Политическата и религиозна обстановка по времето на кралица Елизабет І

Парламентът възобновява правата на Елизабет. Но младата кралица се сблъсква прогресивно с враждебното отношение на Франция и Шотландия и много скоро и на Испания. При нейното възкачване на трона бившият съпруг на Мария Тюдор , Филип ІІ й предлага брак. Тя разбира много скоро, че това може да стане само ако се подчини на папските разпореждания и власт, което е недопустимо за нея. (Папата и английските католици ще поддържат и разпространяват постоянно твърдението, че тя е незаконно дете, защото смятат развода на Хенри с първата му жена Катерина за незаконен).

Една година след поемането на трона, през 1559 г Парламентът, в който мнозинството е представено от протестанти, издава „Указ за върховенството”, според който кралицата е „единственият върховен управител в това кралство” ("Supreme Governor”) както по светските въпроси така и по църковните. Но все пак в него се избягва формулировката „Върховен глава на Църквата”, въведен Хенри VІІІ и приписан също на Едуард VІ. Много членове на парламента искат тази промяна в титулуването главно поради това, че кралят е жена. Тя самата обаче, приема тази промяна главно защото заявявала, че „тази чест се полага само на Христос и не може да се даде на кое да е човешко същество”.

Участието в неделното богослужение става задължително за всички граждани. Отсъствието от църква се глобява с 1 шилинг. Всяко встъпване в обществена длъжност трябвало да се съпроводи с декларация за признаване на англиканското вероизповедание съгласно Тридесет и деветте клаузи (виж т.3.3).

В 1570 г. папа Пий V издава була с която отлъчва от църквата и освобождава нейните поданици от верност към нея. Това до някъде отрезвява Елизабет в нейните колебания за да застане по твърдо зад каузата на протестантството. В Англия започват да проникват йезуити, които да работят за свалянето й от власт или убийство. Елизабет, която по принцип предпочита мирните средства, се вижда принудена да арестува и да екзекутира 125 йезуити.

Във външната си политика Елизабет І показва твърдост, висок патриотизъм, когато трябва - голяма гъвкавост, но понякога и прекомерна самоувереност.

Когато Мария Стюарт⁵⁴ , предявява претенции за трона както на Шотландия така и на Англия, Франция решава да я подкрепи. Без да чака това да се изрази във нахлуване на френски йски на Острова, Елизабет изпраща свои армейски части в Шотландия. Това принуждава французите да седнат на масата на преговорите, което довежда по подписването на Единбургския мир от 1560 година и отказа (временен) от претенциите на Мария Стюарт.

През 1579 г. в Ирландия започва въстание, подпомогнато от армия, финансирана от папа Григорий XIII. При продължилата до 1583 г. военна кампания бунтът е потушен, като значителна част от населението на графство Дезмънд е унищожена.

През 1586 г. испанският посланик е изгонен от Англия, обвинен в заговор за убийството на кралицата. През 1587 г. по подобни обвинения, Елизабет І издава заповед, макар и с големи угризения на съвестта, за екзекуцията на Мери Стюарт Папата решава да използва претенциите на крал Филип ІІ към английския престол и го насърчава да започне война с Англия. Филип ІІ е мотивиран допълнително от факта, че Елизабет подкрепя движението за независимост в Холандия. През 1588 година една значителна флотилия известна като Испанската армада се насочва към бреговете на английското кралство. Избухналата голяма морска битка, завършва с пълното поражение на испанците. Различни източници обясняват неуспеха на тази акция с различни причини, главно със тактическото превъзходство на англичаните. Но тук се споменава и неочакваната буря, която изважда от строя голяма част от испанските кораби, нещо което англичаните приемат за сигурен Божий знак на Неговата благосклонност към тях.

Отношенията с Франция се подобряват по-късно, дотолкова, че в един момент Елизабет предлага последователно, от политически съображения, брак на Дука на Алансон, а след това и на Дука на Анжу. Това изостря критиките на членовете на Парламента и браковете се провалят.

Управлението на Елизабет може да бъде оценено в няколко отношения. Изисква подчинение но се съобразява и с парламента и с доминиращите тенденции в обществото. Така тя ръководи Англия през втория етап от Реформацията, без да се стигне до сериозни кръвопролития. Не търси военна слава, нито се стреми да изгради голяма империя. Но оставя на Англия най-силната флота в света и полага основите на бъдещата огромна Британска империя. Четирийсет и пет годишното й управление се счита за Златен век в историята на Англия.

На смъртното си ложе определя за свой приемник шотландския крал Джеймс VI, сина на Мери Стюарт. Този избор създава по-късно сериозни проблеми, макар че на първо време обединява под една корона Англия и Шотландия.

3.3. ФОРМИРАНЕ НА АНГЛИКАНСКОТО БОГОСЛОВИЕ



Първоначално идеите на протестантството навлизат в Англия от Германия в тяхната лютеранска интерпретация. Те се сблъскват с утвърдената римо-католическа традиция. Постепенно, обаче, с обособяването на самостоятелна национална църква англиканското богословие се развива и добива самостоятелен характер. Можем да посочим два ранни етапа на това развитие – от времето на Хенри VІІІ до Едуард VІ и по времето на кралица Елизабет І.

Ключова фигура в първия етап се оказва Томас Кранмър, като кентърберийски архиепископ. Самият той еволюира значително в своите схващания и политика. Най-напред той насърчава Хенри да се обяви за глава на църквата в Англия и така да се освободи от папската зависимост. Но за разлика от краля Кранмър тайно симпатизира на идеите на Лютер и на Цвингли. За това той предлага на краля да обособи и оглави една протестантска конфедерация, която да се изправи срещу силите на император Карл V. Разбира се, че това можело да стане, ако Църквата на Англия влезе в съгласие и хармония с Лютеранската църква и с Реформираната църква в Швейцария. Кралят решително отхвърля тази идея. Но се съгласява да се състави кратка Декларация на вяра с 10 точки, която добива известност като Десетте клаузи (Ten Articles). Те са публикувани през 1536 година.

Десетте клаузи утвърждават авторитета на Свещеното Писание и основните положения на изповедите на вяра съставени от първите четири Вселенски събори през ІV и V век. Но като че ли съгласието с Реформацията спира до тук. Десетте клаузи все още стоят твърде близо до католическото богословие. Така например в тях се утвърждава, че кръщението е необходимо за спасението, че Христовото тяло и кръв са субстанциално, реално и телесно присъстващи в хляба и виното на Причастието, че оправданието става чрез вяра с участието на милосърдие и послушание, че образите могат да се използват в църквите, че Дева Мария и светците трябва да се почитат, че има чистилище и че трябва да се молим за душите на мъртвите. Издаването на Десетте клаузи е последвано от създаването на колективен труд на комитет от 46 богослови наречен Институцията на човека християнин (The Institution of the Christian Man.) или още Епископска книга (Bishop's Book.) през 1537 година. Томас Кранмър е отново в основата на това съчинение и оглавява авторския комитет. Главната цел на книгата е политическа, с което да се аргументира ясно създаването на самостоятелна английска църква (Ecclesia Anglicana) и откъсването й от Рим. За времето си тя е изиграла известна реформираща роля.

С възкачването на Едуард VІ на трона Реформацията в Англия променя своя характер от църковно–политически в духовно- богословски. Самият крал Едуард (1538-1553), се проявява като много буден младеж. По време на неговото управление с помощта на съветниците, които доминират в Регентския съвет настъпат благоприятни условия за разпространение на протестанството. Особена заслуга за това имат отново архиепископ Томас Кранмър както и Дукът на Съмърсет - Едуард Сеймур. И все пак промените не стават изведнаж.

През 1549 година Едуард VІ одобрява издаването на богослужебен сборник, Всеобщ молитвеник (Book of Common Prayer). Макар и нов по замисъл и цели, той все още носи „родилните петна” на подобни сборници от католическата традиция. Макар да се смята, че е дело на Томас Кранмър, в него, все още, се откриват елементи на т.н. Sarum Rite, требник използван в Англия от ХІІІ век и на ревизираният Бревиар от испанския кардинал Киньонес. Все пак тук се чувства и влиянието на един друг богослужебен сборник с много по-изявен реформаторски дух , Simplex ac pia deliberatio, издаден от Херман фон Вид, архиепископ на Кьолн. Това е сборник с обяснения и наредби относно Божието слово, християнската доктрина, отслужването на тайнствата, обредите, душегрижието и пастирското служение. Счита се, че това фактически е труд на Буцер, и Меланхтон, публикуван за пръв път на немски език през 1543 и преведен на английски през 1548 година.

Всеобщият (първи) молитвеник се използва до 1552 година, когато е заменен с Втори молитвеник (Second Prayer-Books, който добива „по-протестантски” характер.

Във Втория молитвеник са направени редица промени. В изданието от 1552 година, може да се открие по-силното влияние калвинизма поради участието на шотландския реформатор Джон Нокс. Той започва с въведение, поучение, изповядване и опрощение за сутрешната и за вечерната молитва.В него се вписва текстът на Декалога, нова молитва за посвещение, нов ред на богослужение.  Отслужването на причастието е съкратено. В отслужването на водното кръщение са премахнати екзорцистката молитва, миропомазването и тройното потапяне.  Погребалната служба е съкратена, в нея вече не се прилага причастие и молитва за мъртвите.      

През 1552 година Томас Кранмър редактира и Декларация на вярата с 42 клаузи, (42 Articles) с който иска да изясни по-прецизно прилагането на реформите в Англиканската църква, с особено ударение върху Причастието.

Кранмър подновява своето предложение за създаване на съюз между Англиканската църква и другите протестантски църкви в Европа. Прави опит да организира Протестантски събор, чиято цел е да редактира общо протестантско кредо. В това начинание той не успява но привлича богослови като Мартин Буцер и Пол Фагиус от Страсбург да преподават в Кеймбридж богословие и Стар Завет. А Питър Мартир от Флоренция⁵⁵ и Бернардо Очино от Сиена са назначени за същата цел в Оксфорд. Тези богослови обучават много студенти и така подготвят ново поколение от учители на бъдещата Англиканска църква. Тъй като тези преподаватели клонят повече към калвинисткото, от колкото към лютеранското богословие, постепенно Англиканската църква започва да се преориентира към калвинисткото обяснение на християнската вяра.

Със смъртта на Едуард VІ този процес е спрян поради католическата ориентация на неговата наследница Мария Тюдор.

Приносът на Елизабет І за възстановяването на реформаторските процеси в Англия, след нейното възцаряване се оценява различно от изследователите. Този проблем се дължи на напрежението, което се чувства между привързаността й към устойчивите традиции и сантиментални пристрастия от една страна, но и достатъчно благоразумие и богата култура, от друга, за да схване превеса на духовните и политически сили на протестантството в нейното кралство, което счита, че е призвана да управлява в мир и единство. В кралството, което до скоро е било част от римо-католическия свят навлизат идеите на лютеранството и все по-мощно радикалните идеи на калвинизма. Може да се приеме с известни уговорки, че „съблазнена и от калвинистката строгост и от католическото великолепие (Елизабет І) ще установи англиканско протестантство, което ще се стреми да свърже умерените привърженици и от двата лагера”.⁵⁶ По нейно време англиканската църква все още ще върви по лъкатушещи пътища и дълго ще търси компромисни решения в богословието, и в управлението на Църквата. Изследователи на биографията й считат, че тя не е била „това което се нарича добър протестант”⁵⁷. Но определено не е била и добър католик. Тя отстоява решително новото статукво на самостоятелна национална църква. Ревниво защитава позициите си на авторитет в управлението на тази църква. Възстановява практиките на богослужение установени от Едуард VІ и съответните богослужебни книги. От друга страна споделя симпатии към Римската католическа църква, като счита че има по-подходящ и приложим в целия свят образ на здраво авторитарно църковно управление.

Елизабет чете с голям интерес гръцките Отци на Църквата, което до голяма степен задържа нейните възгледи в рамките на „Свещеното предание”. Въпреки, че харесва строгия стил и систематичния подход на Калвин, никак не споделя по-радикалните доктринални позиции, които неговите последователи като Джон Нокс и новото поколение богослови от Кеймбридж и Оксфорд.проповядват. Тя не приема реформираното учение за предопределението, духовното свещенство на всички вярващи, демократичния принцип на презвитерианството и женевския ред на богослуженията. Тази нейна позиция създава проблеми на комисията по редакцията на новото англиканско кредо и създава прогресивно напрежение между нея и оформящата се пуританска партия в Парламента. През 1564 година то прераства в открит конфликт

С неголямо желание кралицата допуска издаването на ревизирана декларация на вяра, по подобие на тази от времето на крал Едуард VІ, с 39 члена. Този документ, известен вече, като Тридесет и девет клаузи (39 Articles) става кредо на Англиканската църква.. Комисия от богослови е назначена да ревизира и издадения през 1552 година Молитвеник.Новото му издание се въвежда с закон като единствено ръководство за изпълнение на публични молитви.

Ако се направи по подробен анализ на 39-те клаузи става по-ясно в какво отношение се намират спрямо другите протестантски изповеди. Като цяло 39 Клаузи отхвърлят учения и практики на католицизма, които не са в съответствие с общите принципи на Реформацията. Така например се отхвърля ролята на личните заслуги за Спасението (чл. 14), трансубстанцията на елементите в Причастието (чл.28), Месата като жертвоприношение (чл. 31), доктрината за Чистилището, непогрешимостта на Дева Мария (чл.15).

Тридесетте и девет клаузи са в съгласие с другите реформатори от „континента” относно:

• 
  Свещеното Писание като единствен авторитет относно Спасението (чл.6)
  
• 
  Грехопадението на Адам компрометирало човешката свобода (чл 10)
  
• 
  Необходимостта хлябът и виното в Причастието да бъдат достъпни за всички участници в Господната трапеза
  
• 
  Възможността свещениците да сключват брак.
  

Член 27 относно Предопределението и избора е много близък до реформираната позиция относно избора, но както и при лютераните е безмълвен относно въпроса за отхвърлянето и осъждането. Така той притъпява по-радикалното изложение в 42-те клаузи от 1553 г.

В 39-те Клаузи са изложени текстове, специфични за Англиканската църква, но и доста близки до лютеранската позиция относно ролята на светската власт в управлението на Църквата. Така членове 6 и 20 позволяват на монарха да се намесва в управлението на Църквата. Но не му позволява да отслужва тайнства и да проповядва. Относно авторитета на Писанието може да се открие лютерански нюанс с твърдението, че то е „крайната и последна дума” по религиозните въпроси , а не както е при Цвингли „единствена дума”. Относно традициите, те трябва да се спазват, но не в противоречие със Божието слово⁵⁹.

ВЪПРОСИ:

1. 
   Кои са основните решения в акта „Подчинение на духовенството” взети от Генералната асамблея на църкавата в Англия през 1532 година под натиск на крал Хенри VІІІ ?
   
2. 
   Какви са основните политически средства за действие на крал Хенри VІІІ ?
   
3. 
   Кой е Уилям Тиндейл ? (с 2 изречения)
   
4. 
   Кои са двете важни издания на Англиканската църква по времето на Хенри VІІІ.
   
5. 
   Кой е Томас Мор ? (с 2 изречения)
   
6. 
   Кой е главният съветник по религиозните въпроси на Хенри VІІІ и Едуард VІ?
   
7. 
   Кои са основните богослужебни и вероизповедни издания по времето на крал Едуард VІ?
   
8. 
   Кой документ урежда положението на кралица Елизабет І в Англиканската църква?
   
9. 
   Кое е основното доктринално издание по времето на Елизабет І. Как се отнася тя към него? (2-3 изречения)
   
10. 
    Кои са доктриналните положения в посочения в 9-ти въпрос документ, който съответства на основните насоки на реформационните принципи които се утвърждават в континентална Европа?
    

4.РЕФОРМАЦИЯТА В СЕВЕРНИТЕ КАНТОНИ НА ШВЕЙЦАРИЯ

Развитието на реформация във Франция и Швейцария сочи едно по-силно сближаване на позициите на нейните водач. Църквите, които се създават под тяхното влияние в двете страни се обособяват в едно крило на протестантството наречено „реформирани църкви”. По този начин, исторически, те започват да се разграничат от „лютеранските”. Затова някои наричат това развитие „реформирана реформация”⁶⁰ Тя започва в годините 1519-1520 в Швейцария, под водачеството на един католически свещеник – Улрих Цвингли.

Улрих Цвингли е роден на 1 януари 1484 година.Бащата на Улрих му бил фермер, но заемал и административна длъжност като магистрат в малко планинско селище Вилдхаус. Последният искал синът му да получи добро образование. Най-напред го изпраща на училище в Базел и Берн, а след това в прочутия университет на Виена. Там той се запознава с идеите на Еразъм Ротердамски и други хуманизма и сам започва да нарича себе си хуманист.⁶¹ Започва да изучава посланията на ап. Павел и Проповедта на Планината, но – подобно на Еразъм - от хуманистична и неоплатонистична позиция. Запознава се и с писанията на Уиклиф и Ян Хус. От Виена се връща в Базел, където учи богословие при Томас Витенбах. Витенбах критикувал практиката на индулгенциите, като настоявал, че със Своята смърт Христос е платил откупа за греховете на всички хора.

Цвингли организира и група за изучаване на Библията. Това отваря очите на участниците в тази група за някои неподкрепени от Писанието доктрини на католичеството: безбрачието на свещениците, трансубстанцията, великите пости. В проповедите си продължава да развива своите реформаторски възгледи. Влиянието му нараства в града и селищата на цюрихския кантон.

По това време в Цюрих пристига продавач на индулгенции (подобен на Тетцел във Витемберг) на име Бернхард Самсон. Цвингли започва енергично да проповядва против тази търговия с вярата на хората и успява да убеди градската администрация да прокуди Самсон извън пределите на кантона.

Цвингли се намесва и във политическите отношения на Цюрих с Рим. По стар договор градската управа се задължава да изпраща периодично групи от пехотинци, които да осигуряват охраната и дори някои военни акции на папството. Под влиянието на новия пастир администрацията на кантона отказва да изпълнява по нататък тези своите договорни задължения. Това може би предизвиква много по-остра реакция на католическите епископи от колкото реформаторските проповеди. Тогава епископът на Констанц поставя искане пред градския съвет за да осъди и санкционира Цвингли. В отговор той убеждава кметът и членовете на градския съвет да организират публичен диспут. Датата на диспута е определена за 23 януари 1523 година. За да изложи ясно своите виждания Цвингли съставя списък от 67 тезиси.

На уречената дата диспутът се провежда в присъствието на огромно множество хора. Цвингли води полемиката със завладяваща убедителност основана на библейските текстове. Подобни диспути се уреждат още два пъти след това, което спечелва окончателно преобладаващия състав на градския съвет в Цюрих. Съветът му дават право да разпространява идеите си свободно в и около града. Освен това се отменя католическата меса, премахват се изображенията обект на поклонение, погребенията и кръщенията станават безплатни.

Реформите засягат дълбоко и икономическите интереси на католическото духовенство. По съвета на Цвингли градската управа задължава манастирите да предоставят по-голямата част от приходите си за нуждите на образованието и издръжката на учители и професори. Тези решения и промени са приети почти веднага в Базел, в Берн, и други немско-говорещи кантони.

Базел, е прочут университетски град, който по това време седалището на Еразъм Ротердамски и където се намира печатницата на Фробен. Там пребивава художникът Холбайн и редица богослови, които възприемат реформаторските идеи като Капито, Полиистор, Еколампад, Ройхлин и Гийом Фарел. Гийом Фарел е французин, който разпространява същите идеи във френско-говорещите кантони Во, Ньошател, Женева и в град Момбелиар. По-късно той изиграва решаваща роля за трайното установяване на Калвин в Женева.

Берн е най-богатия от малките кантони в Швейцария. Градският съвет назначава Колб, Халер и Себастиян Майер, да „проповядват само чистото Евангелие”.

Тъжната и неприемлива за нас страна в кариерата на Цвингли е начина по който реагира към възникналото движение, също в Цюрих, на анабаптистите. Той насърчава градската управа да ги осъди на смърт. Мнозина от тях са екзекутирани по особено жесток начин , чрез удавяне.

Изплашени от нарастващото разпространение на реформаторското влияние градските управи на някои от кантоните, които остават верни на Рим подготвят военни действия за противодействие. За известно време такива не се развиват реално и дори се подписва така наречения Мирен договор от Капел през 1529 година. В него се заявява че Божието Слово и вярата не могат да бъдат повод за насилие и че всяка от двете страни трябва да бъде свободна да спазва религиозните си убеждения така както счита за правилно и всяка автономна територия трябва да приеме начина на служене според убежденията на мнозинството на нейното население. Но напрежението между враждуващите страни нараства и военният сблъсък става неизбежен. Цюрих бил нападнат внезапно от про-католическите сили наброяващи около 8 000 души и превзет. В отговор реформаторските сили събират малка армия от 2700 души за да отговорят на това поражение. Цвингли участва в тези действия като капелан и пада убит през 1531 година именно край град Капел. Противниците пленяват тялото му, разчекват го, според законите на империята срещу еретиците, смесват го с оборска тор и така го изгарят, а прахът му бил разпръснат на четири посоки . Когато Лютер научил за това бил дълбоко покрусен, но дал обяснение, че по този начин Бог е показал неодобрение към употребата на оръжие за защита на вярата⁶⁴.

Победата над протестантите не довежда до коренна промяна в териториалното разположението на привържениците на Реформацията и тези – на Рим. Подписва се Втори мирен договор в Капел, който на практика утвърждава установения вече принцип от първия договор.

Един от сътрудниците на Цюрих Йохан Хайнрих Булингер свиква събор на всички реформирани кантони в Швейцария и тогава се приема Първата Швейцарска (Хелветска) изповед на вяра (виж 7.1.2.)

.