Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Тук се дават сравнителни сведения от измервания на черепа, нап­равени сред племена на изостанали и параелно с тях на по-развити в културно отношение народи. В същата статия се съдържат матери­али за връзката между количеството и качеството на мозъчното вещество и умствените способности у човека.

Има и една друга причина, поради която Учителят избира бъл­гарския народ и българската земя за своята мисия като духовен нас­тавник на човека в неговото развитие. Българският народ има в нед­рата на плодородната си земя всмукани като скъпоценни флуиди влиянията на три могъщи духовни култури - едната от времето на Орфей, живял в Родопа, по-късно богомилското учение, развило се в могъща обществена и духовна сила в средновековието и делото на светите солунски братя Кирил и Методий. Учителят знаеше, че НИ­ЩО от онова, което е преживял един народ, не си отива, без да остави своите видими и невидими белези. Макар понякога затворен и при­видно отчужден от външните ефекти, които са знак за дружелюбност и спонтанен ентусиазъм, българският народ е белязан с орфеическото начало и затова той и днес дава сериозни признаци да стане едни от най-музикалните народи в световния архипелаг.

На второ място, макар и верен на религиозните си традиции, то­зи народ търси философско оправдание за тях. Той е показал неведнъж, че не се задоволява само с ритуала и навиците на религиозния култ, а търси скритата правда в него. Тази е причината, че сред всич­ки народи на Балканския полуостров, единствен българският народ е богат с най-различни духовни и всякакъв вид други нравствени уче­ния. И друго нещо има, което утвърждава не толкова матерналистическото, колкото духовното начало. Това че и в миналото този народ единствен разтвори най-радушно обятията си за славянските просветители - солунските братя, даде им най-високата почит и оценка и ги направи свои народни отци. Като следовник на светлината, която те донесоха, като забележителен учител на българския народ е и Климент Охридски, тачен от българския народ като пръв негов учител в южните краища на българската родина.

Всичко това е едно несъмнено богатство у българския народ, ко­ето послужи на Учителя на Бялото братство да заработи на тази земя и сред този народ, който макар и да е под знака на Козирог и под влиянието на Сатурн, умее да пази това, което е разбрал и заобичал и да упорства в устояването му.

След като приключи своите френологически изследвания към 1900 г. – Началото на столетието - Учителят започна да говори на народа и създаде забележителните свои бесели. В които отначало съвсем внимателно и методично започна да разкрива истината за живота и да подготвя слушателите си за по-дълбокото разбиране на окултната наука и главно на езотерическото християнство.

Преди това, още в 1895 г. той издаде своята книга „Наука и въз­питание", чрез която успя да въведе голяма част от слушателите си в потребността да търсят скрития смисъл на свещените писания и в това, което ни дава положителното, експерименталното и достъп­ното за нашите триизмерни възможности знание.

Преди споменатата 1900 г., която бележи заедно с началото на ве­ка и началото на неговата по-задълбочена и забележителна дейност, могат да се кажат някои важни моменти за живота му.

През март на 1897 г., в живота на Учителя настъпват събития без никакъв външен ефект. На езика на езотерическата наука то се нарича посвещение. Това е един свещен миг или час, когато прате­ниците от небето, от каквато и степен да са и с каквато мисия да са дошли, биват посвещавани от същества, за които ние не можем да приказваме.

В тази среща те ясно виждат своя път и получават указания за това, което предстои да сторят. По такъв начин духът на едно въплъ­тено същество осъзнава единството си с великия дух, който го е съп­роводил на земята. Доколкото можем да бъдем осведомени, този момент Учителят е нарекъл ден на изпълнение на Обещанието Господне.

За такъв момент от живота на различните учители се говори в езотерическата литература, а за най-великия и най-светлия от Божествените Пратеници - Христос, религията на Християнските народи сочи кръщаването на Исуса в река Йордан, когато не на събрани­те там люде. а само на Йоан пустинника, наречен кръстител, се даде възможност да види Духа Господен във вид на гълъб и да чуе гласа, които извика: „Този е Моят Син възлюбен, в когото благоволих".

Между забележителните дати на Учителя трябва да се отбележи и тази, когато той написа и издаде книгата „Заветът на цветните лъчи". Ние не знаем точно колко време е било потребно да излезе тази книга, но най-вероятното допускане е, че тя е започната след 7 март 1897 г - годината на неговото посвещение. На една от страни­ците са изписани следните букви и една цифра: В.Щ.С.П.Р. н. Г.И.Х.С.Б. 15.А.Т. Това са първите букви на един текст, който тряб­ва да се чете така, „Винаги ще съм предан роб на Господа Исуса Хрис­та Син Божий. 15 август Търново"

Може да се разчете по сигнатурата, написана на църковно славянски, че препечатването е станало през 1912 г., но кога е излязло първото издание, не е известно.

За тази книга можем да кажем следното: за нейното съставяне учителят с работил дълго време върху текста на цялата Библия. Той не само проучва библейското слово, но търси и дълбокия скрит сми­съл в него. Грижливо подбира онези пасажи, които съдържат скрит вътрешен смисъл и ги нарежда в порядъка на цветните лъчи на светлината-слово. За него не беше трудно да разчете скритото в свещените слова на библейските пророци и по-късно в посланията на Христовите ученици и апостоли. Познавайки добре структурата на „свет­линните светове", с други думи - духовната светлина, Учителят даде едно ново откровение за връзката между физическата светлина и онази вътрешна светлина, която е първо заменена с богатата и прек­расна дума в българския език виделина.

Както за Христа ние получаваме елементи от вдъхновеното сло­во на евангелистите и от посланията на апостолите, така и за всич­ки учители ние научаваме по нещо съществено от различни апокрифи, останали за тях.

Пак през същата 1897 г. някакъв свещеник, който се интересу­вал малко повече от другите служители на църквата и търсел по-дълбокото разумяване на евангелското слово, успял да вземе по ня­какъв неизвестен за нас начин един ръкопис на Учителя и издал мал­ка брошура, която озаглавил „Тайните на духа", или „Хио-Ели-Ме-ли-Месаил - глас Божи", като думите Хио-Ели-Мели-Месаил е взел от място, което не е известно на пишещия тези редове.

Настъпват четири години, които Учителят преживява в пълно уединение, а вероятно и в себевглъбяване, неминуемо за тези, които се раждат на някоя планета с мисия да донесат нови истини на потъва­щите в духовна тъма човешки същества. Раждането на новото столе­тие учителят посреща с приготвен в душата си Божествен план и с нови сили за делото, което го очаква. Той съзерцава природата, вниква дълбоко в законите на физическия свят. Долавя с безпогре­шен усет закономерностите на явленията и се ориентира напълно в тайните на планетата Земя, която разкрива пред будния му взор това, което таи от другите.

Това потъване в чудесата на природния живот и тайната, която всеки носи в своята душа, го подтиква да напише и издаде книгата „Науката и възпитанието". Чрез тази книга Учителят иска да даде на все още изостаналия в научно отношение български народ някои истини от науката, които той свързва с истините на тайната наука. Тази книга изигра на времето си голяма роля.

В своето уединение и съсредоточеност той получава някакво необикновено вдъхновение, което възстановява на лист под заглавието „Седем разговори с отвъдния свят", което остава като четиво за най-предани и доверени ученици.

Такъв период е бил необходим. Този период на вътрешната ориентировка е преминал за Учителя на различни места в България. Имало е дни, когато той се е уединявал в красиви и безлюдни планински места, заслушан в неразбрания за всекиго вълшебен говор на природата, изразен или чрез шума на гората, или с ромона на пла­нинския поток.

В тези часове са се разкривали за него всички тайни на живата природа, говорът на хилядолетията, безкрайните възможности на ве­ликите творчески сили, които по-късно намериха място в неговите беседи и школски лекции. Това е времето, когато Учителят видя на­ново Бога - сега във всяка тревица, във вековните дървета, в дълбо­кото и загадъчно мълчание на канарите, по които стои написана хилядовековната история на земята. Той чу говора на тия векове в неж­ния шепот на планинските води и извори и в планинския ветрец, който шуми в листата.

При това положение връзката между законите на природата и живота и законите на тайната Божествена наука са във взаимна за­висимост И пред Учителя се открива широкото поле за неговата ми­сия. Начинът, по който ще се изпълни тя, бе очертан. Очертани са беседите, които ще държи , съборите, които ще се състоят, езикът - оня чудесен достъпен език, в дълбините на който, 33 ТОЗИ, комуто очите са отворени, се крият най-великите тайни, е готов.

В тези години, когато се пробужда най-дълбокият кът на космическото съзнание, свойствено за посветените, Учителят преповтори за себе си всички истини за човека, природата и Бога. Той подканяше по-късно своите ученици и слушатели да не подминават с безразличие и равнодушно явленията в природата, учеше ги да се вглъбяват в земните пластове и да проумяват силите, които са действували в различните геологически епохи при устрояването на земната кора. Той често споменаваше в беседите си на единството между минерал­ното, растителното и животинското царство, като свързваше с тях и появата на човека, Учителят създаде едно съвсем ново разбиране в природознанието, защото извън онова, на което ни учи науката за еволюцията в природата, той посочи ръста и вида на онази специфична „душевност". която притежават видовете на всяко от тези царства на природата.

В град Сливен живее и работи един високо просветен българин. Той е един от онези незабравими люде, които живяха дълго с духа на възрожденството и представят една скъпоценна европеизирана ук­раса сред все още не особено просветеното множество на градовете.

Доктор Миркович, за когото става дума, е един от потомците на високо патриотичния род Миркович, Той има внушителна осанка и от него лъха непринуден аристократизъм, макар че зад себе си има преживяни години в Диар Бекир, заради дейност, насочена срещу вековните поробители на българския народ. Рождената дата на доктор Миркович е най-вероятно 1828 г., като се има предвид, че той е завършил медицина в Монпелие в 1856 г.

Доктор Миркович е един от най-старите лекари в България, не­колкократно награждаван за заслуги както към народа, така и за заслуги в медицината.

Един ден през 1860 г., когато овошките в сливенските дворове са вече в буйния си разцвет и зеленина, из града се носи къде шепнешком, къде малко по-смело една новина, която за сливенци е вече потвърдена от това. че пред къщата. където живее докторът, спира едно старо ландо от тия, с които в по-големите градове се возят важните господа. Къде ще пътува докторът? - питат се сливенци. Не след дълго време по-видните граждани и такива, които знаят да мълчат, разбраха, че д-р Миркович заедно с Драган Цанков ще заминава за Италия, където двамата просветени родолюбци ще поставят пред главата на католическата църква — тогавашния папа — въпроси във връзка с духовната и политическа свобода на българския народ.

Доктор Миркович е любимецът на сливенци. Те се гордеят с него. Знаят, че освен със своята професия като лекар, той е известен и с голямата си култура, нали той с авторът на една от най-старите български граматики и е родоначалник на природолечението и хомеопатията. Докторът започна по-късно да издава списанията „Нова светлина" и още по-късно, към 1903 г. и списанието „Виделина".

Годините на затворения в робия народ минават мъчително. В се­ло Петра, Силистренско, живее бедното но честно и благочестиво семейство на една скромна, добра и чистосърдечна девойка. Още през 1829 г. дядо Пеню, бащата на единствената дъщеря, се готви да по­бегне в Бесарабия, защото не може да гледа безчинствата на чифлик-сейбиите и разбойниците, които вилнеят по тези места. Те заграбват добитъка, стоката и покъщнината, а някога и хора. В Бесара­бия не му се удаде да отиде, но отвори му се път към едно от карнобатските села, където се заселва и омъжва дъщеря си за добър и чес­тен селянин Киро, роден в Сливен. От този брак на 13 юли 1866 г. се ражда момче, което наричат с името на единия дядо - Пеню.

Станал вече младеж, този Пеню расте умен и с благороден ха­рактер. Той наблюдава живота край себе си и обиква своя род и оте­чеството си така, че още седемнадесет годишен СС записва доброволец във войската и в 1885 г. участвува в сръбско-българската война.

Когато Пеню завършва 21 години, с него става нещо необикно­вено. Дори самият той се учудва, а и домашните му забелязват, че понякога той разказва чудновати неща, които наистина на пръв пог­лед изглеждат чудновати, но които не закъсняват да се сбъднат. Как­во е това? _ питат се домашните му. Халюцинации ли са тези при­казки или пък у младия човек започва да се изявява някаква вроде­на дарба? Младият човек върши всичко разумно, а това показва, че проявите му не са нещо нередно в него, а са резултат на нещо по­висше от проявите на хората край него. Някои хора с по-прозорлива мисъл и интуиция, каквито се срещат навсякъде, са вече уверени, че той има ясновидство.

В ред предсказания той говори и за себе си, като твърдял, че му предстои да срещне своя учител, който ще го постави на истинския път в развитието му и заради когото той е дошъл на земята, казвал е, че ще си замине рано от този свят, което се сбъднало, защото той починал на 27 януари 1018 г едва петдесетгодишен.

Животът на Пеню Киров се развивал така, че той наистина срещ­нал Учителя, преместил се да живее в Бургас и се счита като основател на Бургаското братство.

Третият от първата тройка ученици, съдбата на които е да бъ­дат единствените посетители на първия духовен събор, е Тодор Стоименов.

През месец май на 1872 г. в град Пазарджик се ражда в бедно, живеещо в оскъдица семейство, едно бледо слабичко момче, което нарекли Тодор (Теодоси). Хората дори не вярвали, че този нежен ор­ганизъм на новороденото ще оцелее, но детето живяло, гледало с малките си очички света и така стигнало до една година.

Но нали всяка жива Божия твар има и своя съдба, случило се така, че малкият Тодорчо заболял от едра шарка и паралич, които болести оставят един дефект в дясната му ръка, който останал и до края на живота му. Още като дете Тодорчо проявявал необикновена любознателност и домашните му били принудени да слушат как той чете с тънкото си звънливо гласче своите уроци в бедничката стая. Забелязали те и голямото вълнение, което го обхващало при четене­то на ония места от урока по история, където се описвали важни събития. Когато прочитал онези редове, в които се говорело за осво­бождението на България, станало едва преди около 7 години след неговото раждане, гласът му замирал в трогателно вълнение.

Тодор е вече юноша на седемнадесет години. Положението на семейството не позволява той да продължи учението си и затова се залавя да помага на баща си в кожарския занаят. Момчето страда за училището, тъй като е възлюбило четенето и писането, но с прину­дено да остане при баща си в работилницата.

Но както всяко нещо, така и съдбата на Тодорчо с променлива. Така се стичат обстоятелствата, че младежът, влизайки в осемнаде­сетата ей година, постъпва като писар о Пазарджиклийската община Това е работа, която му приляга повече и той я върши с по-голямо удоволствие от това, което е вършил в кожарската работилница,

Така изминават три години и когато юношата става двадесет и една годишен, заминава за Бургас, където успява да постъпи като секретар в Бургаския окръжен съд. Град Бургас е вече център на духовен живот, тъй като там се подвизават просветени люде, които с жажда търсят отговор на вечните въпроси за невидимия свят, за смъртта и безсмъртието на душата. Образувано е общество, в което влизат д-р Миркович, Пеню Киров, Сотир Щерев, Цанев, Паскалев, Стойчев, Илия Зуков, Велчев, Гарвалов, Апостолидис, Димитър Македонски и хаджи Стоянка Галчева. Те всички са запозна­ти с учителя, който бавно ги извежда от неясната, малко мъглява и смайваща, а понякога и опасно илюзорна атмосфера на спиритизма, за да ги поведе по пътя на ученичеството, където има яснота, наука, закони и благородно усилие за изграждане на добродетелен живот, в който няма сектантство, суеверие и фанатизъм.

Тодор Стоименов влиза в този духовен кръг и се запознава с Учителя, тръгва по начертания вече път и не се отделя от него до края на живота си.

*

До дните на първия събор е изминат значителен път. На трима­та най-предани ученици - Доктор Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов се пада радостта да бъдат свидетели и участници на този забележителен по своята оригиналност събор, който влезе завинаги в ненаписаната и свята история на Бялото Братство в България.

Понякога техните срещи ставали само между тях, а понякога при тях присъствувал и Учителят. В тези разговори Учителят ги е под­готвял за предстоящия първи събор. Сам Стоименов е бил много из­ненадан, когато Учителят му предложил да отиде от Бургас до Вар­на с такова крехко здраве и слаба физика.

- Ще отидеш - казал му Учителят, - но на връщане ще минеш по други пътища и на един кръстопът ще срещнеш човек с бели дрехи, който ще ти покаже пътя за Бургас.

Стоименов до края на живота си е разказвал за този човек с бе­лите дрехи, когото той наистина срещнал по пътя за Бургас и който човек му посочил най-добрия и най-късия път до Бургас.

Приятелите често чуваха този разказ на Тодорчо Стоименов до­ри до деня 22 октомври 1952 г., когато той напусна земята.

В разговорите между тримата първи ученици и приятели се раз­булвали редица истини по духовния живот. Разговорите позволили да се отстранят много заблуди, наслоени вследствие едно неправилно разбиране на духовния живот. Пред тримата приятели и братя реалността се открила такава, каквато е. Отпаднали някои философски концепции на древни и настоящи мислители, на редица теологически комплекси, отпадат буквоядството и догматизмът. Светът, в който ги въвежда Учителят става нова атмосфера на техния живот, а делото му – тяхна съдба. Нараства привързаността и в тях се ражда една неподозирана апостолска преданост, която Учителят вижда и оценява.

Град Бургас в 1900 година. Както всички провинциални градове, така и Бургас, затворен безбурно в своето катадневие, в занаятите, търговията и оня по-широк размах, който морето дава на живота, посреща последната година на столетието и се готви да навлезе в двадесетия век.

В това неминуемо за всеки човек вълнение, когато прекрачва синура между два века, пристига съобщението до Пеню Киров и Тодорчо Стоименов, че са поканени във Варна за първия събор на Бя­лото Братство, „които ще се осъществи във Варна". Стоименов е осо­бено развълнуван от това съобщение и намира начин да се отбие в стаята, където работи Пеню Киров в същата сграда на Окръжния съд, където и двамата са чиновници.

- И аз така получих такова съобщение — казва Пеню Киров, очите на когото светят от същата възбуда.

- Чудесно! - С възторжена усмивка се провиква иначе сдържаният и мълчалив Тодор и след като разказва с няколко думи на своя брат и колега колко е щастлив, замисля се и почва с малко по-миньорен тон да обяснява на Пеню, че ще бъде трудно и двамата да поискат отпуск в едно и също време.

- Наистина, че е малко трудничко да стане това, но на мене ми е весело и ми се струва, че всичко ще се нареди добре.

- Заедно ли да отидем при председателя или поотделно? - запит­ва Тодор - може би е по-добре заедно, та изненадата му да мине изведнаж.

Замисля се Тодор за минутка и предлага:

- Ние бихме могли да си намерим заместници. Работата ни е по­вече писарска и административна и лесно би могъл да я върши за известно време друг.

- Така е, но все пак добре е да се подготвим кой какво ще му каже, пък и за заместник може да му споменем.

Решават да преспят тази нощ и срещата с началството да стане на другия ден.

Преминава една малко тревожна нощ, но все пак всеки изпитва една вътрешна, безбурна радост.

На другия ден и двамата вече са в канцеларията на председате­ля. Стоят изправени пред бюрото му с виновно усмихнати лица и чакат отговора.

- Нямам нищо против - отговаря той бавно и замислено, като с едната си ръка премята една мукавена кутийка с кабърчета. В ку­тийката похлопват металическите кабърчета, а по добродушното ли­це на началството се чете усилието му да намери разрешение на това неголямо, но все пак неприятно затруднение. Между причините, ко­ито те му казват, че са ги довели до решението да поискат от него тази услуга, стои и важното за тогавашното време обстоятелство, че Тодор Стоименов желае да присъствува на юнашкия събор във Вар­на, а той е член на Бургаското юнашко дружество.

- Оставям на вас да решите въпроса - казва смирено деловодите­лят Киров, но в думите му трепти съкровеното желание да иде във Варна, което за него е от жизнено значение.

- Ето какво – малко проточено проговорва най-сетне началството. – Тъй като моята работа изисква аз също да напусна града за една седмица, ще наредя да се спре за десетина дни разглеждането на насрочените дола. в съда ще работи само деловодството, писари­те и архивата- Ще поставим обява, че всички насрочени за въпросна­та седмица дела ще се гледат по същия ред както бе съобщено, но от следващия след седмица понеделник.

Сякаш птица проиграва в сърцата на двамата служители и по лицата им се появява сияеща усмивка. Председателят, стар съдия и опитен в живота човек, е изненадан от тая по детински трепнала радост у тия двама чиновници, за които отдавна той има мнение, че са едни от най-честните и най-ревностни служители.

- Така да бъде - казва той в заключение на трудничкия и за тримата разговор – Сега сте свободни, считайте се в едноседмичен отпуск.

- От сърце ви благодарим! - казва Тодорчо и с необичайна за него устременост тръгва към вратата на канцеларията.

_ Това направи Учителят! - прошепва Пеню на Тодора.

- И аз така мисля.
Пътят до Варна. Съборът. Изненадата.

Пеню Киров и Тодор Стоименов тръгват от Бургас за Варна.

Вървят братята като апостоли и дългият над сто и двадесет ки­лометра път те изминават с повишено самочувствие. Мисълта, че отиват на събор, им вдъхва кураж, независимо от изпитанията на такова едно пътуване. По това време - 1900 година - страната, едва пробудена от турска робия, все още не е била много сигурна терито­рия за такава екскурзия, а и портите на селските дворове след залез слънце просължавали да бъдат подпирани. Тези неща обаче не сму-щават Пеню Киров, който похлопва за нощуване там, където вътрешният му глас е подсказвал. Пътниците посещават колибите на разни овчари, отиват и спят в заслони и пият вода от поточетата в крайните разклонения на Балкана. Пътуването е било цяла школа, особено за по-младия Тодор Стоименов, който много рядко е напус­кал Града. Малко преди Варна, на около петдесет километра от града, горещината и неподходящото шаечно облекло оказали своето влияние на Пеню Киров, изминал доста тежък и измерителен път.

Той спрял до една рекичка да почива и да се поосвежи, като помолил Тодор Стоименов като по-млад и по-малко уморен да продължи и да се срещне на уреченото място с д-р Миркович, който идвал от Сли­вен. Така и станало. Учителят посрещнал сърдечно Тодор Стоиме­нов и д-р Миркович, а късно във вечерните часове същия ден пристигнал и Пеню Киров.

На следващия ден започнал съборът. Учителят заедно с д-р Мир­кович се погрижили да превърнат в „салон" една по-голяма стая, която запълнили със столове. На уречения час тримата пътници заели своите места, като от време на време поглеждали към вратата, от където очаквали да се появят останалите поканени на събора. Вратата се отворила и за тяхна голяма изненада влязъл Учителят сам с Библия в ръка и застанал до покритата с бяла покривка маса, като подканил тримата събрани към изпълнение на съборната програма.

Учителят и тримата съборяни прочели най-напред молитвата, след това Учителят прочел глава от Евангелието и започнал своята беседа върху избрани от главата стихове. Езикът, на който приказ­вал, бил съвсем достъпен и ясно проличавало как евангелският разказ се облича в символи и се приближава до езотерическото разумяване на великото слово. Душите на тримата първи съборяни ликува­ли. Тази беседа за тях била не само неоценим дар, но и голяма чест, тъй като е била произнесена само за трима души. Ведно с въодушев­лението и радостта тримата ученици все още недоумявали защо ги няма другите съборяни. Нали на събора се стичат много хора? Дали няма някоя друга причина, която им е неизвестна?

Когато беседата била вече към своя край, Учителят, доловил ве­че мисълта им, казал:

- Днес сте трима, но ще станете много. Вие обаче не знаете, че и сега салонът е пълен. Посетители, които вие не виждате, са заели празните места и слушат заедно с вас беседата. Решено е първият събор на бялото Братство в България да започне с трима посетите­ли, които после ще станат хиляди...

С препълнени от радост и възторг сърца тримата ученици напуснали „салона" с надежда, че това дело, на което те са първите скромни ученици, ще даде обилни плодове и ще помогне на всички жадни души да намерят свещения път към истината.

Едно от най-забележителните неща в този събор е трогателното поведение на скромност и толерантност, както и бащинската топлота, проявена от Учителя. За да не лиши Тодорчо Стоименов от удо­волствието да види юнашкия събор, който се провеждал по същото време във Варна, съгласил се да иде с тримата ученици на една от юнашките игри, които се изпълнявали масово на открито. Учителят извеждал тримата си ученици рано извън града, държал им там беседата, това ставало обикновено на Ташлътепе, откъдето посре­щали изгрева на слънцето, а няколко пъти след пладне ги придружавал до юнашкия събор и гледал с тях масовите юнашки упражнения.

В тази първа и с историческо значение за развитието на общест­вото Бяло Братство в България среща се поставят основите на едно дело, което когато и да е ще даде своите животворящи плодове.

След първият събор през 1900 година следват няколко събори, сведенията за тях са бегли и се отнасят главно за срещите от 1906 до 1908 година. Първият събор, за който знаем повече е проведен през 1909 година. В протоколите освен имената на присъстващите се срещат и оригинални и ценни мисли. Ето някои от тях:

„Пътят на ученичеството, който е път на развитие, има слизане и възлизане. Целта на този път е да се постигне истината, а истина­та - това е всичката мъдрост, всичкото знание, което човек получа­ва чрез страданията в живота. Ученикът трябва да знае, че ако няма слизане и страдание, няма да има възлизане. Който не може да сли­за, не може да се усъвършенствува и да расте.

Когато човек страда, същевременно страда и Бог. Това трябва да се разбира така: Щом една душа страда, тези страдания се отразяват и у Бога, поради което Бог се заема да помогне на тази душа. За да влезете в Царството Божие, трябва да станете като децата. Така е казал Христос. Без това човек не би могъл от време на време да над­никне в тоя рай, но и да стане постоянен негов жител. То е все едно човек да иде на гости в една чужда държава, без обаче да е станал неин поданик. За да станете поданик на небето, трябва да се родите от Духа. Тогава небето ще бъде готово да изпълни всички ваши желания.

Но някога у някой ученик се явява желание да стане учител. То­гава той се спъва, защото има само един учител. Всички останали са ученици. Затова е казано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат. Гордостта е духовна болест. Горделивият търси своето право там, където то не съществува."

- Има - казва Учителят в една от съборните беседи - голяма раз­лика между смирение и мекушавост. Смирението е качество на ду­шата, а мекушавостта е страх.

А на друго място пояснява:

„В пътя на ученика се явяват различни състояния. Когато е в добро настроение, той е под влиянието на небето, а лошото настрое­ние показва, че той е изпаднал под влиянието на черната ложа. Тази ложа му дава такива черни и мрачни мисли, каквито човешкия ум не може да произведе."

На едно от събранията, състояло се на 16 август 1909 г., Учите­лят дал на присъствуващите 24 души следните три закона:

1. Люби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила. В Него ще намериш тво­ето здраве, твоето блаженство.

2. Люби ближния си като себе си. Така ще намериш основите на твоето повдигане.

3. Бъди съвършен, както е Отец твой съвършен. Така ще наме­риш връзките на вечния живот - извора на всички блага.

По горните три закона Учителят е дал и подробни разяснения.

На една от срещите, станали на 17 януари, Учителят казва: „Чо­векът е цар, когото в случай на грях детронират. Когато човек сгреши, тогава той е впрегнат от духовете, а живее ли за Господа, той впряга духовете да му служат. Следователно духовете заробват, духо­вете могат да работят за човека, за да бъде той свободен."

Друг съществен извод от разгледаните въпроси в срещата на съ­щата година е следният: Както отделният човек, така и цялото чо­вешко единство, се развива. Развитието засяга възгледите, разбира­нията на хората относно вечните неща, относно великите, неизмен­ните закони на битието. Това, което е различно в различните време­на, са само средствата, с които се тълкуват и изясняват тези закони.

По времето на Христа, поради ръста на тогавашното общество и самата цивилизация, духовната култура е съвсем друга и апостол Па­вел е говорил истините по един начин, но след изминалите вече близо двадесет столетия, ние ще говорим за същите неща с други думи и с оглед на ръста, до който е стигнало човечеството. На някого може да мине през ума въпроса: Какво ще представлява светът след двадесет милиарда години? Положението на човека тогава спрямо човека днес ще бъде в отношение, каквото е отношението между човека и жабата. Но ако обликът и човешката еволюция се мени, законите на живота и принципите остават неизменни. Това нещо Учителят е изразил накратко със следното изречение:

„Светът се е изменил много от Павлово време, но по дух е оста­нал същият, както е бил тогава. И нашите съвременни страдания някога ще изглеждат дреболии, защото това, което днес ви спъва, тогава ще изглежда играчка, не по-значителна от куклите на малко­то дете. Ето защо необходимо е да познавате своето положение и да се не възгордявате, защото духовете ще ви бият немилостиво. За какво пък можете да се гордеете сега, щом още не сте господари на ва­шите мисли и чувства? Тъй каквито сте сега заедно с вашето високо самомнение, ако ви турнат на един сериозен изпит, ще пропаднете и ще видите колко сте още слаби и несигурни."

За много важни и съществени неща е говорил Учителят на тази среща, от които ще цитираме само избрани неща.

„Пазете се от слабостта да си заповядвате един на друг – казва той, - Пазете се, защото който налага на друг своята воля, друг пък ще му налага неговата воля. Знайте, че основата, върху която е построен пъкъла, е насилието.”

„Тревогите и смущенията на тоя живот са сенки, привидения, които нямат никаква реалност. Затова е много важно да овладеете изкуството да променяте своите мисли, от което ще се промени настроението. А щом умееш да промениш настроението си, ще проме­ниш своята мисъл."

На друго място в беседите е казано: „Не яж от адамовото дърво, а опитай плодовете от дървото на живота. Това дърво е Христос. Всич­ко един ден ще изчезне, ще останат само твоята душа и Бог. Бог те чака на небето. Той те призовава със своето обещание."

В утринната беседа на 18 август Учителят между другото казва: „В живота ще дойдат мъчнотии. Те могат да бъдат във физичес­кото, в астралното или в умственото тяло. Ученикът трябва да по­беждава тези мъчнотии, защото неприятели на нашата душа има в трите полета."

„Да призоваваме Господа и да не обръщаме внимание на ония шепнения, които идат от черната ложа. Онзи, който люби Господа, не може да бъде спънат от ничия сила в развитието му. Господ е един­ственият, който е най-близо до нас. Той е, на небето, на земята и вът­ре в самите нас."

Една от интересните мисли на Учителя тази година е следната: „Най-напредналите духове между славянството са светите братя Кирил и Методий и цар Борис покръстителят" Учителят е загатнал, че Свети Иван Рилски се явил втори път в плът пак в България.