The great controversy



страница37/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   43

Колко противоречащо на всяка проява на любов и милост и дори на нашето собствено чувство за справедливост е учението, че нечестивите мъртви са измъчвани с огън и сяра в един вечно горящ пъкъл, че за греховете от един кратък земен живот те трябва да търпят мъки, докато Бог е жив. И въпреки всичко тази теория се разпространява и изучава навсякъде и все още е част от много християнски вероизповедания. Един учен, доктор по богословие, казва: “Гледката на мъченията в пъкъла многократно ще увеличава през цялата вечност щастието на светиите. Когато виждат как други със същото естество и родени при същите обстоятелства са подложени на такива мъки, а те са възвишени, ще се чувстват още по-щастливи”. Друг пък си е послужил със следните думи: “Докато присъдата над съдовете на гнева се изпълнява вечно, вечно ще се издига димът на тяхното мъчение пред погледа на съдовете на милостта, които, вместо да изпитват съчувствие към окаяните обекти, ще викат: Амин, алилуя, хвалете Господа!”

Къде в страниците на Божието слово се намира такова учение? Ще бъдат ли изкупените в небето лишени от всякакво чувство на състрадание, лишени дори от чувството за обикновена човещина? Или ще бъдат заменени със стоицизма или жестокосърдечието на дивака? Не, не! Това не е учението на Божията книга! Тези, които представят идеите, изразени в дадените по-горе цитати, може да са учени и даже искрени хора, но са измамени от лъжливите учения на Сатана. Той ги подвежда да изопачават силни изрази от Писанието, придавайки на думите им язвителен и пагубен смисъл, присъщ на него, но не и на нашия Творец. “Заклевам се в живота Си, казва Господ Йехова, не благоволя в смъртта на нечестивия, но да се върне нечестивият от пътя си и да живее. Върнете се, върнете се от лошите си пътища, защо да умрете, доме Израилев?” (Езекиил 33:11).

Какво би спечелил Бог, ако приемем, че Му е приятна гледката на нечуваните мъчения, стенанията, писъците и проклятията на страдащите творения, които Той държи в пламъците на пъкъла? Могат ли ужасните звуци да бъдат музика в ушите на безпределната Любов? Тези хора се опитват да убедят, че подлагането на нечестивите на безкрайни мъки показва Божията омраза към греха като гибелно за мира и за реда във вселената зло. О, ужасно богохулство! Като че Божията омраза към греха е причината той да бъде овековечен. Защото според ученията на тези теолози продължителните мъки без надежда за помилване подлудяват нещастните жертви и тъй като те изливат яростта си в проклятия и богохулства, постоянно увеличават товара на вината си. Но Божията слава не се увеличава чрез такова безкрайно увеличаване на греха в безконечните векове.

Вън от възможностите на човешкия ум е да се оцени злото, нанесено от ереста за вечните мъки. Библейската религия, която е пълна с любов и доброта и изключително богата с милост и съчувствие, е затъмнена от предразсъдък и е обвита с ужаси. Като помислим в какви фалшиви краски е обрисувал Сатана характера на Бога, можем ли тогава да се чудим, че хората се страхуват от своя милостив Творец, изпитват ужас от Него и даже Го мразят? Чудовищните представи за Бога, разпространили се по света чрез ученията от амвоните, са създали хиляди, не, милиони съмняващи се и невярващи.

Идеята за вечните мъки е една от измамните теории за виното на разпаленото блудство на Вавилон, с което се опиват народите (Откр. 14:8, 17:2). Как Христовите служители са могли да приемат тази ерес и да я проповядват от светия амвон, е наистина тайна. Това учение, както и фалшивата събота, те са възприели от Рим. Наистина било е проповядвано от велики и добри мъже, които не са имали светлината, известна ни по този въпрос днес. Те са били отговорни само за светлината, огряла ги в тяхното време; а ние сме отговорни за светещата в наши дни. Ако се отклоним от свидетелството на Божието слово и приемем погрешни учения, понеже бащите ни са учили така, над нас ще тежи присъдата, изговорена над Вавилон; ние пием “от виното на нейното блудстване”.

Твърде много хора, отблъснати от учението за вечните мъки, са възприели противоположната заблуда. Те виждат, че Писанията представят Бога като любещо и състрадаващо същество и не могат да повярват, че Той ще хвърли творенията Си в пламъците на вечно горящ пъкъл. Но понеже поддържат, че душата е безсмъртна по естество, не виждат друг извод освен този, че в края на краищата цялото човечество ще бъде спасено. За мнозина заплахите в Библията са предназначени просто да водят хората до послушание, а не да бъдат буквално изпълнени. Така грешникът може да живее в егоизтични удоволствия, без да зачита Божиите изисквания и накрая пак да очаква да получи Неговото благоволение. Доктрината, разчитаща на милостта, а пренебрегваща справедливостта на Бога, се харесва на плътското сърце и поддържа неправдата у безбожните.

За да се покаже как вярващите в едно всеобщо спасение изкривяват писанията с цел да подкрепят пагубните за душата си догми, е нужно само да се цитират изявленията им. При погребението на един нерелигиозен млад човек, загинал внезапно при катастрофа, проповедник, универсалист, избрал за словото си онзи текст от Писанието, който се отнася за Давид: “...беше се утешил за Амноновата смърт” (2 Царе 13:39).

“Често са ме запитвали - казал говорителят - каква ще бъде участта на напускащите света в грях - умират, може би, в пияно състояние или с неизчистени от престъпления петна по дрехите си, или както този младеж - без да са изповядвали някаква религия или да са се радвали на религиозен живот. Ние се задоволяваме с Писанието; неговият отговор трябва да разреши и най-трудния проблем. Амнон бе извънредно грешен; бе непокаян, бяха го опили и го убиха преди да изтрезнее. Давид бе Божи пророк; той би трябвало да знае дали Амнон ще бъде добре или зле в бъдещия свят. Какви бяха чувствата на сърцето му? “И душата на цар Давид излизаше и чезнеше по Авесалома, защото беше се утешил за Амноновата смърт” (2 Царе 13:39).

“И до какво заключение можем да стигнем от тези думи? Дали, че в неговата религиозна вяра няма място за безкрайни мъки? Така предполагаме; и тук откриваме един триумфиращ аргумент в подкрепа на по-приятното и просветващото, по-благоприятното предположение за една крайна, всеобща чистота и мир. Той се бе утешил, след като видя сина си мъртъв. И защо? Защото чрез пророческото си око можа да надникне напред в славното бъдеще и да види сина си напълно освободен от всякакви изкушения, освободен от робството и очистен от покварата на греха. И след като е бил станал достатъчно свят и просветлен, е приет в обществото на възвишените и ликуващи духове. Утехата му бе, че неговият любим син е далече от състоянието на грях и страдания, пренесен е там, където в затъмнената му душа ще се изливат най-възвишените влияния на Светия Дух, където умът му ще бъде отворен за небесната мъдрост и за сладкото очарование на безсмъртната любов и така - приготвен е с осветено естество да се наслаждава на почивката и обществото на небесните наследници.

С тези мисли бихме искали да бъде разбрана нашата вяра, че небесното спасение не зависи от нищо, което можем да извършим в този живот; не зависи нито от промяна на сърцето сега, нито от вяра сега, нито от изповядване на религия сега”.

Така признаващият се за Христов проповедник преповтаря лъжата, изречена от змията в Едем: “Никак няма да умрете; ...в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога...” Той заявява, че след смъртта си и най-долните грешници - убиецът, крадецът и прелюбодеецът, ще бъдат приготвени за безсмъртното блаженство.

И откъде този човек, извращаващ Писанията, прави заключенията си? От едно-единствено изречение, което изразява Давидовото покорство към заповедта на Провидението. Неговата душа “чезнеше по Авесалома, защото се беше утешил за Амноновата смърт”. След като острото чувство от смъртта бе избледняло с времето, мислите му се обърнаха от мъртвия син към живия, който от страх пред справедливото наказание за престъплението сам се бе поставил в изгнание. И това било доказателството, че след смъртта си пияният кръвосмесител Амнон незабавно е бил пренесен в покоите на блаженството, където да бъде пречистен и приготвен за обществото на безгрешните ангели! Приятна басня наистина, добре скроена, за да подхожда на плътското сърце! Това е собствено учение на Сатана и то действа много успешно. Трябва ли при такива учения да се изненадваме, че нечестието изобилства?

Поведението, следвано от този фалшив учител, илюстрира поведението на много други. Вземат се само няколко думи от Писанието, отделят се от контекста и в много случаи тълкуванията, които ни се дават, са точно обратни на смисъла им. Така отделни текстове биват изкривявани и използвани, за да докажат учения, нямащи основа в Божието слово. Приведеното като доказателство свидетелство, че пияният Амнон е на Небето, е просто една често използвана измама, напълно противоречаща на ясното и положително изявление на Писанието, че никой пияница не ще наследи Божието царство (1 Кор. 6:10). Точно така съмняващи се, невярващи и скептици превръщат истината в лъжа. И огромни групи са били измамвани чрез техните софизми и омайвани да заспят в люлката на плътската сигурност.

Ако беше вярно, че в часа на освобождаването им от тялото душите на всички хора отиват направо в небето, тогава бихме пожелавали по-скоро смъртта, отколкото живота. Чрез това вярване доста хора са били подвеждани да сложат край на земното си съществувание. Победени от трудности, смущения, грижи и разочарования, много по-лесно им изглежда да скъсат слабата нишка на живота и да отлетят в блаженството на вечния свят.

Бог е дал в Словото Си ясни и категорични доказателства, че ще накаже престъпниците на Своя закон. Мамещите себе си, че Бог е твърде милостив, за да отдаде справедливото на грешника, трябва само да погледнат Голготския кръст. Смъртта на безгрешния Божи Син свидетелства, че “заплатата на греха е смърт”, че всяко нарушение на Божия закон трябва да получи справедлива отплата. Безгрешният Христос стана грешен заради човека. Той понасяше вината на престъплението и последиците от това, че Отец скри лицето Си от Него, докато сърцето Му спря и животът Му угасна. Цялата тази жертва бе принесена, за да бъдат изкупени грешниците. По никакъв друг начин човекът не би могъл да бъде освободен от наказанието за греха. И всяка душа, отказваща да участва в осигуреното на такава скъпа цена изкупление, трябва да понесе вината и наказанието за престъплението си.

Нека да разгледаме какво още учи Библията за безбожните и непокаяните, които този универсалист праща в Небето като свети и щастливи ангели.

“На жадния ще дам даром от извора на водата на живота” (Откр. 21:6). Това обещание се отнася само за жадните. Единствено онези, които чувстват нужда от водата на живота и я търсят с цената дори да останат без нищо друго, ще бъдат снабдени с нея. “Който побеждава, ще наследи тия неща; Аз ще Му бъда Бог и той ще Ми бъде син” (Откр. 21:7). Тук също има поставени специални условия. За да наследим всичко, трябва да противостоим на греха и да го победим.

Господ заявява чрез пророк Исая: “Кажете на праведника, че ще му бъде добре... Горко на беззаконника! Нему ще бъде зле, защото въздаянието му ще бъдат делата на ръцете му” (Исая 3:10-11). “Ако и грешникът да струва зло сто пъти - казва мъдрецът - и да дългоденства, пак аз това зная, че ще бъде добре на ония, които се боят от Бога, които се боят пред Него, а на нечестивия не ще бъде добре...” (Екл. 8:12-13). А Павел свидетелства, че грешникът сам си натрупва “гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведната съдба от Бога, Който ще въздаде на всеки според делата му... скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло...” (Римл. 2:5-6, 9).

“...никой блудник или нечист, или сребролюбец (който е идолопоклонник) няма наследство в царството на Христа и Бога” (Еф. 5:5). “Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа” (Евр. 12:14). “Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града. А отвън са псетата, чародейците, блудниците, убийците, идолопоклонците и всеки, който обича лъжата и лъже” (Откр. 22:14-15).

Бог е открил на хората Своя характер и как постъпва с греха. “Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но никак не обезвинява виновния...” (Изх. 34:6-7). “...ще изтреби всички нечестиви”. “А престъпниците всички заедно ще се изтребят; останалите от нечестивите ще се отсекат” (Пс. 145:20, 37:38). Силата и авторитетът на Божественото управление ще бъдат употребени, за да се потуши бунтът срещу него; а в същото време всички прояви на справедливост ще бъдат в съвършено съгласие с характера на Бога като милостиво, дълготърпеливо и благосклонно Същество.

Бог не насилва волята нито преценката на когото и да било. Той желае творенията на ръцете Му да Го обичат, защото е достоен за любов. Иска да Му бъдат послушни, защото с разума си са оценили Неговата мъдрост, справедливост и великодушие. И всички, осъзнали правилно качествата Му, ще Го обичат, защото са възхитени и привлечени от тях.

Принципите на доброта, милосърдие и любов, учени и прилагани в живота от нашия Спасител, са копие на волята и характера на Бога. Христос заяви, че не учи на нищо освен на приетото от Отца Си. Принципите на Божественото управление са в пълна хармония с предписанието на Спасителя: “Обичайте неприятелите си”. Бог отдава справедливост на нечестивите за доброто на Веселената и дори за тяхното добро. Би искал да ги направи щастливи, ако можеше да стори това в съгласие със законите на управлението и със справедливостта на характера Си. Обгражда ги със знаците на Своята любов, дарява им познание за Своя закон и ги следва, като непрекъснато им предлага милостта Си. Но те презират тази любов, престъпват закона и отхвърлят милостта Му. Макар непрестанно да приемат даровете, безчестят Дарителя; мразят Бога, защото знаят, че Той се отвращава от греховете им. Господ търпи дълго тяхната опърничавост. Но накрая ще дойде съдбовният миг, когато участта им ще бъде решена. Тогава ще привлече ли насила бунтовниците на Своя страна? Ще ги принуди ли да вършат волята Му?

Онези, които са избрали Сатана за водач и са били контролирани от неговата мощ, не са готови да влязат в Божието присъствие. Гордост, измама, разпуснатост, жестокост са се вкоренили в характера им. Могат ли да влязат в небето и да живеят вечно с така презираните и мразените от тях на земята? Истината никога не може да бъде приятна на лъжеца; кротостта никога няма да задоволи самомнителния и гордия; чистотата никога не ще бъде приета от покварения; самопожертвователната любов не изглежда никак привлекателна за егоиста. Какъв източник на щастие би било Небето за всецяло погълнатите от земни и себелюбиви интереси?

Възможно ли е хора, чийто живот е преминал в бунт срещу Бога, да бъдат внезапно пренесени на небето и да понесат възвишеното и свято състояние на съвършенство, винаги съществуващо там, където всяка душа е изпълнена с любов, всяко лице излъчва радост, където в чест на Бога и на Агнето се разнасят хармонични мелодии на възхитителна музика и където от лицето на седящия на престола се излъчват към изкупените неспирни потоци светлина. Биха ли могли тези, чийто сърца са пълни с омраза към Бога, истината и светостта, да се смесят с небесните множества и да се присъединят към хвалебните им песни? Биха ли могли да издържат славата на Бога и на Агнето? Не, не! Били са им дадени години благодатно време, за да развият характери за небето, но не са обучили умовете си да обичат чистотата; не са научили небесния език, а сега е вече твърде късно. Животът им на бунт срещу Бога ги е направил негодни за небето. Неговата чистота, святост и мир биха били мъчение за тях; Божията слава би им била като пояждащ огън. Биха копнели да избягат от това свято място. Биха пожелали унищожението само и само да бъдат прикрити от лицето на Този, Който умря, за да ги изкупи. Участта на неправедните е запечатана от собствения им избор. Изключването им от Небето е доброволно, пожелано от тях самите, и е справедлив и милостив акт от страна на Бога.

Подобно на потопните води огънят на Божия съд обявява Божията присъда - че неправедните са неизлечими. Те нямат никакво предразположение да се подчинят на Божествения авторитет. Волята им е свикнала да се противопоставя; и когато животът свърши, вече е твърде късно да се променя посоката на мислите им, твърде късно, за да се обърнат от престъпление към послушание, от омраза към любов.

Като запази живота на Каин, убиеца, Бог показа на света какви ще бъдат последиците, ако се разреши на грешниците да живеят в неограничавано нечестие. Чрез влиянието на Каиновите учения и пример хиляди негови потомци бяха подведени към грях, докато “се умножава нечестието на човека по земята” и “всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло... И земята се разврати пред Бога; земята се изпълни с насилие” (Бит. 6:5, 11).

От милост към света Бог погуби грешните жители на земята по времето на Ной. От милост унищожи покварените жители на Содом. Чрез измамната сила на Сатана вършещите нечестие печелят съчувствие и възхищение и по този начин постоянно въвеждат и други в бунт. Така беше в дните на Каин и на Ной, така беше и по времето на Авраам и Лот; така е и в наше време. От съжаление и милост към вселената Бог най-после ще унищожи отхвърлящите Неговата благодат.

“Заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса нашия Господ” (Римл. 6:23). Докато наследството на праведните е вечен живот, участта на безбожните е смърт. Мойсей заяви на древния Израел: “Днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото...” (Второзак. 30:15). Смъртта, за която се споменава в тези текстове не е изречената над Адам, защото цялото човечество претърпява наказанието за неговото престъпление; това е “втората смърт”, която се дава в противоположност на вечния живот.

Като последица от Адамовия грях смъртта премина в целия човешки род. Всички без разлика отиват в гроба. А чрез предвижданията на спасителния план всички трябва да бъдат извадени от гробовете. “...ще има възкресение на праведни и неправедни...”, “защото както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят” (Деяния 24:15; 1 Кор. 15:22). Но съществува една разлика между двете възкресени групи. “...всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат, ония които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28-29). Тези, които са “намерени достойни” за възкресението за живот са “блажени и свети”; “над такива втората смърт не ще има сила” (Откр. 20:6). Тези пък, които не са си осигурили прошка чрез покаяние и вяра, трябва да претърпят наказанието за престъплението - “заплатата на греха”. Присъда, различна по продължителност и сила, “според делата им”, но накрая ще свършат с втората смърт. Тъй като е невъзможно за Бога в съгласие с Неговата справедливост и милост да спаси грешника в греховете му, Той му отнема съществуването, от което са го лишили собствените му престъпления и за което се е оказал недостоен. Един боговдъхновен писател казва: “Защото още малко и нечестивият не ще го има вече. Да! прилежно ще изследваш мястото му и не ще се намери”, а друг заявява: “...и ще бъдат, като че не са били” (Пс. 37:10; Авдий 16). Покрити с позор, те потъват в безнадеждна вечна забрава.

Така ще бъде сложен край на греха с цялата окаяност и гибел, произлезли от него. Псалмистът казва: “Изобличил си народите, изтребил си нечестивите, изличил си името им до вечни векове. Неприятелите изчезнаха; те са запустели завинаги” (Пс. 9:5-6). Поглеждайки напред към бъдещото вечно състояние, Йоан, писателят на Откровението, чува всеобща хвалебна песен без нито една фалшива нотка. Чува всяко създание на небето и на земята да отдава слава на Бога (Откр. 5:13). Тогава няма да има повече изгубени души, които да хулят Бога, гърчещи се в никога несвършващите мъки; никакви нещастници в пъкъла не ще размесват писъците си с песните на спасените.

Върху основната заблуда за естественото безсмъртие почива учението за съзнателното състояние на умрелите - теория, която, както и теорията за вечните мъки, се противопоставя на ученията на Писанието, на повелята на разума и на нашите чувства за човечност. Според общоприетото вярване изкупените в небето знаят всичко, което става на земята и особено с живота на приятелите им, останали след тях. Но как би могло източник на радост за мъртвите да бъдат трудностите на живите, греховете, извършвани от обичните им, всичките скърби, разочарования и мъки на живота, понасяни от тях? Колко небесно блаженство биха изпитвали с такива мисли за приятелите си на земята? И колко отвратително е вярването, че веднага щом диханието напусне тялото, душата на праведните била хвърляна в пламъците на пъкъла! Каква дълбока болка биха изпитвали мъртвите да виждат близките си, преминаващи гроба неподготвени да влизат в една вечност на окаяност и грях! С такива мъчителни мисли много хора са загубвали разсъдъка си.

Какво казва Писанието за тези неща? Давид заявява, че човек няма съзнание в смъртта. “Излиза ли духът му, той се връща в земята си; в тоя същий ден загиват намеренията му” (Пс. 146:4). Соломон дава същото свидетелство: “Защото живите поне знаят, че ще умрат, но мъртвите не знаят нищо... Още и любовта им, и омразата им, и завистта им са вече изгубени, нито ще имат вече някога дял в нещо, що става под слънцето. ...няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба, дето отиваш” (Екл. 9:5, 6, 10).

Когато в отговор на молитвата му животът на Езекия бе продължен с петнадесет години, благодарният цар се обърна към Бога като Му отдаде хваление и слава за голямата милост. В славословието той ни обяснява причината за

радостта си: “Защото преизподнята не може да те хвали, смъртта не може да те славослови, ония които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност. Живият, живият, той ще те хвали, както аз днес” (Исая 38:18-19). Популярното богословие представя праведните мъртви като намиращи се в небето, където живеят в блаженство и хвалят Бога с безсмъртен език. Но Езекия не вижда в смъртта такива славни перспективи. Думите му са в пълно съгласие със свидетелството на псалмиста: “Защото в смъртта не се споменува за Тебе; в преизподнята* кой ще Те славослови?” “Мъртвите не хвалят Господа, нито ония, които слизат в мястото на мълчанието” (Пс. 6:5, 115:17).

Петър в деня на Петдесетницата заяви, че патриархът Давид “умря и биде погребан и гробът му е у нас до тоя ден”. “Защото Давид не се е възнесъл на небесата” (Деяния 2:29, 34). Фактът, че Давид остава в гроба до възкресението, доказва, че след смъртта си праведните не отиват в небето. Само чрез възкресението и по силата на факта, че Христос е възкръснал, Давид ще може в края да застане отдясно на Бога.

А и Павел казва: “Защото ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен, и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали” (1 Кор. 15:16-18). Ако в продължение на четири хиляди години праведните отиваха веднага след смъртта си в Небето, как Павел би могъл да каже, че, ако няма възкресение, “и тия, които са починали в Христа, са погинали”? Тогава никакво възкресение не би било нужно.

Мъченикът Тиндейл, говорейки за възкресението на мъртвите, е заявил: “Аз открито изповядвам, че не съм убеден в пълната им слава, в каквато е Христос или избраните Божии ангели. Нито това е част от моята вяра. Защото, ако това беше така, аз смятам, че проповедта за възкресението в плът е нещо съвсем напразно” (Уилям Тиндейл, Предговор към Новия завет, изд. 1534 г. Препечатано в Британски реформатори - Тиндейл, Фрид, Барнес, с. 349).

Неоспорим факт е, че надеждата за безсмъртно блаженство непосредствено след смъртта е причина за широко разпространеното пренебрегване на Библейското учение за възкресението. Тази тенденция е била забелязана от доктор Адам Кларк, който е казал: “Учението за възкресението изглежда, че е било смятано за учение с много по-важни последици сред първите християни, отколкото СЕГА! Защо е така? Апостолите постоянно са го подчертавали и чрез него са подтиквали и насърчавали Божиите последователи към прилежност, послушание и кураж. А наследниците им в наше време го споменават рядко! Така проповядват апостолите и в това вярват първите християни; така проповядваме ние, в това вярват и нашите слушатели. Няма друго учение в Евангелието, върху което да се набляга повече; няма и друго учение в сегашния начин на проповядване, което да е пренебрегвано повече!” (Коментар на Новия завет. Забележки върху 1 Кор. 15, параграф 3.)

И това е продължавало, докато славната истина за възкресението е била почти напълно затъмнена и християнският свят я е загубил от погледа си. Един виден религиозен писател казва в коментара си върху думите на Павел в 1 Сол. 4:13-18: “За целите на практическото утешение учението за блаженото безсмър- тие на праведните замества съмнително учение за второто идване на Господа. За нас Господ идва при смъртта. Това е, което трябва да очакваме и това

* Шеол, т.е. гроб, яма, ад
е, за което трябва да бдим. Мъртвите са вече преминали в слава. Те не чакат тръбата, за да получат своята присъда и блаженство.”

Но когато щеше да напусне учениците Си, Исус не каза, че те скоро ще отидат при Него. “...отивам да ви приготвя място - рече Той. И когато отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си...” (Йоан 14:2-3). А и Павел ни казва по-нататък: “Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после и ние, които сме останали живи ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа”. И накрая добавя: “И тъй, насърчавайте се един друг с тия думи” (1 Сол. 4:16-18). Колко голям е контрастът между тези думи на утеха и думите на проповедника-универсалист, цитирани по-горе! Той утешаваше опечалените приятели с уверението, че колкото и грешен да е бил мъртвият, когато издъхне тук на земята, веднага бива приет сред ангелите. Павел пък посочва на братята си бъдещото идване на Господа, когато веригите на гроба ще бъдат строшени и всички мъртви в Христос ще възкръснат за вечен живот.

Преди който и да било да може да влезе в жилищата на блажените, животът му трябва да бъде разследван и характерът и делата му - разгледани пред Бога. Всички трябва да бъдат съдени според записаното в книгите и да бъдат възнаградени според делата си. Този съд не става при смъртта. Забележете думите на Павел: “...тъй като е назначил ден, когато ще съди вселената справедливо чрез Човека, Когото е определил; за което и е дал уверение на всички като Го е възкресил от мъртвите” (Деяния 17:31). Тук апостолът заявява ясно, че за съденето на света е определено специално време, тогава все още в бъдещето.

Юда споменава за същия период: “...ангели, които не опазиха своето достойнство, но напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни връзки за съда на Великия ден”. По-нататък цитира думите на Енох: “Ето, Господ иде с десетки хиляди Свои светии да извърши съдба над всички...” (Юда 6, 14, 15). Йоан заявява, че е видял “мъртвите, големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха... и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите” (Откр. 20:12).

Но ако мъртвите вече се радват на небесното блаженство или пък се превиват в пламъците на пъкъла, каква нужда има тогава от някакъв бъдещ съд? Ученията на Божието слово по тези важни точки не са нито неясни, нито противоречиви; те могат да бъдат разбрани и от най-обикновените хора. Но кой искрен ум може да види някаква мъдрост или справедливост в теорията, която сега се разпространява? Ще трябва ли праведните, след като техният живот бъде разгледан в съда, да получат похвалата: “Хубаво, добри и верни слуго!... ВЛЕЗ, в радостта на Господаря си”, когато вече живеят в Неговото присъствие, може би, в продължение на дълги векове? Трябва ли неправедните да бъдат извикани от мястото на мъчението си, за да получат присъда от Съдията на цялата земя: “Идете си от Мене, вие проклети във вечния огън...?” (Матей 25:21, 41). О, каква тържествена подигравка! Какво обвинение, какво срамно дескридитиране на мъдростта и справедливостта на Бога!

Теорията за безсмъртието на душата бе едно от фалшивите учения, които Рим зае от езичеството и вгради в религията на християнството. Мартин Лутер я класифицира към “чудовищните басни, които образуват част от римското бунище от църковни постановления” - (Е. Петавел. Проблемите на безсмъртието. С. 225). Като коментира думите на Соломон в Еклисиаст, че мъртвите не знаели нищо, реформаторът казва: “Ето още едно място, което доказва, че мъртвите нямат... чувства. Там, казва Соломон, няма нито задължения, нито съвест, нито знание, нито мъдрост. От това той съди, че мъртвите са заспали и не чувстват изобщо нищо. Защото за мъртвите, които лежат там, не се броят нито дни, нито години, но когато се събудят, на тях ще им се струва, че са спали само един миг” - (Мартин Лутер. Изложение на Соломоновата книга, наречена Еклисиаст. С. 152).

Никъде в Свещеното писание няма изявление, че при смъртта праведните получават наградата си, а грешните - наказанието си. Патриарсите и пророците също не са оставили никакво подобно уверение. Христос и Неговите апостоли не са изрекли и дума за такова нещо. Библията учи ясно, че мъртвите не отиват незабавно в Небето. Представени са като спящи до възкресението (1 Сол. 4:14; Йов 14:10-12). В същия ден, когато сребърната верижка се скъса и златната чаша се счупи (Екл. 12:6), загиват и мислите на човека. Слизащите в гроба са в мълчание. Те не знаят повече нищо за онова, което става под слънцето (Йов 14:21). Блажена почивка за уморените праведници! Времето, било то кратко или дълго, е за тях само един миг. Те спят; ще бъдат събудени от Божията тръба за едно славно безсмъртие. “...последната тръба... ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни... А когато това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: Погълната биде смъртта победоносно” (1 Кор. 15:52-54). Когато бъдат повикани от дълбокия си сън, започват да мислят точно от там, където са спрели. Последното им чувство е било болката от смъртта; последната мисъл - че падат във властта на гроба. Възкръснали от гроба, първите им радостни мисли ще бъдат ехо на триумфиращия вик: “О, смърте, где ти е победата? О, смърте, где ти е жилото?” (1 Кор. 15:55).


34
Могат ли мъртвите да ни говорят

Службата на светите ангели, както е представена в Писанията, е истина, из-ключително утешителна и скъпа за всеки последовател на Христос. Но Библейското учение по този въпрос е било затъмнявано и изкривявано от заблудите на популярната теология. Твърдението за естественото безсмъртие, взето най-напред от езическата философия и включено в християнската вяра в мрака на голямото отстъпничество е изместило толкова ясно изложената в Писа-нието истина, че “мъртвите не знаят нищо”. Много хора са били подведени да вяр-ват, че духовете на мъртвите са “служебни духове, изпращани да слугуват на ония,

които ще наследят спасение”. И тази вяра се наслоява въпреки свидетелството на Писанието за съществуването на небесни ангели и за връзката им с житейския път на което и да било човешко същество преди смъртта.

Учението за съзнателното състояние на човека в смъртта, особено вярването, че духовете на умрелите се връщат обратно, за да служат на живите, е подготвило пътя за съвременния спиритизъм. Ако мъртвите биват допускани в присъствието на Бога и на светите ангели и им се дава привилегията да имат знания, далеч превъзхождащи знанията им преди смъртта, защо тогава да не се върнат обратно на Земята, за да просвещават и поучават живите? Ако духовете на мъртвите, както учат популярните богослови, се намират близо до своите мили на земята, защо да не им бъде позволено да общуват с тях, да ги предупреждават за лошото или да ги утешават в скръб? Как могат вярващите в съзнателното състояние на човека след смъртта да отхвърлят представяното им като Божествена светлина, показвана от прославени духове? Ето това е един канал за съобщение, на който се гледа като на нещо свято и чрез който Сатана работи, за да постигне целите си. Падналите ангели, изпълняващи неговите заповеди, се явяват като пратеници от света на духовете. Докато изповядва, че свързва живите с мъртвите, князът на злото заслепява умовете.

Той има сила да представя външния вид на умрелите близки. Имитацията е съвършена - познатата външност, думите, тонът им се възпроизвеждат с удивителна точност. Много хора се утешават от уверението, че любимите им се наслаждават на небесното блаженство и без да подозират опасността, дават ухо на “измамителни духове и бесовски учения”.

Когато бъдат подведени да вярват, че мъртвите наистина се връщат, за да общуват с тях, Сатана им представя хора, отишли в гроба неприготвени. Те твърдят, че са щастливи в небето и даже заемат там високо положение. Така широко се разпространява заблудата, че между праведните и нечестивите няма никаква разлика. Представящите се за посланици от света на духовете изговарят понякога напътствия и предупреждения, които се оказват верни. И когато спечелят доверието, внушават идеи, пряко подкопаващи вярата в Писанието. Показвайки се за дълбоко заинтересувани от благополучието на обичните си на земята, те нашепват най-опасните заблуди. Фактът, че казват известни истини и понякога са в състояние да предсказват бъдещи събития, прави изявленията им привидно достоверни; и фалшивите им учения се приемат от множествата така охотно и се вярват така наивно, като че са най-светите библейски истини. Божият закон се отхвърля, духът на благодатта се пренебрегва, кръвта на завета се смята за нещо несвято. Духовете отричат Божествеността на Христос и поставят дори Твореца на едно равнище със себе си. Така под нова маска големият бунтовник продължава борбата си срещу Бога, започнала в небето и продължила на земята вече почти шест хиляди години.

Много хора се опитват да обяснят спиритическите прояви, като ги приписват изцяло на измамата и ловкостта на медиума. Но макар да е вярно, че резултатите от фокусничеството често са приемани за истински спиритически прояви, имало е също така и съвсем безспорни действия на свръхестествена сила. Тайнственото чукане, с което започна модерният спиритизъм, не е резултат от човешко фокусничество или сръчност, а е непосредствено дело на зли ангели, въвели по този начин една от най-успешните, погубващи душата заблуди. Много хора ще бъдат подлъгани от идеята, че спиритизмът е чисто човешка шарлатания. Но когато бъдат изправени лице срещу лице с явления, разбирани като свръхестествени, тогава ще бъдат подмамени да ги приемат за голяма Божия сила.

Те пренебрегват свидетелството на Писанията за чудесата, вършени от Сатана и неговите посредници. Именно чрез сатанинска помощ магьосниците на фараона можаха да възпроизвеждат Божието дело. Павел свидетелства, че преди второто идване на Христос ще има подобни изяви на сатанинска сила. Идването на Господа ще се предшества от “действието на Сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса с всичката измама на неправдата...” (2 Сол. 2:9-10). А апостол Йоан, като описва чудотворната сила, която ще се проявява през последните дни, казва: “И вършеше големи знамения дотам, щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците и мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши...” (Откр. 13:13-14). Тук са предсказани не прости измами. Хората са мамени от чудесата, които сатанинските посредници имат силата да извършват, а не от чудесата, които претендират, че могат да правят.

Князът на измамата, така дълго посвещавал й своя могъщ дух, майсторски нагажда изкушенията си към хората от всички съсловия. На културните и изтънчените представя спиритизма в най-рафинирания му и интелектуален вид и така успява мнозина да привлече в мрежата си. Мъдростта на спиритизма, описана от апостол Яков “не е мъдрост, която слиза отгоре, но е земна, животинска, бесовска” (Яков 3:15). Когато обаче служи на неговите намерения, големият лъжец скрива това. Този, който можа да се яви пред Христос в пустинята на изкушението, облечен с блясъка на небесен серафим, идва и при хората по възможно най-привлекателния начин, като ангел на светлината. Апелира към разума, представя най-възвишени теми, мъчи се да пленява фантазията с омайващи сцени и възбужда чувствата чрез красноречиви описания на любов и милост. Раздвижва бурно въображението, като кара хората да се гордеят със собствената си мъдрост и да презират Вечния. Това силно същество, което можа да отнесе Изкупителя на висока планина и да Му покаже славата на всички земни царства, ще представя изкушенията си пред хората така, че да обърква чувствата на всички, незакриляни от Божествената мощ.

И днес Сатана измамва и прелъстява така, както прилъга Ева в Едем - чрез ласкателство, чрез събуждане на стремеж към забранено познание, чрез разпалване на амбиции за себеиздигане. Развиването точно на тези злини причини неговото отхвърляне и чрез тях цели сега гибелта на хората. “...ще бъдете като Бога - бе заявил - да познавате доброто и злото” (Бит. 3:5). Спиритизмът учи, “че човекът е творение, което се развива постоянно, че предназначението му е да се развива към Божественост от раждането чак до вечността”, и още: “умовете ще съдят сами себе си, а не един друг”. “Съдът ще бъде справедлив, защото е самоприсъда... престолът е вътре в теб самия”. Един учител спиритист казал, когато “духовната съвест” се пробудила в него: “Всички мои съчовеци бяха непаднали полубогове”. А друг: “Всяко справедливо, съвършено същество е Христос”.

Така на мястото на праведността и съвършенството на безкрайния Бог - истинския обект на поклонение, на мястото на справедливостта на Неговия закон - истинския образец, към който трябва да се стреми човекът, Сатана поставя като

единствен обект за почитание, като единствено мерило за съд или образец за характер греховното, заблуждаващо се човешко естество. Това е наистина развитие, само че не нагоре, а надолу.

Както интелектуален, така и духовен закон е, че ние се променяме чрез гледане. Умът постепенно се нагажда към интересуващите го предмети. Пригажда се към онова, което е свикнал да почита и обича. Човек никога не се издига по-високо от собствения си образец на чистота или доброта, или към истина. Ако личното му “аз” е неговият най-висш идеал, никога няма да постигне нещо по-възвишено. Напротив, постоянно ще пада по-ниско и по-ниско. Единствено Божията благодат има сила да го възвиси. Оставен на себе си, неизбежно ще слиза надолу.

На отдаващите се на страстите си, на обичащите удоволствията, на сластолюбивите натури спиритизмът не се представя с такава фина маска, както на по-изтънчените и интелектуалните. В неговите по-груби форми те намират хармонията на наклонностите си. Сатана изучава всеки признак на човешка слабост, отбелязва си греховете, които всеки човек е склонен да извършва, и след това осигурява обстоятелства, благоприятстващи склонността към злото. Изкушава хората да отиват до крайност в онова, което само по себе си е законно, като ги кара чрез невъздържание да намаляват физическите, умствените и моралните си сили. Той е погубил и погубва хиляди чрез отдаване на страстите, като по този начин човешкото естество заприличва на животинско. И за да извърши своето дело, заявява чрез духовете, че “истинското познание поставя човека над закона”; че “всичко, което съществува, е право”; че “Бог не осъжда”; и че “ВСИЧКИ грехове са невинно извършени”. Когато хората по такъв начин биват подведени да повярват, че желанието е най-висшият закон, че свободата е разпуснатост и че човекът е отговорен единствено пред себе си, кой може да се чуди защо се ширят покварата и нравственият упадък? Хиляди и хиляди приемат жадно учения, подсигуряващи им свободата да слушат единствено на подтика на плътското си сърце. Желанието, страстта хващат юздите на себеконтрола, животинските наклонности подчиняват силите на ума и душата и Сатана, ликуващ, завлича в мрежата си много хора, изповядващи, че са Христови последователи.

Но никой не бива да бъде мамен от лъжливите домогвания на спиритизма. Бог е дал на света достатъчно светлина, за да разкрива неговите уловки. Както бе вече показано, теорията станала основа на спиритизма, противоречи на най-ясните изявления на Писанието. Библията заявява, че мъртвите не знаят нищо, че нямат мисли, нямат дела и не участват в нищо, което се върши под слънцето, не знаят нито за радостите, нито за скърбите на онези, които са им били най-мили на земята.

Нещо повече, Бог е забранил изрично всяка форма на общуване с мнимите духове на умрелите. В дните на евреите имаше една група хора, които претендираха, подобно на спиритистите днес, че общуват с мъртвите. Но тези спиритически духове, както са наричани посетителите от другия свят, са обявени в Библията за “бесовски духове” (срв. Числа 25:1-3; Пс. 106:28; 1 Кор. 10:20; Откр. 16:14). Боравенето с тези духове бе обявено за мерзост пред Господа и бе забранено тържествено под страх от смъртно наказание (Лев. 19:31, 20:27). Дори на самото название магьосничество сега се гледа с презрение. Твърдението, че хората могат да поддържат връзка със зли духове, прилича на басня от средните векове. Но спиритизмът, чиито последователи наброяват стотици хиляди, да, дори милиони, се е промъкнал в научните кръгове, нахлува в църквите и намира добър прием в законодателните дела, че дори и в царските дворове - тази гигантска измама е само едно съживяване, макар и в нова одежда, на забравеното и осъдено в миналото магьосничество.

Дори и да нямаше никакво друго доказателство за истинския характер на спиритизма, за християнина е достатъчен фактът, че духовете не правят разлика между правда и грях, между най-благородните и чисти Христови апостоли и най-покварените служители на Сатана. Като лъже, че най-долните човеци са на небето и в много възвишено състояние, Сатана казва на света: “Няма значение колко сте грешни; няма значение дали вярвате или не вярвате в Бога или в Библията. Живейте, както ви харесва; небето е вашият дом”. “Всеки, който върши зло, добър е пред Господа и Той благоволява в тях; иначе къде е Бог на правосъдието?” (Малахия 2:17). Божието слово казва: “Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто зло, които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина...” (Исая 5:20).

Лъжливите духове представят апостолите, когато са живели тук на земята, като противопоставящи се на написаното под диктовката на Светия Дух. Те отричат Божествения произход на Библията и по този начин рушат основата на християнската надежда, гасят светлината, откриваща пътя към небето. Сатана заблуждава света, кара го да вярва, че Библията е просто едно съчинение, измислица или най-малкото книга, подходяща за детската възраст на човешкия род, затова в наше време не трябва да се приема сериозно или трябва да се отхвърли като остаряла. На мястото на Божието слово, той предлага спиритически откровения - начин да се предават вести напълно под негов контрол. Чрез този похват може да направи така, че целият свят да повярва в онова, което той пожелае. Поставя книгата, която ще съди него и последователите му в сянка, точно там, където иска да е - на второ място и скрита от очите на хората; посочва Спасителя на света като обикновен човек. И както римските стражи, пазещи гроба на Исус, разпространиха внушения им от свещениците и старейшините лъжлив доклад, да отрекат Христовото възкресение, така и вярващите в спиритическите явления се опитват да представят, че няма нищо учудващо или чудотворно в обстоятелствата от живота на нашия Спасител. Опитвайки се да поставят Исус на заден план, те насочват вниманието на жертвите си върху собствените чудеса, като заявяват, че далеч надминават делата на Христос.

Вярно е, че днес спиритизмът променя своята форма на проява и прикрива с християнството някои от най-неприемливите си черти. Но свързаните с Него изрази от катедрата и от пресата са добре познати на хората още от много години и в тях е разкрит истинският му характер. Тези учения не могат да бъдат отречени или скрити.

Даже и в сегашната си форма спиритизмът не е по-различен. Дори е


по-опасен, защото измамата е по-прикрита. Преди отхвърляше и
Христос, и Библията, сега ИЗПОВЯДВА, че приема и двете. Но тълкува
Библията по начин, задоволяващ необновеното сърце, а тържествените и жизне-новажните истини в нея са замъглени или отхвърлени като малоценни. За
любовта се говори като за основно качество на Бога, но се принизява до някаква бледа сантименталност, заличаваща разликата между добро и зло. Божията справедливост, Неговото осъждане на греха, изискванията на светия Му закон - всичко това се държи далеч от погледа. Хората биват поучавани да гледат на десетте Божии заповеди като на празни приказки. Приятни, омайващи басни пленяват чувствата им и те отхвърлят Библията като основа на вярата си. Христос бива отричан така напористо, както и преди, но Сатана толкова е замъглил умовете, че измамата не може да се различи.

Много малко са правилно разбиращите лъжливата сила на спиритизма и опасността от неговото влияние. Много хора се занимават с него, просто за да задоволят любопитството си. Не вярват истински в проявите му и биха се ужасили при мисълта да се отдадат във властта на духовете. Но се осмеляват да стъпят на забранена почва и мощният погубител властва над тях против волята им. Щом веднъж бъдат подведени да насочат мислите си натам, той започва да ги държи като пленници. Невъзможно е вече със собствени сили да се освободят от привличащата, пленяващата връзка. Само Божията сила, дадена в отговор на сериозната молитва с вяра, може да освободи впримчените души.

Всички, които се отдават на греховните черти на характера си или умишлено развиват познат грях, призовават изкушенията на Сатана. Те се отделят от Бога и от бдящата грижа на Неговите ангели; когато злият представя измамите си, те са без защита и лесно му стават плячка. Оставящи се по такъв начин под неговата власт, почти не подозират къде ще свърши пътят им. След като е успял да ги надвие, изкусителят ще ги използва за свои посредници с цел да подмами и други в гибелта.

Пророк Исая казва: “И когато ви рекат: Допитвайте се до запитвачите на зли духове и до врачовете, които шепнат и мърморят, отговорете: Не трябва ли един народ да се допита до своя Бог? Ще прибегне ли при мъртвите заради живите? Нека прибягнат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” (Исая 8:19-20). Ако хората бяха приели така ясно изложената в Писанието истина за естеството на човека и за състоянието на мъртвите, щяха да видят в твърденията и в изявленията на спиритизма действието на Сатана със сила, знамения и лъжливи чудеса. Но вместо да се откажат от така приятната за плътското сърце свобода и да отхвърлят обичаните грехове, много хора си затварят очите за светлината и продължават да вървят напред, без да обръщат внимание на предупрежденията, а Сатана ги оплита в мрежата си и те стават негова плячка. “...защото не приеха да обичат истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа...” (2 Сол. 2:10-11).

Всички, които се противопоставят на ученията на спиритизма застават не само срещу хора, но и срещу Сатана и ангелите му. Те са започнали битка срещу началства, власти и лукави духове в поднебесната. Злият няма да отстъпи и сантиметър от своята територия, ако не го отблъсне силата на небесните пратеници. Божият народ трябва да бъде в състояние да го посреща, както Спасителят правеше, с думите: “Писано е”. Сатана може да цитира Писанието. И днес, както в дните на Христос, ще изопачава ученията Му, за да поддържа своите заблуди. Тези, които искат да устоят на опасност, трябва да разбират свидетелствата на Писанието.

Много хора ще бъдат изправени пред духове на дяволи, явяващи се с образа на близки роднини или приятели и разпространяващи най-опасни ереси. Посети-телите ще докосват най-нежните ни чувства и ще вършат чудеса, за да доказват своите претенции. Ние трябва да бъдем готови да им се противопоставим с библейската истина, че мъртвите не знаят нищо и че явяващите се по този начин са дяволски духове.

Пред нас е “времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена да изпита ония, които живеят по земята” (Откр. 3:10). Всички, чиято вяра не е твърдо основана на Божието слово, ще бъдат заблудени и победени. Сатана “действа с всичката измама на неправдата”, за да спечели власт над човешките чеда, и неговите хитрости ще се увеличават постоянно. Но той може да постигне целта си само, когато хората се подчинят доброволно на изкушенията му. Сериозно търсещите познание на истината и стремящите се чрез послушание да очистят душите си, като по този начин правят всичко, за да се приготвят за сблъсъка, ще намерят в Бога на истината сигурна закрила. “Понеже си опазил Моята заповед да търпиш, то Аз ще опазя тебе...” (Откр. 3:10) - е обещанието на Спасителя. Той по-скоро би изпратил всеки ангел от небето да закриля народа Му, отколкото да остави една-единствена уповаваща се на Него душа да бъде победена от Сатана.

Пророк Исая посочва ужасната измама, която ще дойде над безбожните и ще ги накара да се почувстват сигурни пред Божия съд: “Ние направихме договор със смъртта и се съгласихме с преизподнята, щото, когато заливащата беда минава, да не дойде до нас, защото си направихме лъжата прибежище и под измама се скрихме” (Исая 28:15). В описаната тук категория хора са включени всички, които в своето упорито нежелание да се покаят се утешават с уверението, че няма да има наказание за грешника; че всички живеещи на земята, независимо колко са покварени, ще бъдат издигнати в небето, за да станат като Божиите ангели. Но още по-здрав съюз със смъртта и съглашение с преизподнята правят отхвърлящите истините, предвидени от небето като закрила за праведните в деня на скръбта, и вместо тях търсят защита в лъжите на Сатана - домогванията на спиритизма.

Неизразимо учудваща е слепотата на хората от това поколение. Хиляди отхвърлят Божието слово като недостойно за вярване, а приемат с голямо доверие заблудите на Сатана. Скептици и подигравчии отричат фанатизма на защитниците на вярата, на пророците и апостолите, а се развличат, като осмиват тържествените изявления на Писанието за Христос, за изкупителния план и за отплатата на отхвърлящите истината. Изпитват голямо съжаление към умове, толкова дребни и слаби, и изпълнени с предразсъдъци, че да не могат да признават Божиите изисквания и да се покоряват на Неговия закон. Те проявяват такава увереност, като че действително са сключили завет със смъртта и договор с преизподнята, сякаш са издигнали пред себе си непроходима, непроницаема бариера за Божието отмъщение. Нищо не може да пробуди страха им. Така напълно са се отдали, свързали са се тясно с изкусителя и така са се изпълнили с неговия дух, че нямат никаква сила, нито пък склонност да се освободят от уловките му.

Дълго се е подготвял Сатана за своето последно усилие да заблуди света. Основата на делото му бе поставена още в уверението, дадено на Ева в Едемския рай: “Никак няма да умрете... в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога да познавате доброто и злото” (Бит. 3:4-5). Малко по малко е подготвял пътя за най-майсторската си измама - развитието на спиритизма. Все още не е изпълнил намерението си докрай, но ще го постигне в най-последното

време. Пророкът казва: “И видях да излизат... три нечисти духове, прилични на жаби... те са бесовски духове, които, като вършат знамения, отиват при царете на цялата вселена да ги събират за войната във великия ден на всемогъщия Бог” (Откр. 16:13-14). Целият свят с изключение на опазените от Божията сила чрез вяра в Неговото Слово ще бъде въвлечен в измамата. Хората биват приспивани все повече и повече в една фатална сигурност, за да се пробудят едва при изливането на Божия гняв.

Господ Бог казва: “Ще направя правосъдието връвта и правдата отвеса; и градушка ще помете прибежището при лъжи; и водата ще наводни скривалището. Договорът ви със смъртта ще се унищожи и съглашението ви с преизподнята не ще устои; когато заливащата беда минава, тогава ще се стъпчете от нея” (Исая 28:17, 18).



35
Свободата на съвестта - заплашена

Днес протестантството гледа на римокатолицизма с много по-голямо благоволение, отколкото преди време. В страни, където католицизмът не се разраства и папските духовници са по-премирени за да спечелят влияние. Но равнодушието към ученията, отделящи реформираните църкви от папската йерархия постоянно расте. Все повече се утвърждава мнението, че в края на краищата ние не се различаваме чак толкова в жизненоважните постановки, както се е предполагало, и че някоя дребна отстъпка от наша страна ще ни доведе до по-голямо разбирателство с Рим. Беше време, когато протестантите оценяваха високо свободата на съвестта, изкупена на такава скъпа цена. Те учеха децата си да се отвращават от папството и смятаха съглашателството с Рим равносилно на невярност към Бога. Но колко различни са настроенията, които се забелязват днес!

Защитниците на папството заявяват, че църквата е злепоставяна и протестантският свят е склонен да го приеме. Много хора твърдят, че е несправедливо днес да се съди за църквата според мерзостите и неправдите, характеризирали царуването й през вековете на невежество и мрак. Те извиняват нейната страхотна жестокост, като я смятат за резултат от варварството на онези времена, и твърдят, че влиянието на съвременната цивилизация е променило вдъхновението й.

Забравили ли са тези хора претенцията за непогрешимост, налагана от тази високомерна власт в продължение на 800 години. Не само че няма намерение да се откаже от нея, но я препотвърждава в деветнадесети век с още по-голяма

положителност. Когато Рим твърди, че “църквата НИКОГА НЕ Е СЪГРЕШАВА-ЛА; нито пък според Писанието щяла ДА СЪГРЕШИ НЯКОГА (Джон Л. Фон Мосхай, Принципи на църковната история. Кн.3, ч. II, гл.2, отд. 9, заб.17), как може да се откаже от принципите, ръководили поведението му в миналите времена?

Папската църква никога няма да се откаже от твърдението, че е непогрешима. Тя продължава да поддържа мнението, че е постъпвала правилно, като е преследвала отхвърлилите нейните догми. И не би ли повторила същото, ако й се представи подобен случай? Само да бъдат премахнати наложените й сега от светските власти ограничения и Рим да възвърне предишната си власт, тиранията и преследванията й ще се пробудят много бързо.

Един известен писател говори по следния начин за отношението на папската йерархия към свободата на съвестта и за опасностите от успеха на нейната политика, заплашващи особено Съединените щати:

“Има много хора, склонни да нарекат всеки страх от римокатолицизма в Съединените щати тесногръдие или детинщина. В характера и в отношението на романизма те не виждат нищо враждебно на нашите свободни институции, нито намират нещо застрашително в неговия растеж. Затова нека да сравним най-напред някои от основните принципи на управлението ни с тези на католическата църква.

Конституцията на Съединените щати гарантира СВОБОДА НА СЪВЕСТТА. Няма нищо по-скъпо или по-важно от нея. В окръжно писмо от 15 август 1854 година папа Пий IХ е казал: “Абсурдните или погрешни учения или безсмислиците за защита на свободата на съвестта са една изключително пагубна заблуда - чума, която повече от всичко друго застрашава една държава”. Същият папа в окръжно писмо от 8 декември 1864 година анатемосва “тези, които поддържат свободата на съвестта и на религиозното богослужение”, а също и “всички, които твърдят, че църквата нямала право да упражнява насилие”.

Миролюбивият тон на Рим в Съединените щати съвсем не включва промяна на сърцето. Той е толерантен, когато е безпомощен. Епископ Оконар е казал: “Религиозната свобода се търпи, просто докато може да бъде проведено противното на нея, без да има като последица някаква опасност за католическия свят”... Архиепископът на Свети Луис, т.е. на Сен Луи е казал при един случай: “Еретизмът и неверието са престъпления; и в християнските страни, като Италия и Испания, например, където населението е католическо и католическата религия е съществена част от законите на страната, те се наказват, както всички други престъпления...”

Всеки кардинал, архиепископ или епископ в католическата църква дава пред папата клетва за вярност, в която се съдържат следните думи: “С всичките си сили ще преследвам и ще се противопоставям на еретици, схизматици и бунтовници срещу нашия така наречен господар (папата) или споменатите по-горе негови наследници” (Джосия Стронг. Нашата страна. Гл.5, ч. 2-4).

Вярно е, че в римокатолическото общество има истински християни. Хиляди в тази църква служат на Бога според най-добрата светлина, която имат. Не им е позволено да имат достъп до Божието слово и затова не различават истината. Никога не са виждали контраста между живото, сърдечно богослужение и поредицата от голи форми и церемонии. Бог гледа с нежно състрадание на тези души, възпитани в измамна и незадоволителна вяра. Той ще направи лъчи от светлина да проникнат в обгръщащия ги гъст мрак. Ще им разкрие истината такава, каквато е в Исус, и много още ще застанат на страната на Неговия народ.

Но романизмът като система и днес е в хармония с Христовото евангелие, толкова, колкото е бил в който и да било предишен период от своята история. Протестантските църкви тънат в непрогледна тъмнина, иначе биха различили знаменията на времето. Римската църква е твърде далновидна в своите далеч простиращи се планове и модели на действие. Тя си служи с хитрост, за да разширява влиянието и да засилва властта си, приготвяйки се за свирепа и решителна борба. Целта й е да възвърне владичеството си над света, да въведе отново преследванията и да унищожи всичко, извършено от протестантизма. Католицизмът печели почва навсякъде. Вижте как се увеличават неговите църкви и капели в протестантските страни. Погледнете популярността на колежите и семинариите му в Америка, така широко покровителствани от протестантите. Вижте нарастващата обредност в Англия и честото дезертиране към редовете на католиците. Тези факти би трябвало да безпокоят всички ценители на чистите евангелски принципи.

Протестантите са се оставяли да бъдат повлияни от папството и са го покровителствали. Правели са компромиси и отстъпки, изненадвали дори и самите паписти. Хората си затварят очите за истинския характер на римокатолицизма и за опасностите от неговото владичество. Те трябва да бъдат пробудени да се противопоставят на напредъка на този прекалено опасен враг на гражданската и религиозната свобода.

Много протестанти смятат, че католическата религия е непривлекателна и че нейното богослужение е монотонна, безсъдържателна поредица от церемонии. Тук те грешат. Макар да е основана върху заблуда, католическата религия съвсем не е груба и нескопосана. Богослужението на римската църква е твърде впечатляващо. Пищната й показност и тържествените церемонии омайват сетивата и смълчават гласа на разума и съвестта. Окото е очаровано. Великолепни църкви, импозантни процесии, златни олтари, обсипани със скъпоценности светини, избрани рисунки и изящни скулптури отговарят на стремежа към красота. Ухото също е пленено. Музиката е превъзходна. Когато богатите тонове на благозвучния орган се слеят с мелодията на много гласове и се издигнат над високите куполи и колонади на грамадните катедрали, това не може да не възхити ума и да не го изпълни с благоговение и страхопочитание.

Външният блясък, помпозност, церемонии, представляващи само една подигравка в сравнение с копнежите на болната от грях душа, са доказателство за вътрешна поквара. Религията на Христос не се нуждае от такива привлекателни неща за своя препоръка. В излъчващата се от кръста светлина истинското християнство е така чисто и прекрасно, че никакви външни украшения не могат да увеличат действителната му стойност. Стойност пред Бога има само красотата от светостта на един кротък и смирен дух.

Блестящият стил не винаги е показател за чиста, възвишена мисъл. Дълбоко разбиране на изкуството, деликатен, префинен вкус често пъти живеят в земни и плътски умове. Нерядко те биват използвани от Сатана, за да подвеждат хората да забравят нуждите на душата, да загубят от погледа си бъдещето и вечния живот, да се отклонят от своя безпределен Помощник и да живеят единствено за този свят.

Религията на външните форми е привлекателна за необновеното сърце. Разкошът и церемониите на католическото богослужение имат привличаща, омайна сила, чрез която много хора биват измамвани и стигат дотам, че започват да гледат на римската църква като на порта към небето. Никой, освен стъпилият твърдо върху основата на истината и чието сърце е обновено от Божия Дух, няма да бъде запазен от нейното влияние. Хиляди, непознаващи от опит Христос, ще се излъжат да приемат формите на благочестието без силата му. Тълпата желае такава религия.

Претенциите на църквата за правото да прощава грехове предразполага римокатолика към свобода да съгрешава. А въвеждането на изповядването, без което не може да се постигне прощение от страна на църквата, е също възможност да се даде място на лукавия. Който коленичи пред смъртен човек и му се изповядва, разкривайки тайните си мисли и подбудите на сърцето си, унижава личността си и потиска всеки благороден подтик на душата. Като разкрива греховете си пред свещеник - заблуждаващ се смъртен грешник, твърде често покварен от вино и разгул - неговият образец за характер се принизява и осквернява съвестта си. Представата му за Бога е снижена до подобието на грешника, защото свещеникът се явява там като представител на Бога. Това принизяващо изповядване на човек пред човек е тайният извор, от който е произлязло повечето злото, оскверняващо света и подготвящо го за окончателното унищожение. И все пак за снизходителния към себе си човек е много по-удобно да се изповядва пред смъртен съчовек, отколкото да отваря душата си пред Бога. На човешката природа много повече допада да прави изповеди, отколкото да се отказва от греха. Много по-лесно е да се изтезава тялото в торба с коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпънат плътските страсти. Плътското сърце предпочита да носи тежко иго, отколкото да се преклони пред игото на Христос.

Съществува поразително сходство между римската църква и юдейската църква по времето на първото Христово идване. Докато евреите тайно потъпкваха всеки принцип на Божия закон, външно бяха много строги в съблюдаването на предписанията му, натоварваха го с разни изисквания и традиции, правещи послушанието мъчително и трудно. Както евреите изповядваха, че почитат закона, така и римокатолиците претендират, че почитат кръста. Те възвишават символа на Христовите страдания, а в личния си живот се отричат от Този, Когото той представя.

Папистите поставят кръстове на църквите, на олтарите и на дрехите си. Навсякъде се вижда знакът на кръста. Навсякъде той се почита и възвишава външно. А ученията на Христос са погребани под купища безсмислени традиции, фалшиви тълкувания и строги изисквания. Думите на Спасителя за фанатичните евреи се отнасят с още по-голяма сила за водачите на римокатолическата църква: “Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат” (Матей 23:4). Съвестните души биват държани в постоянен ужас пред гнева на един оскърбен Бог, докато много от сановниците на църквата живеят в лукс и чувствени удоволствия.

Поклонението на образи и мощи, призоваването на светии и възвеличаването на папата са изобретения на Сатана, за да отвлича мислите на хората от Бога и от Неговия Син. За да постигне гибелта им, той се опитва да отвлече вниманието от Този, чрез Когото единствено могат да намерят спасение. Гледа да насочи почитта им към някой предмет, само и само да ги отклони от Онзи, Който бе казал: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Постоянните му усилия са устремени към погрешно представяне на Божия характер, на естеството на греха и на истинския изход от великата борба. Неговите извъртания целят да намалят задължението спрямо Божествения закон и да дадат на човека свободата да греши. В същото време предразполага хората да поддържат фалшиви представи за Бога, да гледат на Него по-скоро със страх и омраза, отколкото с любов. Присъщата жестокост на собствения си характер приписва на Твореца. Тя е въплътена в религиозните системи и намира израз във формите на богослужение. По този начин умовете на хората биват заслепени и Сатана си ги осигурява като свои средства, воюващи срещу Бога. Чрез изопачени представи за Божествените качества езическите народи бяха научени да вярват, че за да осигурят благоволението на Божеството, са нужни човешки жертви; и под различните форми на идолопоклонството са били извършвани потресаващи жестокости.

Римокатолическата църква, обединяваща формите на езичество и християнство и както езичеството, изопачаваща характера на Бога, е прибягнала до практикуването на не по-малко жестоки и възмутителни неща. В дните на римското владичество съществуваха инструменти за изтезание, предназначени да изтръгват принудително съгласие с нейните учения. Имаше клада за нежелаещите да признаят догмите й. Имаше кланета и то в такива размери, които никога не ще се узнаят, докато не бъдат разкрити в деня на съда. Църковни сановници под ръководството на Сатана се съветваха как да изобретят средства за възможни изтезания, с които да удължават мъките на жертвата, без да прекъсват живота й. В много случаи пъкленият процес се повтаряше до предела на издръжливостта, когато човешкото естеството се отказваше от борбата и страдалецът приветстваше смъртта като сладко облекчение.

Такава бе съдбата на противниците на Рим. За своите привърженици римокатолическата църква налагаше бичуване на плътта гладуване до смърт и други телесни мъчения във всички възможни, огнетяващи душата форми. За да си осигурят благоволението на небето, каещите се нарушаваха Божиите закони, като пристъпваха природните закони. Бяха учени да разкъсват връзките между хората, които Бог бе създал да благославя и радва пребиваването на човека на земята. Църковните гробища крият в пазвите си милиони жертви, прекарали живота си в напразни усилия да подчинят природните си наклонности, да обуздаят и потиснат като оскърбителни за Бога всяка мисъл и чувство на състрадание към съчовеците.

Ако желаем да разберем смелата жестокост на Сатана, проявявана в продължение на стотици години не само сред онези, които никога не са чували за Бога, но и в самото сърце и през цялото съществуване на християнството, трябва само да хвърлим поглед върху историята на римокатолицизма. Чрез тази огромна система за измама князът на злото постига намерението си да позори Бога и да причинява нещастие на човека. И когато виждаме как успява да се маскира и да провежда делото си чрез водачите на църквата, разбираме по-добре голямата му антипатия към Библията. Чете ли се, Божията любов и милост ще се разкриват; ще се види, че Бог не възлага на хората нито един от тежките товари. Всичко, което иска, е съкрушено, смирено и каещо се сърце и смирен, послушен дух.

В живота си Христос не ни е дал пример на мъже или жени, които се затварят в манастири, за да станат достойни за небето. Никога не е учил, че любовта и съчувствието трябва да бъдат потискани. Сърцето на Спасителя преливаше от любов. Колкото повече се приближава човек до нравственото съвършенство, толкова по-остро усеща нещата, толкова по-точна става преценката му за греха, толкова по-дълбоко става съчувствието му към страдащите. Папата претендира, че е заместник на Христос; но как може да се сравни неговият характер с характера на нашия Спасител? Предал ли е Той някога хора на затвор или на клада, защото не са му отдавали почит като на небесен цар? Чуван ли е бил Неговият глас да осъжда на смърт тези, които не са Го приемали? Когато жителите на едно самарийско село не го почетоха, апостол Йоан възмутен попита: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както стори и Илия?” Исус погледна със съжаление Своя ученик и порица жестокия му дух с думите: “...Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси” (Лука 9:54,56). Колко различен от духа на Христос е духът на Неговия мним заместник.

Днес Римската църква се представя с хубаво лице пред света, като покрива с извинение доклада за ужасните жестокости. Тя се е облякла в Христоподобни одежди, но си е останала непроменена. Всеки принцип на папството, съществувал в миналите векове, съществува и днес. Ученията, измислени в най-тъмните векове, все още се поддържат. Никой да не се заблуждава. Папството, което днес протестантите са готови да почитат, е същото, управлявало света в дните на Реформацията, когато Божиите мъже въстанаха с риск за живота си, за да изобличат неговото нечестие. То притежава същата гордост, арогантност, надменност, с които господаруваше над царе и князе и претендираше за Божествените прерогативи. Неговият дух е не по-малко жесток и деспотичен днес, отколкото в миналото, когато смазваше човешката свобода и избиваше светиите на Всевишния.

Папството е точно заявеното от пророчеството отстъпление в по-късните времена (2Сол.2:3,4). Част от неговата политика е да показва характер, удобен за осъществяване на целите му. Но под изменящата се външност на хамелеона, то крие неизменната отрова на змията. “Не трябва да се спазва честна дума, дадена на еретици, нито пък на личности, заподозрени в ерес” (Ленфан. Т.1, с.516) - заявява папството. Дали тази сила, докладите за която са писани с кръвта на светиите в продължение на хиляди години, ще бъде призната сега като част от църквата на Христос?

В протестантските страни не без причина се твърди, че днес католицизмът се различава много по-малко от протестантизма в сравнение с предишните времена. Наистина има промяна, но тя не е в папството. Сега католицизмът прилича много повече на съвременното протестантство, изродило се от дните на реформаторите.

Откакто са започнали да търсят благоволението на света, фалшивата любов е заслепила очите на протестантските църкви. Те не виждат нищо освен, че е правил-но да се вярва в доброто от всяко зло и като неизбежна последица в края на краи-щата започват да смятат всичкото добро за лошо. Вместо да застанат в защита на

вярата, веднъж завинаги дадена на светиите, като че се извиняват на Рим за недостатъчно милостивото си отношение към него, просейки прошка за фанатизма.

Една голяма група хора, даже и от тези, които не гледат на романизма с благоволение, се страхуват малко от неговата мощ и влияние. Мнозина твърдят, че духовната и нравствената тъмнина, преобладавала през средните векове, е благоприятствала за популяризирането на неговите догми, предразсъдъци, и потисничество; и че по-голямата култура на новото време, всеобщото разпространение на знанието и увеличаващата се свобода по въпросите на религията правят невъзможно повторното съживяване на нетолерантността и тиранията. Самата мисъл, че в този просветен век би могло да съществува подобно нещо, е смешна. Вярно е, че над нашето поколение е огряла голяма духовна, нравствена, морална и религиозна светлина. През отворените страници на Божието свято слово над земята се е изляла и пръснала небесна светлина. Но трябва да се помни, че колкото по-силно блести дадената светлина, толкова по-непрогледна е и тъмнината у онези, които я изопачават или отхвърлят.

Изучаването на Библията с молитва би открило на протестантите истинския характер на папството и би ги накарало да се отвратят от него и да го отхвърлят. Но много хора се имат за мъдри по своя преценка и не смятат за необходимо смирено да искат Бог да ги доведе до истината. Гордеят се със своето просвещение, но са невежи, както по отношение на Писанието, така и по отношение на Божията сила. Те трябва да имат някакво средство да успокояват съвестта си и търсят най-малко духовното и смиряващото. Онова, което желаят, е някак да забравят Бога, но да изглежда като че ли все още Го помнят. Папството може много добре да отговаря на такива нужди. То се е подготвило за две категории хора в света - които биха искали да бъдат спасени чрез собствени заслуги и които биха искали да бъдат спасени в греховете си. Ето тук е тайната на неговата мощ.

Доказало се е, че времето на голяма духовна тъмнина е най-благоприятно за успеха на папството. Но ще се докаже, че и времето на голяма духовна светлина е не по-малко благоприятно за неговия успех. В миналото, когато хората нямаха Божието слово и не познаваха истината, очите им бяха слепи и хиляди бяха вплетени, невиждайки мрежата пред нозете им. В това поколение има много хора, заслепени от блясъка на човешките спекулации в “тъй нареченото лъжезнание”; те не забелязват капана и отиват право в него с лекота, като че са със завързани очи. Божието намерение бе умствените сили на човека да бъдат смятани за дар от неговия Творец и употребявани в служба на истината и справедливостта. Но когато се поддържат гордост и амбиция и хората издигат собствените си теории над Божието слово, тогава интелигентът може да причини повече вреда, отколкото невежеството. Така фалшивата наука на днешното време, която подкопава вярата в Библията, ще се окаже успешно средство за приготвяне на пътя за приемането на папството с неговите привлекателни форми, както в средните векове задържането на знанието доведе до неговото възвеличаване.

Чрез развиващите се сега в Съединените щати движения, с които се цели държавата да подкрепи институциите и обичаите на църквата, протестантите вървят по стъпките на папистите. Дори нещо повече - те отварят за папството вра-тата - протестантска Америка да спечели загубеното в Стария свят върховенство.


А още по-голямото значение на това движение е главната цел - да се наложи съблюдаването на неделята - обичай, произхождащ от Рим, за който той твърди, че е знакът на неговия авторитет. Именно духът на папството, духът на съобразяване със светски обичаи, почитането на човешки традиции над Божиите заповеди - този дух прониква в протестантските църкви и ги ръководи да работят за възвишаване на неделята, както бе правило папството преди тях.

Ако читателят пожелае да разбере средствата и действащите сили, които ще бъдат използвани в предстоящата скорошна борба, трябва само да проследи доклада за използваните в миналите векове средства от Рим за същата цел. Ако поиска да узнае как ще постъпват папистите и протестантите заедно с всички, отхвърлящи догмите им, нека обърне внимание на духа на Рим по отношение на съботата и на нейните защитници.

Царски укази, всемирни събори, църковни нареждания, подкрепени от светската власт, са били стъпалата, по които неделята, този езически празник, достигна почетното си положение в християнския свят. Първата публична мярка, която налага съблюдаването на неделята бе законът, издаден от Константин (в 321 г.сл.Хр.; виж приложението). Този едикт изискваше градските жители да почиват в “почетния ден на слънцето”, но на селяните бе разрешено да извършват полската си работа. Макар че буквално това бе едно езическо нареждане, то бе наложено от императора, след като външно прие християнството.

Тъй като императорската заповед не се оказа достатъчен заместител на Божествения авторитет, Евзебий, епископ, който се стремеше да спечели благоволението на принцовете и бе специален приятел и ласкател на Константин, лансира твърдението, че Христос бил променил съботата в неделя. В подкрепа на новото учение не бе приведено дори едно-единствено свидетелство от Писанието. Сам Евзебий неохотно признава, че е фалшивост и посочва истинския автор на промяната: “Всички неща - казва той, - които човек бе задължен да върши в събота, ние пренесохме в Господния ден” (Роберт Кокс. Съботните закони и съботните задължения. С.538).

Но колкото и безпочвени да бяха аргументите за въвеждане на неделята, послужиха хората да се одързостят в потъпкването на Господнята събота. Всички, които държаха да бъдат почитани от света, приеха общоизвестния празник.

Когато папството бе твърдо установено, възвишаването на неделята продължи. Известно време, когато не посещаваха църква, хората можеха да извършват в този ден селскостопанска работа, а седмият ден все още се почиташе като събота. Но постепенно настъпваше промяна. На заемащите църковни длъжности бе забранено в неделя да издават присъди по граждански спорове. Скоро след това излезе заповед всички хора от какъвто и да било ранг да се въздържат от обикновена работа, за да избягнат глоба за свободните и удари с пръчки за робите. По-късно бе издаден декрет, според който богатите трябва да бъдат наказвани с конфискуване на половината от имотите им, а в случай че продължават да упорстват, да бъдат направени роби. По-низшите класи бяха осъждани на доживотно изгнание.

За доказателство бяха повикани на помощ чудеса. Докладваше се, че между другите имало и такива: някакъв земеделец се канел да оре нивата в неделя. Като очиствал ралото си с едно желязо, то залепнало на ръката му и в продължение на две години трябвало да го носи със себе си “с извънредно голяма болка и срам” (Френсис Уест. Историческо и практическо разискване върху Господния ден. С.174).

По-късно папата нареди енорийският свещеник да увещава нарушителите на неделята да ходят на църква и да се молят, да не би да докарат някое голямо нещастие на себе си и на съседите си. Един църковен съвет представи аргумента, така широко използван от тогава даже и от протестантите, че тъй като някои хора били поразени от мълния, докато работели в неделя, то тя трябва да е истинската събота. “Явно е - казаха прелатите - колко тежко пада Божието неодобрение върху онези, които не почитат този ден.” Тогава бе отправен апел: свещеници и проповедници, царе и князе и всички верни хора “да полагат най-големите възможни усилия и грижи, за да бъде възстановена почитта към този ден и за слава на християнството да се спазва с много по-голямо посвещение в бъдеще” (Томас Морър. Беседи под формата на шест диалога върху името, идеята и съблюдаването на Господния ден. С.271).

Понеже указите на църковните събори се оказаха недостатъчни, светските власти бяха замолени да издадат едикт, който да всее ужас в сърцата на хората и да ги принуди да се въздържат от работа в неделя. На един синод, състоял се в Рим, всички предишни решения бяха препотвърдени с още по-голяма сила и тържественост. Бяха също прибавени към църковния закон като негово неделимо цяло и спазването им бе налагано от гражданската власт в почти целия християнски свят (виж Хейлим. История на съботата. Ч. 2, гл.5, дял 7).

Но все пак липсата на библейския авторитет за спазването на неделята причиняваше не малки смущения. Хората оспорваха правото на водачите си да отхвърлят ясното изявление на Йехова - вместо “седмия ден е съботата на


Господа, твоя Бог” почитането на деня на слънцето. За да се запълни липсата на библейски доказателства, бяха необходими други помощни средства. На един ревностен защитник на неделята, който към края на ХII век посетил църквите в Англия, верните свидетели на истината така се съпротивили и така безплодни се оказали усилията му, че той напуснал страната за известно време и се заел да намери някакви средства, с които да наложи ученията си. Когато се върнал, липсата била вече попълнена и при по-късната си дейност пожънал по-голям
успех. Носел със себе си един свитък, за който казвал, че съдържа вести от самия Бог: заповед за спазване на неделята, както и страшни заплахи, които да ужасят непослушните. Заявявало се, че скъпоценният документ - същата долна фалши-фикация, както и нареждането, което той поддържал - бил паднал от небето и намерен в Ерусалим върху олтара на свети Симеон на Голгота. Но всъщност източникът на документа бил папският палат в Рим. Измами и фалшификации за засилване на властта и благополучието на църквата - това са средствата, смятани
за законни от папската йерархия през всички векове. Свитъкът забранявал всякаква работа от деветия час, т.е. от три часа в събота следобед до изгрев-слънце в понеделник и заявявал, че авторитетът и истинността му били потвърдени от много чудеса. Съобщаваше се, че хора, работели извън определеното време, се парализирали. Воденичар, който се опитвал да смели зърното си, видял, че вместо брашно изтича кървав поток, а воденичното колело стояло неподвижно въпреки силната струя на водата. Една жена, която поставила тесто във фурната, го намерила сурово, след като го извадила, въпреки че пещта била много гореща. Друга пък, на която тестото било готово за печене в деветия час, решила да го остави до понеделник и на следващия ден открила, че било вече направено на хлябове и изпечено чрез Божествена сила. Мъж, който печал хляб след деветия час в събота открил на следващата сутрин, когато го разчупвал, че от него изтичала кръв. Чрез такива абсурдни и суеверни измислици защитниците на неделята се стремяха да утвърдят нейната святост (виж Роджър от Ховеден. Анали. Т.2, с.528-530).

В Шотландия, както в Англия, било осигурено по-голямо внимание към неделята, като присъединили към нея част от древната събота. Но изискваното време за свято спазване било различно. Един едикт на краля на Шотландия заявява, че “съботата трябва да се пази свято от дванадесет часа на обяд” и че никой човек от това време до понеделник сутрин не трябва да се занимава със светска работа (Морер. Диалог върху Господния ден. С.290-291).

Но въпреки всички усилия да се установи светостта на неделята самите паписти са изповядвали публично Божествения авторитет на съботата и човешкия произход на институцията, чрез която бе заменена. През ХVI в. един папски събор ясно заяви: “Нека всички християни помнят, че седмият ден е бил осветен от Бога и е бил приет и съблюдаван не само от евреите, но и от всички, покланящи се на Бога; ние християните обаче променихме тяхната събота в Господния ден” (там, с.281-282). Онези, които фалшифицираха Божествения закон, съзнаваха добре характера на своето дело. Съзнателно и нарочно поставяха себе си над Бога.

Поразителна илюстрация за хитрата политика на Рим спрямо съпротивяващите му се са дългите и кървави преследвания срещу валденсите, някои от които бяха пазители на съботата. Много други пострадаха по същия начин, защото бяха верни на четвъртата заповед. Особено забележителна е историята на църквите в Етиопия и Абисиния. В мрака на тъмните средни векове християните в Централна Африка бяха изгубени от погледа на света, забравени от него и в продължение на много столетия се радваха на свободата да живеят според вярата си. Но накрая Рим научи за съществуването им и скоро императорът на Абисиния бе подмамен да признае папата като заместник на Христос. Последваха и други отстъпки. Издаден бе едикт, забраняващ празнуването на съботата под заплахата от най-строги наказания (виж Михаил Гедес. Църковна история на Етиопия. С.311-312). Но папската тирания скоро се превърна в такова потисническо, нетърпимо иго, че абисинците решиха да го отхвърлят от плещите си. След ужасна борба те изпъдиха римокатолиците от владенията си, древната вяра бе възстановена отново. Църквите пак се радваха на свобода и никога не забравиха урока за измамите, фанатизма и деспотичната власт на Рим. В затвореното си царство бяха доволни, че са извън останалото християнство.

Църквите в Африка спазваха съботата така, както я бе спазвала и папската църква преди нейното пълно отстъпление. Докато празнуваха седмия ден в съгласие с четвъртата Божия заповед, те се въздържаха от работа и в неделя, съобразявайки се с нейния обичай. След като постигна върховна власт, Рим потъпка Божията събота, за да издигне на нейно място своята; но църквите в Африка, скрити в продължение на почти 1000 години, не участваха в отстъпничес-твото. Доведени под властта на Рим, бяха принудени да оставят истинската събота и да въздигнат лъжливата; но веднага щом си възстановиха независимостта, отново се върнаха към послушание на четвъртата заповед (виж приложението).

Докладите от миналото ясно разкриват враждата на Рим към истинската събота и нейните защитници, както и средствата, с които си служи, за да наложи почитането на създадени от него наредби. Божието слово учи, че сцените ще се повторят, когато римокатолици и протестанти се обединят за възвишаване на неделята.

Пророчеството в Откр.13 глава заявява, че силата, представена чрез “звяра с агнешки рога, ще принуди земята и живеещите на нея” да се поклонят на папството - символизирано там чрез звяра, “който... приличаше на леопард”. Звярът с двата рога също казва на “живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя”; а освен това ще заповяда “всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби” да приемат белега на звяра (Откр.13:11-16). Вече бе обяснено, че Съединените щати са силата, представена чрез звяра с агнешките рога и че това пророчество ще се изпълни, когато те започнат да налагат съблюдаването на неделята, което Рим твърди, че е специално признаване на неговото върховенство. Но в почитта към папството Съединените щати няма да бъдат единствени. Влиянието на Рим в страните, признавали някога владичеството му, съвсем не е унищожено. И пророчеството подсказва възстановяването на неговата мощ. “И видях една от главите му като че ли смъртно ранена; но смъртоносната му рана оздравя и цялата земя учудена отиде след звяра...” (Откр.13:3). Смъртната рана е образ на падането на папството през 1798 г. След това пророкът казва: “Но смъртоносната му рана оздравя; и цялата земя учудена отиде след звяра...” Павел ясно заявява, че “човекът на греха” ще продължи да съществува до Второто пришествие (2Сол.2:3-8). До самия край на вековете той ще продължава да заблуждава. И писателят на Откровението, говорейки за папството, заявява същото: “И ще му се поклонят всички, които живеят на земята, всеки, чието име не е било записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне” (Откр.13:8). Както в Стария, така и в Новия свят на папството ще бъде отдадено поклонение чрез освещаване на неделята, основаващо се единствено на авторитета на римската църква.

Това свидетелство е представено на света от изучаващите пророчеството в Съединените щати от средата на XIX в. насам. В събитията днес се вижда бързото изпълнение на предсказанието. Протестантските учители там представят същите твърдения за Божествения авторитет, изискващ съблюдаването на неделята, и същата липса на доказателства от Писанието, както правеха и папските водители, фабрикували чудеса, за да заместят липсата на изричната Божия заповед. Твърдението, че Божиите наказания сполетяват хората, защото нарушават неделята, поставена за събота, ще бъде повторено; даже вече започват да се чува. И бързо печели позиция едно движение за насилствено налагане на неделята като празник.

Римската църква е удивителна в своята проницателност и коварство. Тя може да предвиди какво ще стане. Спокойно изчаква благоприятния момент, виждайки, че протестантските църкви я почитат, като приемат изкуствената събота, и се приготвят да я наложат със същите средства, употребявала ги сама в миналото. Отхвърлящите светлината на истината ще потърсят помощта на силата, обявила се за непогрешима, за да възвеличат едно нейно нареждане. С каква готовност ще се притече тя на помощ на протестантите в това дело - не е мъчно да си представим. Та кой разбира по-добре от папските водачи как трябва да се постъпва с непослушните на църквата?

Римокатолическата църква с всичките й разклонения по света образува под здравия папски контрол грамадна организация, предназначена да служи на

1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница