ТЪКАНИ ЕПИТЕЛНА И СЪЕДИНИТЕЛНА ТЪКАН
Човешкият организъм е изграден от четири основни вида тъкани: епителна, съединителна, мускулна и нервна.
Епителната тъкан (фиг. 1) е комплекс от плътно прилепнали една до друга клетки, които произвеждат много малко междуклетъчно вещество. Формира се от трите зародишни пласта: ектодерма (външен), ендодерма (вътрешен) и мезодерма (среден), които се образуват през първия месец от развитието на зародиша.
Епителната тъкан бива покривна и жлезиста. Покривният епител изгражда външния слой на кожата - епидермиса, постила кухините на храносмилателната, дихателната и отделителната система и на кръвоносните съдове. Клетките на покривния епител имат разнообразна форма: плоски, кубични, цилиндрични. Според броя на слоевете покривният епител е еднослоен и многослоен.
Жлезистият епител е изграден от клетки с особено активен комплекс на Голджи, произвежда и отделя секрети. Образуват се различни по размери, структура и функция жлези. Най-елементарните жлези са единични жлезисти клетки, разположени между покривния епител. Едни от жлезите отделят секрета си направо в кръвта и лимфата (щитовидна жлеза, хипофиза). Това са жлезите с вътрешна секреция, или ендокринни. Произведените от тях секрети се наричат хормони (от гръцката дума хормао - подбуждам). Секретът на други жлези се отделя навън от тялото (потните, мастните, слъзните и млечните жлези). Това са жлези с външна секреция, или екзокринни. Някои жлези като например половите имат екзокринна и ендокринна секреция (фиг. 2).
Съединителната тъкан (фиг. 3) е изградена от твърде разнообразни по вид клетки и от изобилно междуклетъчно вещество, произвеждано от тях. Съединителната тъкан произлиза от мезодермата (средния зародишен пласт) и свързва останалите тъкани при изграждането на органите, откъдето идва и нейното наименование. В зависимост от вида на клетките и състава на основното вещество съединителната тъкан изпълнява различни функции в организма и се дели на две групи: 1. Тъкани със защитна и изхранваща (трофична) функция. 2. Тъкани с опорна (механична) функция. Към първата група спадат:
- рехава влакнеста съединителна тъкан - изградена е от клетки и междуклетъчно вещество. Разположена е в подкожието, обвива кръвоносните съдове, нервите и много от вътрешните органи;
- мастна съединителна тъкан - намира се най-вече в подкожието и около бъбреците. Всяка клетка съдържа по една голяма мастна капка. Мастната тъкан е значителен енергиен резерв и има топлоизолационна функция.
- мрежеста съединителна тъкан - изградена е от звездовидни клетки. Тя е основа на всички кръ-вотворни органи (костен мозък, далак, лимфни възли). Осигурява защита срещу болестотворните микроорганизми. ^
Втората група съединителна тъкан се характеризират с малко на брой клетъчни елементи и значително количество междуклетъчно вещество. Намира се преди всичко в органите на опорно-двигателната система.
- плътна влакнеста съединителна тъкан - клетките й са вретеновидни, а в междуклетъчното вещество се намират голям брой колагенни и еластични влакна. Изгражда сухожилията и обвивките на мускулите, както и капсулите и връзките на ставите.
- хрущялна тъкан - състои се от клетки, разположени поединично и на групички, и значително количество плътно междуклетъчно вещество. Най-мно-го хрущялна тъкан има в областта на ставите (местата на свързване на костите помежду им). Участва в изграждането на носа, ушните миди, трахеята, гръкляна, бронхите.
- костна тъкан - най-сложно устроената съединителна тъкан. Образувана е от звездовидни клетки, разположени сред много твърдо междуклетъчно вещество. В костната тъкан са отложени голямо количество минерални соли и най-вече калций и фосфор. Характерно е, че клетките са подредени в концентрични кръгове, а между тях пространството е изпълнено с междуклетъчно вещество. Тъканта наподобява множество цилиндри, разположени един в друг. През кухината на най-вътрешния цилиндър минава малък кръвоносен съд, който изхранва заобикалящата го тъкан. В зависимост от подреждането на костните пластинки се различават плътно и гъбесто костно вещество.
Към съединителната тъкан обикновено се причислява още един вид тъкан - кръвта. На пръв поглед тя не отговаря на представата ни за тъкани като за повече или по-малко плътна маса. Доколкото обаче кръвта е изградена ^•от кръвни клетки (формени елементи) и течно междуклетъчно вещество (плазма), тя също е тъкан. Кръвта е основната вътрешна течна среда. Някои автори я разглеждат като отделна кръвна тъкан.
МУСКУЛНА И НЕРВНА ТЪКАН
Мускулната тъкан (фиг. 1) произхожда от мезодер-мата - средния зародишен пласт. Мускулната тъкан е изградена от клетки, които притежават свойствата възбудимост, проводимост и съкратимост. При възбуждането се променя пропускливостта на клетъчната мембрана за йони и възникват електрични сигнали. Познати са 3 вида мускулна тъкан: напреч-нонабраздена, сърдечна и гладка.
Напречнонабраздената мускулна тъкан заема 40 % от масата на тялото и е изградена от дълги многояд-рени клетки, наричани влакна. Ядрата са разположени в периферията на влакното, под клетъчната мембрана. Основната част от цитоплазмата е съставена от миофибрили. Това са много тънки нишки от единия до другия край на влакното с тъмни и светли ивици при наблюдение с микроскоп. На миофибри-лите се дължи основното свойство на мускулното влакно да се съкращава. Тези мускулни влакна изграждат скелетните мускули, извършват бързи и мощни съкращения с кратък период на почивка и затова лесно се изморяват. Съкращават се волево под действие на импулси от кората на главния мозък.
Гладката мускулна тъкан е изградена от вретено-видни клетки с по едно ядро, разположено в центъра им. Миофибрилите трудно се различават с микроскоп за разлика от набраздената мускулна тъкан. Оттук идва названието й - гладка. Извършва бавни, ритмични съкращения. Регулира се от вегетативната нервна система. Изгражда стените на храносмилателната, отделителната, дихателната система и на кръвоносните съдове. Няма признаци на умора. Изразходва много по-малко енергия в сравнение с Напречнонабраздената.
Сърдечната мускулна тъкан е изградена от клетки,
които в краищата си се разклоняват и се съединяват една с друга с междуклетъчни дискове. Всяка клетка има ядро, разположено в центъра й, а също и миофиб-рили, които са напречнонабраздени. Извършва бързи ритмични съкращения с дълъг период на почивка и затова не се изморява. За нея е характерна автоматът - свойството да се самовъзбужда и да генерира импулси без въздействие отвън, но се влияе и от вегетативната нервна система. Изгражда само сърцето. Притежава свойства и на другите два вида мускулна тъкан.
Нервната тъкан (фиг. 2) произхожда от ектодер-мата. Изградена е от нервни клетки с преводна функция - неврони, и от помощни клетки - невроглия. Не-вронът е изграден от тяло и израстъци, обикновено един дълъг - аксон, и няколко къси - дендрити. Не-вроните притежават свойствата възбудимост и проводимост. При възбуждане се пораждат електрични сигнали, които се разпространяват по неврона като нервен импулс. Някои неврони имат свойството ав-томатия, защото могат да се самовъзбуждат.
Основните неврони са три вида (фиг. 3): сетивни, междинни и двигателни. Сетивните неврони предават импулси от рецепторите (клетки или нервни окончания, които възприемат промените във външната среда - дразненето) към централната нервна система. Междинните неврони свързват сетивните с двигателните, а двигателните предават импулси към ефекторите (органи, които изпълняват „разпореждането" на централната нервна система; могат да бъдат други неврони, мускули или жлези). Денд-
ритът изпълнява ролята на вход, тялото анализира постъпилата информация, а аксонът е изход. Сетивният неврон има тяло с един израстък, който се разклонява на две. В междинните неврони се извършва сложно взаимодействие и обединяване на информация от много източници. Те участват в регулацията и на сложното поведение. Телата на невро-ните също приемат информация от други неврони. Невроните се свързват помежду си и с мускулната тъкан чрез синапен (фиг. 3).
Най-често аксонът е покрит с миелинова обвивка от липопротеин (мастно-белтъчна), която го изолира от външната среда и по този начин импулсът се разпространява с по-голяма скорост. Ако тялото на неврона не е засегнато при нараняване, той бързо възстановява израстъците си.
Невроглията е изградена от различни по вид клетки. Едни от тях подпомагат обмяната на вещества между кръвта и невроните, други унищожават загиналите неврони или попадналите в близост до тях микроорганизми, а трети образуват миелиновата обвивка на аксоните.
ОПОРНО-ДВИГАТЕЛНА СИСТЕМА
Опорно-двигателната система на
човешкото тяло е съставена от пасивна и активна част. В пасивната част се включват костите, ставите и ставните връзки, които заедно изграждат скелета. Скелетът осигурява опората на тялото и необходимите лостови системи за действието на мускулите. В активната част на опорно-двигателния апарат се включват различните мускули, които са прикрепени към костите на скелета и чрез съкращаването си привеждат в движение частите му. Двете основни съставки на опор-но-двигателната система осигуряват статичната стабилност на тялото, позволяват движението на частите му една спрямо друга, а също и преместването на цялото
тяло в пространството. Всички движения на тялото се нуждаят от точна координация във времето и пространството. Това се постига чрез нервната система и упражняваната от нея двигателна регулация. Опорно-двигателната система е известна още като антигра-витационна система, тъй като силата на земното притегляне е една от основните сили, на които трябва да се противодейства непрекъснато, ако тялото трябва да запазва своето положение в пространството или да го променя независимо от нейното действие. Опорно-двигателната система като цяло е около 60 -70 % от цялата телесна маса, като скелетът е около 1/5, а мускулите - 2/5 от нея.
ЧОВЕШКИЯТ СКЕЛЕТ И УСТРОЙСТВО НА КОСТИТЕ
Човешкият скелет е съставен от над 210 различни кости, групирани в осев и добавъчен скелет (фиг. 1). Осевият скелет дава централната опора на тялото и включва гръбначния стълб, гръдния кош и черепа. Добавъчният скелет включва костите на раменния и на тазовия пояс и костите на свободния горен и долен крайник. Поясите свързват крайниците към осевия скелет и осигуряват стабилност и широк размах на движенията.
Скелетът на човека е сходен по устройство със скелета на гръбначните животни, но във връзка с изправения стоеж и трудовата дейност има някои характерни особености. Формата на гръбначния стълб е двойно 8-образно извита, изпъкнала леко напред в шийна-та и в поясната област и леко назад в гръдната и кръстната област. Това значително подобрява механичните качества на гръбначния стълб, като запазва неговата гъвкавост. Във връзка с по-голямото развитие на мозъка при човека се е увеличило съотношението на мозъковия спрямо лицевия череп. Долните крайници са се удължили, а костите на горните крайници са станали по-къси. Костите на дланта са по-удълже-ни, подвижността в костите на ръката е увеличена. Особено характерна е възможността за противопоставяне на палеца на другите пръсти на ръката. Ходилото е с добре изразен сводест строеж. Всички тези промени позволяват по-голяма устойчивост в изправено положение на тялото и много по-съвършени и фини движения, особено в пръстите на ръката.
Устройство на костите. Костите на тялото са изградени от няколко тъкани, като най-обилна е костна
та тъкан. При костите междуклетъчното вещество е предимно от неорганични съставки, които са около 45 % от общата маса на костта. В особено голямо количество е калциевият фосфат. Костите съдържат още вода и органични вещества. От органичните вещества най-много са белтъците. Неорганичните съставки придават здравината на костта, а органичните повишават нейната еластичност. Съотношението между органичните и неорганичните съставки с възрастта, а също и след продължително обездвижване се променя, като се увеличават неорганичните. Това обяснява защо костите се чупят по-лесно у възрастните и след дълго боледуване. Всички кости са покрити от влакнеста съединителна тъкан (надкостница).
При израсналия индивид костното вещество е правилно подредено и образува добре изразени листове или пластинки. В зависимост от подреждането на пластинките костното вещество бива плътно и гъбесто. Телата на дългите кости са изградени от плътно костно вещество, а повечето къси кости и краищата на дългите кости са изградени от гъбесто костно вещество.
Класификация на костите. В зависимост от формата им костите на скелета се делят на дълги, къси и плоски. При дългите кости един от размерите е значително по-голям от другите. В центъра им има сравнително широк канал, запълнен с костен мозък, и поради това са известни още като тръбести кости.
Всяка тръбеста кост има дълго тяло, изградено от плътно костно вещество, и две периферни части, краища, изградени от гъбесто костно вещество. Типични дълги кости са мишничната и бедрената кост.
Късите кости са покрити с плочка от плътна костна тъкан, а във вътрешността им се намира гъбесто ве-
щество. Типични къси кости са костите на китката и на ходилото. Плоските кости са изградени от две сравнително широки пластинки от плътно костно вещество с гьбесто костно вещество между тях. Такива са повечето от костите на черепа.
Развитие и растеж на костите. В зародишното развитие от ембрионалната съединителна тъкан се образува модел на бъдещите кости. По-нататък тази тъкан се заменя постепенно с костна, като често се преминава и през хрущялна фаза. Вкостяването започва с образуването на центрове на вкостяване.
При дългите кости вкостяването започва в центъра на тялото и в двата края (фиг. 4). Костите нарастват на дължина чрез отлагане на костно вещество между тялото и краищата на костта. Така от двете страни на тялото на костта се оформят малки хру-щялни плочки. Постепенно те изтъняват и при окончателното им вкостяване по-нататъшното нарастване на дължина се преустановява. За повечето кости това става обикновено в късната юношеска възраст, когато тялото е достигнало окончателния си ръст. Нарастването на дебелина става с отлагане на костно вещество от страна на надкостницата.
На пръв поглед може да изглежда, че костната тъ-, кан практически не се променя. В действителност тя е твърде динамична и непрекъснато се обменя, като се нагажда към променящите се механични условия.
Свързване между костите. Неподвижно и полупод-вижно свързване. Костите на скелета се свързват подвижно, неподвижно и полуподвижно в зависимост от функцията, която изпълняват. При подвижното свързване между участващите в съединението кости се образува свободна цепка, запълнена с течност. При неподвижно свързаните кости не се оформя празнина и затова при тях движението е или минимално, или невъзможно.
Неподвижното свързване между костите може да се осъществи чрез костна, хрущялна или плътна влакнеста съединителна тъкан. В първия случай се получава срастване между костите. Така са свързани кос-, тате на таза, кръстната кост, опашната кост.
При свързване чрез хрущял в зависимост от разстоянието между костите, запълнено с хрущялна тъкан, може да се извършват известни движения вслед-стие на еластичните свойства на свързващия хрущял и да се осъществи полуподвижно свързване. Така са свързани ребрата с гръдната кост.
Подвижно свързване. Подвижното свързване се осъществява чрез стави, които позволяват извършването на големи по размах движения. Всяка става се изгражда от ставни повърхности, ставна капсула, ставни връзки и ставна цепка, запълнена със ставна течност (фиг. 6).
Ставните повърхности са покрити с тънка плочка от особено еластичен хрущял с много гладка повърхност. Ставната капсула е изградена от няколко слоя, като от най-вътрешния се отделя ставната течност. Тази течност има много добри смазващи качества и заедно с гладката повърхност на ставния хрущял спомага за значително намаляване на триенето между движещите се кости в ставата. Течността увеличава сцеплението между участващите в ставата части, поема сътресенията в нея и доставя хранителни вещества за ставния хрущял. Ставната цепка е тясна, херметично затворена кухина.
Ставни връзки. Ставите допълнително се подсилват от различни гъвкави образувания от влакнеста съединителна тъкан, разположени на различни места около тях. Това са ставните връзки. Поради специфичното си разположение те не само подсилват ставите, но насочват правилно и ограничават извършваните в тях движения. С това предпазват ставите от увреждане и правят дейността им по-ефективна.
КОСТИ НА СКЕЛЕТА
КОСТИ НА ОСЕВИЯ СКЕЛЕТ
Гръбначният стълб е изграден от 33-34 гръбначни прешлена, групирани в шийни (7 прешлена), гръдни (12), поясни (5), кръстни (5) и опашни (4 или 5) (фиг. 1).
Кръстните прешлени са сраснали помежду си в кръстец, а опашните - в опашна кост.
Прешлените на гръбначния стълб обикновено са изградени от тяло и дъга (фиг. 2). Между тях се оформя отвор, който заедно с отворите на другите прешлени образува канал, в който се намира гръбначният мозък. По дъгата се намират израстъци за свързване със съседните прешлени (и ребрата в гръдната част). Телата се свързват помежду си чрез хрущялни пластинки (фиг. 3).
Гръдният кош е изграден от ребрата, гръдната кост и гръдния отдел на гръбначния стълб (фиг. 4). Гръдната кост има формата на удължена пластина и е разположена в предната част на гръдния кош. Ребрата са с дъговидна форма и в задната си част се залавят за съответните гръдни прешлени на гръбначния стълб.
В предната си част ребрата преминават в хрущял и чрез него се залавят за гръдната кост. По този начин се оформя добре защитена кухина с форма на пресечен конус с широката си част надолу. В нея
се разполагат белите дробове, сърцето, хранопроводът, важни кръвоносни съдове и нерви. Последните две ребра не се залавят за гръдната кост и остават свободни в предния си край. Те се наричат плаващи ребра (фиг. 4).
Черепът при човека е изграден от лицев и мозъ-ков череп. Мозъковият череп изгражда добре защитена кухина, в която е поместен главният мозък.
При наблюдение на черепа отстрани се виждат следните кости: челна кост (1), носна кост (2), горно-челюстна кост (3), долночелюстна кост (4), ябълчна кост (5), теменна кост (б), слепоочна кост (7), тилна кост (8) (фиг. 5, А).
Горната част от мозьковия череп се нарича черепен покрив, а долната - черепна основа. По черепната основа се наблюдават множество отвори, през които преминават черепномозъчните нерви и мозъчните кръвоносни съдове. Мозъковият череп е изграден от 2 двойни (теменна и слепоочна) и 4 единични (тилна, клиновидна, решетъчна и челна) кости, свързани със здрави шевове.
Централно място в лицевия череп заема горно-челюстната кост. Тя се прикрепва към основата на мозъковия череп и заедно с носните, слъзните, ябълч-ните и небцовите кости участва в изграждането на очната, устната и носната кухина. Долната челюст
е единствената подвижно свързана кост на черепа. Челюстните кости имат израстъци, по които са разположени зъбите. Под долната челюст е разположена подезичната кост. Тя е единствената свобод-ностояща кост на черепа, която се свързва с мускулите на шията.
КОСТИ НА ДОБАВЪЧНИЯ СКЕЛЕТ
Костите на крайниците се състоят от кости на съответния пояс и кости на свободния крайник.
Раменният пояс е изграден от лопатката и клю-чицата. Ключицата прикрепва лопатката към гръдната кост, а свободният горен крайник се прикрепва към лопатката чрез мишничната кост в раменната става (фиг. 6, А).
Дългите кости на свободния горен крайник са раменна кост на мишницата, лъчева и лакътна кост на предмишницата (фиг. 6, А). Мишницата и предмиш-ницата се свързват в лакътната става. Лъчевата кост се свързва с костите на китката, които са общо 8, разположени в две редици по 4 кости. Към втората редица се свързват 5-те кости на дланта. Пръстите на ръката са изградени от 3 последователно свързани кости (фаланги), като само палецът е изграден от 2.
Тазовият пояс се състои от б кости, 3 по 3 срасна
ли от всяка страна в тазова кост (фиг. 6, Б). Тазовите кости заедно с кръстеца и опашната кост от гръбначния стълб образуват" таза.
Костите на свободния долен крайник се свързват с таза чрез бедрената кост в тазобедрената става. Костите на подбедрицата са големият пищял и малкият пищял. Връзката между бедрото и подбедрицата става в колянната става между бедрената кост и големия пищял. В тази става участва и колянното капаче. Ходилото е изградено от 7 задноходилни и 5 пред-ноходилни кости. Последните се свързват с костите на пръстите на крака (фиг. 6, Б).
Връзките между костите на ходилото заедно с мускулите поддържат нормалния свод на ходилото. Поради това опората в ходилото е в предната и в задната му част и по външния му ръб. Така тежестта на тялото се разпределя основно върху петата и в основата на пръстите (фиг. 7).
МУСКУЛИ
Мускулите съставят активната част на опорно-дви-гателната система. Като такива те притежават основното свойство съкрати/лост, като променят дължината си и създават сили, действащи чрез залавни-те им места върху костите на скелета или върху околните тъкани. Освен съкратимост мускулите притежават и свойствата възбудимост и проводимост. Това означава, че мускулните клетки подобно на нервните могат да се възбуждат и да провеждат възбуждането по хода на клетъчната мембрана. Съкрати-мостта е тясно свързана с възбудимостта и проводимостта. За да се съкрати, мускулната клетка трябва преди това да се възбуди.
УСТРОЙСТВО НА МУСКУЛИТЕ. СКЕЛЕТНИ МУСКУЛИ
Устройство на мускулите. Мускулите са изградени главно от две тъкани - мускулна и съединителна. Мускулната тъкан е свързана с основната функция на мускулите - съкратимостта. Чрез съединителната тъкан създадените от съкращението сили се разпределят по лостовите системи на скелета. Заедно с нея в мускула навлизат кръвоносни съдове и нерви. Припомнете си характерните особености на трите вида мускулна тъкан - напречнонабраздена (скелетна), сърдечна и гладка. Гладката мускулна тъкан изгражда стените на вътрешните органи и съкращенията й са неволеви. При наблюдение с микроскоп клетките й изглеждат гладки за разлика от другите два типа, които са напречно-набраздени, т.е. имат редуващи се напречно разположени тъмни и светли ивици (фиг. 1).
Скелетните мускули са прикрепени към различните части на скелета и съкращението им се контролира волево. То е необходимо за изпълнението на различните движения и придвижването на тялото в пространството.
Сърдечният мускул участва в изграждането на кухините на сърцето и въпреки че е напречнонабраз-ден, има редица свойства, които го отличават както от гладките, така и от скелетните мускули.
Клетките на скелетните мускули са многоядрени и практически са образувани от сливането на множество отделни клетки. Те са сравнително дълги (до няколко сантиметра, най-често около 0,6 до 0,9 от дължината на целия мускул), а диаметърът им е най-често от 10 до 100 цт. Известни са още като мускулни влакна.
Мускулната клетка съдържа множество нишки, миофибрили, преминаващи по цялата й дължина. Самите миофибрили са изградени от още по-тънки нишки, наречени миофиламенти, които са изградени от белтъчни молекули и са няколко вида. Особено характерни са миозиновите и актиновите миофиламенти. Те не са безразборно отрупани, а следват строго определен ред на подреждане. Мускулните клетки са групирани в отделни мускулни снопчета, които от своя страна образуват целия мускул. Снопчетата са обвити от съединителна тъкан, която дава допълнителни повлекла вътре в тях, обгръщащи всяко отделно мускулно влакно. Отвън целият мускул е обвит с лист от плътна съединителна тъкан (фиг. 2).
Сподели с приятели: |