Теми за държавен изпит по история на българия раждане на средновековната българска държавност

НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 50-ТЕ - СРЕДАТА НА 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХІХ ВЕК

Изтегляне 2.29 Mb. страница 4/12 Дата 22.08.2017 Размер 2.29 Mb. #28537

Навигация на страницата:

• 17. ИЗТОЧНАТА КРИЗА (1875-1878) И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

16. НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 50-ТЕ - СРЕДАТА НА 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХІХ ВЕК След Кримската война българското освободително движение навлиза в период, доминиран от пропагандни инициативи, които дават възможност на личностите ангажирани с освободителните начинания да създадат по-зрели концепции за бъдещото развитие на борбата за национален суверенитет. Сред най-ранните по хронология действия в тази насока се нарежда политическата акция на емигранта в Русия Иван Кишелски. Той разпространява план за постепенно приготвяне за Освобождението на България. Кишелски предвижда окръжните ръководители да съобщят на руските консули само част от информацията по подготовката на бунта. През 1857г от северозападната част на Балканите по българските земи се разпространява един текст, който има мощен пропаганден ефект върху възрожденското общество, това е поемата на Г. Ст. Раковски – Горски пътник. Близък до внушенията на поемата е и първия план на Раковски за освобождение на България. В него Раковски се опитва да консолидира всички среди на обществото около освобожденската идея. По негово мнение заможните трябва да дадат пари, учените трябва да се включат със занания, а способните да носят оръжие трябва да вземат участие в прекитер бунтовнически действия. Предвиждат се и евентуални преговори с балканските християнски държави Сърбия, Черна гора и Гърция, от които в българските земи ще се прехвърлят оръжие и боеприпаси. Въстанието ще започне по даден от главната канцелария сигнал, ще обхване Видинска и Търновска област и ще продължи чрез отбранителни действия в Стара планина под ръководството на Временно правителство. Голяма роля за популяризирането на плана има най-трайното периодично издание на Раковски – вестник Дунавкси лебед. От май 1858г започва работа и Одеското българско настоятелство. То е регистрирано от руските власти като благотворителна организация. Получил подкрепа от белградското правителстов Раковски се заема с подготовката на организирани въоръжени антиосмански прояви. Той изготвя програма известна като План за освобождени на България от 1861г. Предвижда се в българските земи от Сърбия да навлезе въоръжен полк, движейки се на изток по Балканския хребет той ще увлече след себе си подготвеното от действащите в по- големите градове тайни комитети въстаници. Предвижда се те да центрират усилията си върху овладяване на старопланинските проходи и осигуряване на подкрепа от влашко и Сърбия. Администрирането на овладените земи ще се повери на временно руско управление. През есента на 1861г в Москва Любен Каравелов също прави опити да систематизира програмите на освободителното движение. Документа е озаглавен “С какво може да се помогне на българите?”. Този документ предвижда учредяване в Белград на нелегална емигрантска организация с име дружество на българското движение. То има за задача да подготвя българи за приобщаване към разрастващите се в Европа националноосвободителни и националнообединителни борби. През пролетта на 1862г българските емигранти създават военно формирование – Първа българска легия. То е плод на споразумение между Раковски и сръбското правителство. Раковски получава право да създаде и ръководи в Белград военен отряд от свои сънародници срещу евентуалното задължение за оказване на подкрепа на Сърбия в очертаващия се въоръжен сблъсък с турски гарнизони. През първата половина на 1862г към Белград се отправят стотици доброволци, част от които по препоръка на местните власти се включват в местното ошълчение. Сред легистите се открояват имената на Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Македонски, Васил Друмев и др. Легистите се подготвят под ръководството на Раковски. Формира се ръководен център на въоръжената инициатива в Белград – Привременно българско началство. След като Раковски заминава за Русия румънските управляващи осъществяват контакт с друг предстасвител на емиграцията ни – Иван Касабов. Оформя се кръг от дейци, които работят в рамките на съвместен българо-румънски проект. В създадения към края на 1868г Български таен централен комитет (БТЦК) освен Касабов се включват Димитър Диамандиев, Атанас Андреев, Добри Войников. Те се ангажират да работят съвмествно с румънския комитет по правилата на документ наречен “Акт на свещена коалиция между румъните и българите”. Очаква се към новата коалиция да се присъединят Сърбия, Черна гора и Албания. Целта е да подготвят народа за всеобщо въстание. Съставен е и програмен документ – Основно законоположение на народните тайни комитети. Според него има три възможности за евентуално реализиране на бъдещия български държавен суверенитет: възстановяване на Българското царство самостоятелно; обособяване на Княжество под зависимостта на Портата; създаване на конфедерация със съседни народи. Към средата на 1866г румъно-турски конфликт е туширан и румънскуте уоравници оттеглят участието си от коалицията. В края на 1866г българските емигранти формират две нови радикални организации. Първата е оглавена от Раковски и се нарича Върховно българско тайно гражданско началство. Целта и е подготовка на ново бунтовническо съзаклятие. Създаден е и проект “Закон за българското народно въстанние”, по който ще се управлява българската народна войска в 1867г. През лятото на 1867г в Белград действа български комитет. Той е създаден по инициатива на Любен Каравелов. През януари 1867г е утвърдена Програма за политическите отношения на сърбо-българите, разработена със съдействието на руски дипломати. Предвидено е създаването на нова държава – Югославянско царство. Бъдещата Българо-сръбска държава трябва да се управлява от правителство оглавено от сръбския княз Михаил Обренович. Югославянското царстов трябва да е конституционна държава, в която сърби и българи ще разполагат със своя автономия – културна и административна. Сръбското правителство обаче, отказва да подпише споразумението и настоява българите да потвърдят, че са готови да се включат във въоръжената акция срещу Османската империя. Като резултат през пролетта на 1867г са осъществени две четнически акции. През април при Тутракан преминава чета предвождана от Панайот Хитов, сред участниците се открояват имената на Васил Левски, Жельо Чернев и др. Към средата на май четата се установява в Сливенския балкан, където обсъжда и утвърждава Закон за българското народно въстание. През август 1867г четата пресича сръбската граница и се саморазпуска. Втората чета предвождана от Филип Тотю навлиза в българските земи на 17 май при Свищов. Четниците не успяват да стигнат до Балкана, тъй като са пресрещнати от башибозук и редовни турски войски. През 1868г разногласията между българските емигрантски групировки се задълбочават. Дейците от разпадналия се БТЦК формират в началото на 1869г група Млада България с лидер Иван Касабов. Със средства отпуснати от българското общество, в началото на декември 1868г от Букорещ за Цариград отпътува Васил Левски. Задачата му е да проучи готовността на народа за въстание. През декември 1868г Левски се отправя към българските земи. Първата му обиколко приключва през февруари 1869г . Затвърждава се убеждението, че е необходима системна практическа дейност сред българите. Необходимо е създаването на конспиративан организация, военна и психологическа подготовка на населението за въстание. Според Левски едва след като тази дейност даде резултати може да се мисли за обявяване на въстание. През пролетта на 1869г организацията на младите предприема няколко инициативи. Първата е свързана с поредното прехвърляне на Левски в Османската империя. В продължение на 4 месеца той обикаля селищата, в които вече има съмишленици на революционното дело и пропагандира идеята за масово всенародно въстание. Основната дейност на Левски се свежда до създаване и стабилизиране на контактите с привърженици на идеята за радикално действие. През 1870г Левски поръчва на сътрудникът си Данаил Попов, да се погрижи за изработването на печат за нуждите на бъдещата организация. През пролетта на 1871г се прави и решаващата крачка към консолидирането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Лидерът на радикалните дейци в Българско вече е подготвил условията за създаване на конспиративното средище на оглавената от него организация, наречено от Левски БРЦК в Българско. Предполага се, че учредителното събрание на БРЦК е проведено на 1 август 1871г. На него е определен състава на комитета – В. Левски, Иван Драсов, Димитър Пъшков и др. За седалище е избран град Ловеч, обсъдена е съставената от Левски “Нареда на работниците за освобождението на български народ”. Наредата представлява устав с елементи на политическа програма. Декларирано е, че БРЦК си поставя за цел с една обща революция да направи коренно преубразование на сегашната държавна система, като тя ще се замени с демократска република. Изброени са факторите необходими за провеждане на планираната революция: уреждане, пари, хора, оръжие. Описани са структурите и правомощията на ЦК, както и други структурни звена- частни комитети, тайна поща и тайна полиция. След учредяването на БРЦК в рамките на няколко обиколки Левски учредява десетки ЧРК. Общото събрание за обединяване на комитетските дейци в България, Влашко и Бесарабия се провежда в Букурещ в периода 29 април – 4 май 1872г. На първото заседание е съставена четиричленна комисия, която е натоварена със задачата да напише програма и да прегледа устава на БРЦК. В комисията влизат Л. Каравелов, К. Цанков, В. Левски. На последното заседание е избран нов състав на БРЦК, в който главно лице е Л. Каравелов. Новата програма лансирана от Каравелов представя идеята за федерация на свободните земи, съставена от българи, сърби, румъни и черногорци. На 1 юли Левски пристига в Ловеч, като приоритетите му са популяризиране на устава на БРЦК, разширяване на комитетската мрежа и продължаване на работата по събиране на пари за предстоящия бунт. През есента на 1872г Левски и другите дейци се заемат с учредяването на окръжни революционни комитети. Димитър Общи и местен деец проявяват качества, които застрашават сигурността на делото. На 22 септември 1872г с цел осигуряваен на средства Д. Общи и предвождана от него група нападат в прохода Арабаконак пощенска кола и заграбват превозваните в нея държавни пари. През октомври започват и първите арести и разкрития. Д. Общи е арестуван и представя обира като дело на мощна конспиративна организация, която има за цел да събори устоите на Османската власт. Тези разкрития разгромяват конспиративните структури в районите на Тетевенско и Софийско. Съсипващите организацията разкрития тласкат Левски към рисковано решение. Той решава да се отпеави към Букурещ, но през най-опасния път през Ловеч. На 25 декември Левски пристига в Ловеч. Неуспявайки да осъществи срещата с представителя на местния комитет поп Кръстю той се отправя към Търново. Идеята му е след срещата с местните дейци да се отправи към Влашко където да се обсъди създалата се ситуация. На 26 декември 1872г Левски замръква в ханчето до село Къкрина. В ранната сутрин на следващия ден той е заловен от група заптиета. След като установяват самоличността му властите го изпращат в София, където след няколкодневен разпит е осъден на смърт. На 18 февруари 1873г Левски е обесен в покрайнините на София. След смъртта му комитетската мрежа изпада в тежка криза. Отлаганото главно събиране на БРЦК се провежда на 12 май 1873г. В него взимат участие предимно емигрантски дейци. На 21 и 22 август 1874г се провежда ново главно събранеи на БРЦК в Букурещ. В хода на заседанията власт придобиват група млади дейци. Сред тяй се открояват Стефан Стамболов, Христо Ботев, Никола Обретенов. Стамболов е определен за комитетски емисар. Изповядваната нова идея, е че подготовката на народа за въстание трябва да пордължи до момента, докато делото получи реални шансове за успех. Според Ботев обаче е необходима само народна чета, която да влезе отвън, тъй като народа вече достатъчно е чакал и е готов за всенародната борба. 17. ИЗТОЧНАТА КРИЗА (1875-1878) И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ През първата половина на 1875г редица обстоятелства от стопанско и политическо естество активизират освободителните настроения у подвластните на Османската империя християнски народи. Всички ангажирани със съдбата на Османската империя се оказват въвлечени в нова политическа ситуация – Източната криза. Източната криза от 1875-1878г се отличава със своята широкообхватност и продължителност. Тя започва с локално въстаническо движение в западната част на Балканите и завършва с преначертаване на политическата карта на полуострова. Въстанието в Босна и Херцеговина подхранва у радикално настроените дейци надежда за подобен развой и в българското общество. На 12 август 1875г в Букурещ се събират революционни дейци членове на вече разпадналия се БРЦК. С цел по-ефективна подготовка на всеобщото въстание в Българско събранието избира комитет, на който възлага да ръководи подготвителната операция. Димитър Ценович, Христо Чобанов, Христо Ботев и Иван Драсов са членове на формирания Български революционен комитет. За начало на бунта е определена нощта на 16 срещу 17 септември 1875г. В България се прехвърлят Никола Обретенов, Стефан Стамболов и Панайот Волов. Заедно с местните дейци те предприемат подготвителни действия в Търново, Старозагорско, Казанлъшко. През септември 1875г българите от три различни региона на Османската империя проявяват с въоръжена сила своята воля за самостоен политически живот. Старозагорското въстание се оказва неуспешен опит, организиран от БРК в края на лятото на 1875г. Поради некоординираност на действията четите се разпръсват. Част от четниците са застигнати от турски военни части, а останалите разбрали за провала на въстанието бягат. Въпреки провала голяма част от дейците на се отказват от организиране на въстание. В края на 1875г българските революционни дейци отново се връщат към проекта за всенародно въстание. В периода 11 ноември – 25 декември в околностите на гр. Гюргево се събират участници в неуспешните въстанически опити. Гюргевските съзаклятници вземат решение за организиране на ново въстание през пролетта, като разработват подробен план за подготовката и хода на въстанието. В групата на гюргевските апостоли се открояват имената на Никола Обретенов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Икономов, Георги Бенковски. Едно от най-важните решения на гюргевските апостоли е свързано с необходимостта от сериозна подготвителна дейност в страната. Създадена е комитетска мрежа, българските зами са разделени на пет революционни окръга- Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски, Софийски. Подготвителната дейност включва пряка агитационна работа в отделните селища, възстановяване на старите комитети и създаване на нови, набиране на пари и закупуване на оръжие, военна подготовка на населението. Плана на въстанието предвижда в определения ден в отделните селища да се съставят големи въоръжени отряди, които да нанесат съкрушителни удари на турските части по места. За условна дата за начало на бунта е определен 18 април. В края на 1875г почти всички гюргевски апостоли преминават в българските земи, насочвайки се към съответните революционни окръзи. В Софийски революционен окръг подготовката на въстанието практически пропада. Поради мерки за сигурност центъра на окръга е преместен в село Голям Извор, където въстаническите предводители на намират подкрепа сред местното население. Апостолът Никола Славков е арестуван, за да не последват неговата съдба останалите дейци се отправят към Враца. На 14 април Г. Бенковски свиква общо събрание на комитетските структури. Събранието се провежда в местността Оборище. Бенковски поема военното ръководство на бунта. Утвърдено е решение според което Панагюрския революционен комитет ще изпълнява функции на временно правителство. След приключване на събранието специална комисия разработва тактически план за въоръжените действия. Предвидено е въстанието да избухне на 1 май, но при извънредни обстоятелства ръководителите могат да провъзгласят началото на бунта и по-рано. Въстаническите приготовления не остават тайна нито за чуждите дипломати, нито за турските власти. Получили информация от доносник присъствал на събранието в Оборище турските власти дават разпореждане за арестуване на съзаклятниците. Начало на полицейската операция е поставено на 20 април 1876г в Копривщица с опита за залавяне на Тодор Каблешков. Опасявайки се от разгром на местните структури Каблешков и другите местни дейци решават да обявят началото на въстанието. Още същия ден те дават разпореждане след което местните бунтовници превземат местния конак и убиват няколко заптии. Под въздействие на масовото вълнение от първия успех Каблешков написва прочутото “Кърваво писмо”. В него той представя на кратко хода на събитията в Копривщица и призовава другите апостоли да провъзгласят началото на въстанието в целия революционен окръг. Кървавото писмо е донесено в Панагюрище още следобед на 20 април. Без колебания Бенковски събира въстаническите предводители и заповядва да се унищожат структурите на турската власт и в центъра на Четвърти революционен окръг. Предводителстван от Павел Бобеков отряд превзема конака. За комендант на Панагюрище е определен Иван Соколов, а за ръководител на привременното българско правителство Георги Бенковски. На 20 април разпоредбата е изпълнена в селата Клисура и Стрелча. На следващия ден въстават още 32 села в региона. Предводителстван от Бенковски конен отряд от 200 въстаници обикаля югозападната част на окръга, като вдига на бунт селата от Средногорието и от десния бряг на река Марица. Междувременно в района на Ихтиманска средна гора е образуван въстанически лагер, в който се съсредоточават въстаници от близките села. На 22 април в Панагюрище е осветено главното знаме на Четвърти революционен окръг, ушито от учителката Райна Попогеоргиева, която е определена и за знаменоска. Пак на 22 април започват първите реални сражения между въстаници и правителствени войски. Струпвайки в района на Средногорието големи отряди от нередовни войски до края на месеца властта успява да потуши бунта в този регион. На 26 април пада и Панагюрище. След разгрома на въстанието насилието настига жени, деца и старци. С изключение на откупената с цената на голямо количество злато Копривщица, почти всички въстанали села и градчета са опожарени и ограбени. Българите от Северните Родопи също въстават. Брацигово, Перущица и Батак са основните средища на бунта. От 23 април до 1 май продължава защитата на Перущица. Предвождани от Кочо Честеменски, Спас Гинев и Петър Бонев перущенци, първоначално устояват на вражеските набези, но скоро градчето е обсадено. След смъртта на Петър Бонев на 30 април група въстаници успяват да напуснат обграденото селище. Останалата част се събират в църквата “Св. Архангел”, където мнозина се самоубиват заедно с целите си семейства, за да не попаднат живи в ръцете на турците. Драматична е и съдбата на българите в Батак. Скоро след обявяването на въстанието селището е обградено от башибозук. След едноседмични боеве на 1 май отряда на Ахмед ага прониква в Батак. На следващия ден въоръжена съпротива от страна на българите е прекратена. Посечени са около 3000 българи. В Търновски революционен окръг вестта за обявяване на въстанието пристига на 23 април- три дни след като властите са официално информирани за въоръжените прояви. Въпреки това се взема решение за мобилизиране на въстаниците. На 28 април населението на селата от долното течение на река Росица излъчват чета от около 200 въоръжени мъже. Четата се насочва към Габровския балкан, по пътя отсяда в Дряновския манастир където е обградена от нередовни войски. В Сливенски революционен окръг плана за организиране на четнически операции пропада. Местните власти арестуват председателя на сливенския революционен окръг. Във Врачански революционен окръг въстанието така и не избухва. Местните апостоли продължават да се придържат към първоначалния план въстанието да избухне на 11 май. Главния апостол Стоян Заимов, оправдавайки се с присъствието на турски нередовни части в региона не организира събралите се на 18 май около 500 души, готови да се присъединят към прехвърлилата се при Козлодуй Ботева чета. Със закъснение се реализират и четническите инициативи на емигрантите. Практически след разгрома на въстанието в страната навлизат три четнически отряда предвождани от Христо Ботев, Таньо Стоянов и Сидер Грънчаров. Четата предвождана от Ботев слиза на българския бряг на 17 май 1876г и се отправя към Врачанския балкан, където води тежки сражения в местността Милин камък. Предвижданата връзка с врачанските четници не се осъществява и на 20 май Ботевата чета е пресрещната на връх Вола от башибозуци. След тежки сражения в боя пада Христо Ботев. След смъртта му обезкуражени четниците се пръсват. Историческото значение на самопожертвователното дело на въстаниците не се свежда само до физически заявената с оръжие воля за самостойност. Въстанието е отзвукът на бунта в българското общество. Българските събития от април-май 1876г се превръщат в обект на дипломатически и медиен интерес. Първите сведения, които се появяват в пресата са в емигрантските ни периодични издания, от разкази на очевидци. Под тласъка на хилядите материали в чуждия печат, посветени на разгрома на българското въстание, мнозина видни европейци надигат глас в защита правото на българите. Чарлз Дарвин, Уйлям Гладстоун, Жул Вер, това са само част от имената които се произнасят по българския национален въпрос. Сред най-въздействените документи, е апелът на писателя Виктор Юго – “Кога ще свърши мъченичеството на този малък героичен народ”. След неблагополучния завършек на българския въпрос и сръбско-черногорско-турската война Великите сили стигат постепенно до идеята за свикване на международна конференция по Източния въпрос. Решено е конференцията да се проведе в Османската столица. Форумът остава в историята като Цариградска посланическа конференция от 1876/1877г. Събралите се в Цариград дипломати от Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия започват преговори за съдбата на балканските християни и за условията на мира между султанското правителство и Сърбия. В хода на предварителния обмен на менения руския посланик граф Николай Игнатиев и британския пълномощник лорд Робърт Солсбъри постигат единомислие за бъдещето устройство на земите населени с българи. Тази концепция предвижда в земите на юг от река Дунав да бъдат създадени два вилаета единия с център Търново, а другия с център София. В източната област трябва да се включват Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски и Сливенски санджаци, както и казите Елхово, Свиленград и Лозенград. Западната автономна област трябва да обхваща санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски и казите Струмица, Велеш, Костур и Тиквеш. Предвижда се главните управители да се назначават в срок от 5 години от султана с одобрението на Великите сили. Турските представители посрещат с неудовлетворение предложението, тъй като според тях този модел ще доведе до създаването на още християнски държави на Балканите. Това в крайна сметка предопределя и изхода на форума. Официално Цариградската конференция е открита на 11 декември 1876г , в същия ден Савфет паша обявява, че бъдещи заседания са безпредметни, тъй като султана прокламира Конституция на Империята, в която е гарантирано устрояването на териториите и по модерни принципи. Конференцията продължава своята работа до 8 януари 1877г. Великите сили подписват проектът за органическия правилник на двете български области, който е връчен на султанското правителство, което обаче го отхвърля. Този акт намалява шансовете за мирно уреждане на въпроса. Още преди да приключат заседанията на Цариградската конференция на 3 януари 1877г в Будапеща е подписана тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Според нейните клаузи, при евентуална руско-турска война Хабсбургската империя се задължава да спазва неутралитет. Руския император Александър ІІ на 12 април 1877г подписва манифест за обявяване на поредната руско-турска война. Руското правителство залага на плана, разработен от генерал Обручев, според който войната ще се води на два фронта – Дунавски и Кавказки. Генерал Обручев предлага главния удар да се нанесе западно от Русе, и движението на основните военни части да става по линията Търново-Одрин-Цариград. Българското доброволческо формирование включва в състава си емигранти, участници в Априлското въстание и участници в сръбско-турската война наречени Българско опълчение. На 6 май 1877г опълченците получават от жителите на руския град Самара бойно знаме. Въпреки добрата предварителна подготовка руската армия не разполага с решаващо превъзходство над османските военни части. Обявената на 12 април 1877г война започва реално два месеца по-късно. На 10 юни части от Долнодунавския отряд, командвани от генерал Цимерман, осъществяват успешен десант при Галац и настъпват в северна Добруджа. Командвания от ген. Цимерман корпус достига до линията Черна вода – Кюстенджа, създавайки впечатление, че основните части на настъпващата армия ще навлязат в Османската империя през Добруджа. След успешната акция по дезориентиране, на 15 юни е направен нов десант в близост до Свищов. След овладяването на Свищов командваната от княз Н. Николаевич армия е разделена на три отряда – Източен, Западен и Преден. Евентуалните успешни действия на трите отряда биха дали възможност за бързо и успешно приключване на войната. Тази перспектива обаче не е реализирана. Източния отряд се насочва по посока на река Янтра превзема на 5 юли гр. Бяла и вместо да продължи атаката си към Русе и Шумен получава заповед за заемане на отбранителни позиции. Източния отряд остава в положение на позиционна война почти до края на конфликта. Генерал Гурко повежда предния отряд към Търново. На 25 юни старата столица е овладяна. След тържественото посрещане отрядът се насочва към Хайникьойския проход, който е завладян без сериозна съпротива. Застрашен от обкръжение турския отряд разположен на връх Шипка се оттегля без бой. Руските части се разполагат на станалия по-късно легендарен връх. Елементът на изненадата действа и при овладяването на Стара Загора. Към града обаче наближава голяма турска армия предвождана от опитния пълководец Сюлейман паша, която нанася тежко поражение на българи и руснаци. Междувременно на 4 юли завладял дунавската крепост Никопол, Западния отряд се насочва към Плевен. Поради мудност на командващия ген. Криденер атаката срещу Плевен е забавена. Това дава възможност в града да се установят войските на Осман паща. Опитния турски офицер успешно посреща двата поредни опита за завладяване на града. Прието е, че с втората атака на Плевен на 18 юли и с разгрома на руско-българския отряд при Стара Загора на 19 юли завършва първия етап на руско-турската война от 1877/1878г. Започналия в началото на август втори етап е свързан с турското надмощие и с тежки отбранителни боеве за руската армия. Като повратна точка се приема успешната операция при Плевен на 10 декември довела до подписването на Одринското примирие. Третия етап на войната е показателен с успешното справяне на руските генерали с поставените пред тях задачи. Ситуацията е неблагоприятна за султановата армия, тъй като през декември на решаващия фронт при Плевен, вече е започнал реалния обрат във войната в полза на Русия. След съсредоточаване на руски и румънски части по посока Плевен, в края на август 1877 се подготвя и последната битка за града. След провала на ген. Криденер за главнокомандващ на Западния отряд е назначен княз Карол І, а за началник щаб ген. Зотов. След четиридневна артилерийска подготовка и избирайки грешна посока за главния удар Зотов дава заповед за атака. След поредица от неуспешни атаки, на втория ден руското настъпление е прекратено и турците започват контраатака. Руското командване взима решение за блокиране на Плевен.ръководството на обсадните действия е поверено на ген. Тотлебен. Скоро градът е изолиран от източниците на храна, оръжие и подкрепления. През октомври е овладян Горни Дъбник, заемащ ключово място в снабдяването с храна. През ноември са превзети Етрополе, Орхание и Враца. На 10 декември Осман паша прави опит да изведе войските си. посрещнат е от мощен ответен удар и след тежко сражение армията му е разгромена. На 10 декември започва и обратът във войната. След падането на Плевен започват решителни руски настъпления. Действащите руски части се разделят на три. Западния отряд е подсилен и получава задача да пресече Арабаконашкия проход, да овладее София и след това да се насочи към Пловдив. Троянския отряд трябва да пресече Балкана при Троянския проход и да освободи селищата при река Стряма. Третия Шипченски отряд под командването на ген. Радецки трябва да премине през Шипченския проход, да разгроми охраняващите го османски части, към него са зачислени и българските опълченски дружини. Западния отряд пресича Балкана о в няколко тежки сражения разгромява войските на Шакир паша. На 23 декември руските части влизат в София. През Балкана поема и Троянския отряд. Руснаците не успяват да преодолеят съпротивата, много войници загиват от премръзване, но въпреки това побеждават в сражението от 25 декември. С трудности е съпроводено зимното преминаване на Балкана от Шипченския отряд. Боевете под връх Шипка започват на 27 декември 1878г. Руските войници и българските опълченци атакуват многохилядната армия на Вейсел паша. Напорът е толкова масиран, че след няколко часа над турските части се веят бели знамена. На 6 януари Долнодунавския отряд също предприема настъпление. Превземайки Хаджиоглу Пазарджик и Силистра, той се придвижва в Южна Добруджа. В много райони български чети ликвидират структурите на османската власт. На 18 януари пълномощник на Високата порта съобщава на главнокомандващия , че Турция е готова да приеме руските предложения за мир. На следващия ден 19 януари 1878г в Одрин е подписан протокол съдържащ предварителните основания за мира. След тежки двуседмични преговори на 19 февруари 1878г в цариградското предградие Сан Стефано е сключен премилинарен договор между Османската империя и Русия. Страни по договора са съюзничките на Русия – Румъния, Сърбия и Черна гора. В документа са фиксирани предварителните условия на мира. Според текста на Санстефанския мирен договор, Османската империя признава независимостта на бившите свои васални княжества Румъния, Сърбия и Черна гора. Трите балкански държави получават възможност за териториално разширение. Сърбия присъединява населени с българи територии по долината на река Морава. Румъния получава Северна Добруджа като компенсация на отнетата и от Русия Южна Бесарабия. Черна гора практически удвоява територията си със завладените в хода на военните операции земи. За Босна и Херцеговина е предвиден автономен статут. Договорът фиксира и разширяване на руската граница в района на Кавказ за сметка на бивши турски територии. Предвидено е създаването на автономно трибутарно княжество България, чието управление ще бъде поверено на християнско правителство. Българското княжество включва земите между Дунав и Стара планина, Северна и Централна Македония до устието на река Вардар, Тракия със Северните Родопи, земите до устията на реките Струма и Места, Източна Тракия и Люлебургаз. В съответствие със своя автономен статут Княжество България е задължено да плаща годишен данък на султанското правителство. Регламентирано е вътрешното устройство на новата балканска държава: българския княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили, събрание ще изработи устав за бъдещото управление на държавата, въвеждането на новия държавен ред ще се осъществи под наблюдението на руски държавен комисар, в България няма да има турска войска и всички стари укрепления ще бъдат съборени. В периода 13 юни – 13 юли 1878г в Берлин заседава международен конгрес на Великите сили. В него участват дипломати от Англия, Франция, Германия, Италия и Австро-Унгария. Форумът е председателстван от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Обект на политиката са балканските народи. В съответствие с Берлинския договор територията на Княжество България се свежда до земите разположени между Дунав у Стара планина, към които е присъединен и Софийския санджак. Северна Добруджа остава за Румъния. Княжество България получава статут на политическа автономия. Не земите на юг от Стара планина се определя статут на административна автономия с име Източна Румелия. Градовете около Пирот и Враня се присъединяват към Сърбия, Македония, Беломорска Тракия и част от Одринска Тракия се връщат на Османската империя. Берлинския договор е акт с висока историческа стойност в националното ни развитие. Той възстановява на политическата карта на Европа държавата България, а в начина по който е регламентиран статута на Източна Румелия залага реален потенциал за скорошното и обединение с Княжество България. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 2.29 Mb. Сподели с приятели: