Към нова съдба. Чорбаджи Атанас Георгиев

Когато Константин се прибра в гостоприемницата, където беше отседнал с другарите си, когато подробно и внимателно разгледа Антиминса, разбра какво съдържа той. Затворен в стаичката, в която се отдели, той прочете всичко и разгледа отпечатъка. Антиминсът представяше икона - Христос снет от кръста, а около него майка му, жените, учениците и Йосиф от Ариматея. Те всички го приготвят за погребението му. В тази икона се крие символика. Христос е разпнат и сега ще бъде погребан, за да дойде възкресението. И християн­ският свят е разпнат, сега е погребението му, но след това идва възк­ресение.

Първи разпространители на Антиминса са били монасите от Атонските манастири. Те са го считали като символ на надеждата -надеждата за възкресението. Думата „Атон" на староегипетски зна­чи слънце или изгрев. Атон е първият и единствен Бог на Египет. Дори имало е фараон, който се наричал Ехнатон.

Константин свърза прочетеното във Варна върху пергамента, до­несен от Тодор, с онова, което му разказа старецът, и с това, което прочете върху самия Антиминс.

Истината е, че в манастирите на Халкидика живеят българи, сър­би, гърци, румъни и руси. Повечето от тях са синове на поробения от турците народ. Тези монаси са отивали там поради даден от родите­лите им обет, че ще пратят първородния си син служител на Бога, който ще се моли освен за спасението на своята душа, но и за своя народ. В Атон ставало и организирано молебствие. Монасите се съ­бирали тайно, като се молели за освобождението на християнските народи от агарянско иго.

Немалко е било и теглото на тези монаси, тъй като на няколко пъти манастирите са били ограбвани и опожарявани от турците.

Константин разбра, че Антиминсът се предава от ръка на ръка на верни и изпитани люде и почувствува гордост и благодарност към Бога, че съдбата го удостои да има и той до сърцето си този свещен знак и символ.

При един разговор с човек, когото срещна в гостоприремницата, отиващ за Атон, той разбра и това, че някои монаси от манастира били изпращани да събират помощи. Досети се, че много от тези монаси са били от изпитаните и верните на „заговора". Много вни­мателно и ловко те са успявали да заангажират вниманието и сът­рудничеството не само на духовни, но и на мирски люде за святото дело на свободата. Някои от тях вероятно са носели и Антиминса, но действували така умело, че тайната е била запазена до Освобожде­нието от турско робство. Толкова са били верни, скрити и внимател­ни атонските монаси. Единственият провал е бил оня с патриарх Гри-горий, който бил издаден на турците от неговия протосингел.

Другарите на Константин - Белю Пинин, Тодор Хаджимаврудиев и Петър Атанасов продължиха пътя си за Халкидическия полуос­тров. Константин не счете за потребно да им разказва всичко, което се случи с него. Те вероятно си помислиха, че куражът напусна тех­ния приятел и спътник, поради тежките преживелици из морския път, а пък монашеството може да му се е сторило трудно. Излязоха умни и корави в своето решение тези младежи. Ако е писано от Бо­га, те сами ще се ориентират там за всичко - помисли Константин. Дори и не поставиха открито въпроса за отказа му да продължи с тях.

Сбогуваха се сърдечно и се разделиха. Константин преседя след заминаването им два дни в Солун и като намери търговски кораб, който тръгваше за Цариград, заплати пътя според това, което му поискаха и така съвсем без нищо, а само с торбичката, която успя да намери в разрушената гемия на Леонис, потегли на изток.

Седнал на дървената пейка в парахода, той мислеше, че се про­бужда от някакъв невероятен сън. Денят бе хубав, морето съвсем при­тихнало, а южното пролетно слънце изливаше над него радостно си­яние. Понякога се замисляше за това дали добре стори, че се връща назад, но веднага си представяше вдъхновеното лице на стария слу­жител и огненото сияние над главата му. Тогава отново добиваше кураж и притискаше с ръка сгънатия Антиминс в пазвата си, набли­зо до сърцето.

На другия ден още рано взори се очертаваха вече на хоризонта силуетите на джамиите и големите сгради на Цариград.

В отоманската столица размислите върху онова, което се случи, не се промениха. Константин ходеше все така приятно замаян и пред очите му стоеше тайнственият образ на монаха. Дори величествена­та джамия на Сюлейман Великолепни с четирите извисени към об­лаците минарета и многото обковани в мед куполи, не привлече вни­манието му. И Света София, за която бе чувал толкова пъти, и синеещата се лента на морето при Златния рог не го отклониха от онова състояние, в което се потопи, докато пред него не се изправи чове­кът, който подсказа съдбата му.

Дълго обикаля той из търговския квартал, където бяха дюкян­четата и големите маази на търговците. Там той срещна неколцина българи, които не можеха да разберат защо тръгна към Халкидика и защо се върна обратно. Пари ли нямаше, мъка за родното ли сеЛо го налегна или пък нещо друго, което те и в кратките разговори с него не успяха да узнаят.

Така изминаха още два дни и на третия ден, когато се отби в една мааза на български търговец, който купуваше и продаваше стока за вътрешността на Турция и който имаше уреден керван за пренасяне въглища от Кърклисе за Стамбул, той срещна един човек, който ся­каш беше натоварен да продължи това, което му бе предсказано в Цър­квата „Свети Димитрий".

- Ти ли си младежът, за който ми казаха, че пътувал за Солун? - веднага заговори непознатият.

- Аз съм - отвърна Константин и погледна човека в лицето. Пред него стоеше облечен в шаечни дрехи мъж на около петдесет

години - здрав, приличен, с открито лице и умни, съвършено добри очи.

- Добре, че се видяхме. Казаха ми, че си тръгнал за манастирите в Атон, но си се върнал обратно, така ли е?

- Така е, байчо.

- Е, защо не отиде, за където беше се запътил?

- Поразмислих се за някои неща, домъчня ми за село и ми се стори, че в българско ще бъда по-полезен на народа.

Посви вежди непознатият, понаведе глава, погледна напред и ми­съл някаква озари лицето му.

- Ти, млади момко, нали си грамотен?

- Да, грамотен съм. И в село учех младежите на азбукето.

- Това е много добре. Ела там настрани да отидем на пейката и да не пречим на минаващите мущерии. Има да си поговорим с тебе.

Седнаха на дървената скамейка, оставена от чорбаджиите за гос­ти, които има да си кажат някоя и друга дума насаме. Свали непоз­натият българин шарената и привързана с гайтани торба от рамото си, сложи я малко встрани при ъгъла и като прекара длан през чер­ните си едри мустаци, проговори:

- От кое си село?

- О Устово, в Родопа.

- А, а! Чувал съм за тия села. Аз пък съм от другия край на нашата земя. Е, е! Там недалеко от морето, варненския санджак. Хатърджа се казва селото ми.

- Аз познавам Варна. И за селото ти съм чувал. Живях известно време във Варна при вуйко си.

- Така ли? Още по-добре. Чуй сега какво ще ти кажа. Ти тръгна по един път, а сега се връщаш. Мислиш ли, че ще те гледат с добри очи хората, като се върнеш обратно?

- Защо?

- Защото... ей така. Не обичат людете такива, които тръгват по един път, а после го изоставят.

- Каквито и да са причините, не те съветвам да се върнеш в село­то си. Във Варна може да отидеш, но не веднага, а малко по-късно.

- И аз не знам какво да правя. Исках да стана монах, като си мислех, че така ще бъде най-добре и за мене и за нашите хора и за това дето сме в робия.

- Ти сега може да бъдеш повече полезен, отколкото ако се бе покалугерил.

- И друг така ми каза...

- Слушай мен, момко. Ти си още млад, но окото ми не лъже. Па­метен човек си ти и ми се струва добре ще разбереш това, което ще ти кажа. Ти не ме познаваш, но няма да сгрешиш, ако приемеш моя съвет. И аз съм с тия люде, които са много загрижени за нашите работи, за народните, искам да кажа. Имам си имот - земя и дом. Мога да преживея добре живота си. И турците не ме закачат, защото на тях не съм сторил зло, но може ли да е спокойна душата ми, като гледам как тънем в мрак и как отпада и народността, и вярата? Вър­ху народността е стъпил турският крак, а върху нашата вяра - ту­кашният гръцки патрика.

Поспря за минутка човекът - поразмисли се и някак с благ тон продължи.

- Да не мислиш, че съм тръгнал по търговия, за печалба. Не та­кава мисъл ме доведе в Цариград. На тебе мога да ти доверя всичко. Ти ми се понрави още в първата минута. Искам всичко да ти кажа, но някак ми е трудно да говоря, защото е греховно човек да хвали себе си. За Божиите дела и за народните работи хвалба не бива, нито сам да прави човек за себе си, нито пък да ПОЗВОЛИ друг да ГО ХВАЛИ. Но все пак трябва да ти кажа всичко, защото инак не би разбрал за какво говоря и за какво съм намислил да те взема със себе си. Ей, младежо, като че Господ нареди да се видим. За народна работа дой­дох тук, а като че е трябвало теб да срещна.

- Така изглежда, байчо, защото и моята съдба е цяла приказка; кажи това, което си намислил, аз пък зная кое е хвалба и кое не.

- Радвам се, че ме разумеваш още от първите думи. Щом като си ходил във Варна и Варненско, без друго си чул за живота на народа там. Не си дете да не знаеш, че тукашната патриаршия прави всич­ко, за да си нямаме своя народна църква.

- Как да не зная това!

- Така, много добре, но българската църква е вече основана. На­шият духовен първенец Иларион Макариополски е рекъл, че бъл­гарската църква е продължение на Търновската патриаршия и на Охридската архиепископия.

- Това не знаех, байчо.

- Казвам ти го, да го знаеш. Видиш ли тази торба? Увита в мукавена кутия в нея носех просба до Високата порта, с която жителите на Варненския вилает молят да бъде призната българската църква и да бъде позволено на нашето духовно началство да урежда всички­те си работи по епархията.

На Константин направиха особено впечатление тези думи. Ми­на му веднага през ума, че има някакво съвпадение между работата на този човек, дошъл в Цариград не по търговия, и неговата предс­тояща работа, за която му бе изяснено в Солун. Не е ли това - рече си той - ръката и разума на провидението?

- Е, с какво мога аз да ти помогна, байчо?

- Ще ти кажа, но най-напред ще те науча как да ми казваш. Името ми е Атанас Георгиев. Всички ми казват чорбаджи Атанас, но аз на чорбаджилъка си не държа. То си е само дума. Родното ми село е Го-лица, Месемврийско. Преселих се аз от това село в Хатърджа, на кое­то по-рано казваха Деде Бунар. Напуснах родното си село веднага след Кримската война, към 1829 година. Семейството ми е също в Хатър­джа. Не съм зле, зачитат ме хората, но аз не съм от много мирните.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Като походиш малко с мене, ще разбереш.

В това време от вътрешната страна на дюкяна се чуха гласове. Там имаше нещо като преградена стаичка със стъклен прозорец, в която се събираха по-близки приятели на стопанина, пиеха кафе и разговаряха за разни работи. Оттам излязоха трима също така въз­растни мъже, добре облечени. Двамината бяха в по-нови дрехи, а тре­тият бе по-простичко облечен. Той имаше широк ланец на шаечната жилетка с килнат малко встрани фес и с игриви хитри очи.

- Елате да се запознаете с един младеж от нашите места - про­викна се чорбаджи Атанас на хората, с които видно беше от по-рано познат.

- Кой е той - запита един от двамата мъже, които имаха по-чорбаджийски вид.

— Родопчанче е, но е живяло във Варна.

- Така ли? - запита същият.

- Да, живял съм известно време при вуйко си и работех в бакърджийския му дюкян - обади се Константин.

- А после?

- Е, после... ей така. Дойдох насам с намерение да ида до Атон, но случи се така, че трябваше да се върна.

- Разкая ли се?

- Не, друго нещо...

- Да оставим това - пресече разговора чорбаджи Атанас, като видя, че младежът се смущава. Друго е по-важно. Родолюбив, умен младеж е той и е писмен. Чете и пише по славянското писмо.

- Това е много хубаво. Ашколсун, младеж!

- И ми кажете, лошо ли ще е да го взема с мене? Нали и без това търся даскали.

- Как да е лошо! - каза един от двамата мъже. - Тебе, чорбаджи Атанас, съдбата ти го изпрати.

- Как мислиш за това, което ти дума чорбаджи Атанас? - запита първият господин, а по-дребното старче с ланеца, като сложи на но­са си едни очила с пиринчени рамки, загледа го, като че ще го купува и му рече:

- Хей, младежо! Днес късметят ти дойде на крак. Ако питаш мене, не губи нито минута и тръгвай!

- Нали все пак човек трябва да поразмисли.

- Не е за мислене тази работа. Не виждаш ли, че съдбата нагла­сява тук всичко? Пък ако не знаеш кой е чорбаджи Атанас, аз ще ти разкажа.

Като каза това, той сложи ръка на рамото на младия човек и го доведе до приградената стаичка.

- Слушай мене - започна сухичкият човек с будните подвижни очи - не се отделяй от чорбаджи Атанас. Той е не само добър човек, но и знатен българин. Всичко, което е направено във Варненския санджак, е негово дело. Ако все още се намират свестни и будни бъл­гари из оня край, пя к на него трябва да благодарим. И езици знае човекът, и думата му е на място. Той сам ще отвори училише. Ей така, на свои разноски. Дава ли всеки парите си за людските деца? Но той го прави. Мило му е за народа, за езика, за вярата. Както е започнал работите и църква българска ще отвори. Казвам ти, иди с него. Щом си грамотен, ще те направи даскал, а после и поп ще ста­неш. Нали знаеш черковното писмо?

- Зная го. И от Псалтира чета и от всяка църковна книга.

- Тогава всичко е наред. Чорбаджи Атанас затова е дошъл тука толкова далече. Той търси между писмените синове на нашите люде тук младежи, за да ги отведе във варненския край. Но нашите тука по-мъчно се отделят от децата си. Особено пък ако животът им вър­ви добре.

Наново се замисли Константин върху чутите думи. Стори му се, че всички са се наговорили да му говорят едно и също нещо.

Раздвижиха се хората в другия край на дългата мааза и се готве­ха да тръгнат. Чорбаджи Атанас им показваше нещо увито в дебел табак, което пак сложи в торбата.

- Е, наприказвахте ли се с бай Михаил? - запита един от госпо­дата.

- Наприказвахме се - отвърна Константин. - Разправи ми чове­кът за всичко.

- Не само му разправих - обади се сухичкото старче, но съм сигу­рен, че работата ще стане.

- Дано! - отвърна чорбаджи Атанас.

- А - подвикна пак човекът и се наклони към Константин - заб­равих да ти кажа, че чорбаджи Атанас знае турски, гръцки и румън­ски. През онова мурабе¹⁵, което водеха турците с руснаците, той беше като преводач на руските войски. Те без него не можеха да се спра­вят. Казвам ти, да знаеш с какъв човек имаш работа.

Докато се прибираше в своя хан, Константин все мислеше за то­ва, което чу от тези люде. Та нали и той говореше в Устово за тези неща? Не е ли настъпило време да направи сам това, за което е при­казвал и мечтал? Не е ли настъпил денят, когато ще трябва да пре­мери силите си с гръцкото влияние в онзи край, който по всичко личи става за него съдбовен?

- Не ми се вярва, че се разделяме за дълго - каза чорбаджи Ата­нас на младежа, когато си подадоха ръка при ъгъла на една от чаршийските улици.

- И аз мисля така, чорбаджи Атанас.

- Но аз забравих да те питам за името - каза Атанас.

- Константин Дъновски се казвам, а моето село е Устово в Родо­пите. Не зная точно кой санджак е, но чини ми се да е Ахъчелебийско.
Село Хатърджа

Село Хатърджа, което някога се наричало Деде-Бунар, не се от­личаваше по външния си вид много от другите села във Варненския край. Това обаче, което веднага направи впечатление на Констан­тин, беше изострената будност на хората и голямата почит, с която те се отнасяха към чорбаджи Атанас.

Още с пристигането в селото, този човек въведе младия момък в своя дом, където трябваше временно да престои, докато отпочине от дългия път. Патриархалната обстановка, честният и дълбок религи­озен живот на семейството, смирението, с което се отнасяха домаш­ните към бащата, много се хареса на Константин. Между хората, ко­ито живееха тук, и тия, които влизаха и излизаха по всякакви рабо­ти, молби и грижи, най-силно впечатление му направи кротостта, послушанието и свенливостта на младата дъщеря на чорбаджи Ата­нас Добра, която на пръв вид изглеждаше с четири-пет години по-малка от него. Тя вършеше всичко съвсем сръчно и безшумно, че беше истинско удоволствие да я наблюдава. И друго нещо удивлява­ше младия човек. Той не можеше да си обясни голямата разпоредителност, с която чорбаджи Атанас вършеше многобройните и вся­какви по вид работи. Той се разпореждаше по земеделските грижи, даваше съвети на чобаните и слугите за добитъка, пращаше работ­ници по различни места с най-различни поръчения, като помагаше къде какво трябва да се върши. Между тези работи при него идваха хора - първенци от селото, с които приказваше или открито, или насаме, като ги викаше в горницата на големия си дом.

Константин разбра, че тука кипи живот. Неговият покровител бе­ше душа и двигател на българщината в този край. Той бе превърнал доста села от Варненската околия в пламтящи от родолюбие огнища - много по-будни и много по-решителни в своите действия от хората в град Варна. Докато в големия град имаше апатия, дори заспиване, което добре се използуваше от гръцкото духовенство, често в съюз с администрацията, по селата главите на хората бяха по-изправени и вниманието по-будно. Сега за Константин стана ясно, че всичко това се е движело от едно командно място - къщата на чорбаджи Атанас в Хатърджа, а кормчията бил самият той.

По сведения от свещеник Константин Дъновски¹⁶ семейството на Атанас Георгиев чорбаджи е от македонски произход. Баща му Ге­орги е бил родом от Призренско¹⁷, откъдето през третата четвъртина на 18 век, заедно с други свои съселяни се преселва в село Голица, Несебърско. Засега липсват сведения за причините, които застави­ли тези групи македонски българи от Призренско да емигрират, за да се настанят в най-източната част на полуострова. Времето на тях­ното преселване съвпада с раздвижването на балканските християн­ски народи - българи, сърби, гърци, албанци, които проявяват пър­вите признаци за национално възраждане и народно просвещение. Интересно съвпадение е, че по това време Паисий Хилендарски се отправя от Света Гора към Котел, за да предаде лично на Софроний Врачански в 1765 г. „История славянобългарская", която се препис­ва и разнася от ръка на ръка.

Бащата на Атанас Георгиев Чорбаджи - Георги, когото гърците наричали Йоргаки, бил един от първенците в село Голица и имал силното желание да изучи сина си Атанас. В селото обаче нямало училище, та го отпратил за наука в близкото село Еркеч. Енорийс­кият свещеник на това село бил отец Михаил, който обучавал в къ­щи си на славянско четмо и писмо няколко селски момчета. Дядо Георги завел при него сина си Атанас и го предал да го учи.¹⁸

Атанас Георгиев ходил наред две зими да се учи при отца Михаила. В скоро време той се ограмотил, а също така заучил и няколко черковни тропари. Това не задоволило обаче дядо Георги. Той поже­лал сина му Атанас да изучи и гръцкото писмо, затова отишъл с него в гр. Месемврия и го записал в гръцкото училище, като го нас­танил да живее у един негов приятел. Тук в продължение на две го­дини младият Атанас изучава основно гръцкия език. Не стига само това, баща му - дядо Георги, пожелал сина му да изучи и турски език, за която цел условил един ходжа да му стане учител. В скоро време младежът Атанас вече бил овладял писмено и третия език.

Настанали размирни години и Атанас трябвало да се прибере при родителите си. През 1820 - 1821 г. по време на гръцката завера турското правителство не оставяло на мира българските първенци по села и градове, както и тези по селата Еркеч и Голица. Заподозрени в заверата, били подведени под отговорност отец Михаил, дядо Георги заедно с други селски първенци от Голица. Вързани, всички те били закарани в град Месемврия при пашата. След затвор и изте­зания те били изправени на съд и осъдени на смърт. Присъдите се изпълнявали бързо, като осъдените били хвърляни в морето. Първа била изпълнена присъдата срещу отец Михаил и някои други свеще­ници и миряни, които намерили своята смърт в бездните на Черно море. Към втората група подсъдими бил причислен дядо Георги, кой­то заедно с всички други бил осъден също така на смърт. Според процедурата по изпълнението на смъртните присъди, пашата при­съствувал лично на самото място. В момента на изпълнението на присъдата, когато трябвало осъдените да бъдат качени в лодка и от­карани в морето, от невиделица връхлетяла страшна буря, която уп­лашила пашата, който в изстъпление извикал: „Баашладъм калам християнларън джянларъм" („Аз ви опрощавам, останете, вие хрис­тияни, близки души"). Така по чудо дядо Георги бил спасен от смърт, което той отдава на Божието покровителство.¹⁹

След усмиряването на гръцката завера настъпило затишие, кое­то не било за дълго време. През 1827 - 1828 г. се започва руско-турската война и руските войски, преминали Дунава, настъпват по най-източните територии на полуострова. Пред неприятелската угроза турците подлагат на разорение българските села и прогонват насе­лението. Безпризорни българите плъзват из планините, за да дирят спасение. Същото направили и жителите на селата Голица и Еркеч. До свършване на войната те скитали, където им очи видят. Синът на дядо Георги - Атанас, който както видяхме е владеел говоримо и писмено няколко езика, бива привлечен от руските войски като пре­водач, с които отива до Одрин. След подписване на Одринския мир (1828 г.) една част от бежанците се завръщат обратно по старите си места, а други емигрират в Русия. Дядо Георги и семейството му за­едно с група съселяни напускат Голица и се запътват за Бесарабия, където имали свои роднини, заселени там преди 1812 г. Достигнали до село Кайнаджа, близо до Варна, една част от групата, в което чис­ло и семейството на дядо Георги, решават да се установят в село Ха-търджа (сега село Николаевка, Варненско) при свои близки родни­ни. Във връзка с това преселение на българите проф. д-р Л. Милетич в книгата си „Старото българско население в Североизточна Бълга­рия" пише: „Между преселниците във варненско най-видно място заемат колониите на Еркеч и Голина"²⁰, като добавя, че „еркечени и голичани се настаняват в с. Николаевка, бивше Хатърджа", което по това време наброява към 140 къщи.

Село Хатърджа предлагало по това време добри условия за сто­панска работа. Наблизо имало не само добри орни площи, но и об­ширни гори. Скоро дядо Георги спечелва доверието на своите съсе­ляни и бива избран за муфтия - кмет на селото.

Както дядо Георги Чорбаджи, така и син му Атанас Георги Чор­баджи обаче са били изпълнени със съзнанието, че възложеното им чорбаджийство и кметствуване им повелява не само да не се възпол­зуват от създаденото обществено положение, но и дори да жертвуват свои лични средства, за да услужат на своите съселяни. За да харак­теризираме дейността на Атанас Георгиев Чорбаджи и мнението, създадено в обществото за него, ще преведем писаното от Илия Р. Блъсков, уредник на сп. „Памятник", в кн. 2 от 1895 г., където се казва: „По време на черковния въпрос, когато от всички наши по-главни градове се изпращаха представители в Цариград, намери се дядо Атанас Георгиев Чорбаджи от село Хатърджа, избран от Вар­ненско, да отиде в Цариград и на свои лични разноски в продълже­ние на шест години да представлява българите от варненско, без да бъде честит да дочака разрешаването на въпроса. Нашите тогаваш­ни вестници не знаеха как да се изхвалят пред света с този доста уважаван старец. Целият български народ произнасяше с възторг неговото име..." В кн. 6 на г. 1-ва от 1896 г. на същото списание „Па­мятник" Илия Р. Блъсков като послеслов към специално посветена­та статия за живота и делото на Атанас Георгиев Чорбаджи пише следното: „Няма ги вече тия стари сили като дядо Атанас и надали нашето общество ще види някой път такива старци, които да заслу­жат уважението си между младите..."

Атанас Георгиев Чорбаджи има двама сина - Петър и Злати и една дъщеря - Добра. Последната впоследствие става съпруга на све­щеник Константин Дъновски.

Атанас Георгиев Чорбаджи се оформи като ярък закрилник на слабите и безпристрастен съдник при местни спорове. Той покрови­телствува българите, които биват малтретирани от турците и гръц­ките духовници. Чрез застъпничеството си и отстояване интересите на своите съселяни, той става известен във Варна и Варненско, като печели симпатиите не само на българите, но и на турци и гърци.²¹ Той съумява да се сближи с първенците, да създаде тесен контакт с тях, като непрестанно е във връзка с будните родолюбиви българи от цялата околия.

Чорбаджи Атанас използува всички свои връзки и подготвя чрез умели разговори с първенци гърци и турци своя избор за мухтар (кмет) на селото, а селяните от своето и околните села - да съдейс­твуват за отварянето на първото българско училище, разноските по направата и уреждането на което заплаща той.

Така вървяха дни, седмици, месеци. Константин Дъновски, който спечели със своя чудесен характер обичта и доверието както на Ата­нас, така и на цялото семейство, а постепенно и на селяните от Хатърджа, усилено се готвеше за даскал. Той работеше на нивата, в дво­ра, около добитъка, защото не обичаше мързела и готованството, но през свободните часове залягаше на четмото и писмото, на черковна­та история и на сметките.

- Готви се, Константине. Наближава времето, в което това, за което се бе запътил към манастира, да го правиш тук за народа -казваше с лека усмивка Атанас. - Скоро ще бъде това.

Когато мръкнеше и Константин се прибереше в своята стаичка, отредена за него на горния кат, той четеше, молеше се и размишля­ваше за това, което му предстоеше да извърши в живота си. Струва­ше му се, че някаква написана с огнени букви съдба го направлява­ше в неговия път. Още от Устово почна всичко това, когато се зае да учи младежите на славяно-българско писмо. В утринните часове, ко­гато и хората, и планината бяха още в сън, той говореше за тежката съдба на народа и как солунските свети братя Кирил и Методий да­доха писмо, на което сега можем да четем словото Божие. От тогава ние станахме народ наравно с всички писмени народи и наследници на Христовото Благовестие.

Сега наближаваше времето да стане учител на тези добри, верни, но още непросветени селски люде, които ще научат от него онова, което им трябва и да не се срамуват, че са българи. А как ще отгово­ри той на гръцките духовници и даскали, когато му рекат, че той няма право да върши това? Тогава той ще им каже: „Не е ли речено в Свещеното Писание, че Христос ще прибере около Себе Си повяр­валите в него юдеи, а след това ония жадни души на разсеяните по света синове божии".

Атанас Георгиев Чорбаджи пазарява младия Константин за 500 гроша годишно и храна. След това е трябвало да се намери помеще­ние. И на това находчивият Атанас Георгиев Чорбаджи намира леснината. Той накарва да разтребят и замажат заницата (килера) от къщата му, където са се държали разни къщни дреболии - туршии и др.Там, в тия трудни условия за работа младият Константин Дъновски започва своето просветно дело, като набира 10-15 деца от село­то. Така през 1847 г. той става първият български учител не само в село Хатърджа, но и в цяла Варненска околия, тъй като българското училище в това село било първо в околията.

Така той работеше усърдно, изучаваше църковния ред по книги, които чорбаджи Атанас му носеше, превеждаше му ги от гръцки, като му подхвърляше, че един ден и в църквата ще служи.

Често Константин дочуваше разговори между чорбаджи Атанас и посетители, които все още бяха плахи за идеите и размаха на първенеца от Хатърджа.

- Как ще позволят от митрополията във Варна ние да градиме черква? - казваше гостенинът.

- Кой ще ги пита! - отговаряше рязко Атанас. - За вярата Христова трябва само предано сърце, а за църквата е необходимо по-безстрашни люде и един престол, върху който да бъде поставен святият Антиминс.

- Добре, ще направим църквата, ще сложим олтаря, а кой ще ни даде Антиминса, без който не се освещава храм?

- Имаме си Антиминс - казваше с победен глас Атанас, който вече знаеше съвсем подробно случката в църквата „Свети Димитрий" в Солун и за Волята на Господа Бога и Христа и майката Христова да освободят народа български от агарянско иго.

- Пък и пари трябват, чорбаджи Атанас - обаждаше се с малко по-смекчен, но още колеблив глас господинът.

- Ще си намерим и пари. Още от сега ще пуснем подписка. И ктитори ще се найдат, пък каквото не достига, от мене ще е.

Тръгна подписката из село Хатърджа и постепенно в касата на изборното настоятелство падаха грошове. При радости и скърби, при имени дни или празници, при кръщавки или погребения, дори при скромните селски тържества, други грошове, откъснати от катадневните потреби на хората, падаха в нарочно скованата кутия за помощи и увеличаваха събраното за изграждане на българска църква. Народът в Хатърджа взе вече съдбините си в своите ръце и чорбаджи Атанас казваше, че когато чуе да дрънне в кутията пусна­тият грош или понякога и сребърна монета, знае, че вгражда още един камък в църковната сграда и че е изтекъл още един ден, който ни приближава до деня, когато вместо „Кирие елейсон", ще чуем: „Зъступи и спаси помилуй и сохрани нас, Боже твоею благодатию". Селяните с любопитство отивали да гледат и слушат как децата им се учат да четат и пишат. Още повече те се възпламенили от де­лото на младия даскал, когато децата започнали да пеят някои цър­ковни песни и тропари. Щом Атанас Георгиев Чорбаджи разбрал, че селяните са готови да го слушат, повикал ги на второ събрание, къ­дето им предложил да си построят училище и параклис, в които да се черкуват. Сега вече всички единодушно одобрили предложението. Без много протакане постройката била започната. Като се разчуло, че се строи в село Хатърджа сграда за църква и училище, гърците и гръкоманите направили това достояние пред властите и дошла за­повед от Варна за спирането на строежа. Трябвало Атанас Чорба­джи да отиде незабавно в града, да се срещне с турските големци и да ги измоли да му се даде разрешение за строеж. Разбрало се, че всичко е само гръцка интрига и злосторничество. Дядо Атанас Георгиев Чор­баджи успял да убеди варненските управници да разследват случая. Назначена била комисия, която да отиде на мястото. Така и стана­ло. Отишла комисията в село Хатърджа, видяла какво се строи и кръстила постройката „Папаз-еви", което значи попска къща, за­щото имала един комин. Комисията допуснала строежа и си зами­нала. В скоро време била завършена, като половината от нея била заделена за църква, а другата половина - за училище. Необходимо било сега да се получи разрешение от гръцкия владика Порфирий и от пашата за осветяване на църквата. И това желание на дядо Ата­нас Георгиев Чорбаджи се изпълнило. На 26 октомври 1858 г. се из­дал царски ферман за осветяването на църквата, при която церемо­ния присъствувал сам и гръцкият владика Порфирий. Църквата би­ла наименована Свети Атанасий Александрийски, която и до днес съществува и се използува за църковно служене.