Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Хората имат съвсем своеобразни разбирания и мнения за дадена личност, която по един или друг начин се е наложила на вниманието на обществото. Така за Учителя на Бялото Братство се говорят най-различни неща, които сравнени едно с друго, се намират при някои случаи в непримирими противоречия. Духовните хора най-често же­лаят да определят кой е този, който ги ръководи, като вместо да след­ват неговите съвети, търсят неговия произход далече в миналото. По такъв начин поради несъвършенството на подобни „начинания" може да се дойде до различни заблуждения.

В настоящата глава от книгата за Учителя Беинса Дуно ще да­дем извадки от неговите беседи и разговори, в които макар и много рядко той е говорил за себе си.

„Мнозина ще питат - казва той, - каква е моята цел, когато про­повядвам на хората. Ако аз съм дошъл да говоря това, което пропо­вядват други, нямаше нужда да идвам. Аз проповядвам Христовото учение, което трябва да се приложи в живота поне в малък размер, а именно в отношенията между бащи и майки, синове и дъщери, слуги и господари. Да се приложи между всички хора на земята това уче­ние е моята задача. Нека всички свещеници и проповедници да се съберат и да се помолят на Бога, да им помогне в прилагането на Христовото учение, защото само Той е в състояние да примири всич­ки хора.

Учението, което проповядвам, е учение за живата природа, с ко­ято се занимава и науката. То е учение за живота, наука за разумно­то в света, наука за Бога и любовта.

Аз не повтарям учението за обикновения морал, но говоря за Ве­ликата Любов, която може да подобри здравето, да просвети ума, да разшири и облагороди сърцето и да даде подтик на Духа. От какъвто народ да произлизате, към каквато партия да принадлежите, изпол­зувайте това учение. Следвайте не мене, но Великата Любов. Търсе­те необикновеното в живота. То е Божественото. Него проповядвам, с него искам да ви запозная.

Като изнасям известни истини, мнозина казват, че ние духовни­те люде не сме с всичкия си ум. Но кажете ми кога хората са приели истината на своето време? Не донесе ли Христос една велика исти­на? Какво направиха с Него? След Христа дойдоха апостолите, но и тях подгониха. Така се постъпва с всекиго, който се опитва да внесе една нова идея било в науката, било в религията, било в обществе­ния живот. Какъвто и да е този човек, все ще го гонят.

Духовенството се страхува от мене. Искат да ме махнат, за да не им мътя водата. Слушайте приятели, казвам им аз. Този свят не е ваш. Светът е грамадно лозе, на което има работа за всички. Няма защо да делите чуканите. Лозето трябва да се прекопае. Когато дой­де Господарят, ще ни пита: „Прекопахте ли добре лозето?" Сега тези хора лентяйстват, не обработват лозето, а само делят чуканите.

Аз обичам хората, както обичам Божественото в себе си. Не е въпроса да ги направя щастливи. Земята е училище, а не място за щастие. Искам да оставя у вас мисълта да бъдете свободни по ум, сърце и душа. Единственото, което не обичам, е измамата.

Светите старци мислят какво ще стане с мене като умра непокаян. Ако трябва да се покая, ще се обърна направо към Господа. Дру­го покаяние не зная. Ще кажа: „Господи, Ти ме изпрати на земята да проповядвам. Свърших работата си. Нямам нужда от нищо друго."

Аз искам да събудя у българите вярата в Божественото. Те имат религия, но вяра нямат. Изгубили са я.

Искам при това да дам на хората едно правилно разбиране на ду­мата Учител. Учителят е толкова видим, колкото и невидим. Той е навсякъде: в светлината, във въздуха, във водата, в Слънцето, в камъ­ните, в растенията, в животните и в хората. Той е на земята и същев­ременно е и в други светове.

Може ли човек да блесне повече от Слънцето? Кой гениален чо­век досега е успял да завладее и огрее целия свят? Даже и най-вели­ките хора, като Буда, Кришна, а дори и Христос, не са сгрели целия свят така, както Слънцето го огрява. Те не са имали друга задача, а са проповядвали любов към Бога.

Аз не говоря само за вас. Моята мисъл е за всички разумни съ­щества. Тя се предава като по радио в целия свят. Тя не е моя мисъл, а Божествена. Родена е тя преди вековете - още преди създаването на света. Тя е проява на Бога, Който живее в нас и ни говори отвът­ре. И най-малкият подтик към добро е език на Бога.

Не се интересувам нито от лошото, нито от доброто, което се го­вори за мен. Който говори лошо или добро за мене, то си остава за негова сметка. В края на краищата и в двата случая аз придобивам нещо ценно - уча се и от двамата. Аз влизам в положението и на двамата и ги разбирам.

Ако мислите, че може да отделите Бога от Учителя и Учителя от Бога, вие не разбирате законите. Ако Учителят мисли, че може да направи нещо вън от Бога и той е на крив път. Единственият Учи­тел, който учи хората, е Бог. За да ги научи, Той взима една или дру­га форма. По такъв начин Бог някога е видим, а някога - невидим.

Аз зная къде колко скъпоценни камъни има. Зная къде има зла­то и лечебни билки. Ако е за богатство, ще излекувам един богат човек и ще получа голямо възнаграждение от него. Аз обаче никога не злоупотребявам с доверието, което ми е дадено.

У мене има един стремеж да се приближавам повече към слаби­те, безразлично дали са бедни или богати. Имам съчувствие към сла­бите и искам да им помогна. И Христос не дойде за праведните, но за страдащите, за болните, слабите, бедните. При болните ще ида с аптеката си, а при другите ще нося своята цигулка. Ако с цигулката не ще мога^да оправя света, ще взема перото и ще стана поет. До такъв извод съм дошъл. Ако още веднъж дойда на този свят, ще дойда или като музикант, или като поет. Това са двете неща, които ще опра­вят света. Те само са останали неопетнени на света. Аз искам да из­чезне вашия прозаичен живот, защото само музиката и поезията ос­тават чисти на този свят. Всичко друго е оцапано.

Казват, че не се отнасям „благочестиво" към Христа. Аз не зная какво е това „благочестиво отношение", но зная, че към Христа имам любов. Зная при това, че Христос е говорил още много съществени неща, които не са написани. Окастрено е Христовото учение. Оста­нали са само сенките и цялото днешно християнство е положено вър­ху тях. В приложението на съвременното християнство бих желал да видя живата Христова Любов. Тази Любов бих желал да видя и под филона на всеки свещеник.

Не говоря аз каквото ми скимне, а казвам истини, които съм опитал. За мене светът не е мъртъв. В този свят виждам това, което другите не виждат. Ние знаем защо воловете са волове и защо мухите са мухи. Ние знаем всичко за животните, растенията и минералите.

За учението, което проповядвам, не казвайте, че го е измислил някой си Дънов, а казвайте, че то е учението на Бялото Братство. Утре може да дойде някой друг с друго име. Величието на всички, които са идвали на земята, е в това, че те са предали истината така, както Бог я е предал.

След време ще бъдете там, където съм аз днес. Важно е да се из­върви този път. Светът се изменя и аз се уча. Това, което науча, оста­ва за мене, а това, което вие ще научите, остава за вас. Един ден, като се върнем при Бога, ще се съберем заедно и всеки ще донесе своята опитност. Аз не мога да имам вашата опитност, нито вие мо­ята. Всеки ще разбере Любовта по специфичен начин. Вие сте оста­рели от безлюбие. Аз дойдох да ви подмладя, защото Любовта ос­мисля живота и подмладява.

Някои мислят, че аз искам да използувам някого за себе си. В момента, когато аз ще пожелая да използувам дори една мушичка за своето благо, с мене всичко е свършено. Аз ще бъда разрушен. Ще се превърна в пигмей. Разбирате ли това? Аз не съм отстъпил пред Божията воля. Никога не съм отказал да изпълня свещените Му мис­ли. Аз познавам Бога като Абсолютна Любов, като Абсолютна Мъд­рост, като Абсолютна Правда, като Абсолютна Истина и Доброта. Не искам да наруша и най-малката заповед, защото няма по-велико страдание от това да се отчуждиш от Бога.

Няма грешка, която да не съм я познал. Най-различни мисли, чувства и желания минават през мене, защото съм ви изслушвал, а след това е трябвало да се чистя - да не остане нито помен у мен от човешката нечистота. Всичко от света се отразява и у мене. Защото не говоря за себе си, че съм голямо величие.

Аз още не съм започнал да говоря. За да говоря, трябва да ме разбирате, а вие едва сте научили азбуката. Още много има да ви уча - да ви уча на сричките, думите, изреченията.

Ще ни наричат „дъновисти". Това е заблуждение. Ето, аз самият не съм дъновист. Аз проповядвам Божията любов.

Дайте ми съчиненията на някои поети, които не познавам. Като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Също мога да кажа и за философите.

Едно време гръцките владици с един замах обявиха българите за схизматици и ги изключиха от църквата. Сега шестнадесет синодал­ни старци разискват за изключването ми от църквата. Лошото е там, че никой не може да ме изключи. Този, който ми е дал живот, Той ме изпрати на работа. Онзи, Който може да ме изключи, това съм аз. Как ще се изключа? Само ако наруша Божия Закон. Но ако аз из­пълнявам Божията Воля, кой ще ме изключи?

Питат ни: Кои сте вие? Ние сме едно велико братство, което има клонове на небето и на земята - на цялата вселена. Този, който служи с цялата си душа на Бога, е гражданин на това Велико Братство на Божията Любов, на Божията Мъдрост и на Божията Истина. Аз ви казвам: Станете ученици на това братство.

Невидимият свят е видим за мене. Той може да бъде видим и за вас. Той е дори по-реален от видимия - разумен свят, в който живеят разумни, възвишени същества.

Който няма любов и идва при мене, той ми отнема времето, а за този, който има любов, за него имам винаги време.

Ние не сме секта, ние сме в цялото, в което живеят всички секти.

Необходими са безкористни хора, които са готови безкористно да служат на Бога."
Защо Учителят отказа амвона в Ямбол и участието си в Теософската ложа?

След завръщането си от Америка през 1895 г., където в Медисън Учителят учил медицина и богословие, видни люде от евангелските среди в България, които имали високо мнение за неговите познания и духовни добродетели, му предложили амвон в една от евангелист­ките църкви в град Ямбол.

Това е един особено характерен, показателен момент от живота на Учителя. Тъкмо на този кръстопът в духовния му стремеж, свър­зан с мисията му и перспективите на една предлагана длъжност, ко­ято би могла да бъде начало на една кариера, се проявява специфич­ното, особеното у този непознат в своята дълбока същност човек.

Няколко пъти в своя живот Учителят показа, че има свой, стро­го избран път и мисия. Първият случай е важен като прелом, когато той е трябвало да покаже на своя баща - свещеник Константин Дъновски, че неговото верую е Божествената виделина, която ще обно­ви човека, че не се заключва в установените догми и обреди на една религия, която и да е тя, а е свободна, дълбоко научна и разширена извън границите на нашия триизмерен свят същина. Учителят, кой­то още в ранните си години е познавал дълбините на Христовото учение, е показал без колебание и със смелостта на човек, който знае, че то не се изчерпва само с изискванията, които има установеният ред на една църква и е в пълен преизобилен живот в любовта на човека към Бога и истината. Като православен свещеник Констан­тин Дъновски вероятно е изпитал огорчение от това, че за неговия син черква представлява цялата величествена вселена и че ако има нещо свято в църквата, това свято нещо се намира и във всички дру­ги църкви, както и на всяко друго място, където хората поменуват и се молят на Христа. '- ^{: ;}"'

Учителят в желанието си да опознае по-широк кръг от верующи в различните религиозни формации и чрез личен опит да установи каква е разликата в дълбочината на разбирането във всички тях, доста дълго време е наблюдавал работата и службите в евангелис­тките църкви. Както в Свищов, където той е завършил средното си образование в евангелско-методическото училище, така и в Америка, където също между методисти е изучил подробно живота на еван­гелистите, той е разбрал всичко, което му е необходимо да разбере.

Като резултат на всичко това Учителят не остана служител ни­то в православната църква, нито когато му е бил предлаган амвон в евангелистката църква в град Ямбол. Пред евангелистите той е зая­вил, че му са чужди всички неща, които ограничават свободата, а най-вече му е чуждо обстоятелството, че трябва да получава заплата по ведомост. Човек трябва да служи на Бога без пари - казал той и отминал учтиво честта, която му е била направена.

Публичната изява на Учителя като увлекателен сказчик по научно-философските въпроси, е била високо оценявана от голямо мно­зинство почитатели. В цялата страна името му станало известно и той е бил желан като скъп гост в много видни семейства. Гостопри­емните домакини широко разтваряли вратите на своя дом да чуят интересното слово, при което се канели и много гости. В тези разго­вори Учителят на обикновен език е разкривал законите на живота, с които се среща всеки човек, без да ги разбира, като при това равно­душно отминава много очебийни доказателства за съществуването на друг, по-висок от нашия, познат отчасти, свят. Учителят при тези разговори е разглеждал и разрешавал много трудни въпроси, които са му задавали тези почитатели, а най-главно той е тълкувал Хрис­товото Слово извън установените граници на обичайното проповедническо тълкуване. Това е допадало на по-будните души, които за­почнали да правят разлика между църковното тълкуване и онова схващане за Христовото Учение, което в думите на Учителя се прев­ръщало в практика за всекидневният човешки живот. С особена ув-лекателност и със своите забележителни сравнения, той е успявал да направи духовния свят разбираем и приемлив. Често в тия разго­вори е говорил за кармическата връзка между членовете на дадено семейство и е разяснявал причините за дадени взаимоотношения. По такъв начин той е запалвал мъжделеещия светилник в душите на хората, които с увлечение слушали неговото слово.

Тази многостранна негова дейност е била внимателно проследе­на и от духовни хора на възраждащото се по това време теософско учение. Като познавали по-добре от обикновените черковници струк­турата на световете, по начало взискателни към всичко, което се го­вори, те чули неща от Учителя, които в някои отношения напълно покривали теософската доктрина. Такива слушатели бързо, но мъл­чаливо се уверявали в неговото абсолютно и точно разбиране на ця­лата езотерическа концепция и неведнъж са изказвали мнение, че той е „готов" за работник в теософското общество и „ценен сътрудник за разпространяване на теософските идеи". Поради това свое уве­рение те уведомили ръководителите на някои от европейските теософски ложи, от които получили разрешение да привлекат Учителя в редицата на своите „добри работници".

Председателят на теософската ложа в България не закъснял да поиска среща с Учителя, в която да го уведоми за добрите възмож­ности, които му предлага организираното теософско общество и го­лемите успехи, които го очакват както в нашата страна, така и в чужбина. На устроената среща се разменят мисли и наново се чува доброто мнение и високата оценка за публичната дейност на Учите­ля в духа и стила на теософските идеи.

С голямо внимание Учителят изслушал поднесената покана за работа в полето на теософията, пожелал на ложата успех, но се отка­зал да стане сътрудник. Дълги години след тази среща в редица раз­говори с Учителя, както и от самите негови беседи стават ясни прин­ципите на започнатото от него дело и онези съществени неща, които отделят учението му както от църквата, така и от теософията и из­точния йогизъм. В своето слово по един чудесен, неповторим начин Учителят говори за ония пътища, по които човешката душа трябва да се движи към своя възход. В това слово проличава особената езотерика, която поставя на централно място Христос и евангелското слово. Учението на Бялото Братство е учение, което поставя на пър­во място действената любов към ближния и любовта към Бога. Учи­телят категорично заявява, че Хермес, Рама, Кришна, Зороастър, Буда и други учители са човешки души, които чрез много прераждания и упорита работа върху себе си са напреднали в своето развитие, че тяхната мисия е била да подготвят човешките души за идването на Христа, а Христос не е човек. Той не върви в тази еволюция, по коя­то са минали и другите учители. Христос е дошъл направо от Божес­твения свят. До неговото идване човечеството е било в инволюционен период, а след Христос започва възходящият клон на разви­тието или възходящият клон на човечеството.

Според Учителя Христовото учение, независимо от това, че са протекли близо двадесет столетия, не е още приложено. Тези две хи­ляди години още не са успели да направят хората годни да разберат и приложат Неговото Слово. „През двадесет и първия век ще стане „връщането" на блудния син при баща си" - казва той. Това е век на установяване на нов порядък в света съгласно изискванията на Бо­жиите Закони и чак през двадесет и втори век ще дойде Царството Божие на земята. С други думи тогава ще бъде приложено Христово­то учение.

Много по-късно след тези разговори с теософите в Холандия, в град Оммен стана един от най-интересните и дори драматични събо­ри на теософското общество. В замъка Ерде и около него в набързо построени бараки и палатки са били събрани теософи почти от всич­ки страни. На този събор е присъствувал и брат Атанас Димитров. Тогава е била произнесена знаменитата и високодоблестна реч на Кришнамурти, в която той е съобщил на събраните от всички стра­ни последователи на теософията, че той не е мировият учител, кого­то те очакват, защото идването на такъв учител те си представляват съвсем формално, съвсем церемониално и придружено от външни овации, лишено от духовна глъбина. Това слово на Кришнамурти дойде като голяма, неочаквана изненада за всички теософи по света. То разруши известни напластени илюзии около представата и поя­вяването на един учител в света. Това според схващанията на учени­ците на Бялото Братство е явен показател, че теософите нямат пра­вилно отношение към Христа и Неговата Мисия.

Във връзка с този събор и особено поради речта на Кришнамурти, Учителят каза следните думи: „Кришнамурти излезе много по-чес­тен и по-благороден от средата, в която работеше. Пак по този слу­чай Софрони Ников - тогавашен представител на теософското об­щество в България, който присъстваше на този събор в Холандия, казал на нашия брат от Айтос Георги Куртев следното: „И аз бях на събора в Холандия и чух речта на Кришнамурти. Когато след това си позволих да го запитам има ли на земята въплътен учител, той от­върна: „В България."

По повод на горното потребно е да се кажат няколко думи за това как малката страна България е удостоена между толкова стра­ни на Балканския полуостров и в Европа да бъде посетена от един учител. Трябва да се знае, че тази страна е била три пъти център на окултно-мистични движения. Първият път във времето на Орфей -в древността, вторият път преди около хиляда години, когато се раз­вило богомилството, и сега, когато Учителят Беинса Дуно донесе учението на Бялото Братство. „Ако българите приложат това уче­ние в живота си - каза Учителят, - ще идват хора от всички страни на света и ще се възхищават на духовната култура на българския народ."

Появяването на Учителя стана в едно време, когато предстои про­буждане на човешката душа. Има много признаци за това не само тук, но и по целия свят. С това ние не твърдим, че учениците на Бя­лото Братство са някакъв показателен пример за постигнато съвър­шенство. Те са обикновени хора, които следват един установен път, учат се, мъчат се да преодоляват препятствията, които самият про­цес на ученичество поставя пред тях и както всички хора понякога имат и погрешни стъпки. Христовото и Учителевото Слово изиск­ват смирение, за да не се получи неправилният извод за учението и за Учителя по ръста, до който са стигнали неговите ученици.

За непрекъснатата дейност на Учителя, за неговото забележи­телно трудолюбие, като не поменаваме за ред неща, родени като не­гова инициатива, ще кажем, че в едно полустолетие - в непълни пет­десет години, Учителят е изнесъл около седем хиляди беседи. Като прибавим и броя на специалните разговори с групи ученици, които разговори са бивали често доста продължителни, можем да заклю­чим, че в това половин столетие той е държал на всеки два дни по една беседа.

^

Учителят беше крайно толерантен към всички съществуващи учения, школи, общества, но беше категоричен, когато трябваше да разобличи вмъкнатите крадливо лъжи в някоя от техните догми и настанени там или от корист, или от безпросветен фанатизъм. Кога­то веднъж стана дума за теософската литература и доктрина, от ко­ято са се ползували почти всички ученици на Бялото Братство, по­ради еднаквостта на Хермесовите истини (Хермес се счита за баща на окултната наука), Учителят не само не отрече важността на тази литература, но я и препоръчваше, като обаче не пропускаше да отбе­лежи необходимостта всичко в окултизма да се транспонира на ба­зата на най-съвършеното учение на Христа. Основата на това уче­ние е не само знание, за което толкова често се говори в окултизма, но развитие на всички добродетели, като на първо място той поста­вяше любов към Бога и любов към ближния.

Учителят помълча малко, след което със сериозен, но пълен с благост глас каза:

- Но аз виждам всяка пролет Христос да излиза от чашите на цветята и от цветовете на дърветата. Ако Ледбитър вижда Христа само в потира на причастието, това е много малко.

Тези думи на Учителя съдържат широкия диапазон, на който той разполага своите възгледи за света и живота. Така той вижда и разбира Христа. Христос за него е въплътеният универсален дух, кой­то участвува в изграждането на живота както на човека, така и на цялата природа. За Учителя Христос е най-пълната, най-великата и най-универсалната изява на Бога във всички полета на битието.

За всички ученици и външни посетители беше ясно, че очарова­нието, което Учителят събуждаше в душата на своя събеседник, ид­ваше направо от неговото присъствие. То се струеше като флуид - един невидим поток от сила и увереност, който лекува човека от не­разположението и улеснява в преодоляване на трудностите и проти­воречията. Този поток действува както действуват силовите полета. Потопен в това въздействие, човек получава увереността, че в об­ширното и разбунтувано море, където царува недоверие и където ду­мите на хората са най-често декор - прикритие на измамата, тук пред тебе стои човек, на когото можеш да кажеш всичко и който умее да ти разкрива с разбираеми думи хилядократно изпитаните истини.

С Учителя можеше да се приказва съвсем непринудено и за най-обикновените случки в живота. Винаги беше интересно и полезно това, как той от най-баналните неща във всекидневието можеше да извади мъдра поука и да я внуши на събеседника си като спонтанно изказана сентенция.

Същият този брат Т. П. разказва следния случай:

През 1925 г. в София пристигнаха доста руски емигранти. Редица политически и лични съображения бяха заставили тези хора да по­търсят гостоприемството на България. Един от тези емигранти се настанил на квартира в същата къща, където живял тогава и Т. П. Българинът е по начало гостоприемен и ако не всякога, то в някои случаи и доверчив към хората, с които се сближава. Към руските люде, които той счита за близки и родствени, понякога е много отк­рит и особено доверчив. Така нашият приятел и брат се сближил с руския бежанец и се завързало дори сърдечно приятелство.

Един божи ден руснакът замолил Т. П. да му намери десет хиля­ди лева, защото имал намерение, а и осигурена възможност да отк­рие ресторант. Отначало братът се позамислил доста, но накрая го съжалил и като получил настойчиво уверение, че парите не са загу­бени, взел сам той на заем десет хиляди лева тогавашни пари, за което подписал и полица. Руснакът Константинович наистина отк­рил ресторант и почнал да печели добри пари. Ресторантът заживял интензивен живот. Константинович ангажирал оркестър с балалайки, който привличал клиентела. В скоро време окаяният емигрант се почувствувал господар. На няколко пъти нашият брат подканил новия си приятел да му даде малко пари, за да прави погашения на дълга, но онзи винаги отговарял, че все още не е в състояние да отде­ли суми. Потребно било да разшири още обзавеждането на ресто­ранта.

Случило се така, че Т. П. е трябвало да напусне града за известно време, но когато се върнал, трябвало да изживее изненадата, че Константинович изчезнал от София, зарязал ресторанта и отплувал ня­къде вън от страната. Парите, взети назаем, трябвало да изплати нашият брат Т. П.

Един ден брат Т. П. видял Учителя на изгревската поляна и по­желал да му разкаже своята преживелица и голямото си разочарова­ние. Запътил се към него и преди да му опише случката, Учителят го посрещнал и доста настойчиво, макар и с лека усмивка на лицето си му казал:

- На ученика от окултната школа не е позволено да прави търго­вия под каквато и да е форма, а след това предупреждение изрекъл следните забележителни думи:

- На вълци угощение не давай! С лисици договори не сключвай! С мечки приятелство не прави! С лъвове не се състезавай! Със змия не си играй!

След това се усмихнал, махнал с ръка и се отдалечил.

Макар излъган, нашият брат получил след този разговор голямо успокоение. Кой знае как, но от този момент му се сторило, че тези десет хиляди лева не са голяма сума и загуба в сравнение с хубавия урок, който получил от оригиналните, казани по този повод, сентен­ции.

Замислил се брат Т. П. и разбрал, че вълците, лисиците, мечките и всички животни със своите специфични качества живеят у човека като характерни белези и компоненти на неговия нрав. Тогава той 1 си спомнил думите в една учителева беседа, в която той бе казал: / „На земята се раждат четири вида души: ангелски, човешки, животински и сатанински. Внимавайте с кого имате работа."

Всеки събеседник с Учителя получаваше уверението, че той го­вори с представител на един по-висш свят, където не съществуват никакви заблуждения. Положителният утвърждаващ отговор или пък предупреждението, което той получаваше, че от една неправил­на мисъл, чувство или постъпка ще последва неминуемо разочаро­вание, ставаше съвсем очевидно и неподлежащо на съмнение. Така можеше да действува само мъдростта, която в думите влага и сила. Отношението на ученика към своя учител, мълчаливото въздейс­твие, което той получава от него, са от такова ирационално естество, че те не подлежат на изследване и не могат да бъдат третирани като онези неща от всекидневието, които се поддават на очевидни и банал­ни доказателства.

Един само контакт с Учителя беше достатъчен, за да се разбере, че не е обикновен човек. Учениците усещаха най-добре това, а непос­ветените в духовното знание усещаха необикновеното като особен чар на неговия натюрел.

Така усетен - като човек с богата неизчерпаема душевност и си­ла, като познавач на всички човешки състояния, гениалният худож­ник Борис Георгиев го нарисува със затворени очи, вглъбен в себе си, озарен с вътрешна светлина.

Дори и за слабо чувствителните хора той се явяваше като свет­лина, на която ще може да четат трудното писмо на живота. Тези пък посетители, които отиваха при него със затворени врати и про­зорци на душата си и с намерение да го наблюдават, за да напишат някоя нелепост в жълтият печат, усещаха как той се затваряше и се превръщаше на огледало, в което те виждаха собствената си душев­на пустота.

Ако е потребно да се дадат за него и някои външни белези, може да се кажат следните думи: Учителят имаше ръст съвсем малко над средния. Тялото му, пропорционално развито и в съответствие на отделните части, които по всяка вероятност отговаряха на отноше­нието в златното сечение на живота геометрия, беше винаги изпра­вено. Със спокойна, елегантна и красива походка, с движения, вина­ги хармонични и изящни, той, който имаше бели коси и брада, пра­веше впечатление на запазен млад човек. Макар да беше завършил осемдесетях години, той не загуби до края на земния си живот този свой вид.

Учителят Беинса Дуно имаше мек, топъл, но вълнуващ поглед. Светлината на очите му проникваше дълбоко в събеседника. Този светлик носеше мир и успокоение. Но когато в своята беседа засяга­ше лъжата и коварството в живота на нашата съвременност, когато се докосваше до кощунствените думи срещу великото и святото в битието, тогава меката светлина се превръщаше в светкавица, из­лязла из облака на благороден Божествен гняв.

Учителят познаваше глъбините на човешката душа. Веднага зна­еше и нивото, до което е израснал всеки, който идваше при него и съобразно с това, което виждаха духовните му очи, той постъпваше спрямо хората, без да нарушава тяхната свобода и без да хвърля вър­ху тях сянката на своя авторитет.

Прилагайки винаги заветите на Христа, Който казва:

„Аз не дойдох за праведните, но грешните да призова за покая­ние".

Учителят беше по-внимателен към онези, които, уплетени в ми­ражите на многоликия грях, търсеха освобождение. Всичко в този живот за него беше една по-голяма или по-малка частичка от разви­тието и той умееше всички дребни на вид неща да осветлява и да разяснява със своята мъдрост.

Учителят можеше да прави това, защото макар и обикновен чо­век отвън, той живееше в области, недостъпни за непосветения и затова неговите предвиждания, съвети, решения и постъпки за нас често изглеждаха изненадващи. Много по-късно, когато събитията и живота потвърждаваха всичко казано от него, ние разбирахме по-добре кой беше той.

Това обитаване в светове чужди на обикновените люде е причи­ната, че Учителят знаеше миналото, настоящето и бъдещето не са­мо на отделни лица, но и на цели народи. Той знаеше кои неща са кармично неизбежни и кои могат да се предотвратят. Заради такова едно предупреждение, направено на цар Фердинанд, чрез хора приб­лижени на двореца - предупреждение, че влизането на България в Първата световна война ще донесе катастрофа, Учителят беше ин­терниран във Варна. И по-късно се случиха събития, които ясно до­казват една необикновена далновидност, но за тях тук не е удобно да се говори.

Като съществени щрихи към духовния образ на Учителя ще до­бавим и следните негови думи:

„Някои от моите приятели искат да видят в мене проявите на Христа. Не, не е право това. Христос ще намерите само в Неговото учение. Ако искате да знаете кой съм аз, ще ви отговоря:

Аз съм братът на най-малките в Царството Божие. Аз - най-малкият, искам да изпълня Божията Воля, да осветя Неговото име и да Му се отплатя с пълна признателност."

За тези от вас - казваше той, - които са запознати с истината на тайната наука, ще кажа следното: В нашата епоха е характерно то­ва, че навлизаме във влиянието на Водолей. Специфичните енергии на този знак се отправят към нашата планета, за да създадат нова култура. Колкото и консервативни да са хората от онази значителна част от жителите на земята, която се опитва да спре идването на вълни на обновление, усилията им ще останат безплодни. Косми­ческият план е над всички човешки планове и смешни ще изглеждат усилията да се задържи старият порядък. Колкото строги, катего­рични и застрашаващи да са законите и санкциите на фанатичните поддръжници на режимите, неусетно, кротко, но с вътрешна мощ новото завладява умовете и волята на хората. Във философската ми­съл, в науката, в литературата, както във всички останали изкуства се долавят елементи на ново светоразбиране, а това ново идва отвътре като подсещане, че старите схващания са негодни и абсурдни при тия гигантски крачки на науката и при тая нова чувствителност на някои индивиди от младите поколения. Такива истини, които до­сега се считаха за лековерни и абсурдни, вече приемат облик на ре­алност, а самото понятие реалност неусетно бързо разширява своите граници.

Човечеството изглежда преситено от несъстоятелните, изкустве­но нагласени обяснения на живота, родени преди повече от едно сто­летие, когато човешката, напредваща за това време, мисъл трябва­ше да се бори срещу средновековните суеверия и фанатизъм. Тъкмо за това време бе създадено материалистическото учение, което из­живя вече своето време и което е вече съвсем негодно за новото време.

Упоритите крепители на старото - религиозни догматици или атеистически величия, се боят да отстъпят от позициите си, защото знаят, че новото не само ще проветри техните бърлоги, но ще отнесе и тяхната философия. Те приличат на онзи владетел - цар на мразо­вете, за когото Учителят разказваше в един случайно проведен раз­говор. Поради богатата образност и правдивост на това сказание на­мираме, че е подходящо да го разкажем и тук.

Живял някога богат, силен, но много капризен владетел. През една мразовита зима, когато земята се покрила с огромни ледени грамади, този любител на ледовете повикал своите служители и им заповядал да намерят най-добрия майстор, който да построи от лед един вълшебен дворец. Суровият владетел си мислел, че зимата ни­кога няма да си отиде - толкова била тя люта и мразовита. Изнена­дали се много видещите по-далеко съветници, но никой от тях не посмял да обясни, че такъв дворец, какъвто той пожелал, не ще трае дълго. Те повикали всички видни майстори в страната и между тях избрали най-добрия. Нямало какво да се прави. Започнали майсто­рите под командата на главния ръководител да режат ледовете с три­они и да ги нареждат така, както им заповядвал той.

Не минало много време и в центъра на тираничната империя бил издигнат грамаден вълшебен палат. Студен и застрашителен. Той привличал вниманието на хората, особено на тези, които обичали омразата. Ниското зимно слънце го осветявало в синкавозелени от­блясъци, но то не могло да промени нищо от неговото измамно ве­ликолепие, а луната през ясните нощи създавала със своята фосфор­на светлина фантастична гледка.

„Какво великолепие, какво вълшебство!" - казвали хората, гледайки възвисените към студеното небе кули и сводове, по които ви­сели закрепени гирлянди.

Но това не продължило дълго. Един ден облачната пелена на небето се разкъсала, сияйнала светлина и в градината на тирана за­пял кос. Изневиделица задухали топли ветрове, звъннали капчуци­те и великолепната ледена сграда почнала да се изкривява и да погрознява.

: : „Донесете вериги и въжета да закрепим моя палат!" - крещял разяреният тиранин и работници - стотици на брой, почнали да ско­вават сводовете, колоните и кулите.

Пролетта обаче напредвала, всяка нощ развигорът напирал все по-силно и всяка сутрин пристигали нови птичи ята с радостни ви­кове. Ледената сграда с всеки нов ден ставала все по-жалка и грохва-ла застрашително. Владетелят викал, заплашвал, наказвал майсто­рите, че не могат да спасят любимия му палат, но с това нищо не се променяло.

През една нощ, когато колесницата на младата пролет пристиг­нала над мрачното царство, леденият дворец рухнал със страхотен грохот и дрънченето на веригите, с които бил вързан, събудило хора­та от сън.

На другия ден между грозните развалини, помежду въжетата и железата, клокочело малко поточе. То припкало надолу, а слънцето великодушно се усмихвало.