Теми за държавен изпит по история на българия раждане на средновековната българска държавност
КНЯЗ БОРИС І – НАЛАГАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
Изтегляне 2.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 6. ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА И ТРЕТАТА ЧЕТВЪРТ НА Х ВЕК
- 7. БОРБА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР САМУИЛ И НЕГОВИТЕ НАСЛЕДНИЦИ
КНЯЗ БОРИС І – НАЛАГАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ Към средата на 9 век в българското общество се очертават имуществени, социални и идейно- политически противоречия, породени в резултат на напредващия процес на феодализация. Различията между населението в страната прераствало във вътрешни безредици и дестабилизация на страната. Необходимо било да се утвърди нова идеология, която да замени старите езически възгледи с по-подходящи за конкретния исторически момент схващания. Носител на новата идеология станала християнската религия. Християнството, което налага идеята за самодържавна власт напълно отговаряло на централистките тенденции на българските ханове. До като през периода от края на 7 до средата на 9 век, езическите религии на славяни и прабългари са щит срещу влиянието на Византия и помагали за стабилизирането на българската държава, постепенно тези религии стават пречка за нейното по-нататъшно развитие. Към средата на 9 век в Европа почти всички държави вече са приели християнството, и на онези, които все още пазят езическата вяра се гледа с недоверие и с пренебрежение. България била изолирана като варварска държава. За да избегне изолацията страната трябва да се приобщи към европейския християнски свят. Според някои данни още преди покръстването християнската религия не е напълно чужда в България. За нейното разпространение допринася и относителната веротърпимост на някои от прабългарските ханове. Широко разпространено било християнството сред българското население в Тракия и Македония, което продължително време се намирало под властта на Византия. В първата половина на 9 век християните от тези земи в голямата си част вече били християнизирани. Предпоставките за налагането на християнството са както от външно-политическо, така и от вътрешно-политическо естество. На първо място стои неуреденото международно положение на България, намираща се между двете християнски сили Византия и Немското кралство. В тези условия тя не може да разчита на сигурен съюзник, а освен това неспазване на договора с езически държави не се счита за грях. Така България се оказва в международна изолация и враждебно обкръжение, което се отразява негативно върху цялостното й развитие. За приемането на християнството значение има стремежът на българското общество да приеме тогавашната европейска култура. Не по-маловажни са и вътрешните предпоставки - България по същество е вече раннофеодална държава и цялостното й развитие влиза в конфликт с езическата религия, продукт на други обществени отношения..В средата на IX-то столетие се извършва революционна промяна в същността на върховната власт - държавата е централизирана, а цялата власт принадлежи на хана. Тази промяна се нуждае от идеологическо утвърждаване - в очите на поданиците властта на владетеля трябва да бъде божествена, посегателството върху властта е бунт срещу Бога и обратното. Християнството дава възможност властта да се съсредоточи в потомството на една династия, а правото й да владее е дадено не от хората, а от Бога. Близо две столетия славяни и прабългари живеят в мирен ритъм, безконфликтно в пределите на българската държава, но имат различни религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика, а това затруднява етнообразуващите процеси. Приемането на християнството ще премахне тези различия и ще ускори консолидирането на българската народност. За приемането на християнството съдейства и създадената политическа обстановка по времето на управлението на княз Борис (852-889). В началото на 60-те години на IX век в Югоизточна Европа се извършило ново прегрупиране на силите. Оформили се два основни военно-политически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия - Византия и Великоморавия. През 862 година в Константинопол пристигнало пратеничество от страна на Ростислав, което било натоварено да сключи стабилен и сигурен съюз с Византия. В специално послание до император Михаил III княз Ростислав помолил византийския император да му изпрати проповедници на Христовото учение, които да поучават народа му на славянски език. С това князът на Великоморавия преследвал две цели: от една страна търсел в лицето на Византия политически съюзник срещу противостоящата му коалиция, а от друга - ограничавал до минимум немското духовно влияние. Византия приела с радост направеното предложение, защото то поставяло България в затруднено положение, но и защото получавала възможност да изтласка немските духовници от Великоморавия, като същевременно навлезе в диоцеза на римския папа и уязви претенциите му за лидер на целия християнски свят. Император Михаил побързал да удовлетвори молбата на Ростислав. Подготвил специална мисия за Великоморавия и поставил начело братята Кирил и Методий. По същото време, воден от желанието да закрепи българо-германските връзки, хан Борис също обещал на Людовик Немски да приеме християнството. Тази стъпка били неизбежна, тъй като само по подобен начин можело да се разчита на стабилност в отношенията между християни и езичници. През 863 година на Запад станало известно намерението на българския владетел да приеме заедно с народа си християнско кръщение. В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата. АкоБългария приемела кръщение от Западната църква, това би разширило неимоверно много влиянието на папата в непосредствена близост до столицата на източно православната империя. През лятото на 863 година България била сполетяна от големи природни бедствия. Годината била неплодородна и в страната бушувал глад, а 40-дневните земетресения нанесли големи разрушения. Отчаянието и разрухата били използвани от Византия и тя нанесла внезапен удар по море и суша. По това време по-голямата част от българските войски били на северозапад срещу Великоморавия. Хан Борис не успял да реагира на удара и да окаже съпротива. . Като предварително условие за сключване на траен мир Византия поискала разтрогване на българо-германския съюз и приемане на християнството от Константинополската патриаршия.В създалата се обстановка българските управници били принудени да приемат предложенията на Византия. През есента на 863 година българското пратеничество в Константинопол приело християнско кръщение и подписало известния “дълбок мир”, който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници. Заедно с това България получила областта Загоре и земи в Албания до Адриатическо море. Пръв бил покръстен Борис заедно със семейството му и най-приближените му хора. Според византийския летописец Йосиф Гелезий, освен хана “били покръстени и много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство”. Българският владетел умишлено не придал голяма тържественост на своето кръщение, а го получил тайно, без много шум, в една “късна нощ”. Ханът на българите приел името на своя задочен кръстник - византийският император Михаил. Езическият хан станал вече “архонт”, “духовен син” на императора и влязъл завинаги в семейството на християнските владетели. Борис изоставил стария си тюркски титул “хан” и приел славянския “княз”, което може да се тълкува като свидетелство за символично скъсване с прабългарската езическа традиция и като своеобразен реверанс към славянското множество в българската държава. През пролетта на следващата 864 година започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари. Най-често хората от едно селище, което било приело християнската вяра, ставали кръстници на хора от друго селище. На мястото на срутените езически капища се издигнали християнски храмове, започнал градеж на манастири и параклиси. 6. ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА И ТРЕТАТА ЧЕТВЪРТ НА Х ВЕК Преждевременната смърт на цар Симеон слага край на едно продължитело властване, което впечатлява със своите резултати. Симеон не успява да осъществи цялата си политическа програма за издигане на България до ранга на големите империи от онова време, но дългогодишните му усилия водят до изграждането на Преславската цивилизация, формирането на впечатляваща политическа идеолигия, която макар и недоведена до край носи на българския владетел титлата цар, а на бъл;гарския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразява България от варварска държава в християнско царство. Смъртта на Симеон води до рязка прмяна във външната политика на България. В началото на управлението на престолонаследнъкът цар Петър, който управлява с активното участие на своя вуйчо Георги Сусрусвул външната политика на България спрямо Византия не се променя. Така през лятото на 927 г. цар Петър и Георги Сурсурул навлизат с войска в Тракия, нападат няколко византийски селища и превземат крепостта Виза. Тогава, без да претърпи поражение, младият български владетел решава да започне преговори за мир с Византия. Според някои историци този поход е демонстрация, че българската армия е силна, въпреки смяната на владетеля и цели да спечели по-изгодна позиция на България при сключването на предстоящия мирен договор. Българските войски са изтеглени от византийската територия, а ското след това двете страни започват прегоеори за мир. Византия с готовност приема предложението за мирни преговори поради ангажираността й в бойни действия срещу арабите. Преговорите се провеждат в Месемврия и водят до сключването на 30-годишен мир и установяване на българо-византийската граница до земите, завладени от цар Симеон до 904 г., което всъщност включва реално присъединените към България територии. Освен това договорът задължава Византия с изплащането на ежегоден данък на България и урежда размяната на военнопленници между двете страни. Но най-значимото споразумение, към което толкова години се стреми цар Симеон и което според някои историци е в основата на похода на цар Петър в Тракия, е признаването на царската титла на българския владетел и издигането на българския архиепископ в ранг патриарх. По този начин Византия за пръв път признава съществуването на фактически и юридически самостоятелна църква, вън от границите на Империята. Короноването на Петър се извършва на 8 октомври 927 г. в Константинопол, където българският владетел е посрещнат тържествено от византийския император Роман Лакапин (920-944). Признаването на владетелското достойнство на цар Петър I бива скрепено с осъществения на същата дата брак с внучката на император Роман Лакапин - Мария, която приема символично името Ирина (Мир). Този брак доказва, че Византия вече не гледа на българския владетел като на “варварин”. Въпреки външноплитическите успехи на новия цар, вътре в страната царяла политическа нестабилност. По неизвестни причини първородния син на Симеон е лишен от престолонаследие. Възкачването на Петър на престола още повече задълбочава кризата. Година след като Петър поема управлението на страната по-малкия му брат Иван прави опит да узурпира престола, но е заловен и хвърлен в тъмница. В последствие с помощта на Византия той успява да избяга и се установява в Константинопол. Две гиди по-късно през 930г в страната е направен нов опит за свалянето на цар Петър от престола. Този път начело на заговорниците стои другия симеонов син- Михаил, който се отрича от монашеския си обет и вдига въстание, в резултат на което под негова власт минава областта по Долна Струма. Част от тамошното население се присъединява към въстанието с надеждата за известни облаги, но внезапната смърт на Михаил предопределя неговия неуспех. Бързото потушаване на двата бунта срещу цар Петър са показателни за слабата социална подкрепа, които те имат сред народа и болярството. Макар и да са ръководени от синовете на цар Симеон те не водят до съществени промени, а напротив - спомагат за задълбочаване на кризата в държавния живот. Така постепенно сред българската аристокрация надделява разбирането за отказ от военнолюбивите стремления срещу Византия. В продължение на десетилетия България нямала сериоани международни сблъсаци и проблеми във външната си политика. През втората четвърт на Х век това положение се променило. В резултат на вътрешно-политическата криза в България се стига до загубата на част от българските територии. Около 931 г. сръбският княз Чеслав, държан като пленник в Преслав, избягва в Сърбия с подкрепата на Византия. Той организира антибългарско въстание и освобождава страната си от българската политическа власт. Така Империята отново успява да си създаде съюзник, на който да разчита в по-нататъшната си политика на Балканите, а България губи присъединената през 924 г. сръбска територия. Активното византийско съдействие при възстановяването на сръбската независимост, показва, че Византия само привидно спазва клаузите на българо-византийския мирен договор като избягва единствено пряк военен сблъсък в политиката си спрямо България. През 30-те години на Х век маджарите започват системни набези на Балканите. Тези походи за плячка не срещат никаква организирана съпротива от страна на българската царска власт. Със сигурност се знае, че през 934 г. маджарите извършват опустошителен поход, който стига до Константинопол. Византия успява да сключи мир с тях, но, макар че се намира в съюзнически отношения с България, не се ангажира да осигури нейната защита от унгарската експанзия. Втори маджарски поход подлага на разорение северните българските земи и се насочва към Тракия и Константинопол през 943 г. Византия отново сключва мир с маджарите и заедно с България се задължават да им плащат данък, с който временно откупват спокойствието си. През 963г византийския престол е узурпиран от пълководеца Никифор Фока, който се издига благодарение на победите си срещу арабите. Според византийските историци прекъсването на мирните отношения между България и Византия се дължи на отказа на новия император на плаща годишния данък определен от договора през 927г. през 967г Никифор ІІ Фока предприел поход срещу България. Ромейската войска достигнала до Стара планина, но възпряна от трудностите в преминаване на проходите се върнала обатно в Константинопол. Императорът не могъл да преглътне несполуката и решава да потърси съюзник, който да поеме основната тежест в една българо-византийска война. Такъв съюзник е намерен в лицето на Киевския княз Светослава, който през 986г се ппоявява с голяма войска на Дунав и овладява 80 селища и крепости разположени по двата бряга на реката. България, която не могла да окаже сериозна съпротива на русите е принудена да потърси помирение с Византия. В същото време Светослав напуснал Балканите, тъй като печенезите заплашвали столицата му Киев. След преодоляването на печенежката опасност княз Светослав организира втори поход срещу България през лятото на 969 г. Той навлиза с голяма войска в българските територии, които подлага на опустошение и се насочва към Велики Преслав. Пред нарастващата опасност от завладяване на Българската държава цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля в манастир, в който завършва живота си на 30 януари 970 г. След смъртта на българския владетел престолът за кратко остава празен, защото синовете на цар Петър - Борис и Роман - се намират в Константинопол като залог за мира между България и Византия. Скоро те се връщат в столицата и Борис бива коронован за цар. Фактически обаче, поради наложения българо-руски съюз, управител на Велики Преслав е войводата на княз Светослав - Свенкел. Междувременно руското настъпление в северните български територии придобива огромни размери. Русите завладяват важната крепост Дръстър, стигат до Велики Преслав и превземат Пловдив. По това време в Империята също не е спокойно. Император Никифор Фока бива убит и на византийския престол се възкачва Йоан Цимисхи (969-976). Руските успехи в Тракия принуждават новият император Йоан Цимисхи да иска мир от княз Светослав, без обаче да му прави териториални отстъпки. Руският владетел не се съгласява и военните действия между руси и византийци стават неизбежни. В граничните области с България Йоан Цимисхи струпва войски, а Светослав се споразумява с маджарите и печенегите за съвместни действия срещу Византия и търси съюз с България. Цар Борис II (969-971) се съгласява и така през късната пролет на 970 г. княз Светослав преминава Стара планина с 38-хилядна войска от руси, българи, маджари и печенеги. Той стига до крепостта Аркадиопол, където се намират византийските войски, начело с Варда Склир и я обсажда. Според Йоан Зонарас византийците постигат пълна победа, с която принуждават княз Светослав да се оттегли на север от Стара планина. Въпреки неговото отстъпление император Йоан Цимисхи започва приготовления за подновяване на военните действия. Тогава обаче в Кападокия избухва метеж на племенника на Йоан Цимисхи - Варда Фока. Тези усложнения отлагат похода на византийците и позволяват на княз Светослав отново да опустоши Тракия. През пролетта на 971 г. император Йоан Цимисхи подновява военните действия срещу русите. Походът срещу тях се организира по суша и по море. Сухопътната византийска войска, предвождана от Йоан Цимисхи, преминава Стара планина и на 4 април в околностите на Велики Преслав започва голямо сражение между съюзените руси и българи и византийците, от което ромеите излизат победители. Така, въпреки че “българите се бият заедно със скитите (русите), изпълнени с гняв към ромеите, които стават причина за нашествието на скитите в земите им”, както пише Лъв Дякон, два дни по-късно българската столица бива превзета от Йоан Цимисхи, който представя цялата кампания като помощ между християни срещу езичниците-руси и първоначално зачита владетелските права на цар Борис II. Впоследствие обаче Йоан Цимисхи пленява цар Борис II и семейството му и след края на византийския поход ги отвежда в Константинопол, където по-късно на триумфална церемония на градския площад сваля царските знаци на Борис и му дава дворцовата титла магистър. След като прекарва Великденските празници в Преслав император Йоан Цимисхи превзема много руски крепости и поставя в тях свои гарнизони. В края на април 971 г. княз Светослав е блокиран от ромеите в Дръстър. В тази критична ситуация българските боляри, кото се намират в лагера на Светослав, започват да минават на страната на Византия. Разгневен, руският княз убива 300 български боляри. На 23 април в околностите на главната крепост на руските сили - Дръстър, започва двудневно сражение между византийските и руските войски, което завършва с подписването на мирен договор, задължаващ княз Светослав да преустанови нападенията над византийските владения и да се откаже от всякакви претенции към България. Отстъпвайки към Киев, той е убит от печенегите. С превземането на крепостта Дръстър, която бива преименувана на Теодоропол, византийският император сваля маската си на освободител на България и Византия окончателно премества своята граница на р. Дунав. Така от византийска гледна точка Българска държава престава да съществува, а името на бившата българска столица бива сменено с Йоанопол - в чест на неговия завоевател. По този повод византийският историк Лъв Дякон пише, че Йоан Цимисхи “върнал Мизия на ромеите”. През следващите няколко години под византийска власт падат и областта Драгувития, градовете Верея и Едеса, както и някои югозападни части на Българската държава докъм Беломорието. 7. БОРБА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР САМУИЛ И НЕГОВИТЕ НАСЛЕДНИЦИ Покоряването на североизточните български земи от Византия през 971 г. съвсем не означава, че Българската държава е окончателно унищожена. В нейните свободни западни и югозападни територии българите продължават да защитават българската държавна независимост. Българският патриарх Дамян премества своята резиденция в Средец, а неговият приемник последователно се премества във Воден, Мъглен и Преспа - действия, целящи по-добрата защита на Българската църква, която в този труден за държавата момент изиграва своята консолидираща роля. Управлението на западните български земи се намира под контрола на братята комитопули - Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. При установяването на византийската власт в североизточните български земи през 971 г. техният баща - управителят на Средецката област - комит Никола, вече не е между живите. Затова при унаследяването на неговата власт братята установяват една нова форма на управление над все още свободните западни предели на Българското царство, която византийските хронисти назовават като “тетрархия” - четиривластие. Най-големият от братята Давид поема управлението и защитата на южните български територии с административен център Преспа, Мойсей - на югозападните с център Струмица, Аарон - на Средец, а Самуил - на Бдин или Воден. Политическото поведение на четиримата братя ги представя като сторонници на българската държавност и определя характера на Западната българска държава като легитимно продължение на Преславска България. За това свидетелстват и германските летописи, които съобщават, че през 973 г. при император Отон I пристигат “пратеници от България”, сочени като официални държавни емисари. Това пратеничество до германския император е опит на братята да осигурят защитата на свободните територии на Българското царство чрез външна помощ. До съюз обаче не се стига и те са принудени да продължат борбата срещу Византия, разчитайки единствено на българската военна мощ. До 976 г. обаче от четиримата братя остава жив единствено Самуил. Йоан Зонарас и Симеон Логотет съобщават, че Давид е убит от “скитници власи” в местността Красивите дъбове, между Костур и Преспа, още в началния етап от борбата срещу византийците. Според сведенията на Михаил Деволски Мойсей пък загива при обсадата на крепостта Сяр. По-различна е съдбата на третия Самуилов брат - Аарон. След смъртта на император Йоан Цимисхи през 976 г. двама български войводи - Петър и Боян - вдигат въстание в Североизточна България и, както съобщава една “Записка на готския топарх” от Х в., границата минава по р. Искър. При това положение новият василевс Василий II Македонец (976-1025) търси съюз с Аарон, с който да постигне сепаративен мир. По този повод Йоан Скилица пише, че Аарон е привърженик на ромеите, а Йоан Зонарас уточнява, че той иска властта за себе си. Така през 976 г. се стига до заповед на Самуил за екзекуцията на Аарон и цялото му семейство. Жив остава единствено синът на Аарон - Иван Владислав, поради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир. През 976 г. Борис II и Роман успяват да избягат от Константинопол и се отправят към България. На границата обаче Борис II по грешка е убит от стражата, помислен за ромей (по сведения на Йоан Скилица). Роман невредим стига до Бдин и бива провъзгласен за български цар. Цар Роман оставя военните и държавни дела изцяло в ръцете на своя пръв пълководец - Самуил, а той според Йоан Скилица се отдава на “свят живот и църковни въпроси”. Същият автор отбелязва, че Самуил се възползва от междуособиците във Византия, свързани с бунта на Варда Склир и “безнаказано нахлул във всички западни области”. В периода 977-983 г. той превзема крепостта Лариса и цялата област Тесалия. От Лариса Самуил взима мощите на Св. Ахилий и впоследствие ги полага в новопостроения на острова на Преспанското езеро едноименен храм. По това време той променя и местонахождението на своята резиденция - тя вече се разполага в Преспа. Към 986 г. император Василий II успява да преодолее съпротивата на отцепилите се и организира поход срещу България. Целта му е да превземе Средец, но обсадата завършва безуспешно и императорът се отправя към Константинопол. По обратния път при прохода Траянови врата на 17 август 986 г. българите му устройват засада и му нанасят голямо поражение. Според Битолския надпис на Иван Владислав от 1014 г. братът на Самуил - Аарон, също участва в това сражение, което дава основание на някои историци да смятат, че екзекуцията му се състои не през 976-та, а през 986 г. Сведения за тази битка дават авторите Лъв Дякон и Михаил Деволски, а победата на Самуил впечатлява освен византийските, и арабските хронисти. Така за едно десетилетие Самуил с внушителните си победи над Византия успява да възвърне някогашната военна слава на Българската държава и да я превърне отново в решаващ фактор на Балканския полуостров. През 987 г. във Византия избухва бунт на пълководците Варда Фока и Евстатий Малеин. Самуил се възползва от ситуацията и в български ръце падат Верея и Сервия. На юг българите достигат до Епир, а на запад до Адриатическо море, като превземат Драчката област. Някои историци смятат, че тогава Самуил отвоюва и големи части от Източна и Отвъддунавска България, включващи градовете Дръстър и Преслав. Близо три години във войната срещу Империята инициативата е на страната на българските войски, докато през 990 г. междуособиците във Византия са прекратени и император Василий II насочва изцяло силите си в борбата срещу Българската държава. Още през 991 г. според византийския летописец Яхя Антиохийски императорските войски минават в настъпление. Тогава в едно от сраженията срещу българите Василий II пленява българския цар Роман и го хвърля в тъмница. Някои историци смятат, че още тогава Самуил се провъзгласява за български цар. Тази нова война между България и Византия продължава от 991 до 995 г. и се води с променлив успех. През 996 г. българските войски опустошават отново цяла Тесалия, Беотия и Атика и достигат до Пелопонес. Според разказа на Йоан Скилица Василий II изпраща след навлязлата дълбоко на юг българска войска пълководеца Никифор Уран. Тогава Самуил се опитва да върне войските си, но е пресрещнат от византийците. Главното сражение между двете войски става при р. Сперхей. В него българите претърпяват голямо поражение, а Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени. През 997 г. цар Роман умира и с неговата смърт се прекратява господстващата в продължение на две столетия управляваща българска династия, чийто основоположник е хан Крум. През същата 997 г. Самуил, който се намира в най-близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар и премества столицата от Преспа в Охрид. Наскоро след това Самуил прави постъпки пред Римската църква за получаване на международно признание на новата династия. По всяка вероятност римският първосвещеник признава царската титла на Самуил. Основание за подобно предположение дават някои пасажи от кореспонденцията между цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий III. Според Дуклянския летопис през 998 г. цар Самуил предприема голям поход срещу сърбите, за да предотврати евентуален техен съюз с Византия. Българските войски достигат до Дубровник, а Самуил пленява сръбския княз Иван Владимир и го изпраща на заточение, но впоследствие му дава за жена дъщеря си Теодора Косара и го назначава за владетел на Зета. По това време цар Самуил сключва съюз с Унгария, който бива скрепен с династичен брак между неговия син Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Геза. С този дипломатически акт българският владетел успява да осигури защитата на северозападните български територии. Заетостта на Византия в борби на изток не й позволява да се възползва от победата при р. Сперхей и веднага да продължи войната си срещу българите. Но след настъпилото затишие през 1000-ната година Империята поставя началото на своето мощно настъпление на Балканския фронт. Тя установява пълен контрол над Източна България и Долен Дунав. През 1001 г. византийските войски връщат в границите на Империята значителни територии на север от Стара планина, включително и градовете Дръстър, Преславец, Велики Преслав и Плиска. През 1001-1002 г. император Василий II възстановява властта си в Тесалия и дн. Южна Македония, като превзема Верия, Сервия и Воден и започва обсада на Бдин. За да отклони императора от крепостта, цар Самуил нахлува в Адрианопол, но Василий II не се поддава на тази военна маневра и след осеммесечна обсада Бдин е превзет. През 1003 г. ромеите успяват да превземат и Скопие, но обсадата им на крепостта Перник, защитавана от войводата Кракра, завършва без успех. Опитът на цар Самуил да премине в настъпление през 1009 г. завършва с поражение при крепостта Крета. В периода 1010-1014 г. българите си отдъхват поради ангажираността на Василий II в Южна Италия и Азия. През лятото на 1014 г. обаче императорът се насочва отново към България. Решаващата битка става на 14 юли 1014 г. при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Българите търпят съкрушително поражение, а пленените 15 хиляди български войници по заповед на Василий II биват ослепени, като на всеки сто души бива оставен по един едноок водач. Заради проявената жестокост този византийски император влиза в историята с прозвището “Българоубиец”. При вида на ослепените войни цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г. Неговата смърт става предшественик на гибелта на Българската държава. Гаврил Радомир (1014-1015), който унаследява царската власт, полага максимални усилия за защитата на българските земи и дори печели сражения срещу солунския стратег Теофилакт Вотаниат. Но въпреки това византийците стигат до Битоля и изгарят дворците на българския цар. Скоро след това падат Прилеп, Щип и Воден. Българският цар прави предложение за сключване на мир, но Василий II го отхвърля и се насочва към Мъгленската област. Въпреки упоритата съпротива, Мъглен също е превзет от ромеите. Междувременно по време на лов Гаврил Радомир е убит от своя братовчет Иван Владислав, който, в това си деяние, се ръководи както от чувството за родова мъст, така и от интригите на византийската дипломация, която му обещава да го признае за цар и да му отстъпи Драч. Веднага щом се коронясва за цар през 1015 г. Иван Владислав (1015-1018) изпраща писмо до Василий II, в което му обещава покорство. Скоро обаче той се обявява против всякакъв компромис с ромеите. Тогава император Василий II превзема Охрид, а малко по-късно - и крепостта Бояна. След разорението на Охрид Иван Владислав премества българската столица в Битоля. Намереният там надпис на Иван Владислав показва ясното му народностно самосъзнание - той се зове “Йоан, самодържец български и българин по род”. През 1016 г. българският цар убива своя сръбски васал Иван Владимир, като причината вероятно се крие в съмнение за неговата лоялност. През 1016-1017 г. цар Иван Владислав и войводата Кракра замислят голяма акция срещу Византия с участието и на печенегите. Тя обаче бива осуетена от византийската дипломация. Последва нов поход на Василий II, при който е превзета крепостта Сетина. През февруари 1018 г. цар Иван Владислав се опитва да превземе Драч, но е убит пред стените на града и обсадата е прекратена. Гибелта на българския цар демобилизира окончателно част от управляващия български елит, който вече е настроен доброволно да признае византийската власт. Тези капитулантски настроения са използвани от Василий II, който през март отново навлиза в българските земи без да срещне почти никаква организирана съпротива. Дори самият Кракра Пернишки заедно с още 32 български боляри предават градовете си. Архиепископ Давид донася на Василий II писмо от българската царица, в което тя му съобщава, че му предава Българското царство. В Скопие на императора се предава и един от изтъкнатите Самуилови пълководци - Никулица. Оттук Василий II минава през Щип и Просек, стига без съпротива до Охрид. Византийският император взима съкровищницата на българските царе и приема членовете на царския род: царица Мария, децата на Гаврил Радомир и Иван Владислав. Друга част от българската болярство, начело с престолонаследника Пресиян и неговите братя Алусиан и Аарон, както и войводата Ивац се оттеглят в албанската планина Томор и оттук продължават борбата. Скоро обаче и те се предават на византийските власти. Едни от последните защитници на българската държавна независимост са войводите Гавра и Елемаг, които вдигат въстание, но много скоро са заловени. В Сремската област продължава съпротивата местният войвода Сермон, убит с измама от византийците. Гъвкавият политически ход на император Василий II да обещава на част от българската знат запазване на сана и привилегиите разстройва българската съпротива. Така през 1018 г. Българската държава бива окончателно завладяна и изчезва от политическата сцена за период от повече от век и половина. В лицето на император Василий II Византия изпълнява една стратегическа задача на своята външна политика от края на VII в. - ликвидирането на Българската държава. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 2.29 Mb. Сподели с приятели:
|