Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Понякога в живота се случват неща, които човек най-малко е очаквал. Младият Константин Дъновски може би дълго щеше да мечтае за едно пътешествие, ако не беше се появила нова изненада. Един ден в мегданя на Устово протропаха два коня. Единият от ко­нете бе окичен с герданче, по което зънкаха две малки медени звън­чета. Гласът им приличаше на мелодичния напев на родопските ста­да. От конете слязоха двама мъже - очевидно не от този край. Еди­ният бе по-стар, по-рус и облечен както се обличат заможните селски люде, макар че носията му не беше тукашна. Другият бе по-дреб­ничък, по-скромен и изглеждаше, че е само придружвач. Като се по-завъртяха малко на мегданя, те се запътиха към малката механа, види се да запитат за някого, но на пътя срещнаха стар мъж и жена, които също спряха очи на тях.

- Види се, че не сте тукашни - проговори старият човек. - Като че дирите някого.

- Вярно, не сме тукашни, но тукашни човеци търсиме.

- Кои?

- Знаете ли къде е къщата на Дъновския род - запита русият.

- Които и да е от тях.

- Знаем, знаем - усмихна се старчето. - Все младия дирят всички. Паметно момче излезе. За всичко го бива. И от писмо, и от църковно слово разбира.

- Радвам се, че така ми говориш за моя племянник - каза чужде­нецът.

- Ти какъв си му, бе? - запита жената.

- Вуйко, вуйко съм му аз.

- Е, колко ще се зарадва момчето! - казаха едновременно двама­та стари люде и обясниха най-подробно къде е къщата на Дъновската фамилия. Те искаха да кажат още много неща за младия Конс­тантин, но по-едрият мъж бързо им даде да разберат, че времето им е малко. Въпреки това обаче старият човек припна колкото му дър­жаха силите, настигна гостенина преди да се бе качил на коня и го запита:

- От кой край си, българино?

- От Варненско, дядо, от морето.

- Ами какъв ти е занаята, бре сине?

- Бакърджия съм, дядо. Дюкян имам.

- Иди си със здраве - успя да изрече старият, а двата коня със ситния звън на пряпорците понечиха да се възкачат по нагорнището.

По майчина линия Константин Дъновски води началото си от стар овчарски род в Устово, известен под прякора Забилци. Името Забилци е получено от преди двеста години и е дадено на фамилията от местния паша за честно и стриктно изпълнение на задълженията при изплащането на данъците. Родоначалник на този голям овчарс­ки род бил Георги Манолов, който на времето си стопанисвал около пет хиляди овци⁷. Потомък на този род е бил Йоргаки Зебилев⁸ вуй­чо на Константин Дъновски по занаятие бакърджия, който ще ви­дим, че играе значителна роля в живота на младия Константин.

*

Много мила, много радостна бе срещата на Костантин с вуйко си Йоргаки Зебилев. Не стигна нощта да се наприказват братът и сестрата, вуйкото и племенникът. Почти всички не спяха, а Конс­тантин разказа на вуйко си за всичко, което ставаше в село. И за живота на семейството, и за хала на устовци му говори, и за гръцки­те берии, па и за сиромашията на тоя край. Разбра Йоргаки как жи­вее народът тук, в тая планина и му дожаля за отворения, просветен и родолюбив младеж. Мина му мисъл, че не бива да го остави тук, макар че родителите му вече са доста стари, с мъка биха се отделили от него, при все че имаха и друга челяд.

- Щеш ли да дойдеш с мене във Варна?

Сякаш огън премина през гърдите на младия човек. Той нищо не можа да отговори, а само отрони една дума.

- Ще си помисля, вуйко.

На втората вечер разговорът продължи. Когато всички си легна­ха те двамата седяха до огнището, в което пръщяха борови съчки и си приказваха.

- Защо пък да не дойда? Иска ми се да видя и повече свят, но как да оставя това село, тия жадни за книги наши люде?

- Помисли си добре - рече вуйкото. - Там ще има също работа за тебе. Не само занаят ще изучиш, но и даскал може да станеш. Къде по българско сега няма жадни люде за книги? Решил ли си да бъдеш светлинка за народа, знай, че навсякъде е мрак, навсякъде ще све­тиш.

Размисли се Константин над тия думи и през нощта пресметна всичко в ума си. Като че повече надвиваше мисълта да тръгне с вуйко си. И без това за него тук ставаше доста притеснено. Нарочили го бяха някои патриаршески копои и кой знае какво можеха да му сто­рят. Не е лесно да си недоволен от султанските таксилдари, нито от патриаршеските, които не си даваха сметка, че ятаганът над техния народ е като тоя над българите.

А пролетта беше вече нахълтала в Родопа, звъняха капчуците по бакърените котли. Юрна се пролетният вятър над родната планина и по тучните поляни и в просеките на вековните смърчове и ели се усмихваха модро сините очи на минзухарите.

- Ще вървим, вуйко Йоргаки - каза една вечер Константин и ве­че стягаше своята премяна в козените си дисаги.

- Е, щом реши, ще вървим - отвърна Йоргаки - нека е за твой късмет и за добро на народа.

Годината е 1847. Тогава Константин беше на 17 години.

Въпреки че вуйчо Зебилев е чертаел пред Константин Дъновски съблазнителни перспективи за тихо и спокойно съществувание като занаятчийски работник във Варна, младият Константин разчитал да намери отклик на своите културни интереси и по-широки изяви в далечна Варна.

Напускането на родното селце, отправянето му към нови хори­зонти отгръща нова страница от живота на Константин Дъновски. Това е вторият период от неговото житие, изпълнено с надежди и разочарования, с опити за отдаването на монашество и остър завой към непоколебим устрем за борба срещу неправдите и национална­та робия.

Макар да бе доста измерителен пътят от Устово до Варна, път­ниците го преодоляха с търпение и издръжливост. Спретнат, с бозовите родопски потури, с калпак от овча кожа и облечен в шаечна салтамарка, както и с козешките дисаги, Константин Дъновски тръгна на път. И домашните му, и селяните, които го знаеха и го обичаха, много се нажалиха, че ги оставя, но нямаше какво да се прави. Те знаеха при това, че тука вече става трудно за него, защото клеветите бяха се доста умножили и вече наближаваше да стигнат до заптиите.

С малкия конски керван през дебрите и криволичините на пла­нината, понякога придружавани от въглищари, които носеха въгли­ща за Филибе, те излязоха на равнината, а още по-късно нагазиха и в проходите и ущелията на Балкана. Спираха по ханчетата, преспи­ваха в приемници, където срещаха търговци, селяни и всякакви дру­ги непознати люде и после пак тръгваха на път. Из пътя вуйко Йоргаки повтаряше на Константин, че теглото на народа навсякъде е едно и също и че там в крайморския край има голяма потреба за даскали и свещеници. Говореше той за тези неща и когато бяха на открито, но когато стигаха в ханчетата, той даваше строга заръка да се не отваря дума пред чужди хора и ако някой ги запита какви са и къде отиват, да казва, че са бакърджии и са носили стока из селища­та по тракийското поле.

Минаха дни в път. Макар някои учени люде да казваха, че е мал­ка българската земя, все пак къде са Родопите, къде е Варна на Чер­но море.

Пролетта беше вече навлязла доста надълбоко и в Балкана. И дърветата, и цветята се пробуждаха, зеленееше вече букакът и край проточената пътека кукурякът и теменужките бяха разтворили цве­тове. И птиците бе пробудила пролетта. И водите бе накарала да зашумят, а старият Балкан ту начумерен, ту усмихнат, въздишаше тежко, когато вятърът люшнеше перчема на горите.

Когато излизаха из гъстака и конете кротко стъпваха по меката пътека, вуйко Йоргаки се променяше, лицето му ставаше по-весело и тъй както се беше отпуснал на коня, запяваше някакви проточени песни, на които Константин не можеше да долови думите - песни, които вуйко му беше запомнил от млади години. Константин чува­ше тая жалба, скрита в песента, и сърцето му се натъжаваше. Може би пак за теглото на тоя народ български му спомняха те.

Дойде ден, когато пътниците излязоха из Балкана, преминаха и разклоненията на неговия край и пред тях се мерна крайморският град, който на Константин се видя много бял - сякаш светеше меж­ду ведрото синьо небе и изумрудената морска шир.

*

Още със стъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от покъртителна картина: Варненското дърве­но пристанищно скеле и всички сгради в близост до морския бряг били разрушени от току-що стихналата буря, незапомнена по своята сила. Първият му контакт с варненци той направил като присъству­ващ на благодарствения молебен, извършен на табията „Йени дуня" („Нов свят") срещу сегашния вълнолом.

Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съз­нанието си картината на молебена за избавлението от природната стихия с дългоочакваното от векове освобождение на българския на­род от отоманско иго и фанариотското опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа за освобождението на своя народ и с оптимизъм чертае светлото бъдеще за културно-просветна работа и служба на своя народ.

Гръцкият елемент във Варна по това време е бил слаб, по-слаб дори от българския, който също е бил малоброен. Но с течение на времето и при активното сътрудничество на гагаузите, той се засил­вал, за да се превърне в настъпваща елинистична сила за потискане на българщината и натрапване на гръцкото влияние. В 1847 г., кога­то Константин Дъновски идва във Варна, името българин почти не се е чувало, националният въпрос не се е поставял и не е ставало дума за национални различия, при все че гръцкото възраждане е за­почнало да оказва вече и тук своето влияние. Всичко това става при­чина, щото пробуждането на българския националистичен дух във Варненско да започне по-късно от всякъде другаде.

Животът във Варна започна в началото трудничко, защото обс­тановката тук беше за младия Константин нова и съвсем различна от средата, в която той живя и работи в родното родопско село. За­почна да учи бакърджийски занаят. Много часове от денонощието той прекарваше в дюкяна и работилницата на Йоргаки Зебилев. Сред шума и трясъка на бакърджийските токмаци, с които се изтегляха бакърените листове, неговата размисъл за бъдещето му не пресекваше. Усещаше той, че не свършва тука неговият път.

Макар зает с работа в бакърджийницата, Константин научава­ше всичко, което става в града и околията. В дюкяна идваха селяни от близките села, купуваха бакърени съдове или пък донасяха за поп­равка котли и тигани. Те разказваха за живота на народа. За зулумите по села и пътища, за грешните грошове, които плащаха като султанска вергия и за други парици, които смъкваха от тях разни служители на митрополията във Варна.

Все едно и също - мислеше си Константин - навсякъде заптиета и патриаршески уловки за пари.

От разговорите с различни хора, които идваха в дюкяна, той до­лови, че животът по селата е и по-размирен, и по-съзнателен от жи­вота в големия град, където хората се излежаваха, търсеха си сгода, ядяха и пиеха, а по-заможните люде хич не се замисляха за това, че от ден на ден народът потъва в тъмницата на робския живот и че в тази забрава ще погине съвсем. Разбра младият човек, че хората по планината са по-други от тия, на които всичко се донася на крак. Планината учи човека на размисъл и неволята, която там е винаги по-голяма, го прави по-деен и по-самостоятелен. Вярно е, че и море­то е хубаво. Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо.

През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като глад­ните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридо­ве на варненския бряг, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега.

Доста време Константин живя самотно в този чужди град, но пос­тепенно той се опозна с всякакви хора, най-близки от които му ста­наха трима младежи на неговата възраст, които за разлика от други млади хора, живееха по-смислен живот. Те се събираха в неделни дни на високите хълмове край града, където имаше лозя и откъдето гра­дът се виждаше като на длан. Бащата на един от тях, който се нари­чаше Тодор Хаджимаврудиев, беше търговец. Той пътуваше с гемии надолу по морето и беше стигал до Цариград. Имаше подчинени мо­ряци риболовци и доставяше не само на Варна, но и на много места по санджака всякаква риба.

Тодор разказваше на момчетата, че дядо му е ходил на хаджилък и оттам е донесъл всякакви подаръци, икони и дори в къщата им там, при иконостаса е имало и венец, изплетен от тръните, които расли в Гетсиманската градина. Всички у тях уважавали този стар човек, който ги е учил на писмо. В дълбочината на родовете е имало и нещо гръцко, защото един от прапрадядовците бил някой си Мавридис. Семейството обаче, което живеело сред българската махала, забравило този прадядо и се сродило с българската участ, а и майка­та на Тодор била от чисто българските села във Варненската око­лия.

Тодор беше сговорчиво момче и с увлечение слушаше как Конс­тантин разказваше за Родопа, за Устово и за неговия живот там и как вуйко му Йоргаки го довел с кон във Варна.

Другият младеж беше арабаджия. Той работеше с колата на ба­ща си и пренасяше от селата в града разни стоки, някои от които се преработваха тука, а други се натоварваха на гемии и малки кораби и отиваха в Стамбул или нагоре в добруджанските пристанища. Каз­ваше се Белю Пинин. Беше едър, як мъжага и често надвиваше тур­ски пехливани на панаира.

Третият младеж се казваше Петър Атанасов. Родът му беше от Провадия. Родителите - преселници във Варна, се занимаваха с отг­леждане на птици и имаха малко дюкянче към края на града.

Имаше нещо, което свързваше този младеж с Константин Дъновски. Те винаги намираха разговори, които ги караха да се забра­вят и с часове, седнали на слънце при високите ридове или при ска­лите с варовитите пещери, откъдето морето изглеждаше широко, не­обятно, разговаряха. Тази шир сякаш ги зовеше и младежките им сърца трептяха в радостно предчувствие, когато гласно мечтаеха да тръгнат по света и да дирят щастието си.

Най-сдържан, някак по-съсредоточен и дори винаги малко заг­рижен беше Константин. Той също участвуваше и се увличаше в младежките набези в света, но беше неизменно предаден в идеята да се бори за правдата на своя народ, така жестоко стъпквай от поробителя.

Понякога Тодор донасяше някоя книжка от ония, които дядо му четеше неделен ден. Между книгите на стария хаджия имаше и гръц­ки, и други, написани със славянската кирилица. Имаше и някакъв вечен календар, от който дядото при затворен семеен кръг вадеше текстове с предсказание за това, че християните ще се отърват един ден от агарянската тирания.

Веднъж Тодор донесе един нагънат на няколко ката дебел лист, който приличаше повече на кожа, отколкото на хартия. Буквите му бяха написани с черно, а заглавието на всяка нова строфа - с карминено червена боя.

Разгънаха момчетата този пергамент и зачетоха. Тодор също раз­бираше славянобългарското писмо, но Константин, който го знае­ше още от Устово, го разумяваше по-добре от другите двама. Петър като че съвсем не искаше да го разчита.

Беше неделен ден, когато младежите бяха кацнали високо над варовиците и бяха намерили на една малка полянка сенчесто дърво. Седнаха те под него и се разприказваха за живота на варненци, като не пропускаха да кажат, че между гръцките чорбаджии има такива, които не обичат българите. Те дружат повече с турците, а поповете от гръцката митрополия често се навъртат към хюкюмата¹⁰ и кой знае какво говорят за по-бедните и по-скромни български люде, ко­ито са повече дребни занаятчии или аргати.

- Ние сме само да плащаме вергии¹¹ - обади се Белю Пинин. -Нас няма кой да ни защити, гърците си имат патрика в Цариград, който се е разбрал със султанските пазачи на хазната и затова теж­ките берии¹² се падат на нас. С нашите пари, които те пращат в Ца­риград, поддържат приятелството между патриката и големците.

- Пък може и със самия султан - добави Петър.

- Ако бяхме сговорни - казваше дядо ми Хаджия, нямаше да сме на този хал. Ето, чети това - посочи той пергамента. На него пишело защо сме паднали под турско робство. За поука и пример е било на­писано това от хора, които знаели как стоят работите открай време.

- Да го прочетем - каза Белю. - Щом като Тодор е могъл да го вземе от дядо си, защо да не научим нещо повече.

Разгънаха листа и Тодор го подаде на Константина.

- Ти като че най-добре ще го прочетеш - каза той.

- Добре, щом казвате така - отвърна Константин и като се об­легна на дървото, зачете бавно и разбрано. Останалите младежи по­легнаха по тревата, подпряха се на лакти и напрегнаха слух.

- „След като затвори очи Иван Александър - цар български и самодържец не само на българския народ, но и на гърци, братята Иван Страцимир, на който бе дадено видинското царство, и Иван Шишман, който владееше търновския дял на държавата, не си поминуваха в разбирателство и братска обич, а всеки сам за себе си водеше самостойна управа. Това бе добре дошло за нахълтващите турски орди, за да сломят по-лесно съпротивата. А то се знае открай време, че несговорните другари, приятели, търговци или управници, лесно попадат под ударите на врагове и завистници.

Станало така, че султан Мурад през лето 1375 ударил със своите многобройни пълчища на североизток в Тракия и завзел местата около Диамболис. След това турците се приготвили да ударят през южна Македония към Сърбия. Там те били посрещнати от сърби и босненци, които на няколко пъти нанесли и победи, но в края на тези продължителни битки турците взели отново връх и нахлули към Североизточна България.

Все в тези времена, когато султан Мурад загинал при Косово по­ле, а на престола се изкачил Баязид, новият господар решил да зав­ладее българската земя. Последвали боеве и през лето 1393 паднал Търновград, а три години след това била покорена и видинската част на държавата и България паднала окончателно под турско робство.

Всеки мислел тогава, че е дошъл края на българите и българска­та държава за всички времена, но в покорената земя, в тъмницата на робството останали да светят като блещукащи светилници само манастирите, където ревностни служители пазели писмените памет­ници от всяко време и откъдето, както е знайно, всички са очаквали спасение.

Потекли тъмните робски столетия. През петнадесети и шестна­десети векове българската земя заприличала на турско селище. Поч­нали да израстват минарета вместо църкви. Добре, че народът бъл­гарски си е имал занаятия, добре че знаял да реже от дърво цветя и птици, добре че имало зографи и иконописци и че жените не забра­вили да шият своите премени и възглавници с всякакви шарила, та народът, макар и да сложил по принуда фесове на главата на мъже­те, все пак запазил своя вид и песните си, и занаятите си. Така е било по трите области на българската земя: Мизия, Тракия и Маке­дония.

Трябва да се знае, че в килиите на манастирите, издигнати в Халкидическия полуостров, имало е тайно брожение. Монасите, отдали живота си на служене Богу чрез молитви и чист живот, са били от всички краища на Балканския полуостров и все синове на поробени­те от агарянското нашествие народи: българи, сърби, гърци и румъни. Между тях е имало и някои братя, дошли от руските манастири.

Не е лесно да дойдат до единомислие люде с различни съдби и нрави. Но общата тежка участ сближава човеците и заличава разли­чията. Малко по малко с вървежа на времето у тези служители с будни умове и горещи сърца, се ражда идея да сторят нещо за поробе­ните свои братя и да спасят както народността във всякоя от поко­рените страни, така и да укрепят вярата в Христа Господа нашего. Но какво могат стори монаси без оръжие, отдали живота си на бла­гочестие, на кротост и добродетели? Единственото им оръжие би ще молитвата и непрестанната мисъл за свобода, отправена към небес­ната милост. На това оръжие малцина познават силата, защото сдружената молитва към Отца нашего и Господа Исуса Христа назарянина, стигна до небесата, колкото и на нас, невидещите човеци да ни се струва, че са далеко.

Добре и полезно е да се знае, че първият заговор за освобождава­нето от игото агарянско, е станал в Халкидика в Бялото море, който заговор, макар и ревностно прикрит в мълчание и молитва, е нача­лото на всички по-сетнешни борби до нине.

Лето 1747 ще рече над 350 години от поробването ни."

Дълбоко впечатление направи на младежите текстът на този ръ­копис, вероятно преписван и раздаван от ръка на ръка между верни люде.

- Каква вяра в скритите сили на народа ни, колко мъдрост в тези думи. Изненадан съм - рече Константин и погледна с ведър поглед в далечината.

Останалите момчета нищо не казаха, но всички бяха въодушеве­ни за някакъв разговор, за нещо повече от това никому ненужно съ­ществувание на човеците, които в живота си не са сторили ни най-малка добрина на своя народ.

Тръгнаха си, защото неделният ден свършваше и всеки утре тряб­ваше да почне своята работа.

Така неделя след неделя младежите се събираха, разказваха си кой какво е чул и разбрал през седмицата, обсъждаха станали в гра­да неща и най-много се вълнуваха от това, че гръцките попове и владици, които идваха във Варна и поемаха делата на епархията, говореха, че няма друга църква и друга вяра на света освен елинска­та църква и който заговори за това, че някога и българите ще си имат своя църква, наричаха го дебелоглав и предател.

Така преминаха есента и зимата и се зададе новата пролет, коя­то завари четиримата приятели, сключили помежду си твърдо раз­бирателство и дали клетвено обещание, че месец преди Великден ще тръгнат за Атон, като всичко, което можеха да спестят от своя труд, ще го запазят за пътуването. Те дори се уговориха с известния гемиджия Леонис-гръкът, който неведнаж със своята гемия е ходил в Стамбул. Спряха се на него, защото той имаше на всеки пристан при­ятели и ловко се промъкваше напред при всяко затруднение. Той и без това имаше намерение да тръгне тази пролет надолу към Бяло море. Защо да ги не вземе и да хване някоя и друга пара?
На път в морето

Наближи решителният ден. Гемиджията устоя на дадената ду­ма. Поправи коритото на гемията като притегна дъските, сложи но­ви ребра и добре затисна и насмоли всички прозирки. Купи нови въ­жета и накрай смени и голямото платно. След това намери едно бу­ре, което събираше близо сто литра и го напълни с вода. За храна той не положи големи грижи, защото знаеше, че младежите ще донесат достатъчно.

Премина и този последен неделен ден преди пътуването. През нощта нито Константин, нито другарите му можаха да спят. Всеки мислеше за този съдбовен понеделник, когато ще се отделят от бъл­гарския бряг и ще заплуват към новата си съдба, подкарани от по­пътния вятър, за който опитният моряк казва, че ще се появи на утрешния ден.

Константин беше приготвил широка тъкана торба, в която бе натъпкал дрехите си и три големи хляба, омесени преди два дни при вуйко му Йоргаки, две книжки - молитвеници със славянско писмо и едни захлупци с извара, нашарени с червен пипер. Тодор Хаджимавродиев обеща да донесе цяла пита кораво планинско сирене, как­вото носеха във Варна селяните от Коджабалканските села. Белю Пинин беше награбил разни сушени риби и една торба, пълна със стафиди и ошав, а Петър Атанасов носеше сухари и много сушени плодове. Към тия храни той бе прибавил и едно доста големичко гър­не с мед.

Рано, преди още да се бе пробудил градът, гемиджията и четири­мата пътници бяха вече пренесли на гемията своя багаж. Нито вуйкото Йоргаки, нито кой и да е от домашните на останалите младежи не излязоха да ги изпратят. Те се бяха наговорили да се сбогуват в домовете си, защото не биваше да се разгласява, че младите хора ще пътуват за далечната Света гора. Особено домът на Йоргаки тряб­ваше да се варди от много нови подозрения. И без това хората смята­ха, че той мъти водата на гръцката митрополия и приказва открито против поповете, които мамят селяните, вземат им владичината и казват, че всяка дума в молитвата, казана на друг език освен на елински, не се приема от небето. Хората пък, които изпращаха от четири­те къщи младежи за манастири - един вид обещания и обречени за свята служба, знаеха евангелската истина, че е добре да не знае дяс­ната ръка това, което прави лявата.

Пролетта тази година идваше съвсем кротичко. В морето още не бяха почнали ранните вълнения и гларусите все още спяха, сгушени в стрехите на крайморските къщи. Морето беше тихо и Леонис със задоволство забеляза, че в далечината нямаше онази тъмна ивица, която караше гемиджиите да не тръгват в далечни плавания.

Пътниците преминаха всички из своята махала най-безшумно и стигнаха морето, където в неразпръснатия още полумрак се очерта­ваше полюшвана от водата приготвената за път гемия.

Гемиджията Леонис отвърза въжето на лодката, притегли я до брега, даде въжето в ръцете на един от младежите и пренесе каквото още трябваше да се внесе в гемията. После като взе отново въжето в ръка, подкани младежите да влезат в лодката, нави въжето на ръка и сам скочи в нея. Сръчно взе веслата и бързо приближи лодката до самата гемия.

Не мина и четвърт час и всички бяха на местата си. Долният край на голямото платно бе преместено от Леонис така, че то ведна­га бе подхванато от северозападния ветрец и гемията плавно се по­несе по водата.

- На добър път, Господ да помага! - каза гемиджията и се прек­ръсти.

- Амин! - казаха почти едновременно младежите.

Варна и българският бряг останаха вече назад. Тук-таме блещу­каха светлинки от къщите на ранобудни люде. От пристана, който оставаше малко встрани, се спущаха във водата къдрави потоци пла­мък. Леонис се суетеше напред-назад, превързал края на платното за едно от колчетата на борда, прехвърляше сандъците, навиваше въжетата и проверяваше дали е добре закрепено бурето с вода, защо­то той знаеше, че може да дойде и вълнение. После седна при коман­дното въже, с което се местеше голямото платно и започна мълча­ливо да следи движенията на гемията.

- Ако носите повечко пари - продума той, не е зле да ги позакътате по-надълбочко из дрехите или пък ги зашийте като кръпки на старите си парцали.

- Защо, кирио Леонис? - запита Тодор Хаджимавродиев.

- Все по-добре е така. Човек не знае къде кого ще срещне, когато е на път.

- Та ние не сме на друм, а в морето.

- И в морето можете да срещнете такива, които могат да ти брък­нат в джоба.

Позасмяха се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойни­ци, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села.

Константин, който вярваше, че отива да служи на Бога и на на­рода свой, не се уплаши. Той седна малко по-напред върху един сан­дък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечената, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо:

- Отче наш, Който Си на небето...

Когато след два часа слънцето изгря едро, оранжево и сякаш окъ­пано във водата, когато се проточи трептящият огнен път в морска­та далечина, едно радостно вълнение премина през душите на път­ниците и дори Леонис, който дотогава мълчеше, запя гръцка мело­дична песен, която милваше слуха заедно с равния шум на водата пред носа на гемията, а вятърът тайнствено подсвирваше, като се плъзгаше по голямото платно.

През ума на Константин преминаха всякакви мисли. Неотдавна бе чел някои места от Деянията на апостолите. Спомни си онова място, където се разказваше за пътуването на апостол Павел по мо­рето с кораба „Близнаци", на който трудничко можа да си спомни името. Къде отивал вестителят на Христовото Слово? Кое го нака­рало да презре всички мъчения, унижения и да понесе и боя заедно с ругателните думи на неверниците? Любовта му към Христа, Когото не бе видял със земните си очи. Какво ли не прави тази любов! И думите, които апостолът отправи към римляните, си припомни и сякаш ги чуваше в лекото свистене на вятъра. „Никто же бо нас себе живет, и никто же себе умирает. Я ще бо живем Господеви живем; Господеви умираем. Убо живем, я ще умираем Господни е сни."

И така през дни и нощи все още не възпрепятствувани от нищо, нито от буря, нито от разбойници, макар Черното море да се считаше като най-опасно и най-гневливо, пътниците наближаваха Босфора и големия град на турската империя. В този прочут град живее пади­шаха, там се точат ятаганите за непокорните глави на раята, там гръцкият патрика иска да събере под своя закрила всички христия­ни, като отхвърля българското духовенство.