Стоян георгиев дух мой на госпожа Радка Маслева с любов и признателност

П. К. Яворов

Душата ми разцъфва, озарена

от твоите очи зашеметена,

където нежност искрена трепти.

Аз знам, че се страхуваш от Съдбата,

от щастието се страхуваш ти:

от полета божествен на сърцата

ням ужас във гърдите ти тупти.

Но нашата любов е безконечна,

защото вярвам – истинска е Тя:

в прегръдката й Хаосът оттече

химн вечен на неземна красота!

ЗАВЕТ С ВЕЧНОСТТА

Като ангелска песен

във живота нелесен

е за нас любовта.

Във душите тя дреме,

във душите мълчи:

аз открих я за мене

само в твойте очи!

Аз открих я в ръцете,

твойте нежни ръце:

идеал за поета

днес е твойто лице.

Днес за мен си живота,

днес за мен си съдба:

ти за мен си кивота,

мой завет с вечността!
ИДИЛИЯ


Млади, млади, ум не може

вам сърцата да смири!

А защо с крила ти, боже,

пеперудите дари?

П. К. Яворов

Романтичен и мъдър,

вече доста узрял,

вечно с тебе ще бъда

във съдбовния дял!

Ти ме гледаш в почуда,

аз целувам те с жар!

Ти в омая бленуваш,

че за тебе съм цар!

Ние с теб сме пленени

от космичен екстаз,

щом откриваш се в мене,

а във тебе пък аз!

Вероятно докрая

ще останем така:

аз – във твойта омая,

ти – във мойта мечта!

МОЯ ЖЕНА

Искам нежен да бъда

ти си моя присъда,

ти си моя съдба!

И в небето изгряват

две вълшебни звезди:

те надежда даряват –

те са твойте сълзи.

Твойто тяло земя е:

топла, жадна за дъжд.

В нея аз ще извая

любовта си на мъж!

НАШИЯТ ПЪТ

И през мъртви пустини,

и през тъмни блата,

щом със тебе преминем,

ще съзрем вечността.

Тя у нас ще остане,

тя у нас ще пламти:

тя душевните рани

от света ще прикрий.

Ние с тебе сме слети

във съдбовен дует:

ти – мечта за поета,

аз – надежда за теб.

ВЪЛНАТА НА ЛЮБОВТА

На прилив и на отлив любовта е

и само времето във нас ридае,

че жадни сме за нежна светлина.
Вълна брега целува и притихва,

мечтаеш във прегръдките ми ти;

душите ни освободени литват,

изгубват се в небесни висоти.

в сърцата ни желания трептят,

и щом назад отдръпне се вълната,

очите щастието ще съзрат.

Отново може би ще си отида

далече от човешката тълпа:

без ревност, без омраза и обида

в прегръдка на неведома съдба.

И само във съня ти ще се връщам,

ще бъда твоя тайнствена мечта,

надежда и копнеж във пуста къща,

копнеж неугасим по любовта.

А образът ти свят аз ще извая

в сърцето си със много топлота,

в душата ми ще бъде той докрая,

докато със живота се простя!


ЗАВРЪЩАНЕ

Отново може би ще се завърна

с любов душата твоя да прегърна

и с нея да избягам от света!

Ний двама ще пребродиме всемира

в отвъдни романтични светове:

свободно полетели сред ефира,

където нежността ще ни зове!
СРЕД ОКЕАНА

Не се измъчвай повече – обичай ме!

Не се щади – обичай ме!

Христо Фотев

І

и все по-малко те щадя:

нима е нужно да се вричам,

че си ангелска жена?

(прекрасно знаеш го сама!)

но тъй самотен съм без тебе,

по-самотен от луна.

ІІ

души ме всеки миг безспир:

душите мъртви пак ме дебнат,

отнемат бясно моя мир.

честта – химера, празен звук:

на тъмни сили зло отроче,

лъжата властва вечно тук.

ІІІ

с мойта тягостна съдба,

мразя този пошъл грим

от човешка суета.

като в бряг след дълъг път:

сред безбрежен океан

тих, уютен, топъл кът.

СЪДБА

над бездни и гробовен мрак;

в сърцето ми си само ти,

на щастието верен знак.

Издигам се и падам пак,

възкръсвам и умирам аз:

подхвърлян все от бряг на бряг,

пронизан от любов и страст.

Съдбата предявява иск:

навсякъде да бъда пръв

и вечно да поемам риск

по пътя си към своя връх.

И там ще бъдем двама с теб!

Аз вярвам в тоя звезден миг,

откраднат от живот нелеп,

мечтан, жадуван и …велик!

Очите ти – две бездни във нощта,

две бездни зеят в моето сърце;

очите ти – разцъфнали цветя –

надеждата в живота ми са те!

Ръцете ти – две ангелски крила,

крила, с които пак ще полетя;

ръцете ти – две сплетени тела,

познали красотата на света!

ПРОРОЧЕСТВО

Полунощна тегоба,

полунощна тъга:

вече слязъл съм в гроба,

вече нямам душа.

Ти – последна утеха,

ти – последна мечта:

щом и теб ми отнеха,

чужд за мен е света.

Но в душата ми още

твоят образ е жив,

но душата ми нощем

пак безумно крещи:

“Любовта ни убиха

- любовта между нас –

и е толкова тихо

без живот и без страст!”

Ала тя е безсмъртна

(те не знаят това):

аз при теб ще се върна

и при теб ще умра.
МЕЧТА

Тази горестна умора

и леплива пустота

пак далеч от всички хора

ме сродяват с вечността.

И духът ми пак бленува

невъзможни красоти,

и духът ми пак сънува,

че ще дойдеш ТИ.

III

СТРАНЕН ПАНТЕОН

…понякога взорът срещаше титани

Аз бродя сам във странен пантеон

и духове край мене се тълпят,

ръце простират със отчаян стон,

отпаднали и тъжни. Дълъг път
в мъглата са вървели и през мрак

те мъката си да ми предадат.

“Години все във тоя пущинак

народа ни блуждай!” – със гняв мълвят.

и свеждам аз глава пред всички тях.

“На злоба братска вие пак сте в плен –

това е нашият предвечен грях!

ний молим те, духа освободи

на зъл народ, изпаднал вече в бяс

от глупави раздори и вражди.

ти дай му вяра, гордост, светлина,

сърцето си му дай с една любов

и път му дай към истина една.

но иде на страданието край

и ето днес със болка те зовем:

о, сине наш, надежда ти му дай!”

обкичиха те моята глава,

при мен дойде благ рилският светец

и с кръстен знак докосна ме едва.

във расо на монах, но с поглед горд:

млад княз е бил, ала с неземен плам

той вяра ни е дал във Слово-Бог.

държеше скиптър, книга и перо –

прославеният, дивен Симеон,

Преслав издигнал с меч и със длето.

ме гледаше опърпан и унил –

надежда търсил в идеал разбит,

прогонен и оплют бил Богомил.

подаваше ми книга вдъхновен:

“Историята наша аз събрах -

народът ни ще бъде възкресен!”

от тези сенки на отминал свят;

изстъпи се един тъй разярен,

но силно ме прегърна като брат.

висок и снажен, дяволски красив.

“Раковски пак е пръв!” – тих глас дочух

зад себе си от момък млад, свенлив.

Апостол се възправи в чуден ръст,

сияйно чист във подвига велик,

понесъл на плещите тежък кръст.

го гледаше в почуда възхитен:

по-млад бе той, но много горделив,

от дара си небесен вдъхновен.

с войводи двама, славени навред;

Бенковски, до княгинята с байрак,

пред четата препускаше напет.

изгубих своя странен пантеон,

а духовете, чули висша власт,

отлитнаха към вечния си дом.

озъртах се с печален, страшен взор

и сигурно изглеждах като луд,

впил поглед във небесния простор.

но никъде не виждах и следа.

“Сърцето твое – то е наш палат,

към нашето безсмъртие врата!” –

и аз сбогувах се с дълбока скръб –

те губеха се в пролетна дъга,

потъваха в небесна, тиха глъб.