Свещеник Константин Дъновски и гърците

През 1858 г. в село Хатърджа се случиха едновременно три съби­тия: беше вече изградена новата църква, която макар и много скром­на на вид, радваше душите на селяните от това будно село, на което бе отсъдено да застане начело на българското възраждане във Вар­ненския санджак. Нито народът, нито историята ще забравят името на чорбаджи Атанас Георгиев, който стана стожерът, около който се движеше всичко и в ръцете на когото беше кормилото на българ­ското възродително дело в този край.

Впоследствие в единия край на църквата, която представлява­ше продълговата и ниска постройка, беше отредено помещение за училището, отделено от църквата само с една тънка стена. Там де­цата на родолюбивото село щяха да изучават кирилицата, да четат редове от псалтиря и да смятат отначало до десет, а после и до сто. Там ще слушат разказите на младия даскал Константин Дъновски, който така увлекателно знае да разказва за миналото на нашия на­род, за славата на царе, войска и писменост.

Третото, макар и затворено в дома на чорбаджи Атанас събитие ще се приеме добре от много хора. Бащата беше сгодил дъщеря си Добра за Константин и беше получил съгласието на двамата варнен­ски свещеници да дойдат и да извършат полагаемата се церемония.

Константин Дъновски беше вече стъпил на свои нозе. Имаше дом и близки, започна народна и мечтана от него работа и за другар в живота си щеше да има кротката, свенлива и предана душа Добра, с която скоро щеше да се венчае.

Не мина и цяла година от изграждането на църквата-училище, будното село Хатърджа първо последва решението на Цариградски­те българи да се отделят от патриаршията. Главен помощник и дяс­на ръка на Атанас Георгиев стана Константин Дъновски - неговият зет, който е вече учител и свещеник в селото. За голяма радост на чорбаджи Атанаса и на всички в селото младият Константин се ока­за още по-ревностен и по-делови и от своя тъст. На няколко пъти той ходи във Варна, срещна се там с близките люде от рода на вуйко си Йоргаки, намери по-събудени българи и сформира в града бъл­гарска училищна община, след което и там бе открито първото българско училище.

За известно време свещеник Дъновски е назначен в митрополската църква „Свети Атанас". Той прие това назначение с оглед на свои замисли. Това му положение го улесняваше да бъде по-близо до варненци, на които той искаше да премахне вродената им мудност и нерешителност. Често при литургията той си позволяваше да произ­нася някои ектения на славянски, а дори имаше случай, когато той прочиташе на църковно-славянски и евангелието.

Гръцката администрация знаела за възраждането и подема на българския дух по другите български земи, но не могла да допусне, че и в гр. Варна, който се считал за сигурен и безспорен гръцки център, ще започне да се заражда същият опасен за гърцизма процес. Гръцки­те и турските власти искали да задушат всяка подобна проява още в самия й зародиш. Това принудило свещеник Константин Дъновски да напусне активната си черковнослужителска дейност в храм „Света Богородица" и да се прехвърли като служител във Варненската мит­рополия. Разбира се, това е станало само благодарение на големите симпатии и благоволение на гръцкия владика Порфирий.

Раздвижване на тягостната атмосфера над българите във Варна и Варненско се почувствува след идването във Варна като руски ви­цеконсул на Александър Викторович Рачински.

Александър В. Рачински пристига във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и по-специално българофил, той бил доб­ре запознат с борбите на българския народ за национално освобож­дение още от времето на своето пребиваване в Македония²².

Измежду представителите на европейските държави във Варна отпреди Освобождението Рачински става най-ярък защитник на бъл­гарщината, като е полагал най-големи старания за защита интере­сите на онеправданите по онова време негови еднокръвни братя бъл­гари от преследванията на турци и гърци. Тази негова дейност се простира и по времето на неговото пребиваване в Македония. С ид­ването си във Варна той поема в свои собствени ръце грижата за цялостната защита на българското население²³.

Идването на Рачински във Варна съвпада по време с фактичес­кото отхвърляне от страна на Иларион Макариополски в Цариград властта на гръцката патриаршия и борбата за независима българска национална църква. Това значително облекчило дейността на Рачински и внесло самоувереност сред раздвижените духове на българите.

Още с пристигането си във Варна Рачински установил най-близ­ки връзки със свещеник Константин Дъновски, Атанас Георгиев Чорбаджи и други видни български патриоти. Закрилата на руския представител вляла нова сила в българското национално-освободително движение. По-будните българи все по-тясно се сплотявали, за да осъществяват своите патриотични мероприятия. Нещо повече, Ра­чински се включва много активно в общуване с българите и най-вече с Атанас Георгиев Чорбаджи, като му става едно от най-довере­ните лица. За да се види тясната им връзка, достатъчно е да се отбе­лежи, че двамата, преоблечени като обикновени търговци на вълна, пропътуват цяла източна България, за да съберат сведения за състо­янието и теглата на българското население.

С всички средства, с които разполагал, Рачински се опитва да направи нещо във връзка със свещенослуженето на български език. След дълго настояване от страна на Рачински гръцкия митрополит Порфирий позволява на свещеник Константин Дъновски да служи в църквата „Свети Георги" на славянски език, където се черкувал рус­кият консул. Това започнало да се практикува всяка събота от март 1860 г. Бил избран съботния ден, тъй като са разчитали на заетостта на гражданите и се е смятало, че няма да има голямо посещение в църквата. За голяма изненада обаче на гръцкия владика точно през съботните дни църквата „Свети Георги" се препълвала с черкуващи се българи.

Друга инициатива, която провежда Рачински, е построяването на параклис, където да се черкува консулът. За този параклис нами­раме сведения, дадени от Георги Димитров в книгата му „Княжест­во България"²⁴, където се казва: „През 1861 г. със съдействието на руския консул във Варна Рачински и със средствата на убития в руско-турската война от 1828-1929 г. генерал Воронцов се построява в дома на руския консул параклис, където се е служило на черков-нославянски."

След смъртта на Варненския гръцки митрополит Порфирий към 1864 г. свещеник Константин Дъновски напусна църквата при мит­рополията и се върна в Хатърджа. През тази същата година се роди и синът му Петър. Денят е 11 юли, 1864 година.

През месец януари на следната година първенците на Варна раз­браха какво може да направи ревностният българин Константин Дъновски и го поканиха да стане свещеник на новата българска църк­ва. Константин прие поканата и като се надяваше, че с това ще вне­се нова животворна струя за българите, той нареди да се пренесат от Хатърджа в града иконите, одеждите и всички останали потреби за църквата „Свети Архангел Михаил". Откриването стана на 17 фев­руари 1865 г., преди да пристигне новият гръцки владика Йоаким. Владиката пристигна на 27 февруари същата година - десет дни след като свещеник Константин Дъновски стана служител в новооснованата българска църква.

Изненадата, че във Варна е основана българска самостоятелна църква е много неприятна за владиката Йоаким. Той не желае да постъпи грубо и нетактично и затова намисли да спечели борбата с ловък подход. Той се опита да склони българите доброволно да зак­рият църквата „Свети Архангел Михаил", като им обеща най-споко­ен и равноправен живот на верующи християни в гръцката църква, а същевременно направи постъпки пред турската власт българският свещеник Константин Дъновски да бъде изпратен на заточение в Света гора. Нито за едното, нито за другото владиката не успя да осъществи своя план.

Работата на иконом Дъновски напредваше. Пред нищо не се спи­раше той, защото у него лумнаха неподозирани сили. Той живееше с мисълта, че е настъпило времето да изпълни всичко това, което му предрече старият монах в Солун и правеше всичко, за да се осъщест­ви пълното откъсване на българското училище и църква от влияни­ето на Цариградската патриархия.

Докладите на митрополит Йоаким до Цариград вървяха един след друг, но и победите на българщината във Варна следваха една след друга.

В един от тези доклади се казваше: „... Десет дни преди присти­гането ми тук, българите превърнаха една стая на своето училище в параклис, в който един свещеник Константин от село, по произход българин, вече свещенодействуваше..."

А в друг следващ доклад: „Свещеникът Константин, за когото пи­сах преди една година, е вече глава на тукашните българи и тия от околиите."

По-долу стои текстът:

„Свещеникът на параклиса Константин Дъновски действува твърде безсрамно и скандалвозно и предизвиква общо разбунтуване на духовете против съществуващия ред в църквата и против нас."

Своето безспокойство от дейността на протойерея Констанди, както го наричат тогава гърците, владиката изказва с думите: „Двама монаси от Св. Кутулмушкия манастир в Света Гора дошли във Варна да събират помощи. По това време протойерей Констанди ос­вещавал българския параклис и светогорските монаси участвували в това освещение."

Накрай, за да охарактеризира като много опасна дейността на тоя размирен свещеник, митрополит Йоаким пише:

„Откритата тук църква в българското училище, която съществу­ва беззаконно, е станала огнище на ония, които тласкат към възбунтуване цялата епархия."

А в друг доклад следното:

„Главно от преди години, а систематически от пристигането ми, тукашните многобройни първенци и братя в Христа български заед­но с един свещеник на име Констанди, съставили в града друга суве­ренна църква, като вършат всичко онова, което Божествените и све­ти канони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополия­та, така и в църквата си, те събират редовен съвет под председателс­твото на поменатия свещеник, с когото разглеждат всички духовни и други дела на българите... От около деветдесет села, канонически подчинени на варненската гръцка епархия, едва десет, обитавани от чисти гърци, признават святата гръцка митрополия, а останалите не се подчиняват. Този духовен председател управлява целия клир на неподчиняващите се села, църквите, училищата и всичко, което се отнася до тези християни. Той назначава местни свещеници, учи­тели и подобни. Съди съпружески спорове, издава разводи и позво­лителни за брак, освен това освещава църкви, събира безпрепятст­вено владичината, за което е свикал през юли общо събрание от све­щениците и първенците на българските села."

За да бъде ясно какво е значението на протойерея Константин Дъновски, трябва да се има предвид обстоятелството, че първенците от село Гюн-Доуду - Варненско, са изпратили до българската църк­ва „Свети Архангел Михаил" във Варна следното съобщение:

„Подписаните селяни от Гюн-Доуду молиме българската църк­ва във Варна, която като знае, че сме вече отделени от гръцката пат­риаршия и сме в мараза, а също и българското общество да предс­тавлява селото ни пред хюкюмата за всички работи. Българската черква във Варна е наша майка. Тя да ни варди в духовните ни чер­ковни работи."

Поради своето огромно влияние, което има над населението във Варненския вилает, свещеник Константин Дъновски е наречен „Деспот ефенди български".

Гръцкият варненски владика пише на цариградската патриаршия и следното: „Затова умолявам Негово Светейшество да благо­воли и издействува височайша заповед за отдалечаването на тоя слу­жител (свещеник Константин Дъновски) в някой от Светогорските манастири. С това ще се премахне най-голямото зло и ще се обузда­ят другите."

Без да обръща внимание на доносите и обструкциите, преодоля­вайки всички пречки, свещеник Константин Дъновски продължава неуморно своята дейност.

На 15 август 1866 г. във Варна се събират на събор под председа­телството на свещеник Константин Дъновски всички български све­щеници и селски чорбаджии от епархията, в който събор се израбо­тил и приел „Привременний законник". Този законник поставя Вар­ненската църковно-училищна община начело в целия санджак (об­ласт), а нейния председател - в случая свещеник Константин Дъ­новски, става неин черковен глава. Той уреждал правата и задълже­нията на свещениците от епархията и отношенията на градовете и селата към общината. Така се създала една тройна централизация, която е била тъй необходима за случая. Всичко това утвърдило све­щеник Константин Дъновски не само като борец, просветител и све­щеник, но и като административен ръководител и вдъхновител на всички родолюбиви инициативи. Неуморно той обхождал селата на цялата епархия, за да урежда църковните им работи и да освещава нови храмове, присъединявайки ги към българската църква.²⁵

През 1969 година свещеник Константин Дъновски се връща в село Хатърджа, където продължава своята дейност до 1871 г. Две години и няколко месеца по-късно той бива наново повикан във Вар­на да поеме стария си пост на ръководител на Варненската българс­ка община. Оказало се, че и архимандрит Панарет се оплакал със същите трудности от финансов характер и не могъл да направи нещо повече от онова, което се вършело дотогава. Освен това между архи­мандрит Панарет и Варненската българска община възникнали ня­какви недоразумения, което предизвикало неговото отзоваване през март 1870 г. По предложение на Иларион Макариополски председа­телството на общината било наново възложено на свещеник Конс­тантин Дъновски, който продължил със същата ревност да се грижи за варненските българи.

В началото на 1870 г. свещеник Константин Дъновски бива изб­ран за пратеник от Варненската епархия като делегат на народния събор в Цариград.

От началото на 1871 г. свещеник Константин Дъновски органи­зира ученическото дружество „Просвещение", а по-късно се открива подписка за издигане здание за девическо училище. Като логически завършек на неуморната дейност на свещеник Константин Дъновс­ки е образуването на Варненско-Преславската епархия, за митропо­лит на която бил избран и ръкоположен на 2 декември 1872 г. архи­мандрит Симеон.

На 17 март 1873 г. варненските българи издигнали за председа­тел на епархийския смесен съвет свещеник Константин Дъновски. Успехът на варненските българи обаче не бил пълен, защото турските власти признавали не народностите, а църквите или по-точно казано, народностите са били представяни в лицето на тяхната цър­ква и на църковните им водители. Тъй като варненската българска църква официално все още била подчинена на гръцката цариградс­ка патриаршия, последната ги представлявала пред властите и винаги ги злепоставяла. Варненският гръцки владика, като представител на варненските православни християни, всъщност бил офици­ален представител и на варненските българи. С пробива, направен от Иларион Макариополски в Цариград и отделянето на българска­та църква от Вселенската патриаршия, настъпва съществена про­мяна. Докато българи и гърци се черкували общо в гръцките църк­ви, всички кръщения, сватби, погребения, панихиди и пр. също така се извършвали от гръцки свещеници. Чрез отделянето на българската църква от гръцката патриаршия, всички треби, за които става дума по-горе, както и самата служба се извършвали отделно в ново-организираните български църкви. И точно тук, в тази важна стъп­ка за българското националноосвободително дело във Варна и Варненско свещеник Константин Дъновски повече от всеки друг е принесъл неоценим принос. При това трябва да се има предвид, че той е действувал съвършено сам, без да има близката подкрепа на Атанас

¹ Георгиев Чорбаджи, който по това време бил в Цариград. Освобожда­ването на българите във Варна от цариградската патриаршия допри­несло твърде много за общото национално разведряване и подемане с по-голяма сила на борбата за политическа свобода от турско иго. При всички случаи ние трябва да признаем, че важна предпоставка за пов­дигане на революционния дух срещу политическия гнет на турците е изиграла извоюваната победа за църковна независимост.

През 1876 г. свещеник Константин Дъновски започнал да служи и в руския параклис в руското консулство във Варна. Неговата дотогавашна дейност за укрепването на българщината, като инициатор на всички родолюбиви акции на българите от Варненско, както и връзките му с руското консулство, му навлекли големи неприятнос­ти пред турските власти. В началото на Руско-турската война (1877 г.) той бил задържан от турците и като опасен за властта човек бил хвърлен в затвор, където прекарал 7 месеца. Повод за затварянето му е било обстоятелството, че служи в руския параклис като свеще­ник на руското консулство. Изправен пред военния турски съд, едва не са го обесили. Положението му е било значително усложнено и поради отправените атаки срещу него от страна на варненските гър­ци. Благодарение застъпничеството обаче на холандския консул във Варна, чиято жена по народност била рускиня, свещеник Констан­тин Дъновски останал жив. С навлизането на руските войски в Доб­рич, той бива освободен от затвора.

Освобождаването на България заварва свещеник Константин Дъновски начело на Епархийския смесен съвет, погълнат от грижи за уредба на народностните работи в епархията.
Писмо, написано от свещеник К. А. Дъновски до сестра М. Казакова

Вероятно сестра Казакова, която е ревностна последователка на Учителя, е задала писмено въпроси на свещеник Константин А. Дъ­новски. В бележките, които са взети от един препис на това писмо, свещеник К. Дъновски отговаря на сестрата със следните редове:

1. Антиминсът ми е даден при гроба на Св. Димитрий в град Со­лун в 1854 г. в деня на велика събота. След десет дни, когато се вър­нах в Цариград, научих, че съединените флоти на Англия и Франция бомбардирали Одеса.

2. В 1860 г. дойде за консул във Варна Рачински. Аз му казах, че в морето между Св. Димитрий и Св. Константин има потънала кам­бана. Камбаната извадиха. Тя тежеше 14 пуда.

През зимата същият отиде в Русия и през марта на 1861 г. се за­върна във Варна и донесе всички принадлежности за църква. На 12 април 1861 г. се отвори и освети църквата „Св. Николай Мирликийски" в дома на Залъмоолу.

3. На 19 февруари 1866 г.(?) изпратих телеграма до императора, в която му донесох за благословението в 1747, 1820 и 1854 г., не полу­чих отговор.

Най-малкият човек в семейството на Константин Дъновски, мом­чето Петър, растеше в обстановката на село Хатърджа - обстановка на строга българска патриархалност и спокойствие, което нерядко биваше нарушавано от долитащи тревоги, които бащата предизвик­ваше поради ревностното му участие в църковните борби. Гръцките духовници не можаха да преглътнат това, че пред очите им духовният терен се завладяваше от един енергичен, фанатично влюбен в сво­ята мисия свещеник.

Бащата често биваше викан във Варна да дава отговор за делата си не само пред църковни големци, но често и пред властите, тъй като подстрекателствата и интригите срещу него бяха от всякакво естество.

Момчето, което бе вече навършило шест години, разбираше, че вярата в Бога е нещо много сериозно и изисква от страна на човека много твърдост, безстрашие и постоянство, за да я опази непокътна­та от посегателството на чужди ръце. Но нали Бог е един на небето? Защо гръцките свещеници и владици забраняват на българите да се молят на своя език? Та нима Бог не разбира молитвата, на какъвто и език да бъде произнесена.

Още тогава в ранните години на детството в душата на това нео­бикновено умно и чувствително момче се изправяше противоречие­то между вярата в Бога и фанатизма на хората, които искат да прис­воят правото да призовават неговата милост поради причини, които още тогава му се струваха съвсем неоснователни. Националната вражда, която нахлува и във вярата, беше още непозната на малкото момче. То я разбра малко по-късно и тя стана предмет на неговата размисъл, за да открие още твърде рано нейното безсмислие особено в Божиите дела.

Малкият Петър често даваше доказателства на близките си, че знае да мисли и то необикновено дълбоко за малкото си години. Ако наблюдателността на домашните му не беше така много поглъщана от всекидневните грижи и работи, те биха видяли много странни и изненадващи прояви. Малко по-късно, когато момчето стъпи в юношеската възраст, то показа особена чувствителност и способност да вниква във всичко, което става наоколо. През един от ония дни, ко­гато неговата по-голяма сестра изживяваше голяма мъка поради то­ва, че я сватосаха за човек, когото тя не желаеше, в къщата стана една дребна, незначителна случка, която отново показа необикнове­ното във вътрешния живот на момчето. Братът и сестрата седяха сами в стаята и си приказваха нещо съвсем тихо. Отведнаж от та­ванската греда, дето бяха окачени кочаните с царевица, един от тях падна и царевичните зърна се пръснаха в стаята.

- Како - рече малкият юноша. - Както се пръска царевицата, така ще се пръсне това, което гласят за тебе. Ти няма да се омъжиш за този човек, когото са ти избрали. - И защото наистина така стана, както предрече малкият Петър, домашните взеха да се взират в дър­жанието му и да се вслушват в неговата дума.

Хората обикновено трудно свикват да се вглеждат в постъпките и думите на малките деца. Ако те - родителите и близките, бяха при­добили това изкуство, тогава те щяха да разчитат по тези откъслеч­но казани неща и спонтанно извършени постъпки цялата картина на един следващ по-нататък развой на младия живот. В къщи, в учи­лището, при играта със своите другарчета, по някои привички, кои­то се повтарят периодично възрастните стига да имат изработена наблюдателност, биха узнали много неща за съдържанието, което се крие в мълчаливата детска природа и биха научили безпогрешните пътища, по които трябва да се насочи един живот.

Наследил ума, борческата и непримирима душевност на бащата, който умее да преодолява препятствия и да дири чрез християнското си благочестие пътя за тържеството на своя народ, взел от другата страна кроткият нрав и благородство на майка си, потомка на един просветен и властен баща, какъвто е бил чорбаджи Атанас, младият Петър е прибавил и нещо друго, донесено със своето раждане. Една превишаваща годините му мъдрост, която е учудвала от време до­машните му и една съзерцателност, която е била характерна черта още от най-ранните му години.

Ако бащата или кой да е друг възрастен и разумен човек би влизъл по-често в разговор с това необикновено дете, те (особено ба­щата) много по-лесно щяха да си обяснят в онези по-късни години, защо възмъжаващият и просветен млад човек търси и избира пъти­ща, които изненадват хората, привикнали да живеят в установени конвенционални форми.

Малкият Петър бе почнал учението си в набързо построената черквица в Хатърджа, но по-късно, когато известни служебни обс­тоятелства изпратиха свещеник Константин Дъновски да иде за из­вестно време в Нови Пазар, с него отиде и Петър.

В Хатърджа - в оня край на черквицата, където беше оставено отделно място за училище, Петър започна своето образование. Там научи да чете буквите на черковнославянското писмо и да срича не­що от Псалтира. В Нови Пазар обстановката бе по-добра. Там има­ше по-добре уредено първоначално училище и по-опитни учители. Младият Петър напредваше не толкова от по-добрата обстановка, отколкото от навика му да мисли, да прониква във всичко. Той се отличаваше от другите деца и винаги гледаше да бъде далече от шум­ните им игри. Младежката му любознателност търсеше нещо ново, но нямаше откъде да го вземе, освен от природата, която обичаше и усърдно наблюдаваше.

Семейството на свещеник Дъновски, освен най-голямата дъще­ря Мария, имаше още едно момче Атанас, което беше с година-две по-голямо от Петър. Това момче носеше това име вероятно заради името на дядото Атанас, бащата на Добра. Този Атанас, дете на съ­щите родители, беше основно различен от своя брат.

Така все повече усамотен, любознателен и търсещ, Петър завър­ши основното училище в Нови Пазар. Това нещо съвпадаше и със завръщането на семейството в Хатърджа.

В обстановката на село сега нямаше за малкия Петър нещо но­во, но в нея бяха живи спомените за най-първите училищни дни. Ми­ло беше всичко там. Овошките ухаеха сякаш по-хубаво, слънцето бе станало по-светло, а хората - по-приветливи. Както навсякъде, така и тук, момчето беше оставено на свобода. Сестра му Мария и брата му Атанас не можеха да му помагат. Той вече знаеше повече от тях. Майката, която също беше грамотна и много паметна жена, защото чорбаджи Атанас се беше погрижил да я поизучи, беше много анга­жирана с домашната работа и не намираше време да се занимава с него. От друга страна, неговата любознателност оставаше за нея из ден в ден все по-затруднителна.

Когато дойде да почне новата учебна година, бащата реши да препрати Петър във Варна. Да завърши там - казваше той - остана­лите класове, а после да видим къде. Това, че трябва да учи, беше само по себе си предрешено.

За ученическите години във Варна, където премина класовете, след които той би могъл да продължи в средно училище, няма много сведе­ния. Тези години, които съответствуват на възрастта от прогимназията, са годините, които човек преминава от детство в юношество. То­ва е една преходна възраст, когато младежът се формира физически и когато се установяват някои от основните белези на душевността.

Разбира се, Петър, поради своя нрав, а и за това, че иде от патри­архална обстановка в село, е все така затворен в себе си, мечтателен и задълбочен. У него се оформят някои дарби, които се пробуждат сами по себе си непринудено и естествено. Той учи уроците си, но научава от тях неща, които другите не виждат и не проумяват. Нави­кът и неговата склонност да мисли му помагат да прави изводи от дребни на вид явления, които крият в себе си законите на живота. Тези закони за пробудения дух на младежа са много ясни и в тях той вижда намесата на мъдрост.

Още от тези години на ранната младост, години, които много от момчетата изживяват в романтични авантюри, юношата Петър на­учава изкуството да се съсредоточава и да дири в явленията „разу­ма" на света. Още тогава той полага основите на своя мироглед. Жи­вотът му следователно се отличава доста много от живота и постъп­ките на неговите другари и съученици.

Все пак той дружи с момчетата, има внимателно и разумно отно­шение към тях и понякога ги изненадва с качества, каквито не подо­зират, че притежава.

Разказват за една игра в морето, когато Петър със своите другар­чета отишъл да се къпят. Немирните момчета, които всякога виж­дали своя съученик сериозен и замислен, решили да се пошегуват с него и във време на къпането няколко от тях се нахвърлили върху него и натиснали главата му под водата. Тази игра-закачка се прак­тикувала често и нападнатата жертва бивала изваждана над водата, когато вече почвала да буйства, което било признак, че се задушава. Този път варненските немирници не усетили, че приятелят им Пе­тър се съпротивлява. За това те го държали под водата много повече от обикновено. Уплашени, че другарят им може да се удави, те бързо го извадили, но останали крайно изненадани, когато той се появил с такава усмивка на лицето, която искала да каже: „Още колко време аз бих могъл да стоя под водата! Защо се уплашихте?"

От този разказ, чут от човек, живял във Варна, и предаван от уста на уста, личи, че Петър Дъновски още от детинство е познавал тайната на дишането, която скритом практикувал и е бил вече усво­ил изкуството да задържа въздух в себе си продължително време.

Така се изнизваха годините една след друга. Юношата възмъжа-ваше, но продължаваше да живее още в периода, когато се възприемат впечатленията от света, изучават се природата и човека и се съ­зерцава безграничното, великото, необятното. Звездното небе над не-го не го подтикваше към изучаване така, както анатомите изучават мъртвите кости на скелета, но възбуждаше удивление със своята без­пристрастност, хармония и закономерно следване на небесните яв­ления. Сякаш всичко ставаше по един идеален, предварително на-чертан план. В тоя изобилен живот на природата младият човек виж­даше Божественото начало, свързваше го с разказа за сътворението в началото на Библията, като още тогава разумеваше, че този раз­каз е символичен и следователно свещените писания не бива да се четат повърхностно, а да се търси в тях дълбокия смисъл.