Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Изминали са само 37 години от освобождението на България от отоманско иго. Животът, битът, уредбата и нравите на народа са горе-долу същите, каквито той е имал през робските години. Бълга­ринът има една черта, която съставлява и една от добродетелите му. При каквито и условия да се намира, каквито и режими да тежат над главата му, той не променя домашния си бит и навиците си.

Може да му говорят всякакви оратори и съмнителни книжовни­ци за неговото добро, но той пропуща думите им през много едро сито и задържа само някои от тях. Той запомня това, което е предва­рително преценил за себе си и тук-там това, което е оценил по сърце. Това е причината, поради която някои мислят, че българският човек приема всичко, търпи всичко и вярва на всичко, което му се казва. Че търпи, това е истина, но че вярва е голям въпрос.

За българина казват, че няма религиозно чувство. Това не е съв­сем истина. Той е склонен да приема вярата в известен смисъл дори и във формата на своеобразен мистицизъм, но на поповете много не вяр­ва. Той прави с тях хумор. Тази резервираност му е пречила да вникне в словото, защото никой не му го е казвал ясно, „по човешки", както се говори между народа.

Тази е причината, че много люде из народа, където стъпи Учите­лят, отвориха сърцата си за неговото слово. Грамотни граждани, чи­новници, занаятчии, запазили благочестието на своите родове, и жадни за истината селяци със здрав природен разум, а по-късно и млади хора, завидно интелигентни синове и дъщери на патриархал­ни семейства, приеха думите на Учителя като нова свежа струя в живота си и се наредиха между останалите да слушат пълното с жи­вот слово.

В такава смесена, нехомогенна по произход и култура, по общес­твено и материално положение, но хомогенна по духовния си строеж аудитория Учителят пося семената на една по-нова и по-опростена външно, но по-задълбочена вътрешно форма на Христовото Слово. Казвам Христовото Слово, защото учението на Бялото Братство се отличава от някои други многовидности на окултизма по това, че в основите си, макар да приема трите постулати на окултната наука - еволюцията, прераждането и закона за кармата, остава задълбоче­но и езотерично тълкувание на Евангелието.

Макар че по тези основни принципи на учението ще стане дума и по-нататък, нека още отсега да кажем, че всички религии и учители до появата на Исус от Назарет, Който е Христос, включително и целият „стар завет" в Библията е подготовка за идването на Хрис­тос. Учителят на Бялото Братство научи своите ученици да вярват не само в „Христа разпнатаго", но и във вечно живия Христос, Сло­вото на Когото се мъчат с големи усилия върху себе си да го напра­вят практика във всекидневния си бит. Те са научени да мислят, че учителите на човечеството до Христа са възвишени човешки души, превъзмогнали всичко, извървяли трудния каменист път на еволю­цията и станали светила на дадени народи, но Христос е дошъл нап­раво от сърцето на вечния, вездесъщ и необхватен в човешката раз­мисъл Творец.

Христос е Син Божий! Той е една синтезирана същност на Тво­реца, за да може да мислим по някакъв начин за този Творец, тъй като без Христа никога не бихме се домогнали със своята размисъл до безпределното, което има безкрайно много дименсии и необозри­мо величие.

Така работи Учителят от 1900 до 1915 г., когато България ще се намеси в Първата световна война. По-късно тези събори бяха подно­вени от 1922 г., която остана като една от забележителните години в живота на Братството, тъй като през тази година Учителят откри окултната школа. Тази школа пое в себе си всичко, което предстое­ше да се извърши от Братството, а то е така грамадно, толкова могъщо и старателно скрито от тривиалните погледи и приказки на всички хора на тогавашното и по-късните поколения, които нямат понятие от духовен живот.

1909 година. Широка стая - одая, с типична скромна провинци­ална мебелировка в дома на честни и предани български люде. При­съствуващите са насядали или по миндерите, постлани с тъкани или влакнести черги, или по дървени столове. .Веригата - както се на­рича бройката на поканените да присъствуват на събора, е от дваде­сет и седем души мъже и жени. Преминали са ранните утринни часо­ве. Молитвата е прочетена, изпяти са две или три песнички, все така едногласно, с предано чувство на обич и смирение.

Учителят седи зад малка покрита с бяла тъкана покривка ма­сичка. На масата е Библията, от която той вече е прочел глава и почва да говори по някои избрани стихове. Той е бодър, вдъхновен.

Косите му са в началото на онова посивяване, от което лъха благородство и достойнство.

„Смирението - казва той - за което става реч в прочетения стих, не е нископоклонничество, а велика добродетел. Човек без смирение е като гол планински връх, на който нищо не расте. Може да има слънце, но на тоя каменист връх нищо не се ражда. Само понякога там може да прелети орел и нищо повече. Оня, който има смирение, знае великата тайна на слугуването. Който знае добре да служи на другите, е най-близо до любовта. Слугувайте на всички ваши близ­ки. Слугувайте на жена си, на децата си, на всички. За да обърнете към Бога един горделив човек, потребно е да го свалите от високото му място в долината на смирението."

По-нататък Учителят казва: „Сиромашията и болестите са сим­воли. Богатството и здравето са също символи. Грешникът прилича на вълк. Колкото повече го храниш, толкова повече той хапе и става зъл." „Грехът е онази сила в природата, която демагнетизира атоми­те. Здравето има отношение към тялото, щастието към душата, а блаженството към духа. В плътта, в света и в дявола трябва да тър­сим своя враг."

„Не се заемайте да се борите с плътта, с греха и с дявола. Единс­твеното, което можете да направите вместо да се борите, е да поста­вите на лошата мисъл и изкушението една добра мисъл. Намразиш ли някого, ти без дори да съзнаваш това, му изпращаш лоши мисли. В такъв случай събери се с приятел, поведението на който е диамет­рално противоположно с живота и поведението на оня, който си нам­разил. Тогава добрите мисли и чувства, които храниш към добрия човек, ще влязат в борба с лошите мисли и чувства, които пращаш към неприятния за тебе човек и така ще останеш неуязвим.

Едно от най-лошите качества у човека е лицемерието. Ако дър­жите в себе си затаена мисъл, кажете я. Лицемерието е храна на дя­вола. Не му давайте своите блага."

1910 година. Две от мислите, казани на срещата през тази годи­на, са следните: „Волята у човека, която е необходима за преодоля­ване на появяващите се препятствия, е сила. От френологическо гле­дище във волята влизат като елементи твърдостта, упоритостта, сме­лостта и настойчивостта."

Втората мисъл, която може да се счита и като принцип в учени­ето, е, че грешниците се мъчат, тези, които се стремят да напреднат, се трудят, а тези, които помагат на ближните си и съдействуват за тяхното развитие, работят. От тази последна сентенция в словото на Учителя следва да се изяснят същинските съдържания на думите мъ­чение, труд и работа. Според тази класификация на Учителя много малко люде на този свят работят. Изглежда, че в тази еволюционна градация човечеството е достигнало най-много до труда.

1911 година. Срещата през тази година, за разлика от миналите две срещи, е наречена събор. Заседанията на събора стават в колиба­та на Войнов, а в колибата на бостанджиите е формирана горница и трапезария. Съборяните през тази година са 31 човека. След като Учителят прочита нещо от материалите на първото събрание, дава наставление да прочетат 14 глава от Йоана, като дава и ред тълку­вания и напътствия. При това той надълго обяснява значението на молитвата като средство за влизане в общение с Бога. Той посочва и примери за силата и могъществото на молитвата. Говори за чудес­ните молитви на Мюлер и Тайлер. Накрая Учителят дава наставле­ния за изграждане образа на ученика и някои разяснителни бележки за някои принципи в същността на учението.

1912 година. На тазгодишния събор, който се състоя от 12 до 21 август пак във Велико Търново, присъствуват освен поканените ми­налогодишни съборяни, още нови 17 души.

Характерното в този събор е разглеждането на книгата: „Заве­тът на цветните лъчи", издадена повторно през същата 1912 г. И се­га продължават напътствията за изграждане образа на ученика в духа и изискванията на новото учение. Тези напътствия са дадени в конспективна изисканост.

1914 година. През миналата 1913 година по ненапълно изяснени причини събор не е имало. Вероятно положението в България във връзка с фаталната междусъюзническа война не е било подходящо за подобни събрания.

Срещата през 1914 година става от 10 до 18 август пак в Търново. И на тази среща Учителят въвежда учениците в същността на Хрис­товото учение, истините на които са основните принципи на окулт­ната школа, която Учителят открива по-късно - през 1922 година.

1915 година. Срещата в град Велико Търново трае от 4 до 8 ав­густ. През тази среща става дума за създаване класове и разпределя­не на учениците в тях.

На 8 август 1915 година Учителят бива повикан в комендантст­вото поради обявеното военно положение и съборът е прекъснат.
За словото на Учителя и за някои принципи на учението

Прави впечатление, че в живота и в дейността на Учителя играе роля един период от 22 години, който се повтаря. Неговата дейност започва с откриването на първия събор само с трима ученици през 1900 г. Двадесет и две години по-късно - през 1922 г. - той открива окултната школа, която просъществува на физическото поле 22 го­дини - до 1944 г., през която бе закрита и в която година - на 27 декември, Учителят напусна земята.

Цели двадесет и две години Учителят държа школни беседи. Ед­ни от тях бяха предназначени за общия клас (сряда), а другите - за класа на младежите (петък). Другите беседи, които той държа, бяха предназначени за външни хора - така наречените неделни беседи. Близо половин столетие той работи върху коравия чернозем на бъл­гарската нива за духовно издигане на тези, които имат в себе си ес­тествено и спонтанно пробудена жажда за духовен живот и възход. На един приятел още в ранните години на дейността си Учителят пише: „Господ ме изпрати да видя Неговите деца."

В начина, по който Учителят държеше своите беседи, се вижда­ше неговата забележителна скромност и непринуденост. Когато се появяваше на подиума и седнеше при масата, постлана с бяла пок­ривка, учениците чувствуваха, че при тях е дошъл техният баща, кой­то носи със себе си прекрасни зрели, животодайни плодове. Всеки от слушателите чувствуваше, че той има съкровеното желание да пре­лее нещо ценно, скъпо и неповторимо в душите на тези, които го слушат, а не да демонстрира своето знание, а още по-малко да пока­же някакво ораторско изкуство. За това тези прекрасни срещи с хо­рата той не нарече нито речи, нито проповеди, нито поучения. Той им даде най-хубавото, най-естественото име - беседи. Колкото цере­мониал може да има в случая, когато майката отваря нощвите и да­ва на гладното дете чист пшеничен хляб, толкова церемониал има­ше в беседите, от които хората си отиваха, наситили своя глад и на­пълнили душата с една чиста, необяснима и на вид безпричинна ра­дост. Тази е причината, че един случайно попаднал на тези беседи слушател или четец, може да остане малко изненадан от това, че той няма да намери в тях клишетата на професионалните оратори, че една реч или каквото и да е изложение трябва непременно да бъде сковано в неминуемите и скучни уводи, изложения и заключения. Такъв слушател може да бъде дори малко шокиран от това, че ми­сълта понякога отскача от нишката на поетата посока, но ученици­те знаеха защо става това. Та не отскача ли така мисълта на баща­та, който седнал при наредената софра със своята челяд, зърне с очи оня от синовете си, който не само че не е изпълнил поръчението на баща си, но е направил някаква пакост? Не се ли изненадват други­те синове и дъщери, когато бащата, без да споменава име, почне да разказва, че имало някъде един непослушник, който бързо забравя това, което му е поръчано, но прави обратното? Той не само наранил себе си със своето немирство, но причинил вреда и на другите. Оста­налите на софрата може да не разберат за кого е това назидание, но знаят, че някой от тях е този, за който става реч.

Имаше и случаи и те бяха много, когато Учителят трябваше да отговаря на въпрос, зададен му през седмицата от някой ученик. То­гава, зърнал ученика между слушателите, той правеше умело една модулация между основната мисъл и вмъкваше в нея необходимия отговор.

В тези така построени беседи все пак като гранитен отломък сто­еше главната мисъл и основната линия, но най-скъпоценното у тях са неповторимите и никъде несрещани бисери, които биха отворили очите на човека за цял живот. Така и в многобразието на цветната поляна, през която понякога минаваме нехайно, човек може да отк­рие онова растение, онази билка, която носи спасението му от някое дългогодишно страдание, но на никоя поляна природата не поставя латинските надписи над своите лечебни треви и никога не ги посаж­да в серии, съобразно с някакво ръководство. Всеки гладен, жаден, страдащ и търсещ сам открива онова, което трябва да намери, оно­ва, от което се нуждае най-много.

Известно е колко високо Учителят зачиташе творбите на изкус­твото, книгите от световната литература, за които Той неведнъж спо­менаваше в своите разговори, за великите ваятели и най-вече за ге­ниалните музиканти, но в своята работа той имаше други задачи. Той трябваше да изпълни своето поръчение - мисията си, за която бе дошъл на тази земя и в тази страна.

Много трудно е да се обясни кое е онова, което създава жизнена­та връзка между човека, който дава, и оня, който взема. Истината е проста, но трудността е в това, че хората нямат еднакви нужди и ед­накво ниво на своето развитие. Дава онзи, който има, и дава преизобилно, а взема оня, който се нуждае. В една концертна зала, където се изпълняват произведения от върховете на класическата музика, не всички слушатели, макар между тях да има и просветени хора, са еднакво музикални и еднакво приемат произведението. Ще нахра­нят душите си тези, които идват гладни за музика, тези, които имат насъщна нужда от нея. Останалите ще възприемат музикалното из­пълнение с вежливо снизхождение. И са редки случаите, когато меж­ду слушателите има и такива, които са дошли от учтивост към този, който ги е поканил.

Така е и със словото на посветените, които са дошли на земята с поръчение да разведрят душната атмосфера на живота и да напом­нят, че съществува нещо повече от това, което виждаме със земните си очи.

Всеки знае как теориите в науката, бидейки стъпала за възхода на научната мисъл, се приемат за известно време, а после се отри­чат. Една теория събаря друга и първата отива в забвение. Това е храната, за която в Евангелието се казва, че се „разваля". Учителите на човечеството идват да поднесат храната, която „не се разваля" и да покажат, че сенките на живота не са реалността.

Ако един събеседник с чувствителна душевна организация би имал щастието да бъде в по-близък контакт с Учителя и да приказ­ва с него по някакъв въпрос, би бил достатъчен само един час, за да усети необикновеното в неговото присъствие. В духовното „поле" на неговата същност противоречията намираха бързо разрешение. И не само от думите, които ще чуе натовареният с някакви грижи или съмнения събеседник, а от самото присъствие на Учителя, което е в същност алхимическото претворяване на състоянието. Така както на човек, който преминава от хладна, смразяваща сянка в огрятото от слънце място, става по-топло или както една магнитна стрелка в друго магнитно поле с интензитет по-голям от интензитета на зем­ното магнитно поле заема едно ново положение, така в присъствие­то на Учителя строят на една мисловност може да се промени и оно­ва, което до този момент е било песимизъм и разочарование, може да се превърне в надежда и доверие.

Има факти и явления в живота, за които не се прави анализ. Той е безполезен, тъй като съставките на явлението са от друг ирационален порядък и не се долавят от нашата раздробяваща мисловност.

При всичките необозрими за нас възможности на Учителя, той показваше пред нас само онова, което ние можем да проумеем. Той говореше външно простичко, без да търси словесни ефекти и без ни­каква мистификация. Така той искаше да мислят, да приказват и да постъпват неговите ученици, когато се наложи това. Би било кощун­ство да се правят от Божественото учение „необикновени сцени". Ис­тинските ученици на Учителя на Бялото Братство са чужди на мис­тичното актьорство. Чужди са на маниера на някои, потънали във водите на собственото си тщестлавие хора, които загърнати в мора­ви мантии, с придобити маниери на чародейци, с изкуствено задъл­бочени погледи, искат да минат за всезнаещи маги, достигнали вър­ховете на висшето окултно познание. Истинските ученици по нищо не се отличават от честните и скромни люде на всекидневието, ос­вен по безшумно проявените добродетели на безкористието, смире­нието и чистотата, както и по оригиналната си творческа мисъл.

Сам Учителят не правеше външни изненадващи неща, които би­ха изглеждали като чудеса. Той не обичаше да говори за чудеса, за­щото му звучаха като някаква игра на жонгльори. Чудесата около него ставаха мълчаливо и сами по себе си. Той не създаде и никаква обрядност. Съвсем чужди му бяха сектантските привички, предна­мерената поза, бъбренето на някакви „непознати езици". В своя жи­вот и своето слово той даде ярък пример на това, което апостол Па­вел писа в своите послания:

„И сега, братя, ако дойда при вас и говоря незнайни езици, какво ще ви ползувам, ако не ви говоря с откровение, или с поз­нание, или с пророчество, или с поучение? И бездушните неща, които издават глас, свирка или китара, ако не дадат отчетливи звукове, как ще се познае това, което свирят със свирката или с китарата? Защото ако би издала тръбата неопределен глас, кой би се приготвил за бой? Така и вие, ако не дадете с езика си вразумителни речи, как ще се познае това, което говорите?"

(Първо Коринтяном 14/6-9)

Чудесата, които запомниха не любопитните люде, а неговите уче­ници, са вътрешни чудеса, разбираеми за тези, които са се освободи­ли от вкус към „сензациите на окултната наука", разпространявана от популярни разказвачи на „необикновени неща" и вестникарски новинари. Тези истински и невидими чудеса бяха разбрани от таки­ва, за които приобщаването към Божественото учение е било такава жизнена потреба за душата им, както за умирающия от жажда пус­тинен обитател е съдът, в който му се поднася чиста изворна вода.

Когато става дума за чудеса, чрез които някои хора се приобща­ват към идеите за съществуванието на Бога, тогава трябва да доба­вим, че тези хора, които са станали верующи поради „чудесното и необикновеното", имат малка заслуга и нищожна полза от тази вя­ра. Ако трябва да се дирят само свръхфизични феномени и свръхестествени състояния, ние бихме могли да се обърнем и към науката. Не бива да си мислим, че на хората, които се занимават с наука, не им е идвала на ум мисълта да открият скритите причини на някое необикновено явление и да направят такъв експеримент, който да изглежда като чудо. Техните опити нямат, разбира се, нравствено-поучителен характер, но те са полезни за някои духовни хора, които трябва да разберат, че необикновеното ново не ни приобщава към Твореца и че те не ще ни отведат до дверите на световните тайни.

Ако е въпрос за чудеса, оня, който ги търси и обича, нека прочете някое от писанията на пътешественици за далечния Изток, които са имали случаите да видят, как някой от учениците на йогическата наука са правили смайващи неща. Мнозина от наблюдателите пъ­тешественици са били верующи, но вярата си във възможностите на човека да познае Божественото начало те са носили в себе си и това, което са видяли, не е нито отнело, нито прибавило нещо към тяхна­та вяра. Ако пък между пътешествениците е имало атеисти, те не са станали верующи. Това, което са видяли, те са си го обяснили по своя начин, тъй като най-често хората в такива случаи търсят няка­къв скрит фокус.

На това място ще приведем нещо от мисловния опит на един ан­глийски учен, който занимава четците с въпроса дали физическите предмети могат да стават невидими. Невидимостта е проблем, кой­то се среща не само в приказките, но и в научната мисъл. След като човекът навлезе по-дълбоко в микросвета на атома, стана съвсем ясно, че веществото, от което са изградени материалните тела, е мно­го ажурно и че в едно твърдо тяло има кухини, през които може да се „провре" друго тяло, без да се промени структурата на нито едно от двете тела. Работата е в туй, че атомите на едното тяло и атомите на другото тяло трябва да притежават еднопосочност (поляризовани трептения) в обикалянето на техните електрически обвивки. Тогава чак няма да има сблъскване на атомите и едното тяло ще премине през другото така, както преминават сноп нишки през зъбците на един гребен. Едното тяло ще премине през другото и ще стане неви­димо. Ние си задаваме въпроса: един маг, един посветен в тайната наука, не е ли в състояние да постигне това; не само в свещените книги - Библията и Евангелието, се говори за такова изчезване на човек, който станал невидим дори сред множеството, но такива не­ща биха могли да демонстрират и съвременни факири и чародейци. Невидимост показват и паноптикумите на събори и тържества по чисто оптически метод.

Ние знаем, че посветените могат да преминават от свят с един вид дименсии в свят с друг вид така лесно, както ние преминаваме през отворена врата. Дори нашето преминаване е по-трудно и изиск­ва повече време от мигновеното „прескачане" от третото в четвърто­то измерение.

В Евангелието на много места, особено в евангелието на Йоана се говори как Христос на няколко пъти е изчезвал пред очите на тези, които са искали да го уловят, защото както се казва там „не бе дошло още времето". И Исус Христос обаче никъде не поучаваше своите ученици на подобни изкуства. Той им говореше за смирение, за търпение, за любовта и блаженствата, които се постигат чрез усърдие и страдание. Той не показва това свое изкуство и когато рим­ските войници го приковаха на кръста, защото той знаеше, че тъкмо заради този кръст, на който чрез саможертвата възстанови наруше­ния закон, той дойде на земята.

И защото Учителят на Бялото Братство бе положил основите на своето учение върху Словото на Христа, и който няколко пъти, ма­кар много внимателно повдигна крайчеца на триизмерната завеса, не показа всичко онова, което можеше и знаеше. Ние сигурно толко­ва можехме да понесем. Той ни поучаваше на добродетели, на висока духовна нравственост, защото това е повече от всяко „чудо", повече от всяка магия.

Когато Учителят поднасяше на хората истината за живота и чер­таеше пътищата за развитието, тези истини биваха възприемани от слушателите му така, както се възприема хляба, който ни храни, без да се прави химически анализ на съдържанието му.

Тайната на въздействието беше в това, че думите, които той каз­ваше, бяха написани с могъща сила. Дори обикновените, така наре­чени светски хора, знаят каква е разликата, когато прочетат едно стихотворение и когато го чуят на някой рецитал от гениален артист, който освен другите елементи, влага в думите нещо от своята жива душа. Ето защо такива сензационалисти, които търсят доказателство за Бога в свръхестествените явления и спиритическите сеанси, във виденията и факирските чудеса, когато се приближат до учението на Бялото Братство казват: „Тези неща ми са познати, ка­жете ми нещо необикновено".

Да се научиш да мислиш, да се научиш да се храниш и спиш, да научиш да превъзмогваш себе си и да превръщаш отрицателните мис­ли в положителни, да работиш за прогонване от себе си себичността, егоизма, страха и суеверието, за някои фантасти на духовна почва са „познати" неща. Това познанство прилича на туй, когато гладен чо­век се запознава с храната - с хляба и с плодовете, като ги гледа през дебелите стъкла на някоя витрина. Хлябът трябва да се възприема от гладния, водата от жадния, въздухът трябва да се диша, ароматът на цветята да се усети от обонянието, а Христовото учение, върху което е изградено и словото на Учителя, трябва да стане всекиминутна практика на живота.

Напразно търсят окултни сили тези, които не са изградили в се­бе си духовно нравствения човек, докато животът не ги е опитал със своите огньове, докато, както казва Учителят, „те не са хвърлили коравите и остри камъни на своята себичност в горящата пещ" -варницата, за да се получи от тях бяла вар, с която ще избелят живо­та си".

Дори и когато приказваше за неща от съдбоносна важност, Учи­телят приказваше тихо, без афекти и интонация, която би била дори подходяща за случая, без да даде вид, че той е погледнал дълбоко в причината на нещата и че се връща от един свят с такива измерения, където това, което трябва да стане, е вече станало. Когато някой болен се оплакваше от своите страдания, Учителят му предписваше изненадващо прости неща, а оня, след като ги изпълнеше, оставаше учуден от получените резултати. Имаше случаи, когато Учителят не отговаряше на зададените му от болния въпроси. Вместо да го нас­тавлява какво да прави, той ставаше от стола и донасяше на посети­теля някоя ябълка, круша, мандарина или чепка грозде в зависи­мост от сезона, когато ставаше този разговор. Какво се криеше в този акт, какво беше въздействието на тези плодове никой не знае­ше, но болните оздравяваха.

Имаше болести, които той отказваше да лекува. Една премного изстрадала сестра, която изпитваше адски мъки, той не излекува. Макар и с угрижено лице, Учителят каза, че болестта, която има тя, е така неминуема поради натрупала се карма, така необходима за нейното развитие, че никакъв лекар и никакъв маг не ще й помогне. Единственото, което той препоръчваше за нея, бе да бъде посещава­на, да й се помага при всекидневните нужди, и да й се говорят утеши­телни думи, както и да се молят за нея. Успоредно с това той излеку­ва един тежко схванат, сгърчен на кълбо човек, изпитал всичката съвременна медицина и изгълтал килограми медикаменти. Изцеле­нието настъпило след като Учителят му препоръчал да копае в гра­дината си дори и с една тесла. Схванатият постепенно почнал да се изправя и след три месеца бил напълно здрав.

Този случай напомня на скрития символ в Евангелския разказ за болния, който е чакал тридесет и осем години при къпалнята Витезда край Йерусалим. Христос не го излекувал моментално, но го запитал: „Искаш ли да оздравееш?" - „Искам, Господи – отвърнал болният - но няма кой да ме натопи във водата, след като ангелът я раздвижи." Този болен бил от категорията на тези, на които е възможно да оздравеят. Болестта бе вече извършила своето, но за него бе необходимо да прояви един малък тласък и да прояви воля. Хрис­тос му казва: „Вземи одъра си и върви!" То ще рече, остави това със­тояние на инертност и очакване и направи сам първата стъпка.

Животът на Христа - учи Учителят - е показателен за всеки чо­век, който трябва да върви в духовния път на възхождане. Ученици­те на Бялото Братство трябва да бъдат далече от лековерните и ле­ниви сектанти, които се боят да направят трудната стъпка и казват: „Ние повярвахме в Христа и сме спасени". Когато им се възрази, какво е това спасение, те отговарят: „Нали заради нас, повярвалите, Христос бе разпнат на кръста?" Мнозина от учениците на Бялото Братство са срещали в живота си такива сектанти, които разправят, че от еди коя си година, месец и ден са „вече спасени", а други казват „новородени". Гледаш го новороден, пък живее по стария начин. И между учениците може да се намерят такива, които още сериозно грешат, но разликата е в това, че те правят усилия да променят жи­вота си и страдат, когато не успяват. При това те никога не казват, че са спасени или новородени, защото за новораждането Учителят е дал едно определение, което е равносилно на един голям съдбоносен и героичен подвиг в живота.

Вероятно е някому да хрумне следната мисъл: Щом като учение­то на Бялото Братство върви по Христовото учение, не е ли Христос едничкият Учител и евангелското слово не е ли достатъчно, за да налучкаме истинския път в живота? Такава мисъл е правдоподоб­на, но тя се нуждае от изяснение. Нека си послужим със следния при­мер: да си представим един музикант-изпълнител, който е избрал Бе­товен като най-любим компонист, музиката на когото е решил да нап­рави своя съдба. Той може да вземе всичко, написано от Бетовен, но не би могъл да постигне решението на своята задача, ако не намери учител, който да го въведе в могъществото на Бетовеновото творчест­во. Такъв учител е неминуема потреба, тъй като без него той ще оста­не само с възхищението си от великия творец, но няма да стане негов изпълнител и съучастник със своето индивидуално разбиране и инди­видуално докосване до клавиатурата на пианото. Този негов учител естествено няма да го учи на друго освен на Бетовеновото творчество, но ще го въведе в него с повече разбиране и с по-сигурни стъпки.

Ние бихме могли да изясним това и със следното абсурдно изказ­ване. Защо са необходими учители на малките деца, когато не те, а светите Солунски братя Кирил и Методи са дали азбуката?

Всички съществували досега учения и школи, които стоят на становището, че ученикът преди всичко трябва да придобие добродете­ли и чистота, водят към простите на вид, но велики истини на Еван­гелието. Но забележете: Христос не създаде чудодейци, но апостоли. Даровете да изцеляват болни и дори да възкресяват мъртви, които някои от тях имаха, не останаха докрай тяхна показателна същност, а само им послужиха неколкократно при изключителни случаи, ко­гато небето допускаше да се изяви Духът. През останалото време те бяха „работници на нивата" - скромни носители на Неговото благо­вестие, които в края на краищата не се дематериализираха, както биха очаквали много „окултисти", но платиха личната си карма. „Апостолските деяния" не са пълни с факирски чудеса, а са дневник на едно всеотдайно мъченичество и подвиг да занесат Христовото утешително и жизнедайно Слово на всички люде по света, защото те носеха Христа в себе си с неизразима любов. В апостолството си те не проявиха нито веднъж горда и побеждаваща власт, към която ги насочваше тълпата, както и любителите на „необикновенще не­ща", защото те искаха да останат верни на своя Учител, който наг­ледно и по човешки изживя Голготската трагедия.

Това е причината да казваме, че учението на Бялото Братство напълно се родее с Христовото учение. То е едно и също учение, пре­несено в нашето време и изразено с езика на съвременността. Така си обясняваме и безпримерната скромност и привидната затвореност в себе си на един маг, който не изхаби нито една микроскопическа частица от мировата енергия за празни ефекти, тъй като той носи съзнание, че словото, което изгради и остави, е положено на същата основа, на която бе поставено то преди близо две хиляди години.

Учението на Бялото Братство е толкова ново, колкото и старо. Щом е Божествено, то е старо, а щом още не е приложено в живота, то е ново.

Всичко казано дотук за рода, за странния път на бащата на Учи­теля - родолюбивия възрожденски свещеник Константин Дъновски, както за детството, юношеството, образованието и пътя на Учи­теля Беинса Дуно до дните, когато Той откри окултната школа и по-късно, когато Той напусна земята, не е достатъчно, да се разбере не­говото учение. Затова в следващите страници до края ще дадем в кратки резюмета места от неговото обширно животодайно Слово.

Авторът на тази книга живее с надеждата, че онези от бъдещите четци, които ще я вземат в ръка, след като в душите им се е пробуди­ла свещената духовна жажда, ще проумеят, че Учителят на Бялото Братство умее да говори и за най-великите и жизнени въпроси с най-голяма яснота и с онази простота, която е характерна за гениалните творци.