Стоян георгиев дух мой на госпожа Радка Маслева с любов и признателност

Две сърца се знойно любят,

Пейо К. Яворов

дали Бог ще се смили над любовта:

душите ни са днес кървящи рани

пред жертвеник на глупостта.

а слети са завинаги сърцата,

за другите сме безнадеждно луди,

презрени от закона на лъжата.

за полета безкраен на душите

(съдба такава била отредена

отдавна от Бащата на бащите!)

разтварям се в очите ти небесни:

с надежди и мечти сега живея

и спомени за мигове чудесни.

Дали Бог ще се смили над участта ни,

дали Бог ще се смили над нежността:

от Него заедно сме с теб избрани

по пътя ни към вечността.

Ниджо

ще срещна твоята душа,

поела вечния си път,

наситена от красота?

Дали при мене ти ще спреш,

ще ме погалиш ли едва

в жестокия по теб копнеж,

неописуем със слова?

Дали ще носиш пак за мен

вълшебната си топлота?

Във тебе ще съм прероден

далеч от земна суета.

Завинаги потънал в теб,

във твойте хубави очи:

духът, изминал път нелек,

веднага ще ги различи.

Във тях ще се разтворя аз,

открил покой и тишина,

наситил мъжката си страст

в прегръдките ти на жена!

(не вярвах в неговата сила!)

в снагата зъби алчно впи

и волята ми е унила.

Лица, прегръдки и тела

желанията ми обзеха:

препусках в ледени легла,

съблякъл жадно женска дреха.

Развратът, райският кошмар,

лукав по нрав - осакати ме,

но пред вселенския олтар

с любов мълвя аз твойто име.

Като крило на херувим,

божествен полъх от небето,

пак образа ти несравним

докосва с топлота сърцето!

и света аз бих погубил:

в твоята душа-загадка

май безумно съм се влюбил.

Милвам те и пак в очите,

във очите ти се вглеждам:

шепна пламенна молитва

и съзирам в тях надежда.

Във неземната омая

на телата нажежени

с теб потъваме в безкрая,

чувствайки се преродени.

МАГИЯТА НА ЗЕМНОТО ПРИВЛИЧАНЕ

Ти: Но истината е, че винаги остава

(Бушува вятърът навън.)

Кръвта ми бавно леденее,

че ти си сън, ти пак си сън.

аз чувствам те дълбоко в мен;

живея с участ на обречен,

ала от тебе – възкресен.

а ти по-жива си от Бог

в душата ми, но тъй далече.

Такъв е жребият ни строг.

ще споделим една съдба

и после, в пътя ни отвъден,

ще срещнем своята мечта!

І

Вече съм във тъмен ров

и не виждам светлина.

Само твоята любов

ще ме върне към света.
Бе забравен той от мен,

а от него аз - презрян,

и лика му възмутен

отминавах ням и сам.

ІІ

А за райската градина

бях забравил аз съвсем,

докато пред теб, любима,

в миг не спрях обнадежден!
И възкръсна пак душата!

(Може би за сетен път!)

Ти откри ми чудесата

и загадките отвъд!

ІІІ

Вярвам, че съдбата тука

се намесва в час фатален

и намига за сполука

в този хаос карнавален.
Звънва във душите песен

и сърцата ни запяват!

Ангелите – хор небесен –

със любов ни приласкават!

ВДЪХНОВЕНИЕ

Както лилия бяла

в пълноводна река

е росата събрала,

тъй е твойта ръка.
И в очите ти виждам

неотменна съдба –

тя живота съзижда

и твори пак света.

и от теб възхитен:

ти си вечната младост,

аз съм тъй уморен.

ще избяга от мен

и ще светне простора

пак от теб вдъхновен!

ИДЕАЛЪТ