Тъкани епителна и съединителна тъкан

Делят се на три групи:

1. Хормони, регулиращи обмяната на натрия и калия в организма (минералкортикоиди).

2. Хормони, регулиращи обмяната на въглехидра­тите, белтъците и мазнините в организма (глюкокор-тикоиди). Приложени в големи дози като лекарстве­ни средства, имат противовъзпалителен ефект. Глю-кокортикоидите потискат имунните реакции в орга­низма. Това им свойство ги прави много полезни при трансплантация на органи. Те предпазват организма от отхвърляне на трансплантата поради имунна не­съвместимост. Тези хормони повишават устойчи­востта на организма при състояния на напрежение или тревога (стрес). Това има значение за по-добро-то приспособяване към условията, при които той се намира.

Сърцевината на Надбъбречните жлези отделя хор­моните адреналин и норадреналин, които попадат в кръвта. Освобождаването на тези хормони се повли­ява от симпатиковите неврони, които инервират сър­цевината на жлезите. Адреналинът и норадренали-нът учестяват сърдечната дейност, свиват кръвонос­ните съдове и повишават кръвното налягане. Адре­налинът засилва превръщането на чернодробния и мускулния гликоген в глюкоза. При физическа рабо­та или при психично напрежение поради повишава­не активността на симпатиковия дял на вегетативна­та нервна система се повишава и нивото на адрена­лина и норадреналина в кръвта. Това допринася за по-доброто приспособяване на организма към осо­бените условия, при които той се намира.

Секрецията на хормоните на щитовидната жлеза се стимулира от хормон, отделян от предния дял на хипофизата.

Хормоните на щитовидната жлеза стимулират об­мяната на веществата в клетките на почти всички ор­гани и системи в организма. Те увеличават изразход­ването на кислород и освобождаването на топлина. Така щитовидните хормони участват в поддържане­то и регулацията на телесната температура. Хормо­ните на щитовидната жлеза са необходими за нор­малния растеж и развитие на организма, в най-голя-ма степен за нервната система и за костите. Това действие е свързано с активирането на белтъчната синтеза от щитовидните хормони. Ако в ранна дет­ска възраст се появи хипофункция на щитовидната жлеза, се развива болестта кретенизъм (фиг. 4). Тя се проявява с изоставане в умственото и физическо­то развитие на организма. Ръстът е нисък, пропор­циите на тялото са нарушени. Хипофункцията на щи­товидната жлеза у възрастни води до болестта мик-седем (фиг. 5). Тя се характеризира с мудност на мис­

ловната дейност, сънливост, понижение на обмяна­та на веществата.

Когато във водата или в храната няма достатъчно количество йод, се получава увеличаване на разме­рите на щитовидната жлеза. Това не може да ком­пенсира намаленото образуване на хормоните на щи­товидната жлеза. Състоянието е известно като енде­мична гуша (фиг. 6). Разпространена е в планински­те райони, в които в питейната вода липсва йод. Кон­сумирането на йодирана готварска сол предпазва от поява и развитие на заболяването.

При хиперфункция на щитовидната жлеза (най-често базедова болест) (фиг. 7) се наблюдава пови­шена нервна възбудимост, безсъние, увеличаване на размерите на щитовидната жлеза, ускорен пулс. Чес­то се наблюдава и изпъкване на очните ябълки. Об­мяната на веществата значително се повишава и те­лесната маса намалява.

При хиперфункция на околощитовидните жлези се извлича калций и фосфор от костите. Те стават чупли-

ви. Концентрацията на калций в кръвта се увеличава и с това намалява възбудимостта на нервните и мускул­ните клетки. Съсирваемостта на кръвта се повишава.

При хипофункция на околощитовидните жлези в костите се увеличава отлагането на калций, нарушено е никненето на зъбите. Нивото на калция в кръвта е нама­лено и се повишава нервно-мускулната възбудимост. По­лучават се гърчове на мускулатурата на горните крайни­ци. Ако се засегне и дихателната мускулатура, настъпва смърт. Това състояние се нарича тетания.

, Секрецията на инсулин е тясно свързана с нивото на глюкозата в кръвта. Повишаването на нивото на глюкозата в кръвта предизвиква отделяне на инсу­лин, докато ниското съдържание на глюкоза в кръв­та има обратен ефект.

При намалена секреция на инсулин възниква за­боляване, известно като захарен диабет. При него трайно се повишава глюкозата в кръвта. Наблюда­ват се смущения в обмяната на мазнините и проме­ни в киселинността на кръвта. Въвеждането на син­тетичен инсулин е единственият начин да се компен­сира недостатъчното му образуване в организма.

Глюкагоньт повишава нивото на глюкозата в кръв-' та. Този ефект се дължи на разграждането на гликогена в черния дроб. При повишаване на кръвната захар се отделя глюкагон, който разгражда гликогена в черния дроб и така повишава нивото на ппокозата в кръвта.

Полови жлези. Мъжките полови жлези (семенни­ците) отделят мъжкия полов хормон тестостерон. Той повлиява развитието на вторичните полови белези през пубертета. Тестостеронът стимулира белтъчната синтеза в мускулите и засилва растежа на костите.

Женските полови жлези (яйчниците) образуват жен­ските полови хормони естрогени и прогестерон. Ест-рогените определят появата на вторични полови беле­зи у жената. Естрогените стимулират белтъчната син­теза и отлагането на мазнини под кожата. Естрогените и прогестеронът водят до циклични промени в лигави­цата на матката. Прогестеронът понижава възбудимост­та на мускулатурата на матката по време на бремен­ност и намалява опасността от изхвърляне на плода.

Сетивните системи (зрителна, слу­хова, обонятелна и т.н.) осигуря­ват информация за състоянието на заобикалящия свят и за вътрешна­та среда на организма. Всяка ми­нута човек е подложен на дейст­вието на многобройни дразнители (светлинни, механични, термични, химични и др.), които въздействат върху сетивните му системи. Само за кратък период от време - от момента на сутрешното събужда­не от звъна на будилника до вкус­ването на първата чашка ароматен чай, човек „включва в действие" всички свои сетива. Сетивните системи възприемат, предават и преработват информацията, получена от външната и от вът­решната среда. Много често като синоним на сетивна система се използва и терминът анализатор, въведен от големия руски физио-лог Иван Павлов.

3) болкови рецептори; 4) проприорецептори.

Чрез добре обособен път, разположен в задните час­ти на бялото вещество на гръбначния мозък, сетивната информация стига през хълма на междинния мозък до първичната соматосетивна кора. Чрез усета за допир, натиск и вибрации човек възприема формата и размера на обектите, които се докосват до тялото, установява вида на тяхната повърхност (гладка, грапава), а така също и посоката им на движение, ако обектите са движещи се.

Рецепторите за допир и натиск бързо се адаптират. Адаптацията (привикването) е процес, при който рецепторите престават да отговарят, независимо от това, че адекватният за тях дразнител продължава да действа. Така се обяснява фактът, че човек престава да усеща дрехите си скоро след тяхното обличане.

Температурен усет. Осъществява се чрез терморе-цепторите. Терморецепторите служат за възприемане на различни по характер топлинни въздействия. Те биват два вида: рецептори за студено и рецептори за топло. Рецепторите за студено са повече на брой от рецепторите за топло и са разположени по-повърх-ностно в кожата. Те са особено многобройни в област­та на лицето. Рецепторите за топло са 5-10 пъти по-малко от рецепторите за студено. Те са разположени в по-дълбоките слоеве на кожата.

Рецепторите за студено реагират на температури в диа­пазона между 10 °С и 35 "С, а рецепторите за топло - на температури в диапазона между 30 °С и 50 °С. Както се вижда от посочените данни, при някои температури се възбуждат едновременно и двата вида терморецептори. Определянето на температурата в тези случаи се извършва в по-висшите звена на системата на общата сетивност. То се основава на сравняване на относителния дял на възбудените рецептори от единия и от другия вид. При температури под 10 °С и над 50 "С се възбуждат и болковите рецептори.

Болков усет. Осъществява се чрез болковите ре­цептори, които са разположени както по повърхност­та, така и в дълбочина на човешкото тяло. Болкови­те рецептори са свободни нервни окончания, кои­то се възбуждат от стимули с увреждащ харак­тер. Те може да са механични (срязване, пробожда­не, разтягане), термични (изгаряне, измръзване) или химични (въздействие на киселини и основи, недос­татъчност на Од и др.).

Болката е естествена защитна реакция на организ­ма. Тя включва реакции, отстраняващи увреждащия фактор, който я предизвиква. Докосването с ръка на горещ предмет например поражда чувство на болка. Дразненето на болковите рецептори рефлексно води до отдръпване на ръката от горещия предмет. Така се предотвратява трайното увреждане на тъканите от високата температура. В този случай болката има за­щитен характер. Ако обаче болката продължи твърде

дълго време, тя загубва полезния си характер. Дъл­готрайната болка, особено болката, изхождаща от вътрешните органи, се придружава от редица вегета­тивни явления: гадене, повръщане, спадане на кръв­ното налягане. Болковите сетивни пътища дават мно­жество разклонения към мрежестата формация на мозъка (фиг. 3), която поддържа кората в бодро със­тояние. Поради тази причина продължителната бол­ка води до безсъние. В такива случаи се налага изпол­зването на лекарства, които премахват болката.

С помощта на зрителната сетивна система човек е в състояние да възприема формата, цвета, ориента­цията, както и движението на предметите в заоби­калящия го свят. Адекватен дразнител за зри­телната система е светлината. Лъчите, които изхождат от различни източници на светлина (слън­цето, различни видове лампи и т.н.), осветяват пред­метите около нас. Отразявайки се от тях, те навли­зат в човешкото око - сетивния орган на зрителна­та система.

Окото има ябълковидна форма. То е изградено от три слоя - външен, среден и вътрешен (фиг. 1). Външ­ният слой включва плътната еклера и прозрачната ро­говица, която се разполага в предния край на очната ябълка. Средният слой е съдовата обвивка на окото. Изграден е от голям брой кръвоносни съдове. В пред­ния му край се намира ирисът - дисковидно образу-вание с отвор в средата. През този отвор, наречен зе­ница, светлината навлиза във вътрешността на очна­та ябълка. Широчината й може да се променя с по­мощта на два мускула, разположени в ириса. При сък­ращаването на единия мускул зеницата се свива, а при съкращаване на другия се разширява. Промените в широчината на зеницата зависят от количеството на попадащата светлина: при осветяване зеницата се сви­ва, а при затъмняване се разширява. Тези промени имат рефлексен характер и се означават с термина зенична реакция на светлина. В осъществяването на този рефлекс участват фоторецепторите и други нервни елементи на ретината, определени участъци на средния мозък, както и мускулите на ириса. Чрез зеничната реакция на светлина се регулира коли­чеството светлина, което навлиза в окото. Не­

посредствено зад ириса се намира лещата - проз­рачна еластична структура, поместена в собствена капсула. За капсулата на лещата се захваща чрез мно­жество връзки един кръгово разположен мускул, на­речен ресничест мускул. Вътрешният слой на окото се нарича ретина. Тя е изградена от нервни клетки. Тук се намират фоторецепторите и други неврони, които превръщат енергията на светлинното дразнене в биоелектрични сигнали. Пространството между ре­тината и задната повърхност на лещата е изпълнено с желеобразна материя, наречена стъкловидно тяло.

Към окото съществуват редица защитни приспо­собления: слъзни жлези, клепачи, мигли, които го предпазват от неблагоприятни въздействия (изсуша­ване, напрашаване и др.). Движението на очите се извършва с помощта на няколко напречнонабразде-ни мускула, които се захващат, от една страна, за кос­тите на орбитата, а от друга - за външната повърх­ност на очната ябълка.

Зрителен образ. Формира се от оптичния апа­рат на окото, към който се отнасят роговица­та, лещата и стъкловидното тяло. И трите об­разувания са прозрачни. Светлината преминава и се пречупва последователно през всяко от тях, като накрая се фокусира в равнината на ретината. Полу­ченият образ е обърнат и умален. Участъкът от ретината, където се проектира образът на даден предмет при насочване на погледа към него, се на­рича централна ямка.

Оптичният апарат на окото може да променя пре-чупвателната си способност. Това позволява в различ­ни моменти върху ретината на окото да се получават ясни образи както на близко, така и на далечно разпо­ложени предмети. Способността на окото да се на­гажда към гледане на близко или към гледане нада-

Слуховата сетивна система служи за възприемане на звука, който е резултат от дейността на вибриращи предмети. Подръпването на струните на китарата, привеждането в трептене на вилките на камертона или на човешките гласни връзки при говор и пеене поражда звук (фиг. 1). Обикновено средата, в която се разпространява звукът, е въздухът, но той може да се разпространява и в течна, и в твърда среда. Дос­тигнал до човешкото ухо, той се възприема от слухо­вите рецептори, разположени там.