Стоян георгиев дух мой на госпожа Радка Маслева с любов и признателност

Монолог за двама

Днес замислен си, поете:

нижеш гъвкави сонети.
П о е т

Вярвай ми, че аз не мога

повече. Във изнемога

моят дух е, мойто тяло

изтощено е изцяло.
Т ъ р г о в е ц

А онази сладурана

пак е весела, засмяна:

щом и тебе изостави,

млада мутра я оправи.

П о е т

все след паралии тичка.

Ти, поете, всичко знаеш

и не бива да се каеш.

Като таралеж във гащи

вечно ровиш и си дращиш.
П о е т

А животът е стихия.

А животът е помия.

Дивна красота е всичко.

Стискай своите парички.

Щастие жените носят.

С хиляди беди, въпроси.

Блян жадуван любовта е.

Все глупака ще омае.

Сигурен съм, че я няма.
П о е т

Тя е мойта вечна драма.

Ето ти шише уиски.

Даваш ми го с поглед змийски.

Гониш вятъра тъдява.

Боря се за чест и слава.

Звук безсмислен и суетен,

вял като дъждеца летен.

Днес ти осъзнай живота.

Но сърдечния ми ропот…

Дръж парата – дар неземен…

Той за мен е непотребен

и душата ми не топли.

Чуваш ли ти мойте вопли?

Глад и бедност те притискат.

Туй е твоя земен изпит.

Дъжд при мен вали, не спира,

сякаш от трезор извират,

все банкноти нови, чисти…

А очите й лъчисти…

Трезво гледай, господине!

А сърцето ще изстине

в самота и неприветност…
Т ъ р г о в е ц

Ето твоята известност:

в сделки, злоба, наглост дива.
П о е т

От света не си отиват

тези бурени отровни,

и горчиви, и злокобни,

ала аз не ги приемам.
Т ъ р г о в е ц

Щом веднъж си във ярема

на земята, на парата,

щом веднъж си във играта,

няма накъде да бягаш,

нито нещо да отлагаш.

Но животът е дилема,

страшната митологема,

код незнаен на земята,

дето царства красотата.
Т ъ р г о в е ц

Има красота в парите,

има красота в игрите,

носещи за миг печалба.

Ти не чуваш мойта жалба.

Хубаво е да си пийнеш,

после пък да се оригнеш,

млада дама да подхванеш

и от нея да не станеш.

Сделка ли направиш тлъста,

бос ще бъдеш пръв във тръста.

Куп парички бързо врътни –

за бедняци недостъпни.

Шум край теб до бога вдигай,

че си чист, некорумпиран.

Чудо след това ще бъдеш,

за морала нов ще съдиш.

Пресата, щом я превземеш,

и държавните дилеми

компетентно ще решаваш.

Винаги ще оправдаваш

все мошеници безсрамни

и порядки ретроградни.

Хор глупаци - зли, невежи,

с благослов ще те разнежват.

Лидер ще си в обществото.

Глух си ти за скръбен вопъл

на душите оковани

и сърдечните им рани.

Знаеш ли човек как страда?!
Т ъ р г о в е ц

Вече взе да ми дотягаш,

че ме съдиш много строго.
П о е т

Не забравяй: “Бог е Слово!”

Ти поет добър си, чуден,

но за другите си труден:

трябва като тях да станеш,

етикета нов да схванеш

като хората морални,

като хората нормални.

П о е т

Не, това не е за мене.

Т ъ р г о в е ц

Мълниите във душата…

Т ъ р г о в е ц

П о е т

Знам съдбата си нелека.

Чуй: обичам аз човека

и на любовта ще служа.

Винаги ще бъда нужен.

А смъртта не ме смущава:

моята душа корава

ще надмогне злите сили.

Пак за хората унили

песни ще създам свободни,

и сърцата им ще трогна,

а пък ти си червей жалък,

уж голям си, пък си малък.

Идола ти не почитам,

а защо не ме и питай.

Моят път, трънлив и тежък,

ще е увенчан с победа.

Радостен ще го премина,

само с истината дивна

аз дано света нахраня

и спася от гнила рана.
МЕДИТАЦИЯ

Нацията наша цяла

медитира на провала:

екзалтирана, но вяла,

пак участва в карнавала.

Журналисти алармират,

че рушвети се прибират,

но народът медитира.

Канят го на панаира

все копои доморасли:

водят го на празни ясли,

хранят го със водорасли,

с обещания неясни.

Но народът пак сияе,

радва се, дори нехае –

той умее да си трае.

Медитация – това е.

ИЗКУСТВО

Но щом умът е в плен на страст самолюбива,

не вижда своя дар, от липсващ се опива.

Никола Боало

“Изкуството ти май не е изкусно!” –

отвсякъде проклинат ме със гняв.

“Съгласен съм, но в него има чувство,

инфарктно е за сноб със хладен нрав.
То призив е към свобода предвечна,

в душите вижда звездна красота;

любов да търси – Бог го тъй обрече! –

в ръждясалата клетка на света.”

мечтаем за модерен, нов похват!”

“Разбирам ви, но толкова аз мога –

посредствения шут за вас е бард!”

АЗ И “МОДЕРНИТЕ” ПОЕТИ

Кухи стихове и фрази

всеки може да реди:

съчинения фантазни,

отразили скучни дни.
А изкуство днес наричат

моден, странен словоред

и “поетите” обичат,

венцехвалят ги навред.

няма място, знам, за мен.

Аз Пегаса пък ще яхна

и от Муза вдъхновен

сред космически ефир

и след тягостната битка

ще намеря своя мир.

…миг негде ако спра, пред мене зине гроба

П.К.Яворов

Кой дух злокобен беше те орисал,

любов и правда винаги да дириш:

в небесния простор и в мисъл висша,

на първа обич във очите мили?

Ти пътник бе – не знаеше умора,

от райски химни ли бе тъй унесен,

от чара демоничен ли на Лора

или от тъжна на изгнаник песен?

Любимата ти бе с орел орлица,

в селения беззвездни полетяла;

а скъп делия среща Павлетица,

припаднала на мъжка гръд в отмала.

Царици на нощта в душата твоя,

любов жадуваха неутолими;

презрели и морала, и покоя,

пак хищните Сафо и Месалина.

Страдална Македония възкръсна,

окъпана във кървави потоци,

неспирно все победата си търсил

по огнените пътища на Гоце.

И две души във двоен пламък слети,

раздираха ти тягостно гърдите,

жестока участ твойта бе, поете,

понесъл кръст – позора на дедите!

И аз се вслушвам в думите ти тежки

как трепетно в съдбата ми откликват,

в борбата вечна с идеал човешки,

те яростно в живота ми проникват.

И твойто дело в мене ще изригне:

във песен скръбна, волна, безконечна

и хората тя духом ще повдигне,

откривайки им път с любов към вечност,

укрита тайно във сърца самотни,

укрита във душите наранени,

сред мигове кошмарни и сиротни,

но винаги живееща във мене.

НА ВЕЛИКИЯ ПИЛИГРИМ

…въртеше страстите ми Любовта,

В изгнание година след година

ти скиташе, прокуден от глупците,

далече все от мащеха-родина

с надежди и желания разбити.

Маяк по пътя беше лик обичан,

мечтите ти за нежност въплътил и

с божествен ореол пак Беатриче

те водеше след мъдрия Вергилий

към райските селения предвечни.

В блаженство там душите пребивават,

наситили страдания сърдечни.

На Бога само те се уповават.

А гмеж коварна от душици мъртви,

кумир, жадуван винаги от роба,

със гняв свещен ти в ада я захвърли

на злото във кошмарната утроба.

И храм издигна на неземна обич

духът ти, покоряващ висините;

завидна беше тежката ти орис,

защото те изведе до звездите.
НА РЕВИЗОРА НА МЪРТВИ ДУШИ

Свиках ви, господа, за да ви съобщя една много неприятна новина: при нас пристига ревизор.

Н.В.Гогол

Русия в прегръдка на мрак и терор,

мужици безкнижни, в двореца - позор,

но ето че идва велик ревизор,

пречиства той този авгиев обор.
Треперят душиците мъртви от страх,

във леност цъфтящи – безпаметен грях,

а той е със дух на аскет и монах,

могъщ богатир със небивал размах.

отчаян, съзира зловеща борба

на Бога всевечен със зъл сатана.

Изгаря той в нея – както Булба.

усърден служител на Господа-Бог;

със дявола беше той сторил облог

и жертва му стана в двубоя жесток.

таланта му тайнствен възкръсва у мен,

а аз съм учуден и странно смутен –

усещам духа му във мен прероден.

Седи под смокинята той, вдъхновен:

миг още – ще бъде от Бог просветлен,

а злият Мара¹, онемял и смутен,

от него ще бяга – навеки сразен.

Години във подвиг аскетски прекара,

крепеше го вечната, истинска вяра;

в душата си силна погуби той звяра,

духът му, все търсещ, дотук го докара.

И ето, разпръсква се зла пелена:

във святата, чиста, безсмъртна душа,

мъдрецът съзира човешка вина –

в живот тя я тласка на тази земя.

Достигнал божествена, дивна Нирвана,

съдбата надмогна той – дълг не остана,

на кармата вечна и страшна закана.

Душата му беше от радост пияна.

“Възпитай у себе си смелост ти, брат,

със нея наистина ще си богат.

В сърцето си вярвай – ще станеш архат².

Кумирите срутвай в печалния свят!”

Така си мълвеше борецът Сидхарта³.

Той цар щял да бъде; заложил на карта

дворци и палати, и страсти без мярка.

Открил Светлината от слънце по-ярка.

ЩЕ СПРЕШ ЛИ?

Надсмива се с тъга луна

над жалките ни суети

и сред космична тишина

за миг поспри! Ще спреш ли ти?
Ще спреш ли в лудия стремеж

да стигнеш вечните звезди;

ще спреш ли в смешния ламтеж

да победиш? Ще спреш ли ти?

в надбягването със смъртта,

неистовия си копнеж

сразявайки чрез любовта?

Димчо Дебелянов

от ласките й във нощта,

от набези на суетата

и страха от самота.

Ти във себе си влюби се,

откривайки божествен ред:

Всевишният е тъй орисал

участта ти на поет.

РАВНОСМЕТКА

Опираха се все на мене,

когато мъка ги разяжда,

отпадналите и сломени.

Лекувал съм болнава жажда.

И тъй се раждаше надежда,

и път към бъдеще прокарвах,

и никога не се навеждах,

защото силно вярвах, вярвах.

Но винаги съм бил самотен,

на никого аз роб не станах,

и днес съм колос доживотен,

разяден от безбройни рани.
ТОЗИ СВЯТ

Живот, живот! – на младото ми рамо

ти сложи тежка, лицемерна длан.

Пеньо Пенев

На никого ненужен в този свят,

какво видях в живота си зъбат:

коварни хора – яростни оси.

Смъртта душите им със гняв коси.

На този свят горчилката изпих,

но вечната любов във моя стих,

превъплътена в моето сърце,

възпявал съм със сълзи на лице.