Урок 1 историческа обстановка и предпоставки в западна европа за възникването на реформацията

Поводът за съставянето на Аугсбургската изповед на вяра е желанието на император Карл V да сближи и да осигури мира между Римо-католическата църква и Протестантството, което вече е набрало достатъчно енергия и влияние за да бъде смазано по силов начин. За тази цел, през 1530 година, император Карл V свиква законодателно събрание в Аугсбург, в Бавария. Филип Меланхтон е упълномощен от Лютер да представи протестантската позиция.(виж 2.2.4.)

Самото начало на това изложение не предизвиква никакво противоречие със римокатолическата позиция защото в него са изложени общовалидните положения на християнската вяра в Триединния Бог, двете природи на Исус Христос и необходимостта от прощение на греховете съгласно Никео-Константинополската изповед на вяра.

След това, обаче, следват специфичните реформационни принципи:

Протестантите определят Църквата като събрание от всички истински вярващи и от всички светии. Те признават, че в това събрание, в този живот, може да има и много фалшиви лицемерни християни, дори такива, които явно живеят в грях. Напомня се, че протестантите признават две тайнства, като не приемат церемонии установени от хората. „Тялото и кръвта на Христос са реално представени и администрирани в Господната вечеря на тези, които участват в нея.”

По-нататък Аугсбургската изповед изтъква грешките на папата, в изискването на безплодни дела като използване на броеници и заучени молитви, монашеските обети, безбрачието на свещениците, молитвите към светиите, процесии, пости и намесата на католическите епископи в държавните дела. Ако епископите учат нещо в противоречие със Евангелието тогава църквата има заповед от Бога да не им се подчинява. В подкрепа на това са приложени цитати като Евангелието на Матей7:15, Гал.1:8, 2 Кор 13:8,10.

Този документ, с допълнителни подобрения и редакции става официален документ за учението на Лютеранската църква под наименованието „ Аугсбургска изповед на вяра”,

7.1.2. Хелветската изповед на вяра и Съглашението в Цюрих.

Под името Хелветска изповед на вяра стоят два документа. Те имат за цел да обединят доктриналните разбирания на реформираните църкви в Швейцария. Първият е Първата Хелветска изповед (Confessio helvitica) от 1536 година, написана на латински с 27 члена и съставена от Булингер, Микониус, Мартин Бусер (от Страсбург) и други техни сътрудници от немско-говорещите кантони в Швейцария.. С нея се прави опит за приближаване на позициите с лютеранската църква, особено по спорния въпрос за естеството на Евхаристията. Евхаристията се определя като „мистична храна” в която Господ като използва служението на Църквата предоставя на вярващите истинско общение с Неговото тяло и кръв. Почти веднага тя е преведена на немски от Лео Юд (Leo Jud ) с някои поправки и по-ясно разграничаване спрямо Аугсбургската изповед. Така в нея се запазва позицията на Цвингли, според която хлябът и виното използвани в Господната трапеза са символи. Духовните реалности към които те сочат се откриват с вяра (чл.22). Тази изповед се използва в швейцарските реформирани църкви до 1560 година.

Втората Хелветска изповед е съставена под напора на някои политически събития. Нейното съставяне е ускорено по молба на принц-електорът Фредерик ІІІ на Рейн-Пфалц, който иска да покаже единството на лютерани и реформирани в и извън Свещената римска империя. Като той изразява едно по-зряло изложение на позициите на реформираните църкви, то не акцентира на разликите. Фридрих го приема с въодушевление. Основният текст е редактиран отново от Булингер. Реформираната църква в Мюлуз, и почти всички кантони в Швейцария, включително и Женева го приемат като изразител на техните основни убеждения. През месец март 1566 година той е отпечатан на латински и преведен на немски под заглавие „Изповед и кратко изложение на правата вяра и всеобщи догмати на чистата християнска религия” ( Confessio et expositio simplex orthodoxae fidei et dogmatum Catholicorum syncerae religionis Christianae)¹³⁴.

Втората Хелветска изповед от 1566 година съдържа 30 члена и се счита за едно от най-пълните изложения на реформаторската вяра.

• 
  В нея се настоява за цялостно херменевтично разглеждане на авторитета на Писанието. Но то не е само изложение на сбор от истини. То е силно христоцентрично. Писанието води към Христос, Който е изпълнението на всички Божии обещания в него. (Solus Christus)
  
• 
  Изкупителното дело на Христос намира особено ударение във връзката между христология и есхатология. В Христос Бог ни е избрал за вечния живот и чрез Него той е изявил нашия избор.
  
• 
  Вяра и оправдание. Нашето оправдание е основано на Христос не само защото той се отъждестви с нашия грях на кръста, но защото в оправданието Неговата личност приема нашата вяра. Това е жива вяра, която се изразява с покорство на практика и защото тя сграбчва Христос, Който е жив и Който съживява.
  
• 
  Учението за предопределението служи на нашата увереност във спасението. В Христос намираме нашата увереност за спасение, защото Той е „огледалото в което съзерцаваме нашето предопределение”.
  
• 
  Църквата е събранието на тези, които са били „осветени чрез кръвта на Божия Син” и които слушат Неговия глас. Нейното единство произтича пряко от Христос, пореди факта, че има един посредник, един пастир и един единствен началник на тялото. Поставя ударение върху обещанието на Христос да изгради Своята Църква и че тя, заедно с пастирите и проповедниците, е главният инструмент чрез който Бог действа за напредъка на Своето царство в света.
  
• 
  Тайнствата изразяват видимото ни привързване към Христос . Христос в тях е „главното съдържание и истинската субстанция”. В Неговото име сме кръстени, за да съставляваме Неговия народ. И тъй като в Причастието ни е дадено не само знака, но и още това, което означава, ние приемаме самия Христос, та Той да засили и оживи нашата вяра.
  
• 
  В Хелветската изповед на вяра спорните въпроси с лютеранската църква са развити много предпазливо, като се подчертава онова, което обединява. Освен това в нея проличава стремежът да не се къса връзката с историческата църква, но да се изявят нейните корени в апостолските вемена. Изповедта е изпълнена с цитати от Отците на Църквата, с което се показва, че реформаторите подчертават своята приемственост със „старата църква” и стремежа да запазят „ по един цялостен и ненарушим начин истинската православна (ортодоксална) и всемирна (католическа) християнска вяра”.
  
• 
  В изповедта се изразява убеждение, без претенции за непогрешимост, че нейното съставяне е било вдъхновявано и ръководено от Божия дух.
  
• 
  Втората Хелветска изповед на вяра, заедно с Хайделбергския катехизъм се възприемат като най-екуменичните протестантски доктринални документи. на вяра в континетална Европа. След швейцарските кантони тя се възприема или се ползва с голям авторитет в реформираните църкви във Франция, Шотландия, Унгария, Полша, Англия и Холандия.
  

Междувременно, през 1548 година, Жан Калвин в сътрудничество с Булингер подготвя документ известен като „Съглашението в Цюрих” ( Consensus Tigurinus), чиято цел е да обедини протестантските църкви в тяхното учение относно тайнствата, и по-специално, по въпроса за Господната вечеря. Както вече беше отбелязано Калвин заема в известен смисъл междинна позиция между разбирането на Лютер за реалното присъствие и за сакраменталното единство на даровете на трапезата с Христос и това на Цвингли, който ги приема само като символи на Христовата смърт. Те съставят текст който гласи:

Калвин изпраща този документ до швейцарските църкви, но някои от немскоговорещите църкви не го приемат с одобрение.

През 1549 година Калвин се среща с Гийом Фарел и Булингер в Цюрих и тримата прередактират документа в неговия окончателен вид, публикуван през 1551 година. В общи линии той се противопоставя на римо-католическата доктрина за преосъществяването (трансубстанцията) и на лютеровото разбиране за сакраменталното единство на елементите на Причастието с Христос. Този документ се приема от църквите в Цюрих, Женева, Санкт Гален, Шафхаузен, както и от реформираните църкви във Франция, Германия и в Англия.

7.1.3 Уестминстърската изповед

В периода 1643-1649 година в Лондон заседава Богословски съвет към Уестминстърския парламент. В него участват около 160 свещеници, църковни водачи и богослови от Англия и Шотландия.¹³⁶Богословския съвет изработва няколко документа, които се представят за одобрение на Парламента. Един от тях е Реформаторска (позната още като Уестминстърска) изповед на вяра, към който се прикрепва Кратък и Подробен катехизис (вероучение).

В Уестминстърската изповед е съставена от 33 глави, всяка от която в поредица от параграфи излага основни положения на Реформаторското учение, със прецизно обмислен и ясен език, обосновани с цитати от Свещеното писание. По принцип Изповедта е хармонизирана с изложението в Краткия и Дългия катехизъм. Но има въпроси, които се засягат само в нея, като: Добрите дела, Християнската свобода, Полагане на клетва и обети, Светското управление, Брак и развод, Църковен контрол, Синоди и Събори. Същевременно в сборниците по вероучение съдържат теми, които отсъстват в тази изповед на вяра като Десетте заповеди и Господната молитва.¹³⁷

Учението за Свещеното писание е първата тема която Уестминстърската изповед (УИВ) разглежда. Описват се каноничните книги, които трябва да приемаме като непогрешимо Божие слово, което има нормативна и безусловна роля за нашата вяра и нашия живот. Книгите, които са прибавени към някои от изданията на Библията под общото наименование Апокрифи ( или Второканонични) „не са дадени по божествено откровение, затова не са част от канона на Писанието и следователно нямат никакъв авторитет в Божията Църква…”(УИВ, гл. І.§3.)¹³⁸

Учението за Бога е изложено във втора и трета глава : „За Бога и святото Триединство” и „За вечните повели на Бога”. Бог е Един, жив и истинен, безграничен в Своето съществуване и съвършенство, съществува от само Себе си и е самодостатъчен. „Бог притежава върховна суверенна власт спрямо Своите създания каквото Му е угодно.Всичко е открито и ясно пред Неговия поглед…така че за Него нищо не е непредвидимо или зависещо от обстоятелствата.”(УИВ, гл ІІ,§2.) В определенията за Триединството на Бога се следва западната августинова традиция на т.н. филиокве:”Бог Отец не е роден или създаден, нито е произлязъл от някого; Синът е вечно единороден от Отца; Святият Дух е вечно произхождащ от Отца и Сина.”(УИВ, гл.ІІ,§3). Още в третата глава е заложено учението за абсолютния контрол на над доброто и злото без това да накърнява Неговата святост и справедливост, както и въпроса за свободата на волята у творенията и за вторичните обстоятелства : „Във вечността, чрез премъдрия и пресвят план, предначертан от Неговата собствена воля, Бог непринудено и неотменно е постановил всичко, което ще се случи. Независимо от това, Бог не е източник на грях и не упражнява насилие над волята на Своите създания, нито отнема свободата или зависимостта от вторичните обстоятелства, а по-скоро ги утвърждава”. (гл.ІІІ,§1). Още тук се залага и учението за абсолютният суверенитет в спасителния план на Бога : „Чрез декрет и като изява на Неговата слава, Бог е предопределил някои хора и ангели за вечен живот, а други е предназначил на вечна смърт.”(гл.ІІІ,§3.).

Въпросът за Божието провидение, който по същество доразвива учението за Бога е поставено в глава V между четвъртата, относно Сътворението и шестата относно грехопадението на човека. Тук отново се поставя въпроса за Божия суверенитет в позволението на греха, закорявяването на някои грешници и пълната отговорност на творенията за греховността у тях: „Всемогъщата сила, необхватната мъдрост и безкрайната доброта на Бога до такава степен се изявяват в Неговото провидение, че то се простира дори до първото грехопадение, както и до всички други грехове на ангели и хора….Греховността , обаче, произтича единствено от творенията, а не от Бога като пресвят и праведен нито е, нито може да бъде източник на греха или да го одобрява по някакъв начин.”(УИВ, гл.V, §4.)

Много решаващи за утвърждаването на реформаторското богословие са главите относно Завета, Христос като посредник, За свободната воля и За действеното призоваване.

В VІІ глава, За Завета, който Бог сключва с човека, уестминстърските богослови поставят във центъра на внимание юридическия характер на отношенията ни с Бога. Начало на тези отношения е поставено с Завет на дела с Адам, на който е обещан живот и чрез него на потомството му. „След грехопадението човекът е неспособен да живее според този Завет, затова Господ благоволи да сключи втори Завет…Завет на Благодат.¹³⁹ Заветът на Благодат се изпълнява различно във времето на Закона и във времето на благовестието. Във времето на Закона този завет се изпълнява чрез преобрази като пророчества, обрязване, жертвоприношения, пасхалното агне. Във времето на благовестието, когато Христос е изявен, разпоредбите на тои завет се изпълняват са по-малко и по-опростени, но отразяват Завета по-пълно и са по-резултатни – и към евреи и към всички други народи. Тези разпоредби са проповядване на Словото и отслужване на тайствата. Не съществуват два Завета на благодат, а има един-единствен Завет осъществяван по различен начин¹⁴⁰

Делото на Христос като Посредник се разпростира върху избраните през всички векове, преди и след Неговот въплощение. Христос предоставя и осъществява спасението сигурно и ефективно за всички онези, за които го е отвоювал – като ходатайства за тях и им дава откровение, в и чрез Словото…като ги убеждава ефективно чрез Духа си да вярват и да се покоряват и като ръководи сърцата им чрез Своето Слово и Дух, като побеждава всичките им врагове…( УИВ, VІІІ).

Смущаващия за мнозина въпрос За свободната воля е разработен с голяма последователност и дълбочина, които внушават не чувсто на фатализъм, а напротив- освобождаване от чувството на неопределеност и безплодно духовно напрежение. Най-напред се напомня, че човекът наистина е създаден с „такава естествена свобода, която не е нито принуждавана, нито…предопределена да върши добро или зло”. Човекът загубва тази свобода и желание за каквото и да е „духовно добро съпътстващо спасението”изпадайки в състояние на грях. „Когато Бог промени грешника и го доведе до състояние на благодат, Той го освобождава от робството му на греха”.(УИВ, ІХ)

Разбира се, тук намира място и онова изявление, което предизвиква най-големи възражения срещу реформаторското богословие – За действеното призоваване:

• 
  Всички онези, които Бог е определил за живот и само тях, Той е благоволил да призове ефективно в посоченото от Него време- призовал ги е чрез Своето Слово и Дух, за да излязат от състоянието на грях и смърт…(УИВ, Х,1)
  

• 
  Избраните деца, умрели в началото на живота си, биват новородени и спасени от Христос чрез Духа, Който действа когато, където и както Му е угодно. Същото става и с всички други избрани хора, за които е невъзможно да бъдат призовани непосредствено чрез служението на Словото. (УИВ, Х,3)
  

Съществува мнение, че Святият Дух не е предмет на достатъчно внимание в Уестминстърската изповед. Внимателното изследване показва, че това е вярно само от гледище на някои очаквания в съвременния християнския свят поставен малко или много под влиянието на харизматични учения. Уестминстърската изповед подчертава ролята на Святият Дух в изпълнението на великата тайна на Въплощението. „Божествената природа и мъжествеността са били неразделно свързани заедно в една личност, без сливане, съчетаване или объркване”(УИВ VІІІ, 2) ¹⁴² Без работата на Светия Дух това единство на Бог и човек би било неразбираемо. По нататък изрично се подчертава действието на Святият Дух при помазването на Христос . Той е „осветен и помазан със Святия Дух извън всяка мярка” ( VІІІ, 3). Христос поднесе Своето съвършено покорство и саможертва „чрез вечния Дух”(VІІІ, 5), от което следва, че без действието на Духа, Христос не би могъл да се покори до такава степен и да пожертва Себе Си.¹⁴³ По нататък УИВ разглежда действията на Святия Дух в нас. Святият Дух работи от началото до края в живота на тези, които са избрани от Бога да приемат Христовото изкупление. Могат да се посочат поне десет такива различни действия. Святият Дух действа дори в твърдо невярващи хора. До къде достига работата на Святия Дух в душите на тези, които отхвърлят Благовестието остава тайна за хората.

Святият Дух освещава Църквата.

Относно снабдяването на Църквата с дарбите на Духа Уестминстърската изповед като че ли мълчи. Това се обяснява с историческата обстановка, в която тя е съставена и в отделеното отчасти място по този въпрос в Насоките за общо богослужение и за презвитерианското църковно управление¹⁴⁴ съставени от същия съвет, като отделен документ.

По категоричен начин УИВ декларира ролята на Святия Дух в възкресението на телата на вярващите по същия начин по който Той е изтръгнал Христос от смъртта.(гл. ХХХІІ, 3)

7.1.4. Савойската изповед

На 12 октомври 1658 година в двореца Савой, в Лондон, се организира двуседмичен събор на представители на повече от сто конгрегационални църкви. Главни организатори на събора са Томас Гудиун и Джон Оуен. Възлага се на комисия от шест богослови да редактират изповед на вяра отговаряща на характера и изискванията на тези църкви. За кратко време се съставя т.н. Савойска декларация на вярата и Редът на конгрегационалните църкви в Англия (A Declaration of the Faith and Order owned and practiced in the Congregational Churches in England).

В предговора към изданието на Савойската изповед на вяра (СИВ) Джон Оуен отбелязва, че нейните съставители са „имали основите на вярата (Уестминстърската изповед на вяра), одобрена и приета и от двете камари на Парламента…с която изповед и с нейното съдържание напълно сме съгласни…”¹⁴⁵По този начин дълбоката и силна приемственост на Савойската спрямо Уестминстърската изповед е експлицитно установена. Оуен посочва и къде най-вече трябва да се търсят разликите : „А относно църковния ред ние излагаме определени свои убеждения”.

Трябва да се има пред вид обаче, че в независимите конгрегационални църкви ролята на коя да е изповед на вяра е да даде основа на единомислие и единно говорене, без то да се налага по какъвто и да е институционален начин. „ Всяко насилване и ограничаване по въпроси от този характер ги кара да израждат името и същността на Изповедите и ги превръща от Изповеди на вяра в Изисквания и налагане на вяра.” ¹⁴⁶

По съществени разлики между Савойската и Уестминстърската изповед могат да се открият в опредлянето на свободата на съвестта, правата и задълженията на светските авторитети и по въпроса за църквата.¹⁴⁷ Така например в СИВ, в глава ХХІ „За християнската свобода и свободата на съвестта”, която съответства по принцип на глава ХХ, със същото заглавие в УИВ, липсва т. 4. В УИВ тя предупреждава, че онези, които „под прикритието на християнската свобода се противопоставят на коя да е законна власт…била тя гражданска или църковна, всъщност се противят на Божията наредба.”¹⁴⁸ Очевидно конгрегационалните богослови са видели в тази точка опасност от прикрита ре-католизация на църквата и са я пропуснали.

В главите „За гражданските власти” ( СИВ – ХХІV, УИВ – ХХІІІ) двете изповеди са смислово единодушни , че „Бог, върховният Господар и Цар на целия свят, е отредил да има граждански власти, които да са под Неговата власт…за да защитават добрите и да наказват злосторниците”. И двете изповеди са съгласни, че на граждансите власти е позволено да водят война, когато тя е справедлива и необходима. Това, и ако има други съображения, не пречи християните да приемат и упражняват функциите на държавни служители. И двете изповеди подчертават задължението на хората да се молят за властите, да им плащат данъци, да изпълняват законните заповеди и да зачита авторитетите им по съвест. И двете изповеди са категорични в отхвърлянето на каквито и да е претенции на папата за власт над гражданските власти или да отнема човешки живот в обвинение в ерес. Това, което може да се отбележи по-скоро като различни акценти е, че в СИВ се вменява изрично на гражданските власти задължение „да управляват и организират гражданското управление с подобаващо съдействие на интересите на Христос в света”(ХХІV, 3).Така също властите трябва да се грижат „хората с покварен ум и изказвания да не пуликуват безнравствености и да не разгласяват богохулства и грешки, като самоволно изопачават вярата…”. Малко странно е, че не в Савойската, а в Уестминстърската изповед по- ясно се подчертава, че гражданските власти не трябва „да отдават предпочитание на никоя християнска деноминация, пренебрегвайки останалите…”(УИВ, ХХІІІ, 3.). Може да се постави въпрос дали „савойците”, въпреки че Кромуел е вече починал, не са все още под впечатлението, че тяхната деноминация има малко по-големи права или сили да управлява или това е неумишлен пропуск.

При сравняване текстовете на главите „За Църквата” (СИВ,ХХVІ гл.-УИВ, ХХV гл.) можем най-напред да установим пълно смислово съвпадение в т.1 по определението за Всемирната невидима църква, която „се състои от пълния брой на избраните, които са били, са и ще бъдат събрани в едно – под Христос като Глава на Църквата. Тя е невястата, Тялото и пълнотата на Онзи, Който изпълва всичко във всички.” Библейските цитати приложени към това твърдение съвпадат : Еф. 1:10,22,23; 5:23,27,32; Кол 1:18. Пълно смислово съвпадение между т. 4 в СИВ и т.6 в УИВ намираме и в заявлението, че „Няма друг глава на Църквата освен Господ Исус Христос. Римският папа в никакъв случай не може да бъде нейна глава.¹⁴⁹ (В СИВ това заявление е в по-разширена форма, където непосредствено се прави предупреждение, че Господ ще унищожи всеки антихрист, всеки човек на беззаконието, който възвеличава себе си в Църквата над Христос и над Бога.)

Известни смислови различия откриваме в определението за Всемирната видима църква. В Уестминстърската изповед видимата църква се определя като общност, която „…се състои от всички хора по целия свят, които изповядват истинската вяра и от техните деца…извън нея не съществува естествена възможност за спасение.¹⁵⁰ В последната си част това определение напомня изказвания на ранни Отци на Църквата, чиито смисъл в последствие е бил опорочен и послужил като аргумент за сакрализация на самата църква като институция и като посредник на Спасението. Богословите от Уестминстър все пак са запазили такава формулировка. В Савойската изповед тя липсва. Няма и намек за това дали и в какъв смисъл извън видимата църква няма спасение. Прави впечатление, че вниманието в СИВ по тази точка е насочено в друга посока. Тук се поставя на изпитание и принадлежността към видимата църква на тези, които „унищожават своята изповед с грешки, които изкривяват основата или с нечисти разговори”.¹⁵¹Това не значи непременно, но открива пряка възможност католиците да бъдат обявени като хора извън Всемирната (католическата) видима църква.

На това място може да се забележи, че е пропуснато да се изясни положението на децата на вярващите във видимата църква. То може да се счита изяснено в главата относно Тайнствата.