчета с естествено оформени ръбове, които обаче могат да се употребяват за различни неща. Твърди се, че подобни отломъци били подбирани от хората и използвани като сечива с минимална или без допълнителна обработка. За нетренираното око еолитните каменни сечива често наподобяват най-обикновени скал­ни парчета, но специалистите са разработили система от критерии за идентифицирането на следи от обработка и употреба. Най-малко­то, за да бъде определена дадена находка като еолит, е тя да демон­стрира несъмнени следи от употреба.

В случая с по-развитите каменни сечива, обозначени като „при­митивни палеолити" следите от обработка са по-явни и обикновено може да се забележи стремеж целият камък да се оформи като раз­познаваемо оръдие. Въпросите, които подобни находки пораждат, обикновено се концентрират върху определянето на точната им въз­раст.

Третата категория паметници - развитите палеолити и неолитите - обхваща аномално древни каменни сечива, които приличат на фино обработените и полирани каменни оръдия, принадлежащи към късния палеолит или неолита.

Повечето изследователи разглеждат еолитите като най-древния вид сечива, следвани от палеолитите и неолитите. Ние ще използва­ме термините основно в друг смисъл - като описателни за качество­то на изработка на съответните находки. Невъзможно е да се опре­дели възрастта на дадено сечиво, като се изхожда единствено от формата му.

Еолити от платото Кент, Англия

Малкият град Айтйм, графство Кент, се намира на около 27 мили (44 km) югоизточно от Лондон. През Викторианската епоха Бендж-амин Харисън държал зарзаватчийница в града, а в свободното си време обикалял по околните хълмове и долини и събирал кремъчни сечива. Макар сега те отдавна да са забравени, в продължение на десетилетия са били повод за нескончаеми спорове сред научната общност.

В много от случаите Харисън се консултирал със сър Джон Престуич - известния английски геолог - който живеел наблизо. Освен това Харисън поддържал редовна кореспонденция с други учени, които се занимавали с палеоантропологични изследвания и гриж­ливо описвал и нанасял на картата своите находки. В това отноше­ние, той спазвал всички стандартни процедури.

Първите находки на Харисън били полирани каменни артефакти от неолитен тип. Според съвременните представи неолитните кул­тури се появяват най-рано преди около 10 000 години и обикновено се свързват със земеделие и керамика. Неолитите, които Харисън намерил, били пръснати по земната повърхност около Айтам.

По-късно, той започнал да открива палеолити в чакълестите плас­тове на древни речни легла. Макар да били по-груби от неолитните сечива, те също можели без никакво съмнение да бъдат определени като творение на човешка ръка.

К
аква била възрастта на тези палеолитни оръдия? Според Престуич и Харисън някои от откритите около Айтам артефакти може­ли да се отнесат още към шгиоцена. Някои от геолозите от XX в. като например Франсис Едмъндс от Геологическия институт на Ве­ликобритания, също смятали, че речните пластове, в които били намерени много от сечивата, били с плиоценска възраст. Хуго Обер-майер — водещо име в палеоантропологията от началото на XX в. — твърдял, че кремъчните сечива, събрани от Харисън по платото Кент, трябва да бъдат отнесени към средния плиоцен. Датировка в сред­ния или късния плиоцен би означавала, че тези артефакти са на възраст от 2 до 4 млн. години. Според съвременните антрополози, откритите в областта Сом във Франция палеолити могат да се при­пишат я&Ното erectus, което определя възрастта им на около 0,5 - 0,7 млн. години. Смята се, че най-древното всепризнато каменно сечиво, намерено на територията на Англия, е на около 0,4 млн. години.

С
ред палеолитните оръдия, които Бенджамин Харисън събрал от платото Кент, имало няколко, които сякаш трябвало да се отнесат към някаква още по-примитивна култура. Това били еолити - „камъни на зората" (фиг. 3.1). Палеолити­те, открити от Харисън, макар и груби на вид, носели следите от продължител­на обработка, която да им придаде не­обходимата форма - на сечиво или оръ­жие (фиг. 3.2). Еолитните оръдия оба­че били всъщност естествено отцепени кремъци, по чиито ръбове единствено можело да се забележи ретуширане. Подобни оръдия все още се използват от примитивните племена в различни части на света, които вземат един кремъчен отломък, отцепват единия край и след това го използват като стъргал­ка или режещ ръб.

Според критиците, еолитите на Харисън били само плод на него­вото въображение - най-обикновени кремъчни късове. Но Лилънд У. Патерсън - съвременен авторитет в областта на каменните сечива — смята, че е възможно да се направи разлика и между най-грубата целенасочена обработка и естественото действие. „Би било трудно да си представим — казва Патерсън - как произволно прилагани сили биха могли да създадат еднороден и еднопосочен ретуш по го­ляма част от ръба на някой отломък."

Голяма част от находките на Харисън били еднолицеви оръдия, при които на систематична обработка е била подложена само едната повърхност. Ако следваме критериите на Патерсън, би трябвало да ги определим като дело на човешка ръка. На 18 септември 1889 г., А. М. Бел — член на Геоложкото общество - написал на Харисън следното: „В еднородните, макар и груби следи има нещо повече, от­колкото би могло да бъде причинено от случайно триене... След като достигнах до това заключение, аз ще го поддържам безусловно."

На 2 ноември 1891 г. Алфред Ръсел Уолъс - един от най-извест­ните учени на своето време - инцидентно посетил Бенджамин Ха­рисън в неговата зарзаватчийница в Айтам. Харисън показал на Уо­лъс колекцията си от каменни сечива и го завел на някои от нахо­дищата. Уолъс признал достоверността на артефактите и помолил Харисън да напише пространен доклад.

Сър Джон Престуич, който бил един от най-авторитетните спе­циалисти по каменни сечива, също признал автентичността на на­ходките на Харисън. В отговор на поредните нападки, че еолитите били „натурафакти", а не артефакти, през 1895 г. Престуич заявил следното: „Макар авторите на подобни твърдения да бяха приканени да покажат такива естествени примери и да минаха три години от отправянето на това предизвикателство, те все още не са открили дори един подобен... Доколкото течащата вода има някаква конст­руктивна сила, тя обикновено заглажда всички ръбове и превръща кремъка в повече или по-малко закръглено камъче."

В друга своя статия, публикувана през 1892 г., Престуич прави следното важно наблюдение: „Ако извадим творенията на съвремен­ните диваци - например каменните сечива на австралийските аборигени — от ръкохватките им, ще забележим, че те не демонстри­рат нито повече, нито по-фина обработка, отколкото тези ранни па-леолитни образци".

Следователно не е необходимо да приписваме еолитите от платото Кент на някакъв примитивен вид маймонообразни хора. Като се има предвид, че на практика еолитите са идентични с каменните сечи­ва, създавани от Homo sapiens sapiens, трябва да приемем, че е напълно възможно те (а и палеолитите) да са създадени от напълно съвременни хора, които да са обитавали Англия през средния и късния плиоцен. Както ще видим в Глава 7, през XIX в. учените на няколко пъти откривали кости от съвременни от анатомична гледна точка хора в пластове с плиоценска възраст.

Интересно е да се отбележи, че днешните специалисти приемат за несъмнени човешки творения каменни сечива, абсолютно иден­тични с откритите от Харисън еолити. Като пример можем да да­дем валчестобразното оръдие и пластините от долните нива на дефи­лето Олдувай, които са изключително груби (фиг. 3.3). Въпреки това учените не са поставили под съмнение статуса им на изкустве­но създадени предмети.

Някои критици застъпвали мнението, че дори и сечивата на Ха­рисън да са направени от хора, те може би не трябвало да се отнесат към плиоцена. Възможно било, те да са попаднали в шшоценските пластове много по-късно.

С цел да бъде разрешен спорът, засягащ възрастта на еолитите, Британската асоциация - престижно научно общество - финансира­ла разкопки в горните пластове на речните наслаги по платото, как­то и на други места в околностите на Айтам. Идеята била да се докаже, че еолитите се намират не само по повърхността, но иш situ, дълбоко в предледниковите плиоценски чакълени пластове. Харисън вече бил открил няколко еолита in situ (някои например били намерени в ями за поставяне на стълбове), но разкопките, фи­нансирани от авторитетната Британска асоциация, щели да бъдат по-убедителни. Британската асоциация натоварила самия Харисън с ръководството на проучванията под надзора на комитет от учени. Харисън записал в дневника си, че открил много примери за еоли­ти in situ, включително „тридесет убедителни".

През 1895 г. Харисън получил покана да изложи еолитите си на срещата на Кралското общество. Някои от учените останали скептични, но други били силно впечатлени. Сред тях бил и Е. Т. Ню-тон, сътрудник на Кралското общество и член на Геологическия институт на Великобритания. На 24 декември 1895 г. той изпратил на Харисън писмо, в което казвал следното по отношение на камен­ните сечива: „Някои от тях, и това е най-малкото, което може да се каже, носят ясни следи от човешка обработка... Те са създадени преднамерено и следователно от единственото интелигентно същест­во, което ни е известно - Човека."

Престуич починал през 1894 г., но Харисън продължил с раз­копките на платото и с отговорите към скептиците; дори в отсъст­вието на видния си наставник. Той спечелил за каузата на еолитите от платото Кент Рей Е. Ланкастър, който по това време бил дирек­тор на Британския музей (Естествена история).

Някой би могъл да се запита, защо обръщаме толкова голямо внимание на еолитите на Харисън. Една от причините е да пока­жем, че не всички доказателства от този вид са от маргинално и чудато естество. Силно аномални находки често са били предмет на сериозни, продължителни спорове, водени в елитните научни кръ­гове. В редица случаи техните защитници са заемали също толкова престижни постове, колкото и опонентите им. Надяваме се, че с представянето на детайлно описание на това взаимодействие на про­тиворечащи си мнения ще дадем на читателя възможност сам да си отговори на следния въпрос - дали наистина доказателствата са били отхвърлени по чисто обективни причини, или са били потулени и забравени, просто защото не са отговаряли на изискванията на ня­кои определени теории?

Харисън починал през 1921 г. и тялото му било положено в гро­бището на енорийската църква „Св. Петър", в Айтам. На възпоме­нателната плоча, поставена на 10 юли 1926 г. на северната стена на църквата, пише следното: „IN MEMORIAM. - Бенджамин Харисън от Айтам, 1837-1921 г., местен зарзаватчия и археолог, чиито отк­рития на еолитни кремъчни сечива от района на Айтам сложиха начало на плодотворни научни изследвания в областта на най-далеч­ната човешка древност."

Но тези „плодотворни научни изследвания в областта на най-да­лечната човешка древност", чието начало било положено от еолити­те от платото Кент, били погребани заедно с Харисън. Ето какво се случило. През 90-те години на XIX в. Йожен Дюбоа открил и обнародвал известния, макар и все още съмнителен, „маймуночовек" от о. Ява (Глава 8). Мнозина учени приели, че Явайският човек, който не бил съпроводен от каменни сечива, е истински предшественик на човека. Обаче, тъй като той бил открит в пластове от средния плейстоцен, многобройните свидетелства за хоминиди, способни да създават оръдия на труда, но съществували през миоцена и ранния плиоцен, просто били лишени от каквото и да било внимание. Как било възможно подобни хоминиди да са се появили далеч преди тех­ния предполагаем човекоподобен предшественик? Подобно нещо било невъзможно; поради това, по-удобно било да се пренебрегнат или забравят всички открития, които не са вписвани в границите на теоретичните очаквания.

Откритията на Дж. Рейд Моар в Източна Англия

Изследователското ни пътешествие ще ни отведе към Югоизточ­ното крайбрежие на Англия и откритията на Дж. Рейд Моар - член на Кралския антропологически институт и председател на Праисто­рическото общество на Източна Англия. В хода на своите проучва­ния, започнали през 1909 г., Моар открил кремъчни сечива в и под пластовете на Ред Краг и Коралин Краг.

Формацията Ред Краг, в която Моар направил някои от най-значителните си отк­рития, е съставена от черуп-честите пясъци на морето, което някога миело брегове-ге на Източна Англия. На някои места, под Ред Краг, може да бъде открита друга подобна формация, наречена ЕСоралин Краг.

Изучаването на съвремен­ните геологически съчине­ния показа, че Ред Краг е тй-малко на2-2,5 млн. годишни. Следователно Коралин Краг би трябвало да е по-ста­ра. В Източна Англия - под Ред Краг и Коралин Краг -има детритни пластове, кои­то понякога са наричани „костните" пластове. Те са съставени от всевъзможни материали - пясъци, чакъл, раковини и кости, които про­изхождат от различни по-ста­ри формации, включително еоценските лондонски гли­ни.

Дж. Ред Моар открил в детритните пластове, нами­ращи се под Ред Краг и Ка-ролин Краг, каменни сечива, по които можело да се видят следи от различна степен на преднамерена обработка (фиг. 3.4). Като заключил, че по-грубите сечива трябва да са чак от еоцена, Моар изля­зъл с твърдението, че е „не­обходимо да се признае една много по-голяма древност на човешката раса, отколкото се предпола­гаше досега".

Сечивата на Моар могат да са най-късно от късния плиоцен. Спо­ред общоприетата еволюционна теория обаче не може да се очакват следи от способни да обработват камък хора, които да са обитавали Англия преди 2-3 млн. години.

Моар сметнал, че създателите на най-старите и най-грубите от намерените от него сечива „представят един ранен и примитивен етап от човешката еволюция". Но дори и в наши дни са известни племена, които създават много примитивни каменни сечива. Следо­вателно е възможно, дори и най-грубите сечива, открити от Моар под пластовете на Ред Краг, да са изработени от същества, които са били много подобни на Номо sapiens sapiens.

Самите находки станали предмет на ожесточени спорове. Много учени ги определили като резултат от действието на естествени сили, а не от антропогенна обработка. Въпреки това Моар намерил мнози­на влиятелни поддръжници. Сред тях бил и Анри Брьой, който лично проучил обектите. В колекцията на Моар той открил несъмнени камъни за прашка, които били открити в пластове под Ред Краг. Моар бил подкрепен също така и от Арчибалд Гейки - уважаван геолог и президент на Кралското общество - и от сър Рей Ланкастър - директор на Британския музей. Ланкастър идентифицирал сред материалите на Моар един представителен тип сечиво, на кой­то дал името „рострокаринат". Тези две думи насочват вниманието към две от основните характеристики на артефактите. „Ростро" се отнася към работния край на сечивото, който наподобява човка, а „каринат" — към острия киловиден ръб, който минава по дорсална-та (гръбната) им повърхност.

Ланкастър представил детайлен анализ на това, което нарекъл „опитен екземпляр от Норуич" (фиг. 3.5). Тази находка - особено добър пример за „ростро-каринатния" тип сечива - била открита под Ред Краг при Уитлингам, близо до Норуич. Ако артефактът наистина произлиза от пластовете под Ред Краг, то той трябва да е на повече от 2,5 млн. години. „Опитният екземпляр от Норуич" съ­четава две характеристики - явни следи от преднамерена обработка и ясна стратиграфска позиция. През 1914 г. в доклада си за Кралс­кия антропологически институт Ланкастър пише следното: „Не е възможно някой, който е запознат едновременно и с обработката на кремък, и с естествените отцепвания на кремъка, да твърди, че има и най-малката възможност за това, оформянето на опитния кре­мък от Норуич да е резултат от нещо друго, а не от човешка дей­ност." Ланкастър смятал, че подобни сечива могат да бъдат отнесе­ни към миоцена.