Цар Борис III, Богдан Филов

Да поемеш юздите на управлението - предполага, пак образно казано, че си яхнал този, когото ще управляваш.

Народът обаче се оказал опако добиче - не хвърлял къч, но и не щял да върви наникъде (доста пъти бил лъган, доста пъти бил бит) - и се запрял като магаре на мост: ни напред, ни назад.
Има един стар селски номер: ако магарето забие крака в земята и не ще да помръдне, връзваш на една дълга пръчка стиска слама, яхваш го и провесваш сламата пред муцуната му -

магарето понечва да захапе сламата и пристъпва напред, сламата обаче се отдалечава, колкото по-бързо тича магарето, толкова по-бързо бяга примамката пред него - истинско перпетуум-мобиле!

Доста бой беше ял българският народ зарад тез примамки, обаче царят знаел: кръвта вода не става, ще се хване и този път нещастният български народ, накъдето го поведе - натам ще тръгне...

Но цар Борис не бил като баща си - не обичал да размахва меч; ако кумир на Фердинанд бе Симеон Велики и двамата със сватбарските си войни¹ едва не погребаха България - кумир на Борис III бе неговият съименник Борис I, който чрез слово, чрез хитрост, чрез дипломация превръщал и пораженията си в победи (виж глава VIII в Книга първа).

Цар Борис, както вече стана дума, подкарал управлението си без Народно събрание (ако читателят си спомня, той не бе полагал клетва да спазва Конституцията, така че съвестта му била чиста), изкарал така 4 години. Но веднъж Лулчев му казал, че това не е добро:

И през 1938 година царят насрочил избори за XXIV Народно събрание, изменяйки избирателния закон: кандидатурите не се издигали от партиите, а всеки лично предлагал своята кандидатура, обаче съдът имал право по сигнал за неблагонадеждност (а сигнали дал Господ!) или други „отрицателни качества" да отхвърли всеки кандидат.

Освен това активно се провеждала тактиката на „приобщаване" към царя по всички правила на подкупването, примамването, съблазняването и изкушаването чрез кокала на властта (такива личности белязвали с епитетчето „приобщен").

Заклел съм се да скъсам завинаги с най-опасния си враг - партиите и техния бяс по министерски постове. Смятам, че за българските условия едно управление от министри чиновници, допълнено от парламента, който да гласува законите и бюджета, без да се намесва в управлението, е най-подходящо - споделял най-открито царят.³

А на Лулчев казал още по-категорично:

Министрите чиновници вдигал и свалял сам царят. Важното било те да не отговарят за дейността си пред Народното събрание, да не зависят от народните представители и от народа, а да отговарят само пред Негово Величество и да зависят само от неговото височайше благоволение - т.е. царят превръщал министрите чиновници в безпрекословно послушни само нему марионетки, а Народното събрание лишавал от глас и от власт, Народното събрание било за пред хората, за пред света...

Обаче XXIV Народно събрание взело, че дръзнало да се меси в управлението (в това събрание се били промъкнали 20-30 народни представители, които по стар вреден навик отправяли неприятни питания към правителството), тогава царят на бърза ръка го разтурил още след първата му сесия и наредил на министър-председателя си Кьосеиванов да проведе нови избори -

Кьосеиванов запретнал ръкави и с помощта на полицията така подбрал и така избрал народните представители, че в следващото, XXV Народно събрание успели да се промъкнат само 4-5 подло замаскирали се опозиционно настроени депутати, но на тях, както ще видим след малко, въобще не им давали думата; това не му стигнало на Кьосеиванов, ами взел, че изчегъртал от фасадата на Народното събрание стария надпис „Съединението прави силата" и го сменил с нов: „В единението е силата" - и това Народно събрание наистина било напълно единно, напълно единомислещо, единодействащо, напълно единодушно и единогласно (само Народните събрания по време на социализма ще се опитат да му съперничат): всички внесени от правителството (разбирай - от царя) законопроекти се одобрявали без разисквания, с ура и акламации!

Всичко вървяло по мед и масло, докато Кьосето не взело да се взема на сериозно, че наистина е министър-председател и че нещо зависи от него.

Един студен февруарски ден на 1940 година Цар Борис го извикал в сгушилия се под снега дворец „Врана" и му връчил листата на министрите, които трябвало да влязат в новото (XI поред!¹) правителство на Кьосеиванов.

Кьосето изведнъж се изрепчил на царя, като му казал, че не иска повече за министър в своя кабинет Иван Багрянов!

Кроткият, хрисимият, деликатният цар Борис III, дето на мравчицата път сторвал и на жена си напреки дума не казвал, побеснял: неговият довчерашен личен слуга, писарят в личната му канцелария, този дебел дембел, този лакей, гърчещ се пред него като настъпен червей, днес има наглостта да му противоречи и да не иска за министър в своя кабинет (какъв твой кабинет бе, блюдолизецо?) царския адютант и личен приятел на царя?!

Борис изкрещял:

- Вие забравяте с кого говорите! Вън!

Но цар Борис нямаше да бъде цар Борис, ако след тази сцена просто ей така отрежеше квитанцията на Кьосеиванов - не, царят изиграл поредната си пилатовска сцена с измиване на ръцете: заради неправомерните скандални изборни машинации, чрез които било скалъпено XXV Народно събрание, той освободил от длъжност министър-председателя Кьосеиванов!

Само да не помислиш, читателю, че цар Борис е разтурил избраното чрез „неправомерни машинации" Народно събрание - напротив, точно такова послушно, безгласно и безвластно Народно събрание му трябвало и той запазил този парламентарен призрак² до края на царуването си.

Грижата му сега била да си намери нов министър-председател, който да бъде в унисон с това Народно събрание, но да не е прост като Кьосето, а да е мъж учен, колкото се може по-авторитетен, по-известен, по-възвишен и по-далеч от делничните проблеми, да е политически чист, сиреч никога да не се е занимавал с политика, който нищо не разбира от управляване на държавата и който поради всичко това ще бъде съвсем, ама съвсем послушен...

Посъветвал се царят с тайния си съветник Лулчев и ясновидецът му рекъл:

И тъй, на 15 февруари 1940 година цар Борис назначил за министър-председател на България завършилия класическа филология във Вюрцбург и Лайпциг, археология и римска история във Фрайбург, специализирал древни науки и нумизматика в Бон, Париж и Рим, световноизвестния археолог, бившия ректор на Университета, председателя на ПЕН-клуба, председателя на Българската академия на науките, сегашния министър на просвещението - професор д-р Богдан Филов.

Какво да каже горката жена, когато ни на нея, ни на мъжа й и насън не му бе минавало през ума, че съдбата е отредила да играе голяма политическа роля, и то в такова съдбоносно време.³

Тази безцеремонност на царя да произвежда министри, както му хрумне, била толкова прекалена, че възмутила дори безпардонния проф. Александър Цанков:

От 1934 до 1944 година управлението на държавата беше станало нещо като фабрика за произвеждане на министри и новоизфабрикувани държавници-чиновници - пише той.⁴

- С политика, било вътрешна или външна, те не се занимаваха. В тая област боравеше единствено цар Борис. Той командваше.

Наистина, за 9 години (от 1935 до 1943) цар Борис произвел 57 нови министри, правейки 19 промени в 8-те правителствени кабинета (сиреч: за 9 години сменил 27 правителства - точно по3 правителства на година!).

Мусолини превзема Етиопия;

етиопският император Хайле Селасие I заявява в Обществото на народите: „Днес сме ние, утре ще бъдете вие!";

започва Гражданската война в Испания, взела за 3 години над половин милион жертви.

близо до Ваймар е открит концлагерът Бухенвалд, скоро в неговите газови камери ще бъдат задушени над 56 500 души.

„Европа от 1919 г. е вече мъртва!" - пише в. „Слово",

„Ревизията, която се считаше за невъзможна, е прокарана" - тържествува в. „Утро",

„След Германия трябва да дойде ред на другите обезправени народи - Унгария и България" - подсказва в. „Дневник";

Ал. Цанков, лелеещ мечтата за общобългарски фюрер, призовал към създаване на „Велика България - господарката на Балканския полуостров между трите морета".²
През 1939 година, на 15 март, Хитлер завзема цяла Чехословакия при гробното позорно страхливо предателско мълчание на демократична Европа;

на 21 март цар Борис III казва на Лулчев: Аз досега не съм се вързал никъде, винаги се изплъзвах. Ето при Гьоринг - поисках му аероплани, дадох му брилянтен орден, но му казах: „Не съм нито с вас, нито против, ще бъда неутрален";

на 28 март Франко превзема Мадрид, с което слага край на Гражданската война и начало на своята диктатура;

на 23 август, след провалилите се англо-френско-съветски преговори за обща позиция срещу Германия, Молотов³ и Рибентроп⁴ подписват в Москва Пакт за ненападение между СССР и Германия, придружен от секретен протокол за подялба на Европа...
Тук да поспрем за малко, читателю, следва опасен завой.

Съобщението за подписването на съветско-германския пакт избухна като бомба в целия свят - пише Стойчо Мошанов⁵, тогава председател на Народното събрание. - В голяма част от българското обществено мнение пактът се посрещна даже с ентусиазъм. В шовинистическите среди се събудиха надежди за реванш с подкрепата на Хитлер. Участието на Съветския съюз в пакта за народните маси представляваше гаранция, че България няма да бъде тикната към авантюри и че при беда „дядо Иван" няма да ни изостави...

Как посреща „бомбата" Комунистическата партия в България, чиято позиция до навечерието на войната е антифашистка и антихитлеристка?

Да видим какво казва нашият стар познат комунистът Върбан Ангелов⁶:

В партията се внесе голям смут. След и по повод сключването на договора за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония.

От името на партията Централният Комитет издаваше позиви, хвърчащи листове, а и писания по стените на зданията, в които се подканяше правителството да вмъкне страната в Тристранния пакт.

През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните - Павлов или Гешев - ни упрекна, че агитираме да влезем във войната:

- Ние знаем много добре, че вашата партия агитира за влизането ни във война на страната на пакта, правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна, противонародна агитация, предупреждаваме ви, че ще вземем строги мерки срещу вас...

След около една седмица бяхме арестувани и отправени по различни села много наши другари. На гарата видях Трайчо Костов, когото тоже откарваха някъде. Аз бях изпратен в с. Сини вир (турското му име Синебир), Новопазарско. В съседно село бе интерниран Никола Петков, а в друго - Антон Югов.

Чак да не ти се вярва! Но да видим за сверка какво казва срещуположната страна - какво пише в своите „Спомени" царица Йоанна¹:

Цар Борис III изпаднал в паника:

Ясновидецът Лулчев го утешил за брат му, дето щял да го замести, като му рекъл:

Както е известно на моя читател, Добруджа е люлката на българската държава и че принадлежи на България - не е оспорвано от никого, ни от византийци, ни от турци - до Освободителната война през 1878 година, когато Северна Добруджа, по силата на Санстефанския мирен договор, беше дадена от Русия на Румъния като компенсация за отнетата й от нашата освободителка Южна Бесарабия; още през 1937 година Съветският съюз, може би за да поправи грешката на царска Русия, а може би поради други някакви съображения, предложил цяла Добруджа, до делтата на Дунава, да бъде върната на България; две години след това, през май 1939 г., нашият посланик в Москва Антонов донася, че това предложение на Съветския съюз е официално засвидетелствано от комисаря на външните работи Литвинов¹; в началото на юли 1940 г. българският военен аташе запитва официално началника на външните отношения при Комисариата на отбраната: какво би било отношението на СССР, ако при новата обстановка България пожелае да си възвърне Южна Добруджа? - българският дипломат получава най-благоприятен отговор, дори му бива внушено, че трябва да се помисли и за Северна Добруджа - България да излезе до делтата на Дунава и да установи съседство със СССР...²

Вместо да се зарадва - цар Борис се подплашил:

- С големия брат да имаме обща граница - в никакъв случай! - извикал той и заявил скромно, че на България й стига Южна Добруджа...

Стреснал се и Хитлер: руснаците ще го изпреварят и „ще купят" с Добруджа българите, затова се разпоредил веднага: на 27 юли Богдан Филов и Иван Попов³ били повикани при фюрера във вилата му в Obersalzberg край Залцбург. На срещата присъствали нашият посланик в Берлин Първан Драганов и външният министър на Райха Рибентроп.

Според Богдан Филов⁴: „Разговорът се поде най-напред от мене, после се поде от Попов; дадохме подробни обяснения по Добруджанския въпрос, обяснихме, защо не можем да преговаряме с румънците, че ние пазарлъци не можем да правим и че искаме само това, което ни е отнето чрез изнудване, без бой. Нашите аргументи и начинът на слагането на въпросите му [на фюрера] направиха силно впечатление".

Според Стефан Попов⁵, тогава аташе по печата в Берлин, Драганов бе възмутен: и двамата [Филов и Попов министърът] си били глътнали тъй езиците пред фюрера, че Филов смотолевил само поздравите на царя до Хитлер и след това започнал да заеква. След минути на мъчително мълчание Хитлер поискал картата на Добруджа и казал:

- Вие сте дошли да уреждате въпроса за Добруджа? Доколкото знам, цар Борис иска само възстановяване на границата отпреди 1913 година.

И посочвайки „старата" граница с Румъния, Хитлер добавил:

- Това ще бъде и новата ви граница с Румъния! А сега можем да поговорим и за нещо друго...

Какво е било това „нещо друго" - скоро ще стане безпощадно ясно:

Всеки подарък се плаща, читателю, и то прескъпо...

според този договор Япония признавала правото на Германия и Италия да създадат „новия ред" на европейския континент, а Германия и Италия гарантирали японските права във „великоазиатското пространство";

„На първо място смея да подчертая, че старото братство между Германия и България не е празна дума и че както днес, така и в бъдеще интересите на България съвпадат и ще съвпадат с тези на великия германски Райх.

(Преводачът на Хитлер Паул Шмид предава разговора между Молотов и Хитлер по следния начин:

За да не би наистина Русия да се разбере с България, Хитлер тутакси привикал нашия цар в Берлин. Богдан Филов съобщава в дневника си:

Лулчев, който се видял с царя след няколко дни, пише всвоя дневник⁴, че разговорът траял близо четири часа... Хитлер бил мек, сърдечен, внимателен... индиректно го запитал защо не влезем в пакта и царят развил отлично тезата си, че България като неутрална по-добре задържа 24 турски и 7 гръцки дивизии, отколкото ако почне война невъоръжена, па даже и въоръжена, след толкова нещастни войни, когато народът ни не ще война.

Руснаците също бързали и натискали от своя страна:

И няма седмица, на 24 ноември в София пристигнал главният секретар на Комисариата по външните работи Аркадий Соболев и предложил направо за подпис два екземпляра от Договора за взаимопомощ между СССР и България.

Точка 12 от предложението на Соболев гласи:

„При условие че се сключи пакт за взаимопомощ със СССР, падат възраженията против присъединяването на България към известния пакт на трите държави".

И тук в края на точка 12 следва нещо, което надхвърля съдбата на България:

„Напълно вероятно е, че и СССР ще се присъедини към Тристранния пакт".
През същото това време, докато приспиваният от немски ласки Съветски съюз се канел напълно вероятно и при известни условия да се присъедини към Тройния съюз (Италия, Германия, Япония), в Германия усилено се разработвал таен план за внезапно нападение срещу СССР и на 18 декември 1940 година Хитлер утвърдил този план, кръщавайки го план „Барбароса".

(Интересно, че склонният към суеверия и фатализъм Хитлер не е предвидил фаталното влияние на името върху съдбата на плана „Барбароса":

Фридрих I Барбароса (1122-1190), крал на Германия и император на Свещената Римска империя, оглавил преди 8 века ІІІ Кръстоносен поход срещу „неверниците", но се удавил безславно в анадолската река Салет преди да стигнедо Светите земи...)
Молотов потвърдил намерението на СССР, като заявил на нашия посланик в Москва Стаменов, че при известни условия и СССР би могъл да се присъедини към Тройния съюз.¹

Към това „и СССР би могъл" ще се върнем след малко, читателю, а сега да видим как България ще отговори на предложението за пакт със СССР.

Знаейки, че подобни „договори за взаимопомощ" със СССР били сключени през юни същата година от Литва, Латвия и Естония, след което, „притичвайки им се на помощ", СССР ги окупирал и ги обявил за съветски републики, и страхувайки се, че същата съдба може да сполети и България, „Българското правителство, като изказва признателност на СССР за неговата готовност да услужи на нашата независимост, намира, че засега опасността не е така голяма..." и прочие, и прочие, затова: „ако стане нужда, ние ще потърсим гаранциите на СССР".

Работническата партия със същия ентусиазъм, с който агитираше за присъединяването ни към Тристранния пакт, сега организирала мощна кампания (известна като Соболева акция) за присъединяването ни към Съветския съюз (били събрани 340 000 подписа), резултатът обаче бил обратен: акцията подгонила правителството да побърза с присъединяването на България към Германия.

И започнали престараванията и подмазванията: само след месец, без никой да ги бие по главата (в Тристранния пакт ще влезем след 3 месеца!), народните представители направили в последните дни на 1940 година два изненадващи новогодишни подаръка на българския народ: с ура и акламации приели Закона за организиране на българската младеж в казионната профашистка организация „Бранник" (пълно подражание на нацистката „Хитлерюгенд") и Закона за защита на нацията, дословно преписан от съответния немски расистки антиеврейски закон.
Въпреки тези подмазвания, Хитлер сън не го хващало от копнеж по България и в новогодишната нощ на 31 декември срещу 1 януари 1941 година, вместо да си пие шампанското, написал писмо до Мусолини:

„България показва обаче отвращение към присъединяването си към Тристранния пакт и с това да възприеме една ясна позиция в международните отношения. Огромният натиск, упражнен от Съветска Русия, е причината за това. Ако царят се беше присъединил незабавно към нашия пакт, никой не щеше да се осмели да го подлага на подобен натиск. Най-лошото е, че този натиск трови общественото мнение, което не е нечувствително към комунистическата зараза. Необходима е подготовка за всяка евентуалност от страна на Русия, макар че сега отношенията със СССР са твърде добри. В действителност единствените точки, които ни разделят, са Финландия и Константинопол. Не е в наш интерес да изоставим Константинопол на Русия и България на болшевизма".²

Рибентроп казал на Филов, че имали сведения, че ние не вярваме в тяхната победа и затова не влизаме в пакта,

а Хитлер настоял, че трябва да влезнем в пакта колкото е възможно по-скоро и че опасност за нас не съществува, Сталин правел една много реална политика и в никакъв случай нямало да се скара с германците, ако ли обаче стане това, той със своите дивизии ще ги смаже...
На 7 януари Филов се връща от Берлин и от летището тича право при царя:

- Ваше Величество - казал запъхтяно той, - според мен, за нас няма никакъв друг изход, освен да се съобразим със съветите на немците и да подпишем Тристранния пакт.

Царят бе видимо засегнат твърде болезнено (отбелязва Филов) и реагира необикновено силно:

- Не! Предпочитам да абдикирам и да се хвърля в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме!

- За нас няма друг изход, Ваше Величество, защото войната е неизбежна. Ние не можем да спрем германците, ако ги оставим просто да минат през нас, те ще ни третират като окупирана страна, а това ще е много по-лошо, отколкото ако сме в съюз с тях.

- Аз съм републикански цар и гледам какво ще стане с народа, народът няма никакво желание да се бие, ще избухнат бунтове, не вярвам и във войската.

- Ако един народ е станал вече тъй инертен, не е в състояние да се бори за никакви идеали, не е готов да прави никакви жертви - такъв народ е вече узрял за робство и тогава е безразлично дали той ще бъде тъпкан от германски или от руски ботуш.

- Щом сключим пакта, англичаните ще почнат да хвърлят бомби с аероплани...

- Бъдете войник, Ваше Величество, какъвто бяхте в миналото. Ако трябва да паднем, нека паднем поне с чест! Ако народът сега е така инертен и без дух, вината е и на правителството, защото и нашето поведение е колебливо. Ако обаче ние решим да действаме, и народът ще се окуражи, защото между правителство и народ има същия контакт, както между артиста и публиката.¹

Артист ли е бил Борис III, по-фин от баща си Фердинанд, комедия ли е разигравал - или е бил искрен, сиреч малодушен? Не знам. Но въпреки неговите демонстративни - истински или театрални - преживявания и колебания, събитията следвали своя предначертан ход.

Читателят ми, ако не е министър, депутат или някакъв друг държавник, запознат с мистериите на държавните дела, сигурно ще е любопитен да научи как се решават съдбините на народа и държавата.

Предоставям ти, читателю, две съвсем документални сцени, описани не от мен, а от главното действащо лице. Преди да започнеш да ги четеш, вземи си нещо успокоително, защото ще бъдеш твърде шокиран.