I На всемира същността скрита е във любовта. На Твореца образ свят: всеки с нея е богат. II

Хафез

I

скрита е във любовта.

На Твореца образ свят:

всеки с нея е богат.

II

греховете опрощава.

Тя напред ни води смело

все към благородно дело.

Любовта е мълчалива:

нови светове открива.

Тя богатство е, което

праща ни със жар небето.

Две души тя щом събира

никога те не умират.

Любовта – целувка нежна -

е човешката надежда.

В страх от нея зло трепери:

път не може да намери

към сърцето с обич трайна,

съхранило всяка тайна.

Във прегръдката на Бога

любовта е много строга,

тя е Неговото Слово:

кани ни на път отново

към селенията вечни

и дворците Му далечни,

но престолът е в сърцата,

а короната в душата.

На несгоди си обречен,

но обичай ти, човече!

Омар Хайям

С жажда трескава в сърцето,

търсех истина една,

и кумирите отрекох,

без да зърна вечността.

ме гнетяха с черен яд,

сили пропилях и време.

Бе светът за мене ад.

светла радост ме обзе;

рай очите ми видяха:

зърнах твоето лице.

носиш нежност, топлота,

а под фината ти дреха -

истината за света.

с копнеж най-болезнен - затвор доживотен;

аз следвах безспир съдба многоръка

и любех се само с моята мъка.

Накрая открих, щастлив и красив,

че трябва да бъда все още жив,

защото очи със внезапна безбрежност

духа заплениха с неистова нежност;

защото повярвах, че ти си любима,

че ти си съдба, че ЛЮБОВ още има!

С надежда деня ми ти озари,

със радост небесна ме надари

за мойто страдание в пътя към тебе,

за хиляди рани в живот непотребен.

Към тебе със горест аз вечно вървях,

презирайки подлост, измама и грях!

земята вечно се върти

и във въртопа на всемира

откриваме се аз и ти.

Не е случайна нашта среща,

че тя любовен е копнеж:

в надеждата си, тъй гореща,

при мене точно ти да спреш.

Съдбата двамата ни свърза

и знам не ще ни раздели

в сегашната и бъдна възраст.

Над нас тя пак ще се смили.

начало или край не знае.

КЪДЕ СЕ РАЖДА ЛЮБОВТА?

във алчност дива на плътта

или в екстаза на сърцата?
Въпросът е неумолим,

въпросът вечен е, любима,

но се стопява като дим,

щом нежност във сърцата има.

В ПЛЕН НА НЕЖНОСТТА

…най-после с теб! Тъй нежна е нощта…

Джон Кийтс
Винаги нощта е нежна,

обладана от любов:

безпосочна, безметежна,

в плен на порива си нов.

С мен сърцето ти пулсира

и душата ти зове,

красотата на всемира

във телата ни снове.

Тези мигове неземни

са залог за радостта;

нищо, че зад тях ни дебне

и проклина завистта.

мила, те не са мечти!

МОРЕТО МЪРЗЕЛИВО СЕ ПРОТЯГА

а времето наслада ни предлага

в целувки нежни, жестове изкусни.
Душите ни във унес разговарят,

неутолимо сливат се телата

и пак сърдечни думи се повтарят

с вълшебния език на красотата.

НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ СИ ТИ ДО МЕН

палачът на мечти и сън,

не вярвам и на този звън

на релси от препускащ влак.

Към тебе аз пътувам пак

и чувствам те във всеки миг

чрез говор верен - без език,

а в ежедневна сивота

съзирам трайна красота,

в духа родила устремен,

жадуван, неизбежен плен!
Мигът, когато си до мен,

от вечността е възхитен!

ТРИПТИХ

І

Отново идва пролетта,

гали стройните тополи,

но пак е жива горестта.

Къде си, Толи?
А ти при мен си, и не си…

и духът ми с теб говори.

Мечтите ми ти украси.

Къде си, Толи?

- във духовните подмоли -

и аз потъвам в твоя плен.

Къде си, Толи?

но сърцето ми - защо ли? -

гори в безумен, див екстаз.

Къде си, Толи?

много хора - много роли,

ала без теб е пустота.

Къде си, Толи?

във душата мрак ромоли

и питам се като насън:

къде си, Толи?

и в цветята, и в ефира.

Вярвам, че не ще изстине

в мен сърцето; не умира

във света ни красотата,

(все за нея съм се молил!)

щом душата е богата.

Ти тук си, Толи!

но в житейските несгоди

никога не ще заплача

като някакъв негодник.

Всеки има свойта орис:

радост, полети, раздори

във живота - вечна болест.

Ти тук си, Толи!

ІІІ

Дори в далечен бъдещ ден,

от участта си угнетен

и от моите неволи,

пак ще съм при тебе, Толи!
А щом се слея и с пръстта,

целувайки със страст смъртта,

роб на страшната й воля,

пак ще съм при тебе, Толи!

Потънал си пак свойта самота,

споделяш я с дървета и звезди,

в сърцето тя ревнува радостта,

която вечността за теб роди.
И в твоята космическа тъга

пак Хаосът възражда се могъщ,

във миг умират хула и лъжа,

възвръща споменът любовен дъжд.

на детство слънчево вълшебен цвят,

мечтите сини на един моряк:

възкръсва радостта в самотен свят.

Иван Вазов

вече съм на кръстопът,

ни живота, ни смъртта

могат да ме приютят.

всякога и досега,

(и под пролетна дъга)

ме владеят за беда.

огън, а край него лед,

цар самотен сред вертеп,

търси той божествен ред.

Катул

илюзия в кошмарен час;

по теб наивните тъжат,

очакват щастие и страст.

преследвайки все нов обект,

когото пак да заблудиш,

че е най-свестния човек.

докато радва се плътта,

а после ще се разделим

и ще забравим любовта.

ЖЕНА ПРОДАЖНА

Чудя се защо и днес

вцепенявам се от стрес,

слушайки лъжи в захлас.

“Никога не лъжа аз!” –

казваш ми с усмивка ти.

С блян изпълнен, със мечти,

пак те виждам през воал,

пръстен давам ти с опал.

Гледаш го и мислиш с жар

колко струва този дар.

“Къща той ми подари,

всеки ден и куп пари

ми оставя моя скъп.”

Чувствам как по моя гръб

ме пролазва нервен тик

и едва стаявам вик.

Напаст, напаст си жена,

щом на ласките цена

ти поставяш всеки час.

Обич нежна, луда страст

как от теб да изцедя?

Все пак ще те пощадя,

тъй като, по дух поет,

зъл не съм, не съм проклет

и към теб изпитвам жал.

Гледам пръстена с опал

как на пръста ти блести

и душата ми гнети.

“Сбогом!”- ще ти кажа аз

и далеч от твоя мраз

ще потърся поглед мил,

блян сърдечен въплътил.

***
Развратен дух в пустиня от безсрамие…

Уилям Шекспир

но с тебе скука ще деля,

а също – вулканична страст,

нега, неутолима сласт.

и жиголо ще отвратиш,

но не и мен, роден поет,

надникнал в не един вертеп.

но винаги със теб съм сам.

Не знаеш ти какво е срам,

ти – чуден на порока храм.

но мисля, че е все едно,

щом аз се чувствам като бог,

макар развратен и жесток.

Самодивската ви хубост

със бедрата си налети,

с маниерите превзети,

идеал сте за мъжете,

а походката ви сластна

всеки гледа я захласнат.

Хубостта ви не отричам,

ала Нея аз обичам!

И очите ви шавливи,

живи, палави, игриви,

смут им носят на душите:

те разкъсват им гърдите

със желания честити,

а гласчето ви – поточе -

нежно покрай тях клокочи.

Вий пейзаж сте идиличен,

ала Нея аз обичам!

Със усмивкаме зовете

и заголвате нозете.

Аз дори не ви поглеждам,

свъсил над кафето вежди.

Чезне вашата надежда.

Тягостната ни беседа

интригува май съседа.

Чуйте, гиздаво момиче,

само Нея аз обичам!

Нощ със вас, а после скука:

нека им е за поука

на мъжете празноглави,

жадни само за забави

със кокетки леконрави.

После – свършили парите,

после – гонят ги жените.

Виждам ви, че сте кокиче,

ала Нея я обичам!

“Любовта лъжа е, зная! –

казвате ми вий накрая. –

Тъй мъжете – хитреците –

вдигат ни завчас полите,

а пък ний на тях – рогите

им набиваме с охота.

Туй накратко е живота.”

Аз ценя ума логичен,

ала Нея я обичам!

Любовта, момиче мило,

е като пчеловно жило:

впило се е във сърцата,

инквизира ни душата.

Любовта ни е съдбата!

Тя отвежда ни към рая

сред живота краткотраен.

Може би съм по-лиричен,

ала Нея я обичам!

После малката кокотка

със походката на котка,

ме остави сам; спокоен

гледах я – като секвоя -

с поглед най-благопристоен.

Пожелах й обич луда,

да не бъде пеперуда.

Мъдър, весел, романтичен:

вечно Нея ще обичам!

с душа опустошена, копнееща за страст,

сърцето е сломено, сковано е във мраз,

ти винаги си в мене, във тебе пък съм аз.

Ний заедно със тебе в съдбата сме били.

Духът ми ти обсеби и страшно ме боли.

Нима е непотребен живота ми или

на нежности съм беден? Със гняв не ме съди,

че щастие не зная до днес във любовта:

сърцето ми ридае в жестока самота.

Но в твоята омая избухва красота

и виждам вече рая в дворец на радостта.

И дланите ти нежни ми дават свобода

в минути безметежни на женска топлота.

Сред мигове безбрежни усещам пак света

с безсмъртните копнежи по път към вечността.

Обичам те във ранната си есен,

обичам те, о, ласкава жена!

Избягай от света си строг и тесен.

Докосвам те със слънчева тъга.

А вътре в нас клокочат урагани,

а вътре в нас е яростен кипеж:

аз искам всички твои стари рани

с целувки да покрия и копнеж.

Пронизах самотата ти със нежност,

душата ти обсебих с дива страст.

Мигът със тебе равен е на вечност:

откриваш се във мен, във тебе – аз.

Ти ласкава си, но упорна, пряма,

ти цял един живот ще озариш,

че твойта обич не е морска пяна,

случаен флирт – ненужен и фалшив.

Безумец съм, но тъй те обожавам,

привличам те със мъжкия си жар

и въздуха безплътен облажавам,

че гали те със жест на господар.

Подай ръка и нека тръгнем двама

към нашата любов в предречен час,

участници сме с теб във вечна драма,

даряваща ни мъка, и екстаз.
РОБ НА НЕЖНА ВЛАСТ

Очите ти – вълшебни, топли,

очите ти – безкрайна синева,

въздишка на море и вопли

на влюбени души. Но пак тъга

целува ги с целувка хладна.

прогонвам я със буреносна страст,

с любов я гоня – безпощадна –

и роб съм днес на нежната ти власт.
***
ВСИЧКИ НИЕ ТЪРСИМ НЕЖНОСТ,

всеки миг и всеки час,

тайно търсим безметежност,

но на злото сме във власт.

Със света сме вечно в битка,

в битка сме със мерзостта,

но духът ни пак ще литне,

запленен от любовта.

***

реалност, търсена със страст,

родена си от радостта:

нега, виталност и екстаз.

очаквайки предречен миг,

когато ще се появиш,

загърната със нечий лик.

омаяни от красота,

животът няма да е дим,

а ще докосва вечността.

…били са прави мъдреците,

Легиони тъмни сили

във жените се вселили:

само любовта ги гони

тези мрачни легиони.

Любовта, мечта крилата,

е душата на жената:

тя създала е всемира

и е вечна - не умира.

Най-красива на земята,

няма спор, че е жената:

с нея е светът градина,

а без нея е пустиня.

Прави ли са мъдреците

аз сега ще Те попитам

или са се заблудили

за жените скъпи, мили?

Дали мъдростта им стига

в тази вековечна книга,

във сърцето на жената,

истина да видят свята?

Само любовта открива

онова, което скриват

мъдрост, знания и опит,

сто заблуди, тъмна похот.

Благославям аз жената,

тя сестра е на съдбата,

че в ръцете топли, нежни

приютили сме надежди!

Приютили сме сърцата,

вплетени са ни телата,

възродени са душите

след мечтите ни разбити.

Любовта възпявам, Боже,

в този свят жесток, тревожен,

че с надежда той копнее

по века на Водолея!


ВЕЛИКАТА ЛЮБОВ


Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.

Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!


Михаил Булгаков – “Майстора и Маргарита”


В ъ з л ю б е н а т а:
Принадлежа на моя скъп любим,

желанието ми е

обърнато към него.
В ъ з л ю б е н и я т:
О, положи ме

като печат на твоето сърце!

И като пръстен на ръката си!

Защото любовта е силна като смърт!

и времето - със алчна паст,

съдбите ни - на кръстопът,

в сърцата ни - любов и страст.

около нас - светът-вертеп:

сред мраз и хаос - пустота,

навред - духовна слепота.

от нас – изгнаници в света.

В очакване на блага вест

не ще угасне горестта.

светът ни гледа възмутен:

презряла злобна клевета,

дари ни с ласки любовта.

но заедно сме ний със теб,

любов и радост - или смърт -

пак дебне ни в света нелеп.

ЖЕНАТА

след плътска оргия и тъмнина,

на пътя ми изпречи се Жената,

обвита с ореол от светлина.

очите й се смееха без глас,

снагата й - снага на самодива,

потръпваше в наслада и екстаз!

във миг плени духа ми поривист:

с прегръдка прелъсти тя мойто тяло,

събуди ме със погледа лъчист.

- в сърцата ни кама със кървав връх -

и в сянката й, тягостно-тревожна,

се взираше във нас самата смърт.

Пенчо Славейков

разкъсвана от мирова печал,

целувана от хиляди луни,

жесток и незавиден, жалък дял.

проблясна като мамеща звезда,

сърцето ми безмилостно рани,

удавено в библейска самота.

взривиха се пространства и слънца

и в погледа ти, безнадеждно мил,

завинаги засели се скръбта.

пак раждаше се моята душа;

и радост вечна в нея пак трепти,

погребала и подлост, и лъжа.

ти винаги до мене си била;

в мига, когато Бог ни сътворил,

белязал с обич нашите сърца.

Той водеше ни с бащин благослов,

Съдбата ни омайваше с греха,

Венера приюти ни със любов.

към вечната си, мамеща мечта,

вещае ни тя пак и ад, и рай

в коварната прегръдка на света.

сред света фалшив, двуличен

и разтварям се във тебе

като в своя час последен!

но е най-завидна орис:

тя извайва ни душите

и открива нас самите.

Гони ни със стъпка бърза

вихрогонът на съдбата,

с нежност и целувка свята.

и самотата е разкош:

във такава нощ, когато

брули ни безумен вятър.

над нас пулсира звезден креп

и не сме със тебе двама

във лиричната си драма.

мигът ни нека е свещен.

В колелото на съдбата,

слети да са ни сърцата.

светът не е кошмарно лош:

в нощ любовна – нощ-жарава –

и смъртта ще е забава!

ВЕЛИКАТА ЛЮБОВ

тъй страстна, романтично-възвисена

и чиста, като ангелски хорал?
Поднася ни ТЯ шеметни наслади,

поднася ни сърдечна топлота,

предлага ни жадувани награди

за мигове, убити в самота.

пребродил бих космически безкрай,

дори във битка зла и безнадеждна

сам бих се втурнал, докато ридай

с рапирата на твоите очи.

Надеждата последна все умира,

макар от гордост странна да мълчи!

какво за него значим ти и аз:

прашинки от вселената, където

бушува огънят на луда страст.

завинаги се в мойта вплете,

венец в косите на Венера,

и няма миг, и няма ера.

на кармата, в една посока

върти, завихря ги самсара

все на Отеца пред олтара.

хармонията си разлива:

така съдбата ги обрече -

не могат разделени вече.

Шота Руставели

радостно сърцето пее само във мажорни гами.

Как бих искал да съм с нея, но съдбата все ме мами;

в мен илюзиите стенат - грачат като гладни врани.

Любовта ни е велика - чиста, истинска и свята:

като лотосово цвете, тя разцъфва във водата,

като волна птица в полет, тя пронизва синевата.

и съмненията вечни със прегръдка ги разбивам,

във очите й лазурни аз пристанище съзирам,

чувствам се така свободен, че от щастие вибрирам!

от необятни небосклони,

ухажват пламенно земята,

целуват й снага налята.

във вечна обич се заричат;

със смях кокетничат, флиртуват,

на вятъра рога надуват.

над тънки сметки да умувам,

да нижа ходове коварни,

да бъда шут и във аларми

и гръмка “обич” да показвам,

но ти веднъж опитай само

да се опреш на мойто рамо

ще видиш любовта голяма,

любов, която ме измъчва

и вечно от света отлъчва;

не мре, не гасне, с вечни рани

раздира тягостно душата,

а тя все стене прокълната

Любов такава на света

е рядка като бисер скъп,

не се открива всеки път.

ДАЛИ БОГ ЩЕ СЕ СМИЛИ?