Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Когато веднъж през време на своите пътувания Учителят е бил във Варна, там той срещнал познатия на времето пътуващ книжар А., който въодушевен от срещата си с Учителя, решил да го покани на обяд в откритата там вегетарианска гостилница. Тръгнали към гостилницата Учителят, Т. А. и един близък на Т. А., с когото той запознал Учителя.

Вървейки по пътя Т. А. бил обзет от голямо безпокойствие. Спом­нил си той, че тази сутрин, когато сменил костюма си, забравил в стария костюм своя портфейл, а в себе си нямал нито стотинка. Ми­нало му през ума да се върне обратно, но това изисквало доста дълго време. Да каже истината, той счел за доста унизително и неудобно след направената от него вече тържествена покана. От минута на минута състоянието му ставало все по-тревожно, а вече наближава­ли гостилницата. Отведнъж пред краката на тримата се белнала ед­на петлевова монета. Учителят се спрял, посочил с пръст петолевка­та и казал тихичко на Т. А.:

- Брат А., ето пари за обяда. Не се безпокой!

- Т. А. усетил, че от гърба му паднал тежък товар, а другото, което усетил още по-осезателно, е чувството на удивление, как Учителят схванал неговата неспокойна мисъл.
Без лъжа

През една от последните си години на земята Учителят пожелал да отиде на Мусала. Той извикал брат Боян Боев и му казал: „Може ли да организираме едно отиване до Мусала?"

Възторженият брат Б. Б. веднага се заел да уреди всичко около изпълнението на тази задача. Той отишъл бързо при брат Б. Н. и му съобщил, че Учителят изказал желание да отидат на Мусала. Двама­та братя седнали да обмислят тази екскурзия. Най-трудното от всич­ко било да се вземе разрешение за кола до Чам Кория. Колите по това време били под режим, нямало достатъчно бензин, правили се иконо­мии и много трудно - само за най-належащи случаи, се отпущала ко­ла. Брат Б. Н. казал на Боян:

- Ще ида в агенцията да извадя разрешително.

Тръгнал братът, намерил службата. Пред гишето - дълга опаш­ка, а на самото гише един чиновник - студен, невзрачен като идол. Само при случай, когато е трябвало да се превозват болни, той раз­решавал да се отпусне кола. За всички останали случаи оставал неу­молим и отговарял с едно кратко, категорично „не".

Когато брат Б. Н. приближил гишето, бил доста смутен, защото не знаел какви причини да изтъкне, за да получи разрешение. По­мислил си: Брат Боян наистина е болен, има болен крак. Това го знаят всички - казал на себе си. Все едно, че за него вземам колата. Вярно е, че този мотив може да послужи, но все пак Б. Н. усещал, че гълта корав залък. Нали работата не е съвсем така? Размишлявай­ки по този начин, той вече приближавал гишето. Нямало какво да се прави. ^!>

- Кола за Чам Кория - продумал Б. Н.

- Какъв е случаят? - е късия въпрос.

- За болен - отвърнал Б. Н.

Позволителното е написано и е вече в ръката на Б. Н., който се отправил за Изгрева, но чувствувал някакво притеснение. „Има не­що, което не е в ред" - казал на себе си той. Пристигнал, а брат Боян го чакал с нетърпение.

- Взех разрешение - казал Б. Н. на Боян, а Боян хукнал при Учи­теля, похлопал на вратата и зачакал. След минутка-две Учителят се подал на вратата и Боян побързал да се похвали:

- Учителю, имаме вече разрешение за кола.

Учителят бил много сериозен, замислен и посрещнал съобщени­ето много хладно. Поспрял за минутка поглед на Боян и най-после продумал:

- На кола, взета с лъжа, не се качвам. - След това затворил вра­тата и се прибрал вътре.

Брат Боян се върнал като попарен и казал унило:

- Учителят не иска кола, взета с лъжа.

Тежкият отговор като камък легнал върху гърба на Б. Н. Без да се колебае, той грабнал папката си и отново хукнал към агенцията. Без да се спира на гишето той отишъл направо при началника на агенцията. Началникът бил млад човек с униформа и с доста при­ветливо светло лице.

- Нашият Учител пожела да иде на Мусала, господин началник. Ще ни бъде необходима кола до Чам Кория.

Младият човек без колебание посегнал, взел листче от купчина­та на бюрото и написал: „Да!"

Церберът на гишето при тази навалица не познал, че това лице се явява втори път и въз основа на разрешението от началството си, написал му ново разрешение за кола.

Този път брат Б. Н. просто летял към „Изгрева", намерил Боян, подал разрешението и казал:

- Ето разрешението без лъжа.

Боян скочил и право горе при Учителя.

- Учителю, ето разрешение без лъжа - казал той, когато Учите­лят се показал на вратата.

Учителят се усмихнал и запитал:

- В петък можем ли да тръгнем?

Нямало други затруднения. Храна и дрехи приготвили набързо и в петък тръгнали.

Това било последното изкачване на Учителя на Мусала. Той ся­каш отивал да се прости с любимия връх, на който толкова пъти е водил учениците си и за който той създаде песен. През всичкото вре­ме Учителят е бил сериозен, мълчалив и съсредоточен. Вървял бав­но и често се спирал да огледа местността. Учителят, който знае всич­ко, си вземал сбогом с планината. Погледът му обхождал прекрас­ните и мощни скали, спирал се на огряните от слънцето върхове и поемал дълбоко аромата на елите и смърчовете, поспирал се на мостчетата и гледал в кристалните води на потоците.

Учителят се прощавал с този хубав свят, който той ни откри и ни научи да обичаме.

Прекрасни били трите дни, прекарани на най-високия българс­ки връх, като всяка сутрин компанията излизала да посрещне изгря­ващото слънце.

Там, в скалите е „записано" това посещение. Нищо не се губи в битието. Записани са мислите и чувствата, които тогава вълнували придружвачите на Учителя. Записани са и мислите на Учителя.

Един ден ясновидците ще разчетат този „запис". Обикновените хора пък ще почувствуват едно хубаво състояние, една малка неиз­вестна радост, която не ще знаят откъде идва.

Нищо не си отива безвъзвратно. Всичко се съхранява в живота на цялото. Миналото, настоящето и бъдещето са едното, неделимо­то, вечното...

Не много време след това Учителят се пресели в отвъдния свят.

В сбирката спомени на сестра М. П. са описани случаи, които ясно говорят за възможностите на Учителя да вижда събитията в света на причините - недостъпен за обикновения човек, и да борави с това видяно във физическото поле с абсолютната сигурност, очак­вайки спокойно предвидените от него събития.

От записките на тази сестра, които са доста обемисти, ще взе­мем само някои места, тъй като не всичко може да се помести в обе­ма на настоящата книга. На стр. 14 четем:

„Това се случи на 12 септември 1933 г. В инспекцията бяха обяве­ни последните списъци с назначения за детски учителки в София. Моето име не фигурираше там. Предстоеше ми да се върна във Вар­на и да продължа там да учителствувам.

Унила тръгнах към „Изгрева", за да се сбогувам с Учителя и да се видя с някои приятели. Обиколих полянката и пих вода от хубава­та изгревска чешма. Чудните багри на есента красеха превалящия ден, по алеята около чешмата бяха нападали сухи листа. Без да раз­съждавам, взех от братската кухня една метла и почнах да ги мета.

- Е, ти метеш! Добре правиш, Милке! - Чух гласа на Учителя, който незабелязано се беше приближил до мен.

Сепнах се и се изправих.

- Какво стана с назначението ти? - запита той.

- Нищо, Учителю. Днес беше последният ден, но аз не получих назначение. Утре тръгвам за Варна, за да не изпусна и тамошното място.

- Иди още сега в инспекцията - отвърна Учителят. - Опитай! Учителят говореше тихо, но убедително.

- Но сега няма приемен час.

- Въпреки това, иди, рекох - настояваше той.

Меко, тихо, но все пак убедително прозвучаха тези думи и аз не можех да се противя на тях.

- Ще довърша метенето и ще отида - казах и бързо се заех да премета мястото. Учителят ме гледаше внимателно. След като свър­ших работата си, оставих метлата на място, целунах ръка на Учите­ля и тръгнах по шосето за града. Кой знае как и защо, но на мене ми стана много леко. Радостна бях, че Учителят беше много внимате­лен с мен.

Влезнах в тъмния коридор на инспекцията, без да зная какво ще правя там. Приемаха само от 10 до 12 часа преди обяд, а сега беше около 5 часа след пладне. Няколко минути се суетях къде да похло­пам.

- О, здравей Милке! Какво те води насам? - чух гласа на един мой познат - журналистът А. Г., който излизаше от кабинета на председателя.

- От цял един месец идвам всеки ден за назначението си - отго­ворих му изненадана.

Този човек знаеше, че аз издържам семейството ни, което бе пре­местено в София, а аз бях принудена да работя във Варна. Без да продума нещо, той ми даде знак да почакам и се върна в стаята на председателя. След известно време в същия кабинет влезе инспекто­рът. Чух, че се говори нещо оживено. Не минаха повече от 15 или 20 минути и моят познат се показа на вратата и ме повика да вляза в кабинета.

- Подпишете акта за влизане в длъжност - каза ми той.

Като на сън подписах екземпляра. Моят познат ми честити наз­начението и двамата излязохме от кабинета доволни.

- Е, господин Г. - казах аз развълнувана - много ви благодаря за голямата услуга. Как не ви срещнах досега!

- Все пак навреме ме срещна - обясни той. - Днес назначили една софиянка, която е единствената дъщеря на архитект от замож­но семейство, а като обясних какво е твоето материално положение, съгласиха се тебе да назначат. Довиждане, защото бързам за редак­цията - рече моят познат и си отиде.

Като в сън литнах обратно към „Изгрева" с акта за назначение­то в ръка и си шепнех: „Учителю, назначена съм в София! Как знаех­те момента, в който трябваше да ида в инспекцията. Ах, Учителю, колко малко Ви познаваме! Безкрайно Ви благодаря!"

С тези радостни мисли не усетих как стигнах на „Изгрева". " Пред салона, заобиколен от братя и сестри, Учителят разговаря­ше. Като се приближих до групата, той се усмихна леко, погледна ме и каза тихо:

- А сега работи и учи.

Никой там не разбра какво беше станало.

„Работи и учи" - тези думи ми останаха дълбоко врязани в съзна­нието. Целунах ръката на Учителя и тръгнах за дома, да зарадвам домашните си."

В записките на сестра М. П. четем и следния случай:

„През лятната ваканция работех в детско игрище. Единствената ми отмора от работата беше да отивам вечер на „Изгрева". През те­чение на цял месец реших да спя там. Намерих си палатка и търсех място да я поставя. Реших да се посъветвам с Учителя.

- Постави я, рекох, на мястото на брат Стефов.

- То е много близо до гората... не е ли страшно? - възразих нере­шително, макар че не бях много страхлива.

- Ще ти изпратя пазач - рече шеговито Учителят.

Нямах друг избор и се съгласих. Мислех си, че Учителят ще ме пази дори със своята мисъл.

Още същия ден - неделя, двама братя опънаха палатката на по­казаното от Учителя място. Пред нея сковаха малка дървена масич­ка и също такава малка пейка.

Никога не бях спала в такава обстановка. Палатката, бидейки бяла, струваше ми се, че е ладия, с която плавам по някакво море. Вечерникът танцуваше из дърветата и от време на време лекичко полюшваше платната на моята бяла ладия. Чудесно беше! Тишина­та на нощта и на близката гора успокояваше душата ми и отнемаше от мене всяка умора.

Първата нощ преди да си легна, когато завързвах връзките при входа на палатката, трепнах, защото видях, че напреко беше легнало голямо куче - вълча порода. Миг след това ми стана смешно. Как е намерило точно това място пред палатката ми, сякаш да ме пази -помислих аз. Легнах си спокойно. На утринта кучето го нямаше.

Бодра и отморена отидох на работа.

Вечер бързах да се прибера в моята „ладийка", дълго седях на пейката пред палатката и наблюдавах звездите. Душата ми беше сякаш опиянена от тишината на нощта, в която едва се долавяше тайнствения й шепот.

Когато вечерницата скланяше доста на запад, влизах в палатка­та да си легна. Завръзвайки връзките на входа, аз винаги виждах същото голямо куче, легнало напреко пред него. Странно съвпаде­ние и през толкова много нощи! Случайно ли бе това?

Цял месец, докато аз спях в палатката, кучето идваше вечер, ля­гаше пред входа, а сутринта, когато отварях палатката си, него го нямаше.

Кой изпращаше при мене този мълчалив нощен пазач?

Ех, този чуден наш Учител!...
Как намерих пътя до него

(Разказ по неписан спомен на сестра Василка Иванова)

Имаше дни, когато изпитвах необясним, смътен страх дори от" моята голяма привързаност към това дете. Обичах и четирите си де­ца, еднакво трептях за тях, еднакво се грижех като майка и по един и същи начин за всяко от тях допусках в мислите си евентуални опас­ности. Това са фобиите на всеки, който обича и който има непреодо­лима и гореща привързаност. Това са страховете на всяка майка, с които терзае себе си.

Към втората ми дъщеря Ани аз изпитвах и нещо друго, което беше нещо повече от майчина любов. Аз считах появяването й в на­шия дом като изключителен дар и особено внимание на небето, кое­то ме удостоява с отличие, което едва ли заслужавам. На другите деца - още две дъщери и единствен син, аз гледах като на добри, но по-обикновени създания. На тях и по-често се скарвах, а дори ги изоб­личавах, когато считах, че грешат. Към Ани не можех да постъпвам така. Още като беше съвсем малко дете, аз се чувствах пред нея ви­новна за всяко станало нещо. Да бъда строга и настойчива не ми позволяваше едно вгнездено в душата ми уважение. Когато веднъж, нервирана от много неразбории край мен, аз й викнах с по-раздраз­нен и малко разгневен глас, аз изпитах тежко недоволство от себе си. Стори ми се, че през нейните дълбоки и кротки очи надничаше някой по-голям, мъдър и непогрешим. Тогава взех да се самоизобличавам и дори се ядосах, че така се респектирам от това същество, което аз съм родила.

Времето бе подгонило здравата своята колесница. Децата рас­тяха, а по моите коси се появяваха бели нишки. Доста дни, месеци и години бях оставила зад себе си.

Един ден, като погледнах децата си, които бяха не особено различни по възраст, стори ми се, че са възмъжали и пораснали. Ани беше най-хубава. Може би аз така я виждах, защото нейното тайно за мен, дадено й още от рождението достойнство растеше и все пове­че ме завладяваше. В училището, във всекидневния живот, в разго­ворите с околните, виждах я извисена, пораснала във всяко отношение, избързала рано да придобие качества, които ми се виждаха мно­го за нейната възраст. Самочувствието ми, че тя много вече ме над­вишава, което самочувствие ме радваше, растеше заедно и с оня нео­бясним загнезден у мене страх за нея. При това ми се струваше, че тя ми е поверена от някакво високо място с поръчение да се грижа за нея и да отговарям за всичко, което се случва в живота й.

Често се събуждах в нощите, размислях се и се уверявах сама, че Ани е една скъпоценна украса на света, че аз не бива да я наричам моя, а само дадена ми да я съхранявам поради някакво доверие, кое­то небесата имат към мен.

Настъпиха дни, когато аз почти обезумяла от страх си мислех, че един ден ще потропат на вратата ми и някакъв ангел, преоблечен в човешка форма, ще ми каже: „Дайте украшението, което ви дадохме на съхранение.” Терзаех се, исках да прогоня тези мисли, намразвах себе си, че ги допусках, но бях безсилна пред тях, както и пред онова чудесно сияние и проста власт, която имаше в очите на Ани.

Когато другите ми деца се връщаха от училище, аз ги посрещах спокойно, а понякога и предварително настроена критично към об­леклото им, към държанието им, но усетех ли приближаването на Ани, аз трепвах, сърцето ми биваше неспокойно като на влюбен чо­век, който се вълнува от приближаването на мига, в който възлюбленият ще подаде ръцете си.

През деня децата си учеха уроците, вдигаха врява, караха се по­някога, после се смееха и припваха на двора или на пътя. И Ани по­някога излизаше с тях, увличаше се в игрите, но тя вършеше това съвсем иначе. Винаги личеше нейното превъзходство, мъдрите й за­бележки и кротката й сила, на която те се подчиняваха. Струваше ми се, че и те - децата я гледат със същите очи, с които я гледам и аз.

- Ти правиш всички бели и пакости - кипвах понякога и се раз-виквах на момчето ми Христо, а Ани съвсем тихо ми казваше:

- Той не е виновен, майко. Аз видях как стана всичко.

Приемах думите й с доверие, но все пак проверявах и анализирах детското „произшествие" и виждах, че Ани е права. Тя беше винаги и за всичко права. Ани беше мярка за всичко в нашия дом, където аз бях само официалния, шумен и смутен управител, а невидим и без­погрешен винаги беше духът на Ани, мълчаливата, кротката, побеж­даващата.

Моят мъж беше захласнат в работата си. Той идваше и си отива­ше като гост. Винаги чужд към дребните случки, винаги за нещо за­мислен и недоволен. Аз имах добри отношения с него, но той се дър­жеше с нас така, като че си е изпълнил своя дълг, като че го очаква някъде важна и съществена работа и като че този дом му трябваше да преспи в него и да остави това, което му дължи като честен и редовен човек.

Понякога само ще се скара за нещо, което считаше нередно и ще си излезе със същите познати от години стъпки, които чувах, докато той преминаваше по плочите от вътрешната до външната врата.

Голямата ми дъщеря Лили завърши гимназия. Наблюдавах я и си мислех, че тя ще бъде добра домакиня. И за другата си дъщеря си мислех това или онова и разбирах, че усета ми на майка не ме лъже. Понякога майката със своята интуиция и с това, което наблюдава у децата си, може да прозре стойността на това, което ще остане за през целия им живот. У момчето си виждах някаква дарба, без да зная точно каква е. Аз вече имах вяра в неговия разум, в правата преценка на много неща и в сръчността на ръцете му. Само за Ани не можех да кажа нещо определено. Не зная защо, но нещо не ми достигаше да вникна в нейната същност.

Когато стана студентка по чужда филология, аз още повече се отдалечих от нейния свят. Стори ми се, че с този чужд език тя още повече пораства над мен и аз трябваше да се отнасям с още по-голя­мо внимание. Това, което едничко ме свързваше с нея, беше моята стигнала до обожаване любов и онзи необясним свещен страх какво ще стане с нея.

Веднъж, когато бях останала самичка в къщи, аз застанах при прозореца, отправих поглед към небето и се провикнах с глас:

- Господи! Открий ми тайната, поради която ми изпрати това дете и защо така безмерната ми обич е потопена в страх за него? Кой ми го повери да го вардя като украса, осеяна със скъпоценни камъни и дали не ще ми го поискат обратно?

Тогава поради някаква неясна причина душата ми се изпълни с едно необикновено тържество, в което имаше и неземна радост и мрачно земно страдание. Някакъв далечен глас, който звучеше и в самата мен, повтаряше думата съдба, съдба!

*

Един ден ми домъчня да седя у дома. Взех две от децата си - Лили и момчето ми Христо, и реших да ги заведа на гости при мой родни­на, който имаше ресторант към „Дианабат". Исках момчето ми да подиша чист въздух. Времето беше добро. Христо често боледуваше. И от най-незначителна настинка качваше температура до 39 граду­са. Мислех с такива разходки при хубаво време да го закалявам. Отидохме там, поседяхме, видяхме се с моите роднини и там в ресто­ранта нахраних и децата.

- На връщане - посъветва ме моят сродник - отбий се и в двора, и градината на „братята" - каза го малко натъртено и с особен тон и израз той. - Казва се „Изгрева". Там е много хубаво, чисто е и може да се поразговориш с хората. Ще чуеш нещо по-особено, но интерес­но.

Послушах го. И без това исках децата да бъдат на чист въздух. Влезнахме в двора на „Изгрева". Беше много приятно. Седнахме на масите пред салона край високите хубави лескови храсти. Кой знае по каква причина на момчето ми Христо отведнъж стана много ло­шо. Може би месната храна, която яде в ресторанта на моя роднина, не е била доброкачествена. Момчето пребледня, клюмна и аз много се изплаших. Една от сестрите, която не познавах, изтича и му доне­се чаша вода. Изпи детето няколко глътки и веднага се освежи. n В това време откъм градината се зададе група мъже и жени, меж­ду които беше и Учителят Беинса Дуно. Тогава аз, която бях слушала за него, го видях за пръв път. Направи ми необикновено силно впе­чатление. Вървеше изправен, бодър и от него като че се излъчваше светлина. Облечен беше в бял костюм. Виждаше се и бялата коприне­на риза. Не можех да откъсна очи от него. Тогава сестрата, която до­несе на Христо чаша вода, ми каза:

- Заведи детето при Учителя. Той се върна с група ученици от градината, където е помогнал' на една млада фиданка да не изсъхне. Той ще помогне и на момчето.

Отведнъж като отхвърлена от пружина аз скочих, приближих се до групата, бутнах напред детето и казах развълнувано:

- Учителю, болно е!

Учителят Беинса спря, погледна ме кротко и аз видях спокойна­та тишина в очите му и косите, които падаха от двете страни на ли­цето му. После той протегна ръка, помилва главата на Христо и от­мина мълчаливо.

След половин час ние се връщахме. Детето беше много бодро и съвсем здраво. Очаквах, когато стигнем у дома, да вдигне темпера­тура, но за моя голяма радост, такова нещо не се случи. Лицето му беше зачервено и свежо, а термометърът показваше 36,4 градуса.

Христо оздравя. Макар, че тогава беше малък, той през всички времена на своето юношество, младост и като възрастен вече мъж не забрави Учителя Беинса Дуно. Не го забрави на фронта и винаги в молитвите си не забравяше да се помоли и на Учителя, който след като излекува фиданката, излекува и него.

В един от най-тревожните дни на войната при жестоките боеве на Страцин, в който участваше и Христо, бой, в който разгневените германци дадоха тежко за нашата армия сражение, аз отидох при Учи­теля, разказах му за моите тревоги и за тежкото положение на наши­те младежи, той се замисли и след една минутка ми каза, че момчето ми ще се завърне.

Христо, който искаше да следва инженерство и който по съвети­те на Учителя свърши медицина, стана един от добрите лекари в София.

Пролетта разцъфтяваше още повече, а заедно с нея и хубостта на Ани. В градината като тържествено облечени в бели одежди стояха вишневите дръвчета и сливата, и розовата ябълкова фиданка. И Ани ми се струваше като една от тези разцъфнали овошки, за които съ­що тъгувах, когато внезапно духналия вятър разпръскваше цветове­те им.

Една сутрин към края на пролетта, когато лястовиците се бяха настанили под стрехата и слънцето обливаше земята със своите га­лещи топли ръце, Ани се пробуди в едно необикновено състояние. Каза ми, че е много отпаднала и имала болки по цялото тяло. Виеше й се свят и беше страшно пребледняла.

Пролетна настинка - помислих аз и я посъветвах днес да не ходи на лекции.

- Не, майко - отвърна ми Ани. - Не искам да пропусна днешната лекция. Усещам, че ще ми стане по-добре, ако изляза, но преди да тръгна искам да ти разкажа какво сънувах тази нощ. Майко, това е цяла приказка! Не мога да го забравя и това, което видях, стои и сега пред мен като жива преживявана действителност.

Отведнъж Ани се ободри, лицето й просветна и с поглед, който отлетя някъде далече и препълнен с неизменно очарование, загово­ри:

- Дали си спомняш, майко, това, което веднъж ти разказах за възрастния човек, когото видях в трамвая и който ми направи дъл­боко впечатление. Беше облечен в светли дрехи. Косите му, почти бели, падаха встрани на лицето му, а в погледа му имаше нещо крот­ко, сияещо, една невидяна досега от мен приветливост. Много силно впечатление ми направи той и аз, както бях изправена встрани, скри­то го наблюдавах. Няколко минути, след като се качи в трамвая, кондукторът мина край него и го подкани за билет. Непознатият възрастен човек посочи с ръка назад, където стоеше изправен млад момък, който веднага направи две-три крачки между седналите и плати на кондуктора билетите, които получи. Очевидно младият придружаваше възрастния с белите дрехи.

Тази макар и не особено забележителна случка остана в моя спомен за тогавашния ден, когато се връщах от лекции, и ми се струва, че ти я разказах.

- Разказваше ми нещо - отвърнах аз, но не си спомням подроб­ности. Във всичко това няма нищо особено, Ани.

- Кажи, слушам.

- Сънувах, че в пазвата си имам сгъната хартия, която шумеше при всяко мое движение. Какво ли е това? - помислих си и като брък­нах с ръка, извадих един розов плик, в който имаше писмо, написано също на такава розова хартия. Как бе дошло това писмо, не можех да си представя. Отворих плика. Зачетох и не вярвах на очите си. Писмото започваше така:

„Аз съм Учителят Беинса Дуно. Ти не ме познаваш лично, но аз те зная много добре. Ани, стани, облечи най-хубавите си дрехи, роклята, която най-много харесваш. Направи след туй един хубав венец от различни украси, които ще на­мериш у вас, и го сложи на главата си. Аз ще дойда, Ани, да те взема. Приеми от мен най-сърдечни привети.