Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

През всеки определен цикъл от време, който не е по-малък от няколко столетия, на земята идва в плът един Учител, който има задача да посочи истинския път на търсещите люде, на тези, които вече са се пробудили от смайващия сън на илюзиите. Този Учител намира своите ученици, работи с тях, както и върху народа, сред кой­то е дошъл, като оставя след себе си светлата следа - една нова из­вивка на вечния възход.

Учителят на Бялото Братство е един от тези небесни пратеници, който съвсем смело и категорично каза истините за живота в своята съвременност и посочи пътя за излизане от кризата на нашето и бъд­ните столетия.

Между другата работа един такъв учител представя трансформа­тор, който превръща наслоените отрицателни мисли и чувства, кои­то изпълват атмосферата, в положителни, светли и оптимистични мисли и надежди. Ако той не извършваше този алхимичен процес така мълчаливо и с любов, постепенно от човешките души би изчез­нало всичко свято и животът би заприличал на духовна развалина. В озонираната по този начин духовна атмосфера се проявяват поло­жителните, възходящите и творческите сили на един народ. Ето за­що с идването на един Учител, колкото и да изглежда невероятно, започва една нова култура.

Учителят на Бялото Братство в България - Беинса Дуно, беле­жи със своето появяване прелюдията на идещата шеста раса и е пред­вестник на културата на любовта.
Още за духовния образ на Беинса Дуно

Учението на Бялото Братство притежава своя специфика между различните варианти на Божествената наука. Ние споменахме за нея още в началото. Тя се състои в това, че Учителят положи основани­ето на великото знание за Бога, творението и живота върху Христо­вия принцип, като замени на много места думата „ум" в Хермесовата философия с думата „любов". Но все пак, ако трябва да очертаем в общи линии основните принципи и постулати на учението на Бя­лото Братство, трябва да приемем, че те в общи линии не се отлича­ват от учението на Херметизма, от което учение като вариант се съз­дадоха както Питагоровата школа, Юдеизмът, който представя най-ярката крепост на еднобожието, и арийските учения на изтока, изра­зени най-ярко в древната индуска философия.

Три основни постулати лежат в окултната наука, наречени три основни закони, които премахват всички противоречия в генерални­те линии на човешкия живот. Те са закон за развитието, закон за причини и последствия (карминен закон) и закон за прераждането на душата.

За да илюстрираме тази еднаквост в разбиранията на основните закони между теософската доктрина и Бялото Братство, ще приве­дем един кратък откъс от разговор с Учителя, в който са засегнати въпроси от същността на „аза".

Един от посетителите на „Изгрева" се обърна към Учителя и му разказа следното:

- Преди една седмица, след като се наобядвах, лягам да си почи­на. Преди още да заспя в някакъв полусън разбрах, че аз съм в стая­та, но гледам тялото си на леглото. Разбрах, че аз съм по-голям от тялото, а някой зад мен, когото не виждам, ми каза: „Това си ти". Тогава аз го попитах: „Ако това съм аз, тогава аз, който гледам, не съм ли аз?" У мене настъпи едно смущение. Този, който беше зад мене, каза: „Аз ще ти покажа кой си". Като каза това, той ме поведе към моето тяло, в което хлътнах и окончателно се събудих.

- Този, който е гледал, е реалният - отговори Учителят, - а оня, на леглото е временната му къща. И двойникът, който е извън тяло­то има очи, нос, уста, уши. Този двойник е бил в стаята, а на леглото е лежало тялото ти. Ако един опитен човек в тези неща турне в уста­та на двойника бучка захар, онзи на кревата казва: „Това е захар". Такива опити са правени многократно.

- Кое ще остане от нас след смъртта? - запита посетителят.

- Като излезеш от тялото си, ще притежаваш едно друго, невиди­мо тяло - едно тяло, прозрачно за земното зрение, в което ще има самосъзнание.

Без да удължаваме този разговор, ще прибавим, че Учителят про­дължи да говори за човешките тела по следния начин:

- Човек има физическо, или материално тяло, етерен двойник, астрално тяло и най-после Божествено тяло.

Това отговаря на описанието, което дава Вивекананда за човека, според което човек има плътско тяло, етерен двойник, астрално и причинно (казуално) тяло. Разликата е в това, че йогическата фило­софия е положена върху базата на будизма, учението на Бялото Брат­ство следва Христовото учение.

След като приключи разговора с посетителя на „Изгрева", Учи­телят продължи:

- Ако живеете по Божествения закон, пътищата ви ще бъдат от­ворени, но ако грешите, естествено ще дойдат затруднения. В света съществува два вида порядък: единият е старият - човешкият поря­дък, а другият^е Божественият.

- Как ще стигнем до качествата, които са потребни, за да живе­ем в новия, в Божествения порядък? - запита един от присъствува­щите на разговора.

- Както цигуларят постига своето майсторство - отвърна Учите­лят. - С упражнения и с постепенно приближаване към онова, което е поставено като идеал.

Има документи и белези, макар и достатъчно скрити зад забеле­жителната скромност и въздържаност на Учителя, които отбеляз­ват и разкриват важни моменти от духовната му дейност.

Според учениците на Бялото Братство, които са следели по-вни­мателно делото на Учителя в многобройните му аспекти, посочва се годината 1897 като особено важен етап от земния му път. За тази година споменахме и на друго място, тъй като през нея година меж­ду другите съществено важни моменти от осъзнаването на своята духовна мисия Учителят е отпечатал макар и в ограничен брой кни­гата „Завета на цветните лъчи на светлината".

От страниците на тази книга става ясно колко старателно и за­дълбочено Учителят е работил по текстовете на цялата Библия, ка­то е проверявал достоверността на много от тях и ги е класифицирал така, че да станат подходящи и да бъдат включени в порядъка на цветните лъчи. В словата на библейските пророци той е успял да види творческите импулси на битието, тъй като свещените писания не са друго освен словесна илюстрация на ритмичните тласъци в раз­витието на човека и на цялото, които Великият Универсален Дух дава на човешкия род. Така и Учителят, в своето духовно прониква­не в словото и живота, съзира великия процес, при който небитието се превръща в битие.

Човечеството не познава по-сериозни и по-автентични докумен­ти за Христа от четирите Евангелия и по-късно от посланията на апостолите. От тези неголеми по обем съкровища се изгради макар и неприложената напълно поради вътрешното си величие култура, а заедно с нея и цивилизация на християнството.

Както учениците на Христа преди близо двадесет века изнесоха с неземно вдъхновение образа на Христа, редно е учениците на Бяло­то Братство, вземайки поука от това, да изнесат, доколкото възмож­ностите им позволяват, Словото на Учителя, който разгъна Христо­вото Слово в необозримо широки рамки, за да го направи съвремен­но знание за човека, природата и Бога.

На няколко места в настоящата книга споменахме за голямата и мъдра въздържаност на Учителя да покаже нещо повече от това, което можеше да изкаже и направи, тъй като той изяви само толко­ва от своята богата същност, колкото ние учениците можехме да про­умеем и приложим.

Но въпреки тази сдържаност, имаше случаи, когато някои неща не можеха да останат незабелязани от очите на много от учениците му. Да споменем тук най-напред за един любопитен на вид прости­чък случай.

Преди години една от сестрите, която по-късно стана квалифи­циран работник във висш научен институт, пристигна от Търново и се яви при Учителя да му съобщи със задоволство, че е завършила курса на гимназията и е освободена от цялата матура поради висок успех. По това време и най-големите отличници трябваше да се явят на зрелостен изпит по български език и литература. Този ден, в кой­то сестрата се яви при Учителя, беше събота. Тя трябваше да замине за Търново на другия ден - в неделя, тъй като изпитът щял да се състои в понеделник. Учителят я изслушал най-спокойно и доволен от нейния успех, казал, че не е необходимо тя да заминава в неделя­та, а може да остане още един ден при своите близки.

- Но, Учителю, как мога да остана в неделя, когато в понедел­ник рано в осем часа започва изпитът? Ако не отида, то значи да загубя годината.

- Може да останеш и утре при вашите - добавил съвсем спокой­но Учителят и си продължил работата.

В душата на абитуриентката настанало голямо противоречие и безпокойство. Как така да остане? Нали губи изпита? От една стра­на, тя иска да изпълни препоръката на Учителя, но от друга - започ­ва да я измъчва мисълта, че само заради един предмет губи годината и остава назад от своите другари. Накрая привързаността и вярата в Учителя надделяла и тя останала в София.

Когато в понеделник късно след пладне тя пристигнала в Търново и търсела начин да измоли да бъде изпитана извънредно, в гим­назията й казали да не се безпокои, защото зрелостният изпит бил анулиран, поради някаква нередовност.

Чак тогава сестрата разбрала защо с такова спокойствие Учите­лят е препоръчал да не бърза да пътува в неделята.

Друго, много по-разширено, е съзнанието на такъв, който живее и в светове с други измерения, където миналото, настоящето и бъде­щето се сливат.

На този свят всякога и навсякъде се намират люде, които живе­ят в непрестанна тревога около неразрешения въпрос за безсмърти­ето на душата. Има натури, духовното развитие на които е доста изостанало. Те живеят своето биологично битие и дори да имат ня­каква култура, все още не са се доближили до вечния парещ въпрос за смъртта и безсмъртието. За тях дните се редуват безбурно и без никакви конфликти. Животът, разбира се, и на тях сервира всевъз­можни задачи, но те ги решават с подръчните конвенционални мето­ди и най-често така, както повеляват интересите им.

Други натури обаче живеят по-трудно, защото дълбоко в тяхното съзнание се е пробудил един неспокоен огън, който трепти, пари от време на време душата им и държи тяхната размисъл будна и нап­регната. Те не са доволни от това, че всичко изглежда като голямо безсмислие, тъй като настъпват дни, когато и богатството, и слава­та, и целият живот рухват пред името на смъртта. Някои от тези натури, които имат по-слаба съпротивителна сила, падат по-бързо, отчайват се и завършват печално своя живот.

Третата категория мислещи същества с по-активен натюрел ста­ват вечно търсещи, неспокойни, но упорити в желанието си да стиг­нат до една точка от своето размишление и в своя емоционален свят, където ще престане колебанието и ще настъпи относителното спо­койствие по хамлетовския въпрос: „Да бъда или да не бъда?"

От дневниците и автобиографичните бележки на някои братя и сестри - ученици на Учителя, ясно проличават тези, принадлежащи към третия тип хора, които не са стихнали в своето неспокойно ди­рене, докато не са докосвали мига, когато при среща с Учителя са изчезвали техните терзаещи ги противоречия.

Разбира се, както е известно от окултната наука, тяхната карма остава все в сила, защото законите на мировото равновесие, наруше­ни веднъж, трябва да се възстановят, но въпросът „Да бъда или да не бъда?", престава да съществува.

Нека проникнем в дневника на една сестра от Търново и да се поспрем на някои, написани в него, неща.

Още като ученичка в първите класове на гимназията у нея се изправил със съдбоносна сила въпросът дали съществува Бог и дали има други светове освен нашия свят. В гимназията ги възпитавали в религиозен дух. Всяка неделя ги водели в църква. Обрядите и рели­гиозната тържественост на православното богослужение събуждали у нея чувство на благоговение, но основният въпрос все оставал отк­рит. Тя считала за недостатъчно това, че ще запали една свещица, която след няколко минути ще угасне. Какво значи този акт пред лицето на това Велико Същество? Тя не могла да отговори на този въпрос, а и служителите в храма не били в състояние да утвърдят в душата й една несъмнена вяра.

Един ден сестра Е. И., чийто дневник сега прелистваме, запита­ла учителката си по психология госпожа Благоева, дали човешката душа е безсмъртна. Учителката я потупала по рамото, усмихнала се учудено и рекла: „Дете, никой философ досега не е могъл да каже какво нещо е душата."

По-нататък младата девойка престанала да задава въпроси.

Така, живеейки със своята неразрешена енигма, тя завършила гимназията през 1896 г., простила се с другарките си, с хубавите не­забравими дни на ученичеството и след няколко години станала на­чална учителка в Габрово. Две години след това тя се и задомила.

През 1905 г. в Търново дошъл Учителят. Там той изнесъл няколко сказки по френология. При препълнен училищен салон Учителят с помощта на карти е доказвал правотата на окултната наука и да­вал убедителни доказателства за това, че строежът на човешкото тяло, формата на черепа, не са нещо произволно, но зависимо както от миналото на родовете, на които е потомък изследваният човек, така и от неговия психически строеж - от неговите мисли и наклон­ности, и обратното морфологията на физическото тяло - предимно главата и израза на лицето, който е предмет на друга част от окулт­ната наука, дава указания за основните черти и склонностите на ин­дивида. Това съответствие между човека „отвън" и човека „отвътре" направило силно впечатление на чувствителната и все още жадува­ща душа на сестра Е. И. и тя видяла в тази сказка по френология началото на отговора на вълнуващия я въпрос.

Учителят предприел в Търново една серия от своите френологически измервания, които съставят един интересен и активен период от работата му по изучаване особеностите на българския народ, сред който той е дошъл на работа.

Сестра Е. И. още при първата сказка пожелала да благодари на Учителя за светлината, която вече озарила нейното съзнание, тъй като сказката била ако не врата, то поне пролука към един необикновен свят, където без друго чака отговорът на смущаващият я въпрос.

Когато след няколко месеца Учителят се явил отново в Търново, сестра Е. И. имала възможност заедно със своя съпруг да бъде по-близо до него, тъй като той направил в една фамилия няколко френологически измервания, между които и на самата нея, както и на съпруга й. Тогава тя видяла отблизо колко необикновен човек е Учи­телят и какво могъщо е неговото влияние.

За необикновените и надчовешки сили и възможности на Учите­ля сестрата разбрала по-късно, когато нейният съпруг е бил премес­тен на работа в друг град, където той внезапно заболял. Останали сами в чужда, непозната обстановка, те били на ръба на отчаянието. „Сега само Господ може да ни помогне!" - казала сестра Е. И. През нощта тя сънувала сън, в който някакъв глас й нашепнал да се отне­се за помощ до Учителя, но нейното безпокойство си останало, тъй като тя не знаела нито адреса, нито „професията" му, за да се обади с писмо. Все пак тя написала кратко писмо на името на Учителя. Ста­нало обаче нещо неочаквано. След няколко дни Учителят пристиг­нал в същия град и ги посетил. „Господ нареди да дойда при вас -казал Учителят - защото, когато слагахте болния на леглото, казах­те: Освен Бог никой не може да ни помогне."

Много учудени, те запитали откъде знае той всичко това, а Учи­телят съвсем спокойно отговорил:

„За тези, които чуват и виждат, не съществува нито разстояние, нито преграда."

След като казал тези думи, Учителят поискал да му донесат ед­на чаша с прясна вода. Войникът, който служел при съпруга на сест­ра Е. И., донесъл чашата с вода, а Учителят взел една чаена лъжич­ка, гребнал от водата и я поднесъл на болния да пие. Не минало по­вече от половин час и болният станал и почнал да се разхожда из стаята. На стомахът му станало много по-леко и макар още слаб и изтощен, до вечерта се почувствувал съвсем здрав. Учителят му ка­зал, че той на другия ден може да иде и на работа.

Недълго след това в къщата пристигнал лекарят, който бил на­товарен от службата да следи за състоянието на болния. Когато вля­зъл в стаята и видял, че пациентът се разхожда ободрен и здрав, ка­зал: „Тук е станало някакво чудо, с което единствено би могло да се обясни това внезапно подобрение. Аз очаквах, че за лечението му ще бъдат потребни не дни, а седмици."

Лекарят се запознал с Учителя и дълго разговаряли по различни въпроси. Между другото Учителят му обяснил, че освен средствата на медицината, съществуват и други фактори, които могат да помогнат на човека. Този разговор е дал повод на Учителя да бъде пока­нен в службата на оздравелия съпруг на сестра Е. И,, за да изнесе там сказки, както и станало.

Веднъж по време на пребиваването на Учителя в дома на сестра Е. И. служителят видял през прозореца как Учителят се моли. Ця­лата стая била осветена с необикновена мека светлина. На утринта той попитал господарката си: „Какъв е този господин - нашият гос­тенин? Той не е обикновен човек. Дрехите му светеха и цялата стая беше осветена с тази светлина." Госпожата се опитала да го убеди, че всичко това така му се е сторило, но човекът настоявал на своето. Тогава на сестра Е. И. не й оставало нищо друго, освен да му разка­же всичко, което знае за Учителя.

И по-късно, през м. февруари на същата 1905 г., семейството на сестра Е. И. е станало свидетел на необикновени неща и случки, ко­ито ясно доказвали, че гостенинът е необикновен човек. На една ек­скурзия със съпруга на Е. И. Учителят е превел спътника си над една пропаст, за да стигнат невредими върха, към който се запътили. На същата екскурзия Учителят е посрещнал с удоволствие заваляването на неочакван сняг, като че това разнообразявало пътуването и променяло еднообразието на преминаващите дни. Веднъж, когато стигнали до една доста голяма и буйна река, която е било невъзмож­но да се прегази, той се обърнал към обезсърчения свой спътник с думите:

„Не се безпокойте, скоро ще дойде човек с кола и ще ни преведе през реката." Само след няколко минути след тези успокояващи ду­ми, пристигнала кола и коларят любезно поканил и превел през ре­ката двамата случайно срещнати пътници.

Когато пътували из една планина, една група овчарски кучета се отделила от стадата, които пасяли наблизо, и стремглаво се насочи­ли към тях. Те били толкова разярени, че И. помислил, че ще бъдат разкъсани. Тогава Учителят съвсем спокойно застанал напред и ко­гато кучетата го доближавали на около един метър пред него, спира­ли се, поглеждали го и с едно изскимтяване се връщали назад, ся­каш там около Учителя имало някаква преграда.

Друго нещо, което направило впечатление на сестра Е. И., след като се върнали не само от екскурзията, но и когато вече променили своето местожителство и се върнали в Търново, било поведението на Учителя, когато нейният съпруг отрязал една зарзала заедно с плода. Тогава Учителят се затворил в стаята си и три дни отказвал да приема храна. Като изминали тези три дни, той казал на сестрата:

„Знаете ли, че отсичането на едно дърво, може да ви донесе беда? Трябва да имате уважение към всичко живо, което Бог е създал." Тогава домакините разбрали защо е бил този тридневен пост.

В записките на сестра Е. И. е отбелязано и следното любопитно нещо.

„Когато убиха Стамболов, Учителят беше у нас, в Търново. На самата вечеря, той се обърна към нас и каза: „Убиха Стамболов". Ние запитахме дали тази ужасна новина е вече съобщена във вест­ниците, а той отговори: „Престъплението се извърши съвсем скоро и вестниците още не са успели да го съобщят. Същото нещо се повто­ри, спомням си, и когато убиха министър Петков."

Учителят предсказа - пише сестра Е. И., че моят брат, който през Балканската война беше на фронта, ще се върне ранен, „ще го пос­рещнете в Търново, когато падне Одрин" - каза той и така стана.

Много още случки е записала сестра Е. И. в своя дневник, но ще се ограничим с казаното дотук, защото и други братя и сестри имат интересни преживяни неща и е невъзможно да се помести всичко в една книга.

Накрая ще предадем следните негови думи: „Ако българите след­ват Божите пътища, ще притежаваме територията до линията Енос-Мидия, но вървят ли по свой ум, ще преживеят много изпитания. Един ден балканските държави и славянството ще трябва да се обе­динят. Това е по Божия план. Не направят ли това, постоянно ще бъдат бити и макар и късно ще потърсят пътища за разбирателство."

И този разказ на Г. Р. ни показва как Учителят при някои особе­ни обстоятелства повдига завесата пред своето духовно „Аз" ^и дава възможност на някои от учениците да надникнат в онова, което той старателно прикриваше.

Когато брат Г. Р. е бил юноша на около 15 години, видял през 1906 г. за пръв път Учителя в град Ямбол. Събранието, което се със­тояло в този град с присъствието на Учителя, е било в дома на роди­телите му. Макар и в ранна младенческа възраст юношата е слушал с увлечение беседата. След всичко, което чул, у него възникнал въп­рос, който останал неразрешен. Какво е това Бог? - попитал се той. Чувал е да се произнася думата Бог, но нямал никакво понятие за съдържанието на тая дума.

Веднъж след една такава беседа, държана в техния дом, Учите­лят тръгнал да си върви, но младото момче Г. Р. тръгнало след него все така умъчнено, че не притежава отговор за въпроса, който го тре­вожи. Така то вървяло след Учителя, но нямало кураж да го запита за това, което е искало да научи. Отведнъж Учителят се обърнал към него и без да му е бил задаван някакъв въпрос, казал:

„Бог е същество, центърът на което е навсякъде, а периферията -никъде." Така младият тогава Г. Р. получил един отговор на своя въпрос, който не е бил веднага проумян, но който станал тема за размишление и от който отговор той по някакъв начин проумял, че за Бога не може да се говори конкретно като за вещ или живо същес­тво от нашия свят, а нещо, което е все още необхванато от човешкия разум.

Минали години. Дошло време, когато брат Г. Р. трябвало да оти­де на военна служба. У него се появило сега ново и немалко противо­речие между изискванията на войнишката клетва и учението на Бя­лото Братство, според което човек не трябва да убива.

Когато един ден през 1914 г. Учителят дошъл в Ямбол, брат Г. Р. го замолил да му разреши това противоречие. Учителят му казал:

„Ако човек спи и върху него произнесат клетва от негово име, човекът не е отговорен. Ученикът на Бялото Братство е извън вой­ната. И на дъното на ада да го изпратят, той трябва да знае, че и там има души, на които трябва да помогне. Когато съзнанието на учени­ка не споделя това, което е принуден да направи, както за пример произнасянето на клетвата, тогава той не е отговорен."

Така и станало. През 1915 г. войната се обявила. Войските пре­газили Сърбия, а на фронта, където бил брат Г. Р., така се случило, че когато полкът бил на бойната линия, ротата на Г. Р. била в резер­ва. Това се нареждало само по себе си, без ничия намеса.

Малко по-късно брат Г. Р. бил вече на Солунския фронт, на Гръцко-Сръбската граница. Неприятелят бил разположен долу в полето, а нашите войски - на по-високо място в планината. Вечерно време е трябвало да отиват на секретни постове. Пред нашите военни части имало наклонен терен около 30 градуса. Вляво - висока скала, до която се отивало по хоризонтален път, а от долната страна след пос­тепенния наклон започвала почти вертикална стръмнина. Там горе, малко надясно от скалата Петреник бил настанен секретен пост.

Една нощ - точно в дванадесет часа, нашият брат Г. Р. бил ма пост. По едно време нашият пост при скалата открил огън. Изстре­лите били насочени към мястото, където бил Г. Р. Нищо не се виж­дало в тъмната нощ, но брат Г. Р. разбрал, че полкът се вдигнал в тревога и заел позицията си. Нищо повече не последвало. На след­ната вечер брат Г. Р. е бил пак на пост до една скала, висока колкото човешки ръст. Изгряла луна и той се замислил за това, колко е дале­че от своя дом и какво нещастие за човечеството е войната. Замис­лил се за приятелите в Ямбол, както и за това, колко е далече чове­кът в своето развитие от идеите на Бялото Братство.

По едно време погледнал на юг и в далечината забелязал хора, които правели прибежки към склона, на който се намирал постът. Въпреки това от Петреник не се чули изстрели. Хората там били заспали. В този момент Г. Р. не можел да прецени какво да направи. Ако ги събуди, те ще почнат да стрелят и ще вдигнат полка в трево­га. Ако пък не ги събуди, може, тръгналите по склона неприятелски групи, да ги заловят живи. И в единия, и в другия случай ще има жертви, а Г. Р. не искал да стане причина за това. Положението му било много тежко.

Същинско изпитание, от което трудно би излязъл, без да наруши своите принципи на ученик. В тази тревожна минута той си спом­нил думите на Учителя, че ученикът на Бялото Братство е извън войната. В това тревожно, но същевременно молитвено състояние той погледнал напред и в полуздрача на лунната нощ видял образа на Учителя, който сякаш изплувал в пространството. Забелязал, че има на дрехата си кордон. В ушите си доловил и глас, който казал:

„Няма нищо." Това Г. Р. чул три пъти и образът изчезнал. След всич­ко това брат Г. Р. събудил подчасовия, който също забелязал прибежките на хората в низината. Събудил и останалите, но Г. Р. им казал да не стрелят, защото той отговаря за всички.

Насърчен от това видение в нощта, брат Г. Р. казал, че ще слезе надолу и сам ще провери положението. Когато слязъл надолу, ви­дял, че в основата на възвишението имало висока папрат, която от слабия ветрец се полюшвала и давала илюзия на хора, които правят прибежки.

Изминало доста време от тази случка и тя почнала да избледня­ва в съзнанието на Г. Р. Не само това, но братът почнал да се съмня­ва дали това видение през нощта не е било илюзия или пък халюци­нация. Така продължил той да изпълнява своите обязаности, дока­то един ден го пуснали в отпуск. Преди да замине за Ямбол брат Г. Р. останал за един ден в София и се отбил при Учителя, който тогава живеел на „Опълченска" 66. Учителят го посрещнал долу при врата­та и повел с него разговор. По време на разговора на Г. Р. минало през ум да запита Учителя за онази случка, но се стеснявал да заго­вори. Накрая трябвало е да си тръгне и да освободи Учителя, който вероятно е имал и други посещения. Когато си вземал сбогом Учите­лят му казал: „Помни адреса ми!" Братът отговорил, че знае добре адреса: „Опълченска" 66. „Не, не - рекъл Учителят - в случай на нужда пак ме повикай." Тогава чак брат Г. Р. се осмелил и запитал: „Учителю, истина ли беше онова, което стана онази нощ с мене?". „Истина беше. И когато стане нужда, пак ме повикай." Брат. Г. Р. се учудил на паметта на Учителя, който имал толкова срещи и с толко­ва хора от различни градове на страната.

Учителят вижда като на длан и знае всичко за хората, които вър­вят в неговото учение.

Пак същият брат Г. Р. разказва за един разговор с Учителя, кой­то предаваме по-долу.

, Към края на пролетта на 1918 г. той е бил пак в отпуск. Тръгвай­ки от родния си град към София, откъдето е щял да продължи за фронта, той бил в доста потиснато настроение, защото си мислел, че войната ще продължи още много време. Освен това и навалицата във влака била толкова голяма, че от притискането с другите пъту­ващи войници се счупил и часовникът му. Това нещо го натъжило още повече, тъй като той го взел за белег, че няма вече да се върне жив в своя дом.

В София братът се отбил при Учителя и в разговора си с него го помолил да му каже съвсем открито, дали наистина този път ще дойде неговият край на земята.

Учителят помълчал и погледнал напред и доста нависоко над хоризонта. По едно време трепнал, а брат Г. Р. се смутил, защото очаквал, че след това трепване Учителят ще потвърди неговото опа­сение. Вместо това Учителят се обърнал към него и го запитал:

- Ти бил ли си на някаква височина, където има поляна, ограде­на с букова гора? Там, на тази поляна са паднали много войници от двете страни.

- Минал съм през такова място, но сражението е станало два дни преди това с нашия полк, имало е дори ръкопашен бой и поляна­та беше покрита с трупове на български и сръбски войници.

Брат Г. Р. чакал нетърпеливо какво по-нататък ще му каже Учи­телят. След недълго мълчание Учителят продължил:

- Ще идеш на фронта и пак ще се върнеш.

Зарадван, брат Г. Р. благодарил и си тръгнал.

На 18 август 1918 г. французите пробили фронта и оградили го­ляма част от българската войска. Сенегалци ги закарали като плен­ници в Солун. На домашните на Г. Р. съобщили, че той е безследно изчезнал. Тогава бащата на Г. Р. се срещнал с Учителя в Търново по време на събора в 1919 г.

- Учителю - запитал угрижен бащата, - какво става с моя син? Ще се върне ли жив и здрав у дома?

- Ще се завърне - отговорил Учителят.

- След колко време?

- Колко време Йосиф стоя в затвора?

- Две години - отговорил бащата.

- Сега той е на изпит и след две години ще се видите.

Точно след две години - на 19 август, брат Г. Р. се завърнал в София.