Теми за държавен изпит по история на българия раждане на средновековната българска държавност
РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ (XVIII- ПЪРВАТА ЧЕТВЪРТ НА ХІХ ВЕК )
Изтегляне 2.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 14. ИЗГРАЖДАНЕ НА НОВОБЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА КУЛТУРА
- 15. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
13. РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ (XVIII- ПЪРВАТА ЧЕТВЪРТ НА ХІХ ВЕК ) През втората половина на ХХ век в националната ни история се възприема тезата, че епохата на Възраждането е свързана с фактите, процесите и феномените на българското историческо развитие през 18 век и доосвобожденската част на 19век. Възприето е, че Възраждането е период от националната ни история, който е преход от средновековието към новото време, и то традиционното към модерното общество. В националната ни историопис има различни подходи към периодизацията на Възраждането. Част от авторите от по-старото поколение избират периодизационните граници, които са свързани със събития от общобългарска величина- появата на Паисиевата история (1762г.), Великденската акция (1860г), Създаването на българската екзархия (1870г) и др. Някои съвременни учени поставят периодизационната гранца в средата на 40-те години на 19 век с две етапни за Османската имерия години- 1829г и 1856г – подписването на Одринския мирен договор (1829г) и Парижкия мирен договор (1856г), събития довели до промени в статута на християнското население на империята и дали тласък на освободителните движения. Обособени са три отделни периода на Възраждането: Ранно възраждане- свързва се с историческите процеси от 18 век и първата четвърт на 19; втория период се разполага от средата на 20-те до средата на 50-те год. на 19век. Свързва се с активиране на модернизационните процеси, появява се периодичния печат и новобългарското училище, фабриките и манифактурите. Третия етап – Високо възраждане, началото му се свързва условно с годината 1856г. Тогава по международните договорености българите и друготе християни от империята получават гражданско равноправие и възможност да развиват свои културни и религиозни институции. Както през 18, така и през 19 век значителна част от българите живеят при условията на традиционното общество. В различните социални области обаче, постепенно се просмукват елементите на Модерността. Възползвайки се от реформите на османските султани българите поемат своя път към Новото време. Търсят и изнамират свой нов писмен език. Печатат свои вестници, брошури и книги. Поемат своя национална пропаганда. Все по-видимите белези на кризата в Османската империя през първата половина на 18 век създават предпоставки за съществени промени в стопанското ежедневие на българие. Оформят се факторите на българското Възраждане. Увеличаването на частнособственически сектори в селското стопанство активизира стоковите отношения в преобладаващо аграрната икономика на българите по това време. Видими промени настъпват и в градското стопанство. Те са свързани с напредващото разделение на труда в рамките на занаятчийското производство. Важен елемент на промяната представлява придвижването на българите от селото към града. Тази тенденция създава предпоставки за утвърждаване на една относително заможна и влиятелна прослойка от български занаятчии и търговци в селищата от градски тип по нашите земи. Констатира се по-отчетливо функциониране на традиционните образователни структури и книжовни среди по нашите земи. Организиранит антиосмански инициативи на българите от първата половина на 18 век се отличават с по-висока степен на интензивност. Промени се констатират и в други области- жилищната, обществената и култовата архитектура, живописните жанрове, художествените занаяти, народното творчество. По официални данни през 19 век над 80% от българското население живее в селата и осигурява поминъка си чрез отглеждане на културни растения и домашни животни. Земеделието и скотовъдството са определящи отрасли на стопанската на българските земи. В периода на Ранното възраждане аграрните отношения са организирани по правилата на тимарската система-държавата преотстъпва част от приходите от поземления фонд на военни или административни служители срещу определени задължения предимно служба в армията. Българския земеделец има право да добива и ползва продукцията, от земятам, за която разполага с владелчески документ-тапия. Тази земя може да бъде предавана в наследство и продавана, но при редовно плащане на данъци и такси. През 18 век и първите десетилетия на 19 тимарската система се разпада. Разширяването на частнособственическия сектор в областта на поземлените отношения е свързано и с появата на големи имения – чифлици, чиито собственици в повечето случаи са мюсюлмани. През третата четвърт на 19 век основната част от аграрните стопанства, владени и обработвани от българи, принадлежат към групата на дребните и средни имения. В българските земи от стопанската прдукция преобладават зърнените храни. В Тракия и Мкедония се разширяват посевите с ориз. Отглеждат се различни сортове лозя. Технологичното развитие на българското земеделие остава на ниво ръчен труд и на примитивни технологии. Значителен ръст бележи скотовъдството. Производството на дребен и едър рогат добитък има силни традиции в предосвобожденската стопанска практика. През целия период на Възраждането в системата на градското стопанство доминира дребното занаятчийско производство. Нарасналите консумативни нужди на големите градски центрове създават предпоставки за производствен подем. В отрасловата структура доминира вълненотекстилното производство, концентрирано в Котел, Калофер, Сливен и др. първата българска фабрика създадена през 1836г от сливенския търговец Добри Желязков, също е свързана с вълненотекстилнтоо производство. В района на Враца, Стара Загора, Търново е развито копринарството, в Чипровци и Железна килимарстовото. Коприненотекстилни манифактури рзботят в Габрово, София и Враца. Подем преживява дървопреработването. То е стимулирано от разширяващите се строителни дейности. Широко са застъпени занаятите от битовата сфера- шиене на облекла, производство на свещи, касапски дюкяни, произодство на сапун, грънчарски изделия. Специфично присъствие има добивът на розово масло. Най-значителния брой от фабриките и манифактурите са свързани с текстилната промишленост и са разположени в Сливен, Карлово, Търново, Стара Загора. През третата четвърт на 19 век се появяват фабрики и в сферата на хранително-вйусовата промишленост. Нарастващия обем на занаятчийското производство довежда до активизиране на вътрешно-търговските връзки. Постепенното утвърждаване на градските селища води до увеличаване ролята на уседналата търговия. Увеличава се броя на дюкяите специализирани в продажбата на определени групи стоки. Значима функзия продължават да имат седмичните пазари. В определен ден те събират градските и селски прозводители за обмен на стоки и услуги. Съществена част от междурегионалния търговски обмен се осъществява на големи годишни панаири – Узонджово, Ески Джумая, Сливен и др. След реформите в Османската империя засиленото влияние на Австрия и Унгария в земите ни се наблюдават промени и в българското възрожденско общество. Постепенно започва образуването на нова прослойка от по-заможни и образовани хора. Повлияна предимно от гръцкото Възраждане се оформя и българската национална идеология. Най-ярък белег и принос в издигането на българската национална идеология, както и за Ранното българско възраждане има творчеството на Паисий Хилендарски. Сведенията за жизенения път на Паисий са оскъдни. Известно е, че през 1745г той се замонашава и се установява в Хилендарския манастир. В продължение на 2 години Паисий проучва книжовното богатство на атонските манастири, като извлича от там сведения за миналото на българите. През 1762г История славянобългарска е завършена. Тя е призната за повратна точка за българския преход от Средновековие към Ново време. Представлява исторически разказ за средновековното минало на българите от дълбока древност до падането на Балканите под османска власт. Паисий обръща голямо влияние на културната история на своя народ. Представена е дейността на братята Кирил и Методий. Паисий предвижда трудът му да бъде разпространяван чрез преписване. През 1765г бъдещият епископ Софроний Врачански прави първият препис на История славяновбългарска. Той преписва още ред типични за епохата текстове. Софроний развива обществена дейност, по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. През 1803г заминава за Букурещ по народни дела. Там пише и Неделник- сборник от поучения и слова за всички празнични дни в годината. Пак в Букурещ пише Житие и страдение грешнаго Софрония и Възнесение към българския народ. Софроний се превръща в един от най-видните представители на българската литература от началото на 19 век. Той изиграва важна роля в организацията на националноосвободителното движение в края на 18 и началото на 19 век. В книжовното си дело той прилага идеи за осъществяване на светско образование по европейски образец. Последователи на делото на Паисий и Софроний стават Неофит Рилски, Неофит Хилендарски, Петър Берон, Христаки Павлович, Райно Попович, Васил Априлов, Константин Фотионов и др. 14. ИЗГРАЖДАНЕ НА НОВОБЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА КУЛТУРА Перз 18 и началото на 19 век грамотността сред българите се поддържа основно от килийните училища. Обучението се осъществява на черковнославянски език, като за учебни помагала се ползват несложни богослужебни книги. В края на 18 и началото на 19 век се създават предпоставки за поява и утвърждаване на светските образователни средища върху българската етническа територия. Те изхождат от активизиращата се културна комуникация с дейците на гръцкото просвещение. В края на 20-те и началото на 30-те год някои от най-подготвените учители започват да въвеждат в учебната работа принципите на взаимоучителната организация. Началото на новобългарското образование се свързва с откриването на Габровското взаимно училище през 1835г. През втората половина на 40-те и началото на 50-те год са организирани и най-ранните новобългарски класни училища. Някои от тях възникват на основата на бивши елино-български училища. Класното училище създава предпоставки за придобиването на по-широки и задълбочени познания. Прз третата четвърт на 19 век училища от този тип функционират в Пловдив, Стара Загора, Габрово, София, Шумен, Сливен. През 70-те год. Пловдивското и Габровското училище разкриват последователно шести и седми клас. Така се превръщат в гимназии. Мрежата от новобългарски училище се отличава с подчертана неравномерност. Най-много и най-добри са училищата в централна и северна България, в района на Балкана и подбалканските котловини, както и в северна Тракия. Този феномен се свързва със стопанския просперитет на тези райони. По-слаби са традициите на новобългарското обрзование в Добруджа, Северозападна Тракия, Черноморския регион, Югоизточна и Егейска Тракия, Македония. Трудното обособяване на новобългарските общности в този регион забавя процесите на културна модернизация. Разположена извън образователната система, изградената в периода на Възраждането мрежа от български читалища играе съществена роля за приобщаването на широки обществени среди към ценностите на Просвещението. Първитер читалища са основани през 1856г в Свищов, Лом и Шумен. До края на 60-те год българските читалища започват да функционират в Плевен, Стара Загора, Казанлък, Сливен, Габрово. Основните направления в дейсността на българските възрожденски читалища са организиране на неделни и вечерни училища за възрастни и за по-бедни, финансово поддържане на училищното дело в по-бедните селища, книгоразпространителска и библиотекарска дейност, финансиране на обучението на ученици и студенти в чужбина. През 40-те год. на 19 век се наблюдават някои тенденции, свидетелстващи за прехода на просветителската идеология към ново състояние. Доминиращите през предходните десетилетия ръкописни книжовни форми са заменени с печатните книги и периодичните издания. Преобладаващата част от авторите вече не са духовници, а светски лица. Сред представителите на новата кницнина са Константин Фотинов, Гавраил Кръстевич, Иван Богоров, Любен Каравелов и др. Един от най-известните популяризатори на просвещенските идеали е поетът и публицист Петко Р. Славейков. В новобългарската книжнина се наблюдава преход от религиозно към подчертано светско съдържание, преход от ръкописно към печатно размножаване на текстовете, преход от предимно преводна към авторска литература, от черковнославянска към българска книжовноезикова норама. Периодичния печат е специфичен компонент на присъщата на Новото време обществена среда. В доосвобожденския период се появяват над 100 български периодични издания. Първият възрожденски вестник Български орел е дело на Иван Богоров и се отпечатва в Лайпциг. Богоров ръководи и Цариградския вестник. В периода 1859-1863г в Цариград излиза вестник България с редактор Драган Цанков. Другите издания са свързани предимно с църковно-националното движение – в. Съветник, Время. Техни редактори са Тодор Бурмов и Николай Михайловски. Вътребългарските проблеми са отразени в редактирания от Иван Найденов вестник Право. Най-влиятелното цариградско издание е славейковият вестник Македония. Сред най-амбициозните издания на цариградските българи се открояват списанията Български книжици и Читалище. През 50-те и 60-те год се оформя и профила на емигрантския печат. В 18 броя излиза вестника на Г, Ст. Раковски Българска дневница, след него започва и списването на вестник Дунавски лебед. Първият емигрантски вестник излязал в Румъния е Българска пчела. В Браила започва издаването на вестник Дунавска зора, редактиран от Добри Войников. В Букурещ излизат вестниците на Каравелов Свобода и Независимост. В края на 60-те год и началото на 70-те Христо Ботев списва два вестника Дума на българските емигранти и вестник Знаме. Междувременно той сътрудничи и на вестниците Свобода, Независимост, Тъпън, Будилник. Подчертано политически облик имат вестниците Възраждане, Нова България, Български глас, Стара планина. В периода на ранното възраждане българското изобрзително изкуство продължава да бъде трайно свързано с църковния храм и църковния култ. Основната работа на художническото съсловие се свежда до стенописването на църкви и изписването на икони. Българските зографи следват принципите на традиционното византийско църковно изкуство. През втората половинана 18 век в храмовите пространствав забележимо се увеличава присъствието на обрзите на ктитори дарили средства за издигането, обзавеждането и изписването на църквата. Обособяването на светските жанрове в изобразителното изкуство се осъществява под тласъка на външни влияния – руски, западноевропейски, централноевропейски. Част от творците получават специализирано обучение при чуждестранни майстори. Такива са Захари Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович, те са и едни от най-ярките творци за периода. Сред живописните жанрове, свързани със светското изкуство, възрожденските художници отдават най-голямо значение на портрета. През третата четвърт на 19 век се наблюдава подчертано присъствие на теми и мотиви от родната история. По скромни са опитите на възрожденските художници в областта на пейзажната и битовата живопис. Традиционните народни художествени занаяти са свързани с битовите нужди на населението. Разширените материални възможности на народа дават тласък на златарския занаят. Значително увеличените по брой златарски работилници произвеждат от благородни метали не само накити и църковнослужебни предмети, но и разнообразни предмети свързани с домашния интериор. В керамиката съдовете на майсторитр керамици от Самоков, Разлог, Банско, Габрово придобиват общонационална популярност, като следват претенциозните вкусове на новосформиралата се възрожденска интелигинция. Производството на битови тъкани до края на Възраждането остава в пределите на домашния занаят. Постепенно в битовата тъкан навлизат по-ярки цветове и по-дръзки мотиви. Особена популярност в периода придобива продукцията на българските килимари от Чипровци, Котел, Берковица. Възраждането слага своя отпечатък и върху българските жилища. Мащабното жилищно и обществено строителство превръща редица бивши села в малки градчета. В културната зона на възрожденския град доминират училищните, църковните и читалищните сгради, както и часовниковите кули. Оформят се три основни типа къщи- дървена, каменно-паянтова и каменна къща. Новосформиралата се българска възрожденска интелигенция е резултат от прехода към Модерната епоха. Новите български ценности формирали се през Просвещението са резулта от преки културни и политически комуникации със съседните балкански народи – гърци, сърби, румъни. Намирайки се в тесни връзки с тях, българите не могат да не изпитат тяхното културно влияние. Силно повлияват и връзките с Русия, особено в областта на учебното дело. 15. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО Към началото на 19 век в българските земи простират властта си следните митрополии- Доростолска, Преславска, Варненска, Търновска, Видинска, Софийска, Кюстендилска, Самоковска, Охридска, Полянска, Битолска и Одринска. Всички те са подвластни на Цариградската патриаршия. Българско присъствие има в три малки причерноморски епархии с центрове Месемврия, Анхиало и Созопол. В епархиите българите съжителстват с втория по брой източноправославен народ- гърците. Те сънумяват да обсебят най-висшите ръководни позиции, в Цариградската патриаршия. Всички служители в патриаршията по правило са гърци. В ранните векове на Османското владичество православната църква играе важна етностабилизираща роля. През Раннното възраждане се наблюдава процес на отдалечаване на бългрите от високите норми на религията. В хода на този процес православната обредност опростява практиките си до степен, при която християнския култ се свежда до реализиране на основните тайнства – кръщене, брак и погребение. Голяма част от гръкоезичните митрополити и епископи назначавани в българските епархии са лишени от интерес към духовната дейност. В много случаи те си позволяват да злоупотребяват с паричния размер на църковните данъци и такси. Патриаршията е силно проникната от корупция. Принципът на откупувне на всички църковни длъжности през 18-19 век е регламентиран и се нарича симония. Корупционната ситуация в патриаршията не е уникална тя отразява масовата практика. През 20-те и 30-те год на 19 век отношенията между висшите гръцки духовници и българите са помрачени от нарастващото недоверие и вражди. За катализатор на този процес служи и оформящото се национални самосъзнание на българите, което представлява и основния движещ мотив на църковното движение. Началото на всенародната броба за самостойна йерархия е свързано и с масовото движение на българите от Търновската епархия срещу новоназначения през 1838г владика Панрет, който се отличава с груб нрав и непристойно поведение. В стермежа си да се освободят от него търновци лансират и подходящ кандидат за митрополит. Те спират вниманието си на монаха Неофит Рилски, който обаче отдаден на книжовни занимания им отказва. На преден план излиза кандидатурата на Неофит Хилендарски. След прошенията на българите от Търновската епархия за смяна на Панарет, през 1840г е излъчена тричленна делегация, която за пореден път настоява за смяна на непристойния Панарет. Гръцкия патриарх обаче, вместо избраникът на българите изпраща фанариота Неофит, известен с българогоненията си. Така с пълно поражение за националната кауза, завършва първия масов опит за отстраняване на гръцки владика. През 40-те год на 19 век поради концентрирането на по-заможна българска колония в Цариград, той се превръща в център на общобългарските църковнонационални инициативи.първите сигнали за активизиране на антипатриаршеската дейност се появява след бягството на Неофит Бозвели от заточение през 1844г. Неуспели кандидат за търносвкси митрополит подготвя акция за поставяне на българските искания пред правителството. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подготвят два меморандума, които през септември 1844г депозират в правителствената канцелария. Водеща роля и в двата меморандума имат претенциите за замяна на гръцките владици с български, както и свободен и независим печат и книгоиздаване на български. В Цариград прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски предизвикват раздвижване. Двамата са признати за официални представители на народа си. Прошенията обаче остават без отговор. Българския църковен въпрос ангажира вниманието и на Великите си, които имат интереси в Османската империя. Опасяващи се от откъването на българите от Вселенския престол руските дипломати предприемат решителни действия. С директен натиск са неутрализирани османските държавници, след което е осигурена възможност на Патриаршията да арестува двамата размирни духовници, и да ги изпрати на заточение. С това завършва първия период от същинския развой на движението за самостойна патриаршия. През втората половина на 40-те и 50-те год на 19 век в редица части на етническата ни територия продължават опозиционните действия срещу патриаршеските владици. През 1846г българите от Търнивската епархия отново се обединяват около искането да бъде отстранен митрополит Неофит. Молбата е изпълнена и през юли 1846г мястото на Неофит е заето от друг грък – Атанасий. Той управлява до лятото на 1848г , когато умира мистериозно. Църковнонародните борби в Цариград през 1847г оглавява Александър Екзарх. Той получава пълномощно от български еснафски организации, в което е отбелязано, че заначтчийските сдружения ще разчитат на Ал. Екзарх да работи за получаване на правителствено разрешение за отваряне на български храм в Цариград. След едногодишни преговори у правителствения чиновник от български произход княз Стефан Богориди се появява амбицията да оглави народната инициатива за придобиване на български храм в Цариград. През 1848г Богориди прави предложение на еснафските предводители да приемат дарена от него къща в квартал Фенер, която да сбъде преустановена в църква. След известни колебания през 1849г еснафите приемат дарението. На 9 октомври 1849г храма е осветен от созополския митрополит и получава в чест на своя дарител името Св. Стефан. В хода на регламентацията на статута на храма в османската документация се появява термина булгар-милет. След няколко годишно упорство българите се сдобиват не само с храм, но и с признание на своя народностен статут. След прокламирането на Хатихумаюна през пролетта на 1856г, цариградската община подава прошение до султана. В него се настоява българите да получат право да бъдат управялвани и представлявани от един върховен църковен началник и от един върховен граждански началник. Иска се и включване на представители от християнския народ в местната администрация. Българската нация лансира искане за пълна църковна самостоятелсност и за административан автономия в пределите на Османската империя. След прокламирането на Хатихумаюна българите в някои епархии подемат с нова сила църковната борба. Особено драматично се разгръщат антипатриаршеските демонстрации в Полянската епархия. След като не успяват да заменят компрометиралия се владика Мелетий, християните обявяват, че прекъсват връзките си с Вселенския престол и сключват уния с католическата църква. В Пловдив заради по-силното етническо присъствие на гърците, антимитрополитското движение се развива трудно. След като гръцкия владика там освобождава престола, не негово място идва етническия албанец Паисий, който скоро подкрепя българите в начинанието им. Твърдата позиция на незачитане на българските искания провокира търновския делегат хаджи Николи Минчооглу към по-висока активност. В едно от заседанията на Вселенската патриаршия той подава писмено заявление, чрез което декларира, че не признава решенията на форума, тъй като не се вземат предвид дори най-умерените български искания. През 1860г българите подават жалба до правителството, с която заявяват, че не приемат решенията на патриаршеския събор, и че искат да бъде узаконено откъсването им от властта на Вселенския престол. Акцията се осъществява в хода на тържествената великденска литургия в храма Св. Стефан на 3 април 1860г. По време на службвата епископ Иларион Макариополски не произнася молебствие за патриарха, замествайки го с молитва за здраве и дълголетие на султана. По примера на сънародниците си от Цариград много българи прокламират присъединяването си към новата църковнонародна институция. Реакциите на Великите сили не са еднозначни. Руския посланик прави опит да помири двете страни. Австрия и Англи заемат изчаквателни позиции. Най-голама активност имат Франция и Ватикана, които се опитват да поркарат идеята за сключване на уния с католическата църква. С цел координиране на общобългарските прояви в Цариград се събират официални представители на по-големите за да ходатайстват пред султана да признае българската независимост от патриаршията. Молбата им е отхвърлена, което ги тласка да лансират поредната програма за църковнонароден суверенитет. В нея се иска само българите да имат право да участват при избора на патриарха пропорционално на численото им мнозинство. Като се има предвид, че българите с най-големия брой християни става ясно и какъв по народност ще бъде патриарха. Голяма част от българските общини не одобряват този документ. След встъпването е д;ъжност на новия патриарх Софроний ІІІ през 1863г той започва да търси изход от кризата в българо-гръцките отношения. В провелия се през 1864г църковно-народен събор нългарските искания са определени като несправедливи и неприложими. През май 1867г новоизбрания цариградски патриарх Григорий VI, лансира свой проект за разрешение на българския църковен въпрос, който е одобрен от Синода. Според проекта епархиите между Дунав и Стара планина ще съсравят област във Вселенската патриаршия, която ще се ползва с особени привилегии. Областта ще се нарича Екзархия и ще разполага със самоуправленски правомощия . Стреснато от възможността двете страни да се договорят без негово участие правителството представя макет на проекта за решение на църковния въпрос. Проекта дава възможност на българите от всеки край на империята да минат под ведомството на новата църковна организация. През 1869г великия везирАли паша назначава нова българо-гръцка комисия, която да състави нов приемлив и за двете страни проект за разрешаване на църковния спор. На 27 февруари 1870г е прокламиран султански ферман, допускащ създаването на нова правослвна институция – Българска екзархия. Към екзархията се присъединяват всички епархии между Дунав и Стара планина, църковните области в Северна Тракия и Софийско, както и Велешката епархия от Македония. На 16 февруари 1872г за български екзарх е обявен видинския митрополит Антим І, който на 11 май отслужва тържествена литургия в столицата на която официално е обявено въстановяването на българската екзархия. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 2.29 Mb. Сподели с приятели:
|