Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя

Хитрият Леонис с помощта на свои приятели, каквито имаше по всички пристанища, успя да прекара гемията със своите пътници през всички митарства. Разбира се, за това помогнаха и череците¹³ от алтъните, които младите хора бяха успяли да скътат за тези реши­телни дни. Както митничарите и разните пазачи по брега, така и шарещите гемийки на турски и гръцки рибари прикриха гемията на Леонис и тя не се разпозна между другите гемии и малки корабчета в голямото пристанище. Какво ли не могат да постигнат умелите, без­страшни, а при това много хитри моряци.

В Цариград открай време живеят много българи. Има тук търгов­ци, заселени от много години, отворили магазини, където печелят доб­ра пара, а немалко от тях работят с каквото могат и за своето отечес­тво. Срещат се в Цариград люде, които са побегнали от родината, за­щото ги е подгонила властта за непокорство или пък затуй, че са от­казали да дадат аба или шаек за аскера. В този град, където се срещат разни народности и вери, срещат се и пропагандисти на разни верски мисии, едно, за да проучат отблизо вярно ли е това, което се говори за живота на поробените от Баязид народи, а от друга страна, да пропо­вядват и печелят съмишленици за разни учения и църкви.

През 1840 г. по препоръка на българина Н. Дорев турското пра­вителство се съгласило да изпрати в Лондон и Бирмингам на изд­ръжка от евангелски мисионери няколко българчета от Самоков да се учат и да специализират в областта на металната индустрия. Кон­стантин, който заедно с другарите си по време на престоя в Цариг­рад бе успял да обходи много кътчета и да научи доста неща, разбра какви са намеренията на търговците и мисионерите и макар че има­ше възможност да влезе във връзка с тях, никак не се съблазни от немалкото изгледи за успех, защото носеше в душата си непромене­ната и здраво утвърдена воля да се отдалечи от блазнещата суета на живота в големите градове и да отиде в манастир.

След като разгледаха града и някои от неговите забележител­ности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки. Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, за­щото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка.

От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията нап­редваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълне­ния, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството.

Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без труд­ности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятъ­рът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел. Ге­мията започна застрашително да се издига и още по-ужасяващо да пада в отворената бездна между две вълни. Леонис вече изтървава­ше командата. По мокрите изпънати въжета бурята като върху стру­ни свистеше злокобни химни. А платната плющяха и се увиваха, без да имат вече някакво значение при плаването.

Леонис успя да превърже някои от въжетата и остана при корми­лото с малката надежда, че може да помогне поне малко при тази борба между живота и грозящата ги гибел. Лицето му беше бледо, ужасено и това усилваше страха у младежите, които във всяко отно­шение бяха по-неопитни от него. Гемията, старият изпитан моряк, както и четиримата младежи бяха вече изключително в ръцете на съдбата. Единственото нещо, което остана като мъничка надежда в този страшен час, беше това, че вятърът идеше от юг или по-точно от югоизток и гемията вместо да бъде тласкана навътре в морето, където за нея не би имало никакво спасение, се приближаваше към бреговете. Леонис прецени, че ако излязат читави на брега, ТО ще бъде някъде към Карабаир и Орфано.

С жаловит, понякога ужасяващ шум скърцаше корпусът на неголямия плавателен съд и сърцата на бедните пътници изтръпваха от ужас, че всеки миг биха могли да станат жертва на бурята и то така близо до целта и след толкова преживяни мъки из дългия път. Младежите се оглеждаха с широко отворени очи, осъзнали че нищо ос­вен небето не би могло да им помогне. Тогава те почнаха дружно да се молят кой както знае. От време на време между шума на вълните, които се разбиваха в гемията, се дочуваха думи: „И остави нам долги наши, яко же и мм оставляем..." Думите загиваха, изчезваха в свире­пия вой на урагана, но мислите никой не можеше да спре. Те излита­ха нагоре, несмущавани от бурята.

Преваляше нощта, но бурята все още не стихваше. Сякаш неви­дими конници се надпреварваха в смраченото пространство. Но ко­гато тъмата малко се поразреди, пътниците забелязаха, че на север се издига хълм.

- Брегът! - извика Константин.

- Брегът! - повториха Леонис и другите.

- Може би ще стигнем до него, ако ни е писано да живеем.

- Каквато е Божията Воля - отговори Константин.

Гемията с голяма скорост се носеше към брега, който вече се виж­даше добре, но отведнаж нещо изтрещя, залюляха се хората и някой падна на мокрите дъски.

- Отвържете лодката от борда! - извика с всички сили Леонис -ударихме се в подводна скала.

Вече се беше доста разсъмнало, за да се види ясно, че от една странична дъска нахлуваше вода. Всичко в гемията бе разбъркано. Бурето се търкулна и едва не удари Леонис в гърба. Гемиджията ос­вобождаваше веслата.

- Дигайте спасителната лодка, но не изпускайте въжето от ръце - викаше все така тревожно Леонис.

Младежите вдигнаха лодката по двама от двете страни и с голя­ма мъка я пуснаха във водата, а Леонис пое въжето в своите ръце. Така лодката беше задържана до потъващия вече корпус на гемията и всички влязоха в нея, макар с мъчителни усилия, тъй като вълни­те я мятаха на всички страни.

Гемиджията остана последен, той извърна глава и погледна за последен път любимата си „Калиопа" и скочи в лодката. Лицето му беше обляно във вода. Може би той плачеше за своята любима и верна приятелка, но никой не можеше да познае сълзите по мокрото лице.

Леонис загреба с всички сили и не минаха повече от двадесет ми­нути и лодката спря в брега. Едно малко селце се мерна пред очите им, а до него и близо до мястото, където слязоха, беше устието на доста голяма река. По-късно те разбраха, че това беше Струма.

Изморени, мокри, изтерзани от бурята, те паднаха на коравата земя, която Константин целуна с благодарност.

Три дни спасените пътешественици останаха в селото, което се наричаше Чаязъ. Бедни рибари, които живееха в дървени и кирпиче­ни къщички, им дадоха подслон и храна. На брега бе изхвърлена раз­битата гемия, из която корабокрушенците търсеха и намериха по ня­коя от своите вещи. От раздраните платна селяните и децата си пра­веха навуща, а бурето, оцеляло по чудо, купи за нищожна цена един дюкянджия, който продаваше сушена риба.

Когато се поокопитиха, нахраниха и починаха, петимата пътници тръгнаха все покрай струмишкия залив по пътя между Богданската планина и Халкидическите възвишения, който водеше за Солун. По този път те щяха да стигнат по-рано, отколкото по-дългия път напра­во за Света гора.

И този път беше труден, но сравнен със страшната буря, от която като по чудо оцеляха, той им се видя много по-лесен.

Когато привечер след два дни пътешествие влязоха в град Солун, по тържествения звън на камбаните, който изпълваше въздуха, те се досетиха, че утрешният ден е голям празник. Скоро Леонис разбра, че три дни ги делят от Великден. Облада ги радостно чувство. Стори им се, че тези звуци, политнали над града, са приветствие за тяхното пристигане. Дори някакво благодарствено „вълнение изпълни души­те им за това, че съдбата бе милостива към тях и можаха да стигнат живи до града.

Два дни след пристигането, гемиджията Леонис се сбогува с мла­дежите. Намерил - разказваше им той, свои познати и се условил на работа с рибарските гемиджии. Трябвало да припечели някоя и дру­га пара, да прибави спечеленото към това, което бе останало у него след тежкото пътешествие и да се завърне по някакъв начин в люби­мата си Варна. Младежите се разделиха омъчнени за това, че той пострада. Благодариха му за това, че излезе верен другар и не ги ос­тави на някой пристан, а дойде дотук. След това четиримата разгле­даха града, пазара, големите маази, пристанището и решиха да запалят по една свещица в църквата „Свети Димитрий" - Солунския све­тец, и да благодарят за това, че оцеляха след голямото премеждие.

Църквата „Свети Димитрий" е прочута и великолепно украсена. Тя е гордост на град Солун и най-мило прибежище на верующите християни - различни по народност и съдба, макар и събрани по раз­лични поводи в този град. Денят, в който четиримата приятели, тръг­нали да стават монаси, влязоха в църквата, наречена Кассъма джамиси, беше велики петък. Влязоха те във величествения църковен кораб и останаха слисани от дълбоката тишина преди вечернята, а също и от красотата и въздействието, което имаше върху тях негови­ят изглед. Мълчаливо тържество изпълни душите им. Със свещено смирение пристъпи Константин в полутъмното пространство към олтаря, пред който бе поставено разпятието, тъй като според устано­вения ред тази вечер службата се наричаше погребение Христово. Тук-таме в дълбочината блещукаха кандилцата. Младежите приб­лижиха до пангаря¹⁴, купиха си по една свещица и ги запалиха на свещника пред разпятието.

- Господи, Исусе Христе, Богородице майчице, и ти, свети Ди­митре, благодаря ви за това, че ми подарихте живот. Сега ви моля да ми помогнете да сторя туй, което съм намислил и не само ради спа­сението на моята душа, но и за народа наш български - поробен и вързан с вериги. За този народ и за Христовата вяра искам да подаря живота си като служител в някой от манастирите на Света Гора. Затова и дойдох тук. Може би така ще измоля милост за мене и за братята наши не саде в Устово и родната наша Родопа, но и за цяла­та българска земя и людете по нея, които протягат ръце към вас, незащитени от никого и само затова, че сме се родили българи.

Тишината на храма поглъщаше този шепот на Константин и ся­каш ставаше все по-дълбока. На Константин се струваше, че някъде в този полумрак едно ухо слуша неговата молитва и разумява добре думите му.

Помолиха се и другите трима приятели, кой както си знае, и след като поразгледаха църквата, макар и не още съвсем осветена преди литургията, тръгнаха. Когато стигнаха до вратата, от която се изли­заше в притвора на храма, посрещна ги един стар свещеник в дълго черно расо, среден на ръст, с бледо постническо лице и със светли пленителни очи. Той спря пред тях и младежите един по един му це­лунаха ръка.

- Откъде сте млади люде? - запита старецът с приятен, тих, но ясен говор. Старецът приказваше на български.

- От Варна, отче - отговаряха някак отведнаж младежите.

- От Варна? Познавам тези места. А за какво сте дошли чак ту­ка? - бе следният му въпрос.

- Тръгнали сме за Света Гора, с Бога напред - отвърна Констан­тин Дъновски - имаме желание да станеме монаси.

- Много добре и много похвално за вас - каза със задоволство старият свещеник и като повдигна глава, изгледа отново младежи­те с поглед, в който имаше и благост, и дълбочина, и който поглед сякаш пронизваше сърцата им.

Старецът отново се взря и сега по-внимателно с чистите си свет­нали във въодушевление очи в лицето на Константина - устовския родопчанин, и рече:

- Млади момко, имам желание да се видя с тебе утре на това място и по същото време. Желая да те попитам нещо и сам да ти кажа няколко думи. Ще дойдеш ли?

- Как не, отче, ще дойда с всяко благодарение за тази покана. Тръгнаха си, в душата на Константин остана нещо като малък

смут след този разговор. Но този смут не му донесе уплаха за някак­ва опасност, но едно вълнуващо, дори радостно предчувствие. Защо тъкмо към него се обърна този стар човек с пленителните си очи? Какво видя у него? А тримата останали младежи дори и не запри­казваха за това. Може би си помислиха, че свещеникът ще заръча нещо за манастира и искаше да възложи това на едного от тях.

Разходиха се малко край морето - край утихналото вече Бяло мо­ре, и все с това чувство на благодарност, че съдбата беше благоск­лонна към тях и ги избави от бурята.

Другият ден бе великата събота преди Възкресение.

Премина нощта. Константин все още размишляваше за тази сре­ща. Не можеше да си обясни какво видя старецът у него и защо пред всички не заговори за това, което искаше да поръча, а го покани на отделен разговор?

Когато на уреченото време Константин отиде в църквата, преди да се срещне със стария свещеник, слезе в подземието, където беше гробът на Свети Димитрий, запали свещица и се помоли. После оти­де горе и разгледа църквата с голямо внимание. Домъчня му за това, че тази светиня на християнския свят се намира в чужди ръце. Така увлечен в разглеждане украсата на прочутата църква, както и в сво­ите размишления, Константин долови, че вдясно от мястото, където беше застанал, се отвори една от страничните врати на олтаря. Той погледна натам. Към него приближаваше старецът. Той стъпваше така леко, като че не вървеше по земята и дългото му расо докосва­ше мраморната настилка на храма.

- Бог да ти помага, синко! - изрече тихо и с мек глас старият све­щеник, а този глас внесе нещо като полъхване на пролетен ветрец в душата му.

- Благодаря ти, свети отче - отвърна със смирено почитание Кон­стантин и целуна десницата му.

- Бог чу твоето молене - продължи старецът със същия кротък гласец, но сега в името на любовта Христова кажи ми точно откъде си и защо искаш да идеш в Света гора?

Развълнуван от тази среща, Константин вдигна глава и се вгле­да в чудните очи на стария човек, присъствието на когото той чувст­ваше едва ли не като знамение в този чужд град.

- В Света гора отивам, защото реших да стана монах, отче. Как­во друго мога да сторя на този свят сред людските греховни дела и сред нашата тежка робия? Роден съм в Устово, в Родопите. Учих там нашия народ, доколкото можах, на нашенско писмо и книга, а после с вуйко ми отидох във Варна. Мислех си, че там ще найда успокоение и смисъл на живота си, но и там е както всякъде. Тегли ме нещо към светинята на нашия народ - към Света гора, и затова Господ поща­ди живота ми, тъй като страшна беше бурята, която преживяхме. А и гемията се разби в скалите. Не е ли това поличба, отче?

През цялото време докато Константин говореше, свещеникът ^слушаше със спокойствие и с неизменно благо изражение на лицето си. Когато обаче разказът на младежа завърши, в краткото мълча­ние между изповедта на Константин и това, което той се готвеше да му каже, лицето му се промени. Напусна го спокойното изчакване, което имаше дотогава и в очите му заблестя пламък. Движенията му станаха по-енергични, по-властни, но с онова, което най-много порази младежа, бе едно светло сияние над главата, което просветна за миг и изчезна. Константин не можеше да съобрази дали това е действително или сън. Студени тръпки и непознат свещен страх про­пълзя в снагата му и пот ороси неговото чело.

- Обични сине - започна старецът. - Ти наистина си избрал доб­рата част за тебе, но спасението на душата ти не зависи от мястото, където се намираш, но от вярата към Христа - Господа. Не е отреде­но за тебе да станеш монах. Казах ти, че твоята мисъл е благочести­ва, намеренията ти - чисти и пълни с обич към нашия Създател и към народа, от който ти идеш, но пътят ти е друг. Той е белязан пре­ди да дойдеш на тази земя.

Константин слушаше като захласнат тези необикновени думи, които го поразяваха. Та нали, за да служи на Господа, той тръгна към Атон? Не стигнаха ли преживяните мъки в това пътешествие, за да стигне и получи прием в светата обител?

- И не мисли - продължи със същата мощ и убедителност свеще­никът, - че всички онези, които са в Света гора, са праведни, защото там човек не би могъл да греши, както в света. Аз не ти говоря, за­щото искам да те отклоня от намерението ти, но желая да те уверя в името на Господа Вседържителя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и любов да изработваш своето спасение. Зато­ва слушай моя съвет. Иди на мястото, което ти е определила Божия­та промисъл, защото това място е било и ще бъде, тъй да кажа, пра­гът на чудни световни промени. Очите ти ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча за уверение.

След две-три минути мълчание Константин разбра от внимател­ния поглед на стария свещеник, че той чака неговия отговор. Тогава родопчанинът каза:

- Не съм против Волята Божия, която е свята.

- Не е достатъчно това, което ми рече. За да угодим Богу, необхо­димо е да се подвизаваме със силна вяра и в мисли и в молитви до последния си дъх. Ако е потребно, и дущата си да положим за еван­гелието. Ако пък някой желае да принесе много плод, трябва да има съвършена преданост към Бога както Авраам, който без колебание искаше да принесе своя син като жертва, или пък като свети апос­тол Павел, който прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите братя. Без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ особено сега, когато всичките сили адови желаят да потъпчат православието и славянството. Но нека морето се вълнува. Докато на кормилото е Христос, корабът му няма да потъне.

Наново настъпи мълчание. Спря да говори вдъхновеният старец и зачака решителния отговор на младежа.

- Отче, - обади се Константин с възрадвано лице и решителен глас. - С помощта на Христа и твоите свети молитви приемам с го­товност да последвам съветите ти.

Тогава старецът вдигна нагоре ръце и рече:

- Да бъде благословен Бог - Отец на Господа нашего Исуса Хрис­та, който утаява от премъдри и разумни и открива на младенци...

Като изрече тези думи, старият божи служител сложи ръка в паз­вата си и извади нещо, увито в бяла кърпа. Със същото това нещо той направи кръстно знамение към Константина, сложи го на камъ­ка пред олтаря, който бе с лакът по-висок от пода, разви го, целуна го и покани и Константина да го целуне.

- Погледни - рече старецът, като посочи написания там знак. -Можеш ли да го разчетеш?

Константин погледна посоченото на бялата кърпа място и рече:

- Ако е число, то е 1747.

- Точно тъй - потвърди старецът. От тази година води началото си този свят престол - добави той и посочи с ръка кърпата - но аз ще ти разкажа нещо повече, за да разумееш всичко.

Старецът прибра разпростряната бяла кърпа, върху която има­ше отпечатан голям образ и около който бяха написани много сло­ва, които в момента Константин не успя да разчете. После се прибра по-близо до олтарната стена и като извика по-близо до себе си мла­дия човек, започна да разказва с тих, но дълбок тайнствен шепот:

- На двадесетия ден от месеца декември на 1846 година е било четиридесетницата от зверското изтребление на няколко души в то­зи същия град от кръвожадни османлии. Останалата едничка жива майка вдовица на едно нещастно пострадало и благочестиво семейс­тво, претоварена с неизразима скръб, заедно с няколко свои родни­ни потърсила помощ от Бога, както и утешение за непоносимата си скръб. Тя устроила всенощно бдение в църквата, наречена тогава Панагия Лагудияни. На това бдение била извършена агрипия от един седемдесет и седем годишен светогорски монах и аскет от Иверския манастир - йеромонах Теофаний. През тази нощ като знамение на­летяла голяма буря, придружена със страшни гръмове и светкавици, та още малко и църквата щяла да се събори. Преди настъпването на зората бурята утихнала и в църквицата се явила чудна, необикнове­на светлина - сякаш било ден. Евангелието при литургията е било на привършване, когато в църквата се явили трима мъже и една прек­расна девойка. Дрехите и на тримата блестяли като слънце. Свеще­никът останал като вцепенен и не посмял да помръдне. Девойката се приближила до него, погледнала го и рекла: „Преподобни отче, да бъде благоугоден Богу твоят път. В отговор на вашите молитви аз съм проведена с тези трима люде от покровителката на този храм пресвета Дева Мария - майката на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е Волята на Светаго Параклита за нашия окаян християнски народ.

Заради натрупаните грехове на християните, Бог, Който е дълго-търпелив, биде разгневен. Преди триста години наблизо до град Вар­на християни извършиха голяма измама, която накара турския сул­тан да вдигне очи и ръце към небето и да извика с голям глас: „О, Исусе, ако наистина си Син Божий, както те изповядват твоите пос­ледователи, направи съдбата между мене и тях, дето не спазиха клет­вата си, с която се заклеха пред Евангелието." Тогава препълнената чаша на Божия гняв се изляла от небето и силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила. Тогава освен град Варна те превзеха и Константинопол.

Но Всеблагият Бог не враждува во век. От премногото любов към рода човешки той пак се смили и най-много от застъпничество-то на небесната царица и милостивата бранителка на християнския род Пресвета Дева Мария, както и от молитвите на праведните ду­хове, между които на първо място тези трима - измъчените Димит-рий и Мина, а на третия, чието име е утаено от мен, е благоволил да яви своя утешителен отговор, че до свършването на числото сто пет­десет и три риби, писани в Евангелието, Всемогъщият Бог ще съкра­ти и дните на отоманската империя и ще я съсипе докрай. Всесилни­ят ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.

За да бъде това действителност, милостивият Бог по непостижи­мата своя премъдрост е наредил християните да се обърнат с молит­ва и покаяние пред него. Затова според числото на рибите, писани в Евангелието, да се направят нови жертвеници, на които да се прина­ся в името на Исуса Христа - Сина Божии и Неговите заслуги — без­кръвно жертвоприношение за опрощение на греховете, за мира и съ­единението вярата на християните и чистосърдечно просене помощ и сила от Светаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „Едно стадо и един пастир." Началото нека бъде в Светия град Еру­салим от Светаго Сиона по море и по суша и на всяко място, дето се споменува Исус Христос".

Накрая девойката се обърнала към своята майка и рекла: „Пос­тигнатите на земята скръбни изпитания са станали по-непостижи­мите съдби божии и от премногото любов да ни подари вечно бла­женство. Женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на небе­то, да се радваме на вечния живот. Прочее бъди бодра в молитвите си и на всички нас Бог да направи път - амин".

След това тримата мъже и девойката станали невидими.

След свършването на Божествената литургия, като излезли от чер­квата хората научили, че през нощта мълнията изгорила три турски къщи с живущите в тях, а хората си думали: „Бог наказва злодеите".

Отец Теофани, въодушевен от ревност Илиева по Бога, макар и в преклонна възраст, предприел да извърши всичко, което искал Бог и, без да се бави, се отправил за Йерусалим и се срещнал със самия патриарх от Светаго Сиона. След като се разговорил с него, отишъл в Константинопол и приказвал за станалото и с тамошния патри­арх. Като се посъветвали помежду си, духовните лица приели като верен знак писаното в Евангелието за рибите, тъй като на елински език буквите на думата риба носят знаците: Исус Христос Божий Син, Спасител. Тогава в Константинопол бидоха отпечатани сто пет­десет и три образа Божествени жертвеници според установения оби­чай и се нарекоха Антиминс. Първата служба станала в светия град Йерусалим на самия ден на велика събота със следното приложение:

„Мерзкое, Богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд благочестивим". Всичко това е станало съвсем тайно пора­ди страх.

Отведнъж на Константин дойде на ум това, което четоха върху пергамента във Варна. Види се хора бяха научили нещо за това Бо­жие обещание, а някой благочестив българин бе написал това на пер­гамента, за да го четат поколенията и да живеят с вяра, че ще дойде избавлението. Така то е попаднало у дядото на Тодор Хаджимаврудиев.

Преподобний Теофан, след като ходил на свети Синай, отишъл и в Антиохия и до островите Патмос, Кипър и след двадесет годишно скитане се върнал в Света гора, където и починал.

Започнатото дело следвало с надежда в Божията милост, а рев­ностните Божии служители продължавали да се молят дано Бог сък­рати времето, та и те да видят освобождението на християнския род.

Между многото ревнители е бил и патриархът Григорий в Ца­риград, който е предложил на свои събратя да прилагат в антиминсите и по нещо от мощите на Светаго Великомученика Мина и наре­дил да остават моления в празниците в навечерието на Рождество Христово, Богоявление, Велика събота, Петдесетница и Преображе­ние Христово. Но патриарх Григорий бил предаден от свой близък сподвижник и обесен на ден Великден. С него заедно пострадали и други архиереи и свещеници - също избесени и изклани.

Едного само по чудо изварди Бога заради продължението на поч­натото дело и той е уверен, че всичко обещано напълно ще се сбъдне в определеното от Бога време.

- Сега - продължи старецът - в тази тържествена минута аз чувствувам с пълно упование на Бога едно облекчение на съвестта, а сърцето ми се прелива от непознато ангелско веселие. Като те нари­чам мое любезно чадо в Духа Светаго, имай го в пазвата си, при сър­цето си.

Константин бе дълбоко затрогнат от този разказ на стария све­щеник. Той не можа да продума нищо. Но по лицето му сияеше оба­янието, което получи от чутите думи, а очите на стареца бяха пълни с любов и доверие.

- Връчвам ти този свят престол Божий за уверение на най-голя­ма милост в името на пресветата Троица. Помни добре, че Бог, ко­гато и да е, явява Своята премъдрост на всички, та дори на земните власти... Знай, Туркия ке падне!

Старият каза още думи в уверение на това, че каквото попросим от Отца в Името Христово, ще ни се подари и като се сбогува с Кон­стантин, изгуби се в дълбочината на храма „Свети Димитрий Солун­ски", познат с името Кассъма джамиси.