Средното евангелско училище в Свищов

За голямо съжаление на това място ние трябва да останем един­ствено със заглавието, макар че този период от живота на Учителя крие в себе си много ценни истини, които биха очертали неговия об­раз с релефността на ония постъпки, които са характерни за тази възраст.

Това, което можем да кажем тук и което имаме основание да считаме за сигурно, то е, че Учителят се приобщи за известно време към методистките евангелски среди не да прави кариера като духов­ник от някоя деноминация, но да изучи техния живот и да види кое е по-добро и по-приемливо за едно по-малко помпозно богослужение в сравнение с други църкви и обряди. Освен това известно е, че при методистите от евангелските църкви съществува един строг поря­дък, повече въздържание, по-сурова дисциплина. Много от настав­ленията на методистката църква насочват човека към природосъобразен живот. Учат го на понасяне несгодите на живота и строго из­пълнение поетите обещания и обязаности. Разбира се, и при всяка друга църковна организация се поставя като основна задача изпъл­нението на тези неща, но това тук остава някак незабелязано в тече­ние на самия граждански живот. Вярно е, че и в православната цър­ква има строго дори сурово монашеско подвизаване, но за него се изисква и специална обстановка и специален режим. В православи­ето и католицизма има манастири, където хората, отдалечени от шумния живот, вършат подвига на самоотричането, но пък там са възможни поради еднообразието и скуката известни непрепоръчи­телни и неприятни отклонения.

Учителят по всяка вероятност, а това е много близо до ума, като се има предвид начина, по който той провеждаше по-късно беседите си, е харесал и приел опростената форма за формиране на едно духов­но общество, като, разбира се, духът, вътрешното съдържание е съв­сем ново, негово и специфично. По-нататъшното развитие на неща­та, както ще видим в настоящата книга, потвърждават напълно та­кова допущане.

Петър Дъновски има вече диплома за завършено средно образо­вание в Свищов. Завършен е един етап от живота и образованието. Той ,обаче не се връща във Варна за постоянно местожителство, а остава учител в село Хотанца, Русенско.

Т^рудно би могло да се предаде чувството на радост, което изпит­вали малките деца, посрещнали за първи път своя учител. Една фотографна снимка от това време ни показва удивително красив млад човек с дълбоки, умни, но благи очи. От тази снимка лъха един нрав­ствен колос - едно човешко съвършенство, което привлича силно и неотразимо. Този чист, прекрасен младеж, изпълнен с идеали, влиза при децата с любов и със своята цигулка. Той ги възпитава и обуча­ва по своему, по начин, който той носи в себе си, и по един закон, който привързва детето към знанието без насилие, като създава доб­ри привички и една несъкрушима трайна връзка.

Хотанца е малко непретенциозно селце на около тридесет кило­метра от Русе. Сухото и безводно място накарало жителите му да направят два дълбоки кладенца - единият за жителите на селото и странниците, а другият - за добитъка. Знайно е, че безводието не съз­дава добър поминък. Водата прави живота привлекателен и красив, тя е, която увеличава и благосъстоянието на хората. Ето защо Хо­танца навремето бе известно като едно от много бедните села. Тук говорим за едно време, когато жителите на това село се радваха на очакваната с векове свобода и бързаха да дадат колкото се може по-очебиен израз на тази радост. Новият топъл повей към живот пробу­ди у тях както навсякъде из българската земя, копнеж към духовна светлина. Селяните желаеха децата им да не останат неграмотни, макар че нямаха сграда за училище. Но това бе най-малката пречка. Намери се един добър българин, който обичаше просветата и отстъ­пи една доста голяма стая от своята къща за училище. Селяните ня­маха и достатъчно пари да възнаградят тоя, който ще дойде като учител в селото, но затова пък бяха готови да го нахранят, като все­ки дом, откъдето е излязло дете за школото, ще отдели нещо от то­ва/което има, за да го поднесе на бъдещия учител като скромен дар. Нямаше гориво за отопление, но всеки бе готов да изпраща всеки ден с детето си по няколко дръвца за огъня. Беда бе, че къщата няма­ше голям двор, но пък наблизо започвайте полето и гъстата дъбова гора. Това бяха условията на бедните хотанчани, които обявиха меж­ду близки и далечни, та чак и в Русе, че чакат да дойде учител.

Един ден в селото пристигна млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и малко куфарче. Под мишницата на свободната ръка той носеше странна цилиндрична кутия, в която се намираше неговата цигулка. Той ще даде първата светлина, първото знание на доста внушителна група деца, между които се намираха и такива, ко­ито са оставили зад себе си своето детство. За тази пъстра по възраст група най-добра оценка могат да дадат онези съвременни педагози, които са обучавали сборни класове.

Без външно вълнение, но с дълбока увереност, с ведър поглед, в който се чете благост, но и енергия, застана очакваният учител и поведе децата, пък и по-възрастните по стръмния път отначало към малкото и после и към по-голямото знание. За него не беше трудно да научи децата на четмо и писмо, но преди да им даде тия знания както за живота, така и за природата, той често ги извеждаше навън в полето и в близката дъбова гора. Той превръщаше часовете извън класната стая в часове не само за КНИЖНО знание, но и за нагледно усвояване на всички достъпни за тях природни закони. Когато тряб­ваше занятията да се провеждат вВ класната стая, учителят влизаше при учениците си със СВОЯТА ЦИГУЛКА. С Притаен ДЪХ И смаяни, защо­то за пръв път виждаха музикален инструмент, различен от гайдата и гуслата, те слушаха песничките, които учителят им свиреше и кои­то те бързо и с радост усвояваха. Отначало песничките бяха мело­дични напеви, прилични на ония, които могат да се чуят по седянки и сборове, но действуващи направо на детските сърца. И до днес още се говори, като предавана от човек на човека приказка, как децата след тези часове напускаха класната стая без обичайния шум и глъч­ка. Те сякаш си отиваха преобразени. Това направи силно впечатле­ние на родителите, които по-късно, като се сближиха повече с учите­ля, имаха възможност да чуят гласа на цигулката му и в своите до­мове.

Учебните дни преминаваха в чудесно разнообразие както в клас­ната стая, така и навън. Познати са на всекиго буйствата на ранна­та възраст. Често се разиграват невинни наглед, но нежелателни сце­ни, а някога дори и побой. В такъв случай децата търсят да се опла­чат на някого, като най-често изтичват до своя учител, за да търсят неговата намеса.

Единственото, което учителят искаше от своите възпитаници, бе никога да не лъжат и да не клеветят своите другарчета. Той дър­жеше извънредно много да не се развива у тях чувството на отмъще­ние и децата почнаха да се самовъзпитават и се бояха да се оплакват едно от друго. Най-много учителят наблягаше на добрите взаимни отношения.

Тази своя черта като възпитател Учителят запази до края на зем­ния си живот. В окултната школа учениците му разбраха, че едно от най-неприятните неща за него беше да слуша техните оплаквания или каквото и да е осъдително изказване на който и да е, за който и да е е от тях. Това нещо беше толкова чуждо за него, че той по няка­къв магичен начин го бе отстранил.

Между другото учителят се бе изказал, че това е специфична чер­та на българския човек, когото бе основно изучил. Всички беди, не­щастия и катастрофи в историческата съдба на българския народ са произтичали от несъгласието и от злокачествената критика, която хората дори от най-високите върхове на държавната йерархия са вър­шили един спрямо друг.

През един августовски ден на 1888 г. един млад човек стоеше на палубата на океанския параход и гледаше в далечината, където оке­анът докосваше неясните очертания на хоризонта. Той беше с хубави замислени очи и с необикновена чистота в погледа. Облечен беше скромно и багажът му се състоеше само от един доста износен, но спретнато обвит с калъф куфар, който се намираше в помещението за багажа. В ръце той имаше малка ръчна чанта, в която се намира­ха най-необходимите подръчни вещи, две-три книги и едно еванге­лие на английски език, издание на Британското библейско дружест­во и още едно - на български език от онова време, когато рядко изда­ваните книги се печатаха с малко наивния и мил следосвобожденс­ки език и правопис.

Параходът на компанията за презокеански пътувания беше пъ­лен с пътници от всякакви народности, които отиваха в Америка -примамващия континент на доларите, за печалби. Може би единст­вен пътник в този голям параход, който бе съвършено чужд на това, което привличаше хората п задокеанския свят, бе младият българин Петър Константинов Дъновски. Неговите намерения бяха толкова различни от намеренията на другите пътници, че ако той би ги из­казал пред тях, те щяха да ги посрещнат или с недоверие или с нас­мешка

Положението на този млад прекрасен човек беше като положението на всички, дошли на земята с мисия небесни пратеници преди него. Той трябваше да огледа, да проучи, да се осведоми за живота в своето време, да схване стремежите на хората и преди да посее теме­то, което ще даде плод, да разбере каква е почвата на божествената нива.

Този още млад човек знаеше много неща за живота, за природа­та, за Бога. Той носеше тези знания като дар от небесната родина, но той трябваше да ги събуди наново в този свят, където бе изпратен да хвърли обилното семе на едно учение, в което Божествената и Хрис­това любов, мъдрост и истина трябва да се разгънат в широки рам­ки и да се проговори на хората на техния език. Тъкмо този език и този порядък трябваше да провери и проучи той както в отсамния, така и в задокеанския свят.

Америка гъмжи от църкви, от деноминации, от проповедници. Младият учител от Хотанца трябва да види с очите си, доколко тия църкви и проповеди влияят на човека, доколко те носят непроме­нено и в своята първична сила и чистота Христовото учение. Този, който се готви за работа сред хората, трябва да познава човека и да го познава и във физическия му строеж така, както носи в себе си познанието за духовното му начало. За тази цел той записва медици­на, от сборните науки на която взема онова, което му е най-потреб­но. Успоредно с това той изучава теология - такава, каквато се пре­подава във висшия теологически институт на методистката еван­гелска църква.

Защо прави той това? За лекар ли се готви или за евангелски пастор? Какво научава той от медицината? Какво от методистката теология? Дали онова вълшебно изкуство да лекува по-късно бол­ните И При това с най-прости средства, той научи от лекциите на медицинския факултет? Или пък словото, с което той пробуждаше, лекуваше и посаждаше свещената духовна жажда в душите на хора­та, той научи от моделите за пасторски слова в теологическата школа? Не, той там видя хората, опозна методите и прецени ръста на тогавашното изкуство да се лекува. Той се опозна с хората от целия свят, защото в Теологическия институт следваха евангелисти от целия свят, включително и от Япония и други някои азиатски страни.

Ние вярваме, че лечебната сила, която той прояви по-късно в България над много хора, които, смазани от безсилие, ставаха на крак не от някакви сложни лекарства, а от една чаша топла вода, която той им даваше със собствената си ръка, той научи не от меди­цинския институт, както не от теологическия институт научи изкус­твото да върне на отчаяни хора кураж и нова воля за живот. Тези божествени качества той не донесе от Америка.

От 1888 ДО 1895 Г. Учителят Престоява в задокеанския коитинент, след което поема път обратно към родината.

За силата на учителевото слово може да се съди по въздействие­то, което има то върху душите на ония, които го слушат. Има един ненапълно осъзнат алхимизъм в думите, които казва един безкористен вдъхновен и чист човек. Те не отминават като пусти звуци край хората, а пробуждат душите. За това СИЛНО безизкуствено слово на учителя разказва един старозагорски адвокат на една сестра от Бя­лото Братство.

Сестра Р. К. от Стара Загора през 1920 г. имаше книжарница. Веднъж в книжарницата дойде известният в града адвокат И. К. доста възрастен човек, който запита сестрата вярно ли е, че тя е последователка на учението на Бялото Братство.

- Да, вярно е - отговори сестрата. - Защо питате?

- Защото аз познавам вашия учител от Америка. Той беше много по-млад от мене, но като българи ние често се срещахме.

Заинтересувана за подробности от живота на учителя в Амери­ка, сестра Р. К. помоли своя познат да разкаже нещо повече за мла­дите му години, като се надяваше да чуе неща, които биха били мно­го по-различни от това, което тя сега знаеше за него.

- Какъв беше той като младеж? - запита сестрата. Имаше ли той буен темперамент и от какво се интересуваше?

- Нищо от това, което е свойствено на младостта, не показа той. Беше много скромен, тих и задълбочен в учението.

Аз обаче не бях доволен от неговото държане, защото като много красноречив и умен той не искаше да направи чрез ораторското си дарование голяма кариера. Знаете ли, госпожо, какво значеха тия дарби преди шестдесет години в Америка? Милионер можеше да ста­не. При това той свиреше много увлекателно на цигулка. Вместо това той си остана все така беден, без да обръща внимание на големи­те си възможности, които се откриваха пред него.

Сестра Р. К. слушаше, унесена к този разказ, който за нейна ра­дост продължи.

Ние като студенти често излизахме на групови екскурзии, Посещавахме високи места, където растяха големи дървета. Студентите много обикнаха господин Дънов и всякога сядаха на купчина около него. Те знаеха, че той ще им разкаже нещо хубаво. Когато шегите и закачките, свойствени на младежта, стихваха, той почваше да ни говори за красотата на природата, за необятността на вселената, като се стремеше тези свои разкази да ги сроди с мисълта за величието на Бога. „Погледнете - казваше той - звездното небе. Каква мъдрост, каква хармонии се крие в него и при това каква разумност. Същото това можем да открием в поточето и в цветята около него Помислили ли сте върху това кой и защо създава тази красота?"

- А друго нещо за него? - настояваше сестра Р. К.

- Имаше случаи, когато той се отделяше съвсем неусетно от нас и дълго отсъствуваше от групата. Тогава ние тръгвахме да го тър­сим, изпълнени с любопитство къде е отишъл и какво прави сами­чък. Случваше се да го открием седнал на някакво красиво отдале­чено място, отправил поглед в далечината или пък със затворени очи и вглъбен в себе си да размишлява. Друг път сме го откривали да се моли. В такъв случай той дори не ни усещаше и ако някой си позволяваше да го побутне, той трепваше от изненада, а върху лице­то му имаше израз като на човек, който се събужда от дълбок, но красив сън.

Сестра Р. К. слушаше възрастния човек и по бузите й се стичаха сълзи на умиление. Старият човек я погледна и учуден я запита:

- Защо плачете, госпожо?

- Ей така. От вашия разказ. Много съм ви благодарна, господин К. Аз винаги така съм си мислила за моя Учител. Милионери има много на този свят, но той е единствен.

Старият юрист бавно стана от стола и поглеждайки с учудени очи към уважаваната в града Р. К., тръгна към своя дом.

Дали този човек е знаел всъщност кой е бил неговият състудент в Америка?

*

През време на студентството в Америка с Учителя се случиха дос­та забележителни неща. Един ден той срещнал намиращия се също в Америка българин Величко Граблашев, който бе известен навремето като ревностен член на спиритическото общество. Името му Граблашев е познато и като име на автор, който по-късно издаваше книжки по спиритизъм и ясновидство. Учителят познаваше много добре склонността на Граблашев към подобни занимания както и неговото забележително любопитство поради тази причина или за нещо друго, което на нас не е известно, той решил да го въведе, ма­кар и не напълно в една тайна, която, от една страна, ще засили вярата му в съществуванието на неща, скрити от очите па всекидне­вието, а от друга - да му даде повод за размисъл.

- Разбира се - отвърнал Граблашев, като знаел, че с Учителя нав­сякъде е интересно, още повече, че може да научи нещо от света на необикновеното.

Споразумели се, назначили време за среща и след няколко дни тръгнали на път. Вървели пеша, изкачили се на едно високо плато, след което влезли в огромна гъста гора с дървета от много десетиле­тия. Вървяли през гората и стигнали до една широка поляна, пред която имало езеро. На отсамната страна на езерото видяли лодка, в която седял и чакал човек, който очевидно бил лодкарят. Когато наб­лижили брега, непознатият станал, излязъл от лодката и с израз, както и с държане, в което личало почит и голямо внимание, пока­нил Учителя и неговия придружител да влезат в лодката.

Лодкарят почнал да гребе и не след дълго те се озовали на насрещния бряг, където имало постройки. Посрещнали ги непознати хора и на Граблашев направило впечатление, че те мълчали и пос­рещнали Учителя също така с голямо внимание. Поканени от дома­кините, Учителят и Граблашев влезли в една постройка, където им била предложена закуска и където те отпочинали от пътя. След всич­ко това гостите били отведени в друго помещение, което представ­лявало неголям салон. В средата имало дълга маса, около която би­ли наредени тринадесет стола. На дванадесетте от тях насядали вед­но с Учителя други единадесет души, а тринадесетият стол останал празен.

Преди да влязат в този салон, Учителят предупредил Граблашев, че не бива да задава никакви въпроси, а само да слуша.

Това, което се приказвало на това събрание сред девствената го­ра, не е известно, защото нито Учителят, нито Граблашев по-късно казали нещо по него. След събранието те се върнали обратно.

Изминали няколко дни, любопитният Граблашев решил да иде сам на това място, без да се обади па Учителя. Тръгнал сутринта, навлязал в гъстата гора, като се стремял да върви по същия път. Вървял, скитал се из девствения лес много часове, но нито следа от езерото, от къщите и от хората. Граблашев се загубил в гъстата гора и не намерил поляната, като не задоволил своето неукротимо любопитство.

Без да притежаваме конкретни сведения, имаме основание да до­пуснем, че Учителят е имал среща с лица, принадлежащи на розенкройцерската окултна школа.

Годината е 1895. Родната страна е същата, каквато я остави пре­ди седем години. Разбира се, нещо се е променило, но то е толкова малко, че едва се забелязва. След Америка, след този гигантски ръст на градовете и замайващ темп на живота, България му се видя като страна за отмора, макар че за него сега започваше най-сериозната отдавна замислена работа. Младият, едва навършил тридесет и ед­на години Петър Дънов, се залавя със своите любими френологически измервания. Една от основните му задачи бе да опознае основ­но народа си, сред който ще посее своето учение. Българинът тряб­ваше да му бъде съвсем ясен и преди да хвърли семето на Божестве­ното СЛОВО, той се залови да придобие ясно виждане за неговия сре­ден натюрел.

Не са малко годините, които той посвети на тази предварителна и крайно прецизна работа. Много градове и села обходи със своите мерни инструменти с линийката, транспортира и таблиците, графите на които бяха предварително напечатани и които той попълваше с най-голяма точност. На тези инструменти помагаше могъщата духовна проникновеност, която се покриваше с получените дължини и ъгли.

Смирено, със страхопочитание добрите хора, които не знаеха нито Принципите на френологията, нито намеренията на този човек, се подчиняваха на неговите странни действия, защото вярваха, че с тях той ще проникне в душите им, ще им каже много напътствия и ще очертае самия им живот.

- Имам ли късмет? Ще успеем ли в работата си и каква е моята съдба? - питаше човек на средна възраст, който бе опитвал много пътища, за да постигне материално благополучие.

— Късметът ти зависи от тебе - отговаряше му кротко и учтиво ученият човек.

- Опитах много пътища и получавах наполовина от това, което очаквах - казваше търговецът, като се надяваше, че ще получи ня­каква чародейка формула за материален прогрес.

- И пътищата си ги извървял наполовина, драги. Ти си от тия, които не изкарват нещата докрай.

- Къде пък видя това? - отвръща човекът и виновна усмивка се мярва по лицето му.

- Нали затова те измервам, за да те позная.

- Гледай ти, каква е била твоята наука...

Друг път един дюкянджия от търновските села, привел зачервен врат, очаква този „доктор", че с най-знатният човек в селото, защо­то неведнъж бе чувал, че комуто каквото е казал, е самата истина.

- Та какво ще кажеш за мен? - пита маститият търговец, след като „докторът", както го наричаха хората, записа в един лист това, което измери.

- Да ти кажа ли искаш?

- Кажи го, кажи го!

— Ти Май не обичаш да връщаш това, което си взел назаем. Има ли такова нещо?

- Кажи по-нататък.

- Ако ти кажа, ще се огорчиш, а моята работа не е да съдя хората.

- Нищо. Кажи го.

- Не си лош човек. Имаш добри намерения, но като дойде да ги изпълниш, променяш решението си. Решил си да върнеш на човека това, което си взел, но парата сякаш се залепва за дланта. Не мо­жеш да я отделиш от ръката си. Помислиш, помислиш и хайде в твоя джоб.

По лицето на човека минава нещо като смут и недоволство. Не може да отрече той тези неща, но се засилва и малко по-троснато подвиква:

— Ха саде аз ли правя така? Ти не знаеш какви ги има в нашето село. Мангър не ти дава, а влакното цепи не на две, а на четири.

- Ти не гледай тях. А гледай себе си. Това, което те вършат, се пише в техния тефтер.

— Къде е тефтерът? Кой каквото докачи на тоя свят, това му ос­тава.

Не е така, ти говориш само думи, но сам знаеш, че не е така. Нали понякога ти казват насън някои неща, а като се събудиш, речеш си: СЪН! Кой да вярва на сънища? Не сънуваш ли понякога дядо си?

- Е, да! - казва човекът, възвива глава и поглежда в лицето „док­тора". В очите му има малка уплаха и недоумение. - Ти пък и съни­щата ли ми знаеш?

- Дядо ти е обичал да си похапва и попийва повечко, давал е пари под лихва, а лихвата е била горе-долу колкото главницата. Сега се мъчи там, дето е отишъл, и понякога ти казва: ти не се води по мене. Оправи работите си, та и моите да се оправят.

- Така ли?

- Така; така, пък ти и мене послушай и живей така, че да не те гонят и настигат злите помисли на тези, които си огорчил.

Търговецът става, пооглежда се, иска да каже нещо, да протес­тира или да признае, но езикът сякаш се е схванал.

- Сбогом, докторе. Право ми каза ти, но аз се чудя откъде знаеш тези работи. За мене може и да са ти казвали някои, но пък за съни­щата... чудна работа!

Веднъж без да мери, без да изчислява и записва, „докторът" или „даскалът", както някои наричат младия син на поп Константин Дъновски, казва на една жена от Сливен:

— Твоите очи ще се отворят. Дарба имаш, сестро, но заобичай снаха си повечко, защото ако се отнасяш все така остро и с недоверие към нея, така ще постъпят други с твоята щерка. Никой човек не бива да прави грехове, а особено такъв, който има деца, защото и те ще опитат това, което правиш на другите деца.

Жената го гледа, а в очите й сякаш святкат огънчета. Тя е смуте­на и не знае какво да каже. Най-после се решава и проговорва:

- Мъчи ме някакъв дявол, даскале. Казвам на себе си: гледах момчето, мъчих се, докарах го до тези години и отведнъж ми го грабнаха. Потъна той в оня чуждия род, я аз останах с момичето сама.

Идва снахата при мене, държи се добре, я аз се ядосвам, без да зная защо. Като че някой ми я натрапи в живота. Говоря й, дори и съвет и давам, но така, без обич.

- Заобичай я и ще видиш колко ще си доволна. Твоята ненавист към нея стои като завеса пред очите ти и затова не можеш да я ви­диш добре. Доброто у нея не можеш да видиш. Ако се опиташ да видиш доброто, завесата ще падне. Изгони този дявол на ревността от сърцето си. Тази омраза не е твоя. Един тъмен дух ти пречи, за да не се изяви твоята дарба и за да не тръгнеш по Божиите пътища, жената си отива хем озарена от тази среща, хем учудена как така този човек надникна и видя какво има в сърцето й.

Измерванията стават все повече и хората вече знаят, че някакъв учен човек ходи по градове и села и с мерките, които взема от глава­та, определя характера на човека и предсказва бъдещето му.

Минава време, затворен в една скромно мобилирана стая, Учителят готви няколко публикации по френология.

- Да има как­во да прочетат хората по този въпрос - казва той.

Готови са пет статии, които публикува последователно в списа­ние „Родина", г. З, броеве 1, 3, 6, 7 и в година четвърта, бр. 2 и 3. Годините са 1901 и 1902.

В тези пет статии Учителят даде най-същественото от това, кое­то са дали френолозите на онова време. Той обаче не прие всичко от официалната френология, а продължаваше своите измервания, като търсеше научно-статистическо потвърждение на основните френологически принципи. Едва в 1908 г. в книжарницата на Д. Голов -близък приятел и същевременно ученик на Учителя, се появи в пре­вод от английски книгата „Принципи на френологията", преведена от Иван Пенев - бивш министър на просветата. Това е първата кни­га в България, чрез която се получиха по-широки сведения за френологическата наука и за онова, което Учителят споменаваше в свои­те пет статии.

Поради това, че материалът в тези статии е крайно сгъстен -статии, в които той искаше да даде най-необходимите за начинающите френолози принципи, както на френологическата, така и на физиогномическата наука, тук даваме само някои от главните им точ­ки.