Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Когато Ани разказваше своето съновидение, по лицето й се поя­ви светлина, чертите й се промениха и невиждана красота видях в очите й. Аз се смутих малко от този сън, но останах да чуя всичко докрай, защото разбрах, че е сънувала Учителя.

- После, майко, станах, облякох се, изресах косите си, умих се, сложих едно красиво венче на главата, което кой знае как се намери в ръцете ми. Без да се обадя на никого от къщи, излязох на пътната врата и зачаках. Не мина много време и аз видях, че отдалече се за­даде бял кон - висок и красив, а ездачът, лицето на когото видях, когато се приближи до мен, беше красив младеж със слънчево свет­ли къдри и със сини очи. Щом дойде много близо, той възви коня встрани и ми подаде ръка. Аз поех ръката му и отстрани - откъм стремето, се метнах на коня при него. Това стана така леко, като че хвърчах. Първото нещо, което продумах, след като се качих на коня, бе, че ме боли главата. Момъкът сложи длан на челото ми и главо­болието изчезна.

„Познаваш ли ме?" - запита русокъдрият младеж.

Аз помълчах, защото исках да си спомня дали не съм го виждала някъде, но той ме изпревари и каза:

„Аз съм същият, когото ти видя в трамвая, но моят образ сега е друг. Това, което виждаш сега, е образът от младините ми. Човек се мени външно. Такива са законите на този свят, но в човека има не­що друго, което никога не се мени."

Отначало аз се смутих да не ме видят възседнала кон с този млад човек, но в мен отведнъж стана някаква промяна, паднаха всички условности и човешки порядки. Обърнах се към младежа и някак доверчиво му казах:

„Води ме, където желаеш!"

Тръгнахме. Бодро се понесе белият кон по пътя и аз се почувству­вах като фея от някое вълшебно сказание, а слънцето така светеше, толкова беше лъчезарен този ден и този сън!...

Когато се събудих, изпитвах само съжаление, че свърши той, че видението изчезна.

В душата ми имаше празник. Радост бе изпълнила тази душа. Аз силно пожелах да видя какво ще стане по-нататък и за щастие отно­во заспах. Сънят продължи. Намерих се в една малка бяла стая, ня­къде зад боровата гора. Бях облечена в зимни дрехи. Навън бе нава­лял бял сняг. Той лежеше като огромен бял ложник²⁸. Аз бях седнала на една кушетка и чувствувах, че съм нито жива, нито мъртва. Тако­ва едно състояние, като че се намирам на границата на този и на някакъв друг свят. На широк плетен стол срещу мен беше седнал пак той, но в онази възраст, в която бе, когато го видях в трамвая. Сиво-белите гъсти коси пак бяха спуснати встрани по лицето му. Ис­тински образ на мъдрец, на свят човек, който познава всички земни и небесни тайни.

Седях така мълчалива, унесена в размисъл и чаках тебе, майко, да дойдеш и да ме видиш. В един момент ти отвори вратата на тази чудесна бяла стаичка и влезе вътре.

„Къде ли не те търсих, Ани, мое момиче! Обиколих всички мес­та, където мислех, че може да бъдеш. Посетих разни роднини и при­ятели, а ти си дошла тук, в тази непозната за мен стаичка."

Аз много се засрамих пред Учителя от тези твои думи, но той се обърна към теб и каза:

„Вземи я вече със себе си. Тя е здрава."

Отидохме си в къщи. Аз чувствувах, че с мене се извърши нещо много важно за моя живот.

Отново в душата ми се загнезди необяснимият дълбоко скрит в душата ми страх за любимото ми дете Ани. Какво ли значи този сън? Не е ли някакво предзнаменование? Аз бях чувала много неща за Учителя Беинса Дуно, но какво значеше това, че той я взе със себе си и я отнесе, облечена като за венчило?

Не тогава, но по-късно научих, че има непроменими неща, които стоят отбелязани във вечната житейска книга и които чакат своето неминуемо сбъдновение. Дали не се е отворила вече страницата, къ­дето е отбелязана съдбата на моята Ани?

Постарах се да забравя този сън и да не мисля за всичко това, което беше извор на моето безпокойство. Дните ми минаваха ден след ден без особени случки в тази чудесна пролет, която със синьото си небе и с белите одежди на дърветата, и с песните на идещите от чужбина птици, приличаше на вълшебница.

Една сутрин в края на месец април Ани стана от леглото, седна на един стол и взе да се превива от болки в корема. Тя посърна, от­пусна се и бледнина покри лицето й. В очите й се четеше мъка.

- Какво ти е Ани? - запитах я, а тя едва ми отговори, че има от няколко дни силни болки в коремната област. Помислих отначало, че това може да е някаква настинка или разстройство от храната. Мина ми през ума да не е възпаление на апендикса, което след прегледа от лекар, не се потвърди.

- Трябва да изчакаме още няколко дни - каза докторът на тръг­ване.

- Перитонит - каза той, - няма никакво съмнение.

- Какво да правим? - запитах.

- Ще следвате лечението, което се предвижда в такъв случай.

Лекувахме я. Направихме всичко, което препоръчваха лекарите. Болестта минаваше през различни фази. Опитахме всичко, което мо­жеше да се направи в тази тежка за страната 1941 г., но изгледите за здравето на Ани не бяха никак радостни.

Навлязохме в лятото. Мъчителни бяха тия дни от заболяването й до месец юли. За страданията, за гнета, страховете и безсънните нощи, за мъчителните предчувствия, че наближава хладният лъх на смъртта, няма думи в човешката реч. Аз се отказвам да говоря за тях.

На 12 юли през същата фатална за нашето семейство година, когато Учителят имаше своя празник, Ани лежеше в ковчега, при­готвена за погребение. Дали тя отпътува с белия кон, на който той я повика и тя се качи доверчиво като малка бяла принцеса, увенчана с венеца, който тя сама сложи на главата си?

Аз не знаех къде се намирам след този ден, който за моя живот беше връхната точка на най-голямата ми скръб. Това беше част, дял от скръбта на нашата земя, която е направила много човешки сърца като нажежен до червено камък. Нямах дори време и начин да се опомня какво става с мен в този ден, от който си отиде най-хубавото цвете. Моята скръб аз не можах да изживея така, както я изживяват другите люде, защото от деня, в който тя изчезна, аз непрестанно чувах нейния глас. Той звучеше в ушите ми и не само като глас или някакъв безсмислен вик, думи, думи чувах, като че тя беше някъде наблизо и настоятелно искаше да ме утеши. Четиридесет дни чувах този хем далечен, хем близък говор, тези трогателни думи на утеха, които изясняваха моята реална връзка с нея, моята най-обичана от всички деца Ани.

Имаше часове, когато аз мислех, че обезумявам, че мъката ми е помрачила разума, но колкото минаваше времето, толкова по се уве­рявах, че това е някаква истина, която ние хората на тази земя не разумяваме.

Тя непрестанно ми разказваше за розовото писмо, за чудесния бял кон, с който напусна къщата и колко хубав е бил на младини този необикновен човек, дошъл с някаква мисия на земята - скро­мен, прикрил могъщите си възможности и знания, защото е нямало кому да ги довери. Този прекрасен млад човек, когото годините, за­коните и времето, което тече на земята, превърнаха на белокос ста­рец.

Гласа на моята любима и очарователна Ани не престана до де­ня, в който аз реших да потърся Учителя Беинса Дуно. „Това е край­но необходимо, майко, - настояваше тя със своя глас в сънищата ми - както за мен, така и за тебе. Ти трябва да отидеш при него. Това е твоя съдба, твой път занапред и твоя задача. Аз чакам да сториш това!"

Когато изминаха четиридесет дни от най-нещастния ми ден в жи­вота, аз се запътих с помощта на мои познати към онази бяла къща, към същата бяла стая, за която ми говори Ани.

Учителят ме покани учтиво да седна на един удобен сламен фотьойл, върху който бе поставена тъкана възглавничка. Седнах във фотьойла, а той седна насреща. Гледах го и мълчах, а и той дълго не продума нищо. Отведнъж усетих, че ме обладава дълбока скръб. Тя ме задушаваше и аз избухнах в отчаяно ридание. Учителят Беинса продължаваше да мълчи, но аз разбрах, че той чакаше да отмине моя плач. След като се наплаках горко, аз го погледнах и кой знае защо горко се усмихнах. Той ме погледна и върху лицето му имаше също една лека усмивка.

- Учителю, - запитах аз вече малко окуражена - защо моята ми­ла, най-добра и най-обичана Ани трябваше да умре? Аз дойдох като по някаква нейна повеля да ви разкажа едно нейно съновидение, как тя заболя и как най-после на Петровден замина от този свят.

Учителят внимателно изслуша съня на Ани, леко поклати глава с жест и израз, който има човек, на когото това, за което му говори­те, е известно. Той нищо не каза, но когато аз с горест и с глас, пре­пълнен с отчаяние, извиках: „Тя - обичната Ани, е мъртва!" Учите­лят ме погледна с ведра учуденост и с просветнало лице каза:

- Тя е жива!

- Как жива? Нали аз я погребах?

Тогава той стана от стола, отиде за минутка зад един параван и като се върна остави на масата чаша с вода и бучка захар. Седна, взе в ръка захарта и каза:

- Това е формата на едно физическо тяло, а водата - целокупния живот. Ето - добави той като пусна бучката захар във водата - за­харта изчезна за очите ни, но сладчината й остана във водата. За зрението тя е недостъпна, но за вкуса - достъпна. В целокупния жи­вот нищо не се губи.

- Учителю, - казах аз, - защо не доведох дъщеря си при вас, дока­то беше на този свят? Колко страдам за това!

- Защото не сте имала светлина. Но тя, заминалата ви дъщеря е свободен дух и ако знаете как да я повикате, тя ще ви посети.

Приготвих се да си вървя. Досетих се, че и други хора може да чакат среща с него. Преди да тръгна го попитах:

- Но аз какво ще правя, Учителю!

Отговорът, който получих в първия момент, ми се стори неверо­ятен, чудноват. Стана ми болно, защото помислих, че той се пошегу­ва с мен.

- Ще си купите една цигулка и ще почнете съвсем отначало с гамата.

Смаяна го погледнах, но видях лицето му крайно сериозно, за­мислено, дори вглъбено. Разбрах, че тука няма никаква шега.

- Но аз никога в живота си не съм се докосвала до цигулка. Защо ми давате този съвсем неочакван съвет? Аз съм близо на 50 години. Как сега, след всичко това, което ме сполетя, аз ще намеря кураж и сили в себе си да уча цигулка?

- Твоята скръб си е скръб. Заедно с нея ще свириш „до", „ре", „ми" и няма да проклинаш Господа. Ти не знаеш нито законите на живота, нито причините, поради които става всичко това, което виж­даме на земята.

Тръгнах си с най-различни и най-противоречиви мисли. Влязох в гората и задълбочена в размисъл, седнах на една пейка.

- Господи! - започнах да говоря на себе си. - Какво голямо изпи­тание и колко невъобразимо голям героизъм се иска от мен, защото това изпитание и тази скръб ще трябва да ги нося цял живот. Каква е утехата, която ми даде мъдрият Учител? Каза ми, че тя е жива и никога не ще изчезне, както не изчезна захарта, която се превърна на сладчина. Той ми препоръча да започна да уча цигулка, за да не проклинам Господа...

Както са незнайни пътищата и делата Господни, така е тайна и необозрима и човешката душа. Аз никога не можех да допусна и до­ри да си представя, че с мен ще се случат такива неща, на каквито станах способна след голямото нещастие, което ме сполетя.

На тази земя ние сме роби на навици и традиции. Както за ра­достта, така и за скръбта ние имаме установени изразни форми.

Когато скърбим, облечем се в черни дрехи, затваряме се в себе си, отвръщаме очи от света и отбягваме както да слушаме, така и да се занимаваме с музика. Ние не знаем кое е по-добро за тези, които са минали в отвъдния свят. Безверниците и хората, склонни към вся­какви слабости, при скръбта се отдават на пиянство или на всякакви други измамни привички.

Верующите пък считат, че само въздишките и молитвите са, ко­ито трябва да отправят към починалите. Колко е лошо това, че хора­та не знаят колко е угодна на душите музиката, поезията или което и да е изкуство, чрез което можем да изразим своята любов към тях. Но какво биха казали роднини, приятели и познати, ако научат, че една жена като мен, загубила най-скъпото си дете, посещава симфо­ничен концерт или ако е музикант, изпълнява някои музикални пи­еси или пее? А няма ли хората да помислят и да си шепнат помежду си, че си е загубила ума от мъка, ако разберат, че съм си купила ци­гулка и свита в някой ъгъл на моята прескръбна къща, започвам да уча гамата?

Нито една от хилядите и хиляди майки в света, останали да жи­веят в скръб и горестни въздишки по загубени във войните или от болестни злополучия свои деца, няма да се поколебаят да помислят, че съм вече умопомрачена, ако някой им каже, че след като съм загу­била най-любимото си дете, съм си купила цигулка и затворена в някоя от най-затънтените стаи, стържа с лъка по струните, както това правят първолачетата.

Но това е така. Аз вече взех около петнадесет урока от една сестра в Бялото Братство, която знаеше да свири, но не смеех да се пока­жа нито на своя мъж, който би ме погледнал с презрение, нито пред моите две дъщери или моя още малък син. Всички биха помислили, че съм безумна чудачка или някакъв феномен, който непременно е патологичен.

Кому аз можех да обясня, че когато вече се научих да изтръгвам от цигулката някои по-свестни тонове, аз бях уверена, че те, като горестни вопли ще стигнат до слуха на моята любима Ани в онова неизвестно за мен, но вълшебно царство на душите?

Забелязах, че заслушана в моите трогателно необработени тоно­ве, скръбта ми, която не ставаше по-малка, някак се осмисляше. Представях си, че Ани седи някъде в тъмните ъгли на стаята и слу­ша музиката на майчината неутешима, но вече по-смислена скръб.

Когато оставах сама, аз отивах при Учителя и му разказвах за тези свои преживявания.

Той ме слушаше внимателно и лицето му ставаше молитвено със­редоточено. Само той, Учителят можеше да ме разбере и да не по­мисли нищо лошо за мен. Той, който можа да ме склони на тази възраст да сменя всекидневните си плачове, които според него не се нравят на душите, с макар и още несъвършените и горко извадени мелодии от струните на моята цигулка.

Два пъти в седмицата ходех горе - зад боровата гора, да слушам Словото на Учителя. Когато се случеше да пропусна да отида или когато не свирех известно време с цигулката, чувствувах полъха на един упрек към мен от Ани, а вече и от другите деца, които научиха, че аз по такъв начин давам израз на своята скръб. В тия дни къщата беше някак неспокойна. Гредите на тавана пращяха по особен начин и гардеробите като че помръдваха сухите си гърбове.

*

Минаха години. Аз вече не можех да живея без словото на Учите­ля и Без утехата и смисъла, който намирах в учението на Бялото Братство. Това, дето казват, че времето премахва скръбта, е невяр­но. Скръбта си остава. Това, което прави времето, е, че то те прави годен да понасяш и дори да обикнеш тази скръб, а и нещо още по-чудно - да повярваш, че е било крайно необходимо и неизбежно да промениш из основи порядъка на своя живот.

Различни са пътищата към пробуждане на човешката душа. Един от тези пътища е страданието.
За окултната школа и за декември 1944 година

През изминалите двадесет и две години от съществуването на окултната школа - 1922-1944 г., в България станаха много събития от вътрешен и международен характер, които не ние, но историята е вече отбелязала. Учителят обаче ги следеше с голямо внимание. По тях той мереше ръста на българската духовна и оттам политическа проникновеност. Често по лицето му се четеше дълбока загриженост заради прояви, които бяха в грубо противоречие с изискванията на учението, което имаше задача да повдигне човешкото съзнание на по-голяма висота. Често си задавам въпроса: Как ли бихме изживе­ли този бурен период, ако не бяхме в школата? Мнозина от нас може би щяха да се втурнат във вихъра на това, което се случваше, обхва­нати от някаква груба емоционална вълна, която изобщо увлича хо­рата, а дори и народите. Това не стана, защото у повечето от учени­ците на Братството се изграждаше едно ново съзнание, което кара­ше да гледаме на протичащия край нас живот с други очи и с друго разбиране. Архитект на душите ни беше мъдростта на Учителя, чес­то загатната с кратки на вид, бегли бележки, а те разкриваха неиз­разимия с думи и скрит от погледа ни свят на причините, където всяко нещо е резултат и плод на нещо друго - вече невъзвратимо и ВЛЯЗЛО в неотменния конвейер на закона за причини и последици.

Някои от тези, които съвсем повърхностно наблюдаваха живота на Братството, а и самите ученици не осъзнаваха точно какво предс­тавлява една окултна школа. Никой не можеше да види мълчалива­та мощ, която тя излъчваше от себе си. Така хората не могат да ви­дят един гигантски могъщ електричен или магнитен поток в прост­ранството, който създава облика ня метеорологическото време за даден период.

Съществуват в живота и природата сили, чиито ефект не е миг­новен, а бавен и същевременно чудодейно мощен. Такава сила е слън­чевото греене, което облива нашата планета с жизнените сили и съз­дава мълчаливо преизобилието на живота. Нима без нищо лицето на онази част от планетата влиза във възходяща фаза? Как бликва растителността, как се импулсира животинското царство и как се променя състоянието на човека?

Така и силите на школата държаха учениците в благодатното въздействие на силовото поле, което успокояваше емоционалните бури дори при някои раздрусващи събития. Не че те не се изживява­ха с голяма амплитуда, не че създаваха индиферентност, но предпаз­ваха от увлечения и психологически ерупции. Учителевата мъдрост осветляваше като прожектор причините на всичко, което ставаше наоколо.

Окултната школа! Не зная колко хора могат да изживеят това, което изживяват тези, които имат щастието да се нарекат ученици на един пратеник на небето. Това е дар, а едновременно и съдба.

Така в тази атмосфера се изживя всичко от двадесетте и две го­дини до деня, когато настъпи зимата на 1944 г.

Тази година декември беше снежен и студен. Изтичаха послед­ните му дни, а заедно с тях изтичаше времето, определено за същест­вуването на школата. Учителят не се явяваше на беседи и на Изгре­ва се говореше, че той боледува. Това съобщение прозвуча страшно и дори невероятно, тъй като ние бяхме свикнали да виждаме Учителя като лечител на страдащите, я не болен.

Никой не знаеше какво беше неговото страдание. В тежките часове, когато трябвате да напусне тази земя и тази плът, той на ня­колко пъти тихичко прошепвал: „Свърши се една малка работа."

Учениците разбраха, че той няма вече какво да прави на тази земя, облечен в плът.

На 27 декември 1944 г. от гърдите му се изтръгна последната въз­дишка, а на 28 - на другия ден, той лежеше в салона заспал в своето последно ложе, прегърнал Библията в ръка. Една арфа разливаше в салона дълбоки, горестни мелодии, а наоколо някои от учениците тихо плачеха.

Ние стояхме дълбоко изненадани, потънали още повече в тайна­та на смъртта. Щом Учителят легна в своя саркофаг и напусна този свят, ясно става какво е земята и колко кратко е пребиваването на нея. Тук разликата беше само в туй, че нежният трепет на гласа, из­тръгнат на струните на арфата, на която свиреше един от нашите братя, не ни разказваше, както би разказвал на други люде за печал­ната безнадеждност и безсмислие на земния живот, а донасяше в нашия слух ехото на един свят, където всичко е светлина и където безсмъртието на човешката душа е така ясно и така необходимо, как­то за нас е необходима светлината, за да виждаме света около нас.

Земята, покрита с белия ложник на декемврийския ден, взе това, което е нейно и остави свободен величествения сияещ дух на Учителя Беинса Дуно, който донесе Божествената и духовната Любов, Мъд­рост и Истина.

На учениците на Бялото Братство стана известно, че посредст­вом едно телеграфическо съобщение от Москва, Георги Димитров, къщата на когото беше в непосредствено съседство с жилището на Учителя на улица „Опълченска" 66, разрешил Учителя да бъде пог­ребан на Изгрева.

Доколкото бяхме осведомени, Министерският съвет в едно свое заседание, протоколът на което според друго съобщение е бил под­писан от тогавашния председател на министерския съвет Антон Югов, даде нареждане да се изпълни това разрешение и Учителят бе погребан на Изгрева, където и досега неговият гроб се пази в образ­цов порядък.

Там няма никакви украси. Пентаграмата на поставената там не­голяма кръгла мраморна плоча носи само един надпис:

„В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа."
Разговори с Учителя

Разговор първи

Денят беше един от онези пролетни дни, през които човек е в непрестанно радостно вълнение. То идва отвсякъде, а вероятно най-много от красотата на буйно разцъфналите дървета, когато още не е паднало нито едно листенце от ароматните им цветове. Небето беше много дълбоко и неговата чиста кобалтова синева разсейваше про­тиворечията на вечно лутащия се в неразрешимите задачи човешки ум.

Групата ученици се беше приютила в дъговидния навес на изгревската поляна и в пълно мълчание слушаше отговорите на Учителя, които падаха като благодатни зърна в душите на любознателни­те п жадни за светлина слушатели.

Ученикът, който винаги задаваше въпросите и който беше един от полюсите на тези забележителни диалози, зададе въпрос:

Ученикът: Кое число е най-голямо според тайната на Божестве­ната наука? Намира ли се то някъде в непостижимо дългата редица на числата или завършва с понятието безкрайност?

Учителят: Най-голямото число е единицата. То е толкова голя­мо, че вселената не е в състояние да поеме една втора единица освен тази, която вече съществува.

Ученикът: Но нали знаем, че съществуват толкова много неща в света и всяко нещо е някаква единица, от което следва, че числата непрекъснато растат? Та нали в астрономията мерната единица рас­те непрестанно и може да стигне до пределите на човешкото позна­ние?

Учителят: Това, което ми казвате сега, е една от множеството привидности, в КОИТО се Лута несъвършеното човешко познание на истинската реалност. Запомнете и се помъчете да си представите безпределността на едното. И това, че всичкото множество е част от него. Числата, които следват след едното - две, три, четири, пет и следващите след тях, са получени от делението на едното. Като ка­жем „две" детето разбира два ореха или две ябълки, но мъдрият раз­бира две части от едното. Това е така, защото едното никога не ще се повтори.

Ученикът: Щом като с така, тогава как са се образували арит­метическите действия, щом като в битието съществува само едното.

Учителят: Човекът в своето развитие е създал хиляди видове действия и части от едното, но математиците трябва да знаят, че първото и единственото аритметично действие, на което се поддава единицата е делението. И цветето, и птичката, и лъвът, и човекът произлизат от едно мъничко яйце, оплодено от творческия импулс на природата, а цялата вселена е произлязла от едно зрънце, оплоде­но от мисълта на Твореца.

Ученикът: Като че започвам да разбирам нещо от Вашето обяс­нение.

Учителят: Както вие, така и всички ученици ще разберат от ве­ликата истина толкова повече, колкото по-съсредоточено и с по-го­ляма любознателност размишлявате върху това, което научавате от Словото и от живота.

Ученикът; Размишлявам за много неща, но все още ми е трудно да проумея онези, които са извън всекидневието, които философите наричат трансцедентни, а математиците ги назовават ирационални.

Учителят: Трансцедентното за оня разум, с който решаваме катадневните задачи на земята, с реално за друг разум, който все още не е пробуден у хората на този свят. Така също ирационалните вели­чини на земята са рационални за един друг свят, който стои по-висо­ко от този, в който живеем. И несъизмеримите величини в матема­тиката отговарят на неосъществени реалности, за които единицата мярка е онази същата, която ние тук не можем да уловим като за­вършена представа.

Ученикът: Като се размисля за това, което ми се струва, че го зная, и го сравня с въпросите, които си поставям и не мога да разре­ша, тогава ми става ясно, че това, тепето не зная, е огромна планина, а това, което си мисля поне че ми е познато, е някакво мъничко ка­мъче като просено зърно. За пример аз не зная защо понякога стра­дам и защо и хората страдат, а радостите са толкова малки и така краткотрайни.

Учителят: Тъй като вие споменахте за радост и скръб, нека ви кажа, че тези състояния не са постоянни, а сменящи се. Човек преми­нава от едното в другото състояние по закона за ритмичността, без да познава този закон, а хората страдат, защото си мислят, че този свят е създаден само за удоволствия. Всеки си мисли, че всички хора освен него са добре и че Бог спрямо него е несправедливо жесток. Хората трудно могат да се сродят с мислите, че страданията са потребни за еволюцията на душата и че те са, които извършват най-полезната от духовно гледище съзидателна работа.

Настъпи за известно време непродължително мълчание. Една на­пълно пробудена душа и едно друго зрение, които имат вътрешните очи, би могла да долови и да види възходящия и светъл поток на мисълта, която Учителят отправяше към невидимите светове, но жадният ученик бързаше. Той не искаше да пропусне нито минута от времето, което протичаше така наблизо до мъдрия Учител и обмис­ляше как да заговори за някои от ония въпроси, които го вълнуваха.

Ученикът: Вярно ли е твърдението, че всички промени, които стават в душевното състояние на един човек, се отразяват и на физи­ческото му състояние? И ако е така, тогава и съвременната медици­на би трябвало да търси причините на всички болести в нарушеното равновесие в някоя от надфизичните области като например чувст­вената (астралната) или мисловната (менталната) област на човека.

Учителят: По-внимателните наблюдатели - лекари или психо­лози, са забелязали връзката между едното и другото и вече няма спор по това, че душевното влияе на физическото, но това за някои е все още само твърдение, което макар и вярно, все още не е така оче­видно, както е за тези, които имат отворени духовно зрящи очи. Пос­ветените в процесите, които стават в отвъд материалния СВЯТ, знаят, че едно нарушение на хармонията в силовото поле, което обвива тяло­то на човека, винаги се придружава от едно нарушение във функциите на организма. Направо казано, физиологическите процеси са в пряка зависимост от промените, предизвикани в онова поле - аура, което е средище на силите, наречени биотокове.

Посветените в тайната наука знаят, че това поле, което макар и неточно можем да сравним с електромагнитното поле около провод­ник, по който тече ток и в което е потопено физическото тяло, изли­за с няколко сантиметра или понякога с дециметри извън контурите на физическото тяло. За очи, които виждат, то представлява планшетка или екран, върху който се регулират всички функции на орга­низма.

Ученикът: Толкова ли е голяма чувствителността на невидимо­то поле?

Учителят: За чувствителността не само на невидимото, но и на човешкия организъм и на някои хора ще дам пример с хомеопатията. Хомеопатията е един от методите в медицината за лекуване на някои болести с извънредно малки дози лекарства. Забележително­то в тази терапия е това, че за да стане лечебна, дозата трябва да е под един минимум. Един от начините за получаване на такава минимална доза може да се постигне по следния начин. Ако в един стъклен съд с вместимост един литър налеем чиста вода и после кап­нем една капка багрилно вещество, например калиев перманганат, тази капка след разливането във водата ще се разпредели по моле­кулите на водата и ще се получи разтвор едно към хиляда (1:1000) при условие, че капката има обем един кубически сантиметър. Ако към друг литър чиста вода капнем капка от първия разтвор, тогава ще се получи разтвор 1:1 000 000. Хомеопатите твърдят, че тази ма­нипулация с разтворите трябва да се продължи дори до тридесет пъ­ти, за да се получи хомеопатична доза, която е вече годна за хомеопатично лечение.

Взех примера за хомеопатичното лечение, за да видите какво зна­чение може да имат малките количества вещество при лечението, а оттам да направим извод за значението на малките идеи, които съз­нателно или несъзнателно проникват в нашето съзнание. Те са мно­го по-ефикасни от ония идеи, които наричат с името „велики". Да имаш малката хомеопатична идея в себе си да оправиш своя живот е по-полезно и повече постижимо, отколкото идеята да оправиш све­тя. Ще ви кажа, че оправянето на света, за което така ЧЕСТО приказват хората, не е човешка задача. На човека е дадена задача да оправи своя свят, с което той вече допринася за оправянето на целия свят.

Ако човек внесе в съзнанието си една хомеопатична доза добро -продължи Учителят - тя макар и много малка, ще изпълни целия му живот. Тогава ще се увеличи и светлината в неговия живот и ще се увеличи и здравословното му състояние. Доброто подобрява здравето, но ако той внесе една такава малка доза зло, тогава то ще се разрасне и ще се образува един ад, който ще разруши целия му живот.

Ученикът: Колко е интересно и важно това!

Учителят: Изгонете от себе си всяка лоша мисъл, за да не се пре­върне тя във фантом. Оставете вашите лоши мисли да умрат от глад, за да не тровят живота ви.

Ученикът: Колко малко време, преживяно при вас, е достатъч­но, за да научим толкова много полезни истини.

Учителят: Но колко много време и колко работя, се изисква да се превърнат тези истини в живот.

Ученикът: Защо словото, което има толкова голяма претворя­ваща мощ и с което човек превъзхожда животинския свят, не е в състояние отведнъж и без задръжки да промени неправилните раз­бирания на човека? Нали словото е най-голямото оръжие?

Учителят: Човешките души, когато се въплътят на земята, вед­нага изпадат във властта на илюзиите и на внушенията. Тъмните сили, които имат задача да спъват развитието, създават както илю­зиите, така и отрицателните внушения. Запомнете, че внушението е човешко качество. Оня, който се поддава на внушение, може да срещ­не някого, който има по-голяма внушаваща способност и от когото може да възприеме идеи, които пречат на правилния развой. Най-малко, те ще забавят развитието му. Поради тази причина светлите същества имат задача да превърнат внушенията във вдъхновение. кг; Новите хора, особено учениците трябва да преминат от внушени­ето към вдъхновението. Вдъхновението е Божествен закон. То не ид­ва от човека, а от един висок свят. Ако на внушението може да се въздействува с друго внушение, на вдъхновението не може да се въз­действува. То е нещо постоянно. Затова и хората на внушението са непостоянни, а вдъхновените са постоянни и стабилни.

Вдъхновените люде научават всичко без усилие, а ония, които не се вдъхновяват, трябва да употребят голямо усилие, за да научат не­що. При вдъхновените всичко става лесно и естествено и човек е в хармония и със себе си и с околната среда.

Ученикът: Когато слушам това, което ми разказвате, все повече се убеждавам, че развитието е бавен и труден процес. С колко неща човек трябва да се справи, за да стъпи на пътя, който води към съ­вършенството! И колко още усвоени или унаследени навици трябва да премахне в себе си, за да се нарече ученик.

Учителят: Наистина има нещо вярно в това, което казвате, но вярно от становището на човешката логика. Право е и това, че тряб­ва да се надвиват отрицателните черти и привички, но тези, които ръководят развитието, знаят, че недъзите на хората са най-добрите условия да се прояви силата на човека. Тяхното преодоляване е ис­тинската и съществената работа на земята.

От гледището на Божествената наука недъзите и слабостите на човека са белезите за погрешната посока, по която е отправена во­лята на неговия живот. Когато човек разбере това, няма защо да се вайка и философствува, а да хване тази вода и да я насочи към воде­ницата си да мели житото. Вие нали знаете колко пакост може да направи една неканализирана река? Тя опустошава посеви, разтуря къщи, причинява ред нещастия. Същата вода обаче, пусната в улея на воденицата или в генератора на електрическа централа, ще свър­ши голяма и при това полезна работа.

Не е лесно на тези, които се борят със своите недъзи. Не е лесно, но е много съществено. Духовният свят високо оценява усилията на такъв, който се е заел с тях. Трудно е да устоиш и да не тръгнеш по един наклон, създаден от твоите родове. Но ако успееш да отхвърлиш от себе си недъзите на родовете си, ти си гениален. Има случаи в живота на хората, когато някой човек неочаквано влиза в известен навик, характерен за някой от неговите предци, и този навик се прев­ръща в груб господар както на мисълта, така и на чувствата му. В такъв случай борбата е трудна, но с постоянство в усилията си и с вяра в Божественото начало, вложено у него, както и с помощта на невидимите помагачи, се идва до победа.

Ученикът: В каква посока трябва да бъдат насочени усилията на ученика, ако му се наложи такава борба?

Учителят: Всеки човек, а още повече всеки ученик трябва да има една основна Божествена мисъл, която да е станала ръководно на­чало в живота му. Никакво външно внушение или такова, което е възникнало в самия него, не бива да засенчва блясъка на тази основ­на мисъл. Тя трябва да бъде неговата светлина и неговата основна мярка и ориентир за всяко нещо в живота му.

Ако за пример някой приятел ви помоли да направите нещо за него, вие веднага съпоставете молбата му с вашата основна Божест­вена мисъл. Ако това, което се изисква от вас, не е в унисон с Божес­твеното у вас, тогава отклонете тази мисъл по възможност най-без­болезнено и мъдро. Но ако това, което ви моли да направите, е в съгласие с основната Божествена мярка, тогава направете това, ко­ето се изисква от вас.