Урок 1 историческа обстановка и предпоставки в западна европа за възникването на реформацията

Първата особеност в богословието на Калвин е неговата Богоцентричност, издигането на първо място на Божият суверенитет и слава, което той нарича основен камък на християнското богословие. Първата грижа на християнина не е спасението на собствената му душа, а Божията слава. Без да умаловажава важността на проблема с греха, оправданието чрез вяра и увереността в спасението, той набляга на това, че Божията слава е далеч по-високо от индивида и се отнася към всички аспекти на Творението. Бог е създал света като театър на Своята слава и въпреки, че човекът е поставен на върха на Творението, то не той конституира в себе си цялото Творение⁸⁸. Според него римокатолическото учение както и анабаптизмът демонстрират по този въпрос едно и също отклонение. И едните и другите поставят твърде много ударение върху човека и неговите способности, в ущърб на суверенното действие на Бога. Неговата христология е в пълна хармония с този основен принцип. Именно в Христос, Който е Бог принизил се до човешкия начин на живот ни е открит обхвата на Божия суверенитет и слава. В същата посока е и неговото разбиране за Святия Дух без Когото не можем да бъдем просветлени за да видим Божията слава в Христа⁸⁹.

Същевременно Бог като Бог на Завета на благодатта към човешкия род не се удоволства в мизерията (падението) на хората…Когато е строг към тях, това е Негово волево действие защото е праведен съдия, но той не прави това екс корде – от съце… ⁹⁰

5.4.2.Значението на Библията.

В Основи на християнството заявява, че библейското познание не трябва да служи само за интелектуално и доктринално изясняване и за личното благочестие, но на една по общирна цел: напредъка на Божието Царство. В това той прави една стъпка по-напред от Лютер, като се интересува не само от „общението” с духовните блага, но и от внедряването им в обществото като социално благо. Избраните трябва да работят за изграждането на Царството, действащи като завоевателна армия в ход, напредвайки в света, изхождайки от примера установен в Женева⁹¹.

От тук следва и систематичното развитие на производните теми за Божието провидение, спасението по благодат чрез вяра, Божият избор и предопределението. Трябва да се отбележи, че тези теми се доразвиват в течението на няколко последователни издания на Инстиуцията от 1536 до 1559 година в търсенето на най- уравновесеното и същевременно най- ясно обяснение на Писанието.

5.4.3. Христос като посредник, единство с Христос.В т.н. Цюрихско съглашение, Consensus tigurinus, от 1549 г. между реформаторите от Женева и Цюрих, в параграф 3 може да се прочете следното: „Христос, бидейки […] със същата същност и същата слава като Отец, облече нашата плът, та да ни придаде, по право на осиновяване, това, което по природа е негова принадлежност, а имено това, че ние ставаме Синове Божии. По този начин, внедрени в Тялото Христово чрез вяра, и това благодарение на енергията (virtus) на Светия Дух, ние сме счетени, най-напред за праведни чрез безплатното вменяване на правдата, и след това възродени за нов живот, та реконституирани по образа на Бога, да отхвърлим стария човек”⁹².

5.4.4. Предопределението е очевидно темата, която някои погрешно смятат, че е най-съществената част от неговото богословие и с която си е навлекъл най-много противници от различни религиозни хоризонти, включително и евангелски. Наистина едва ли някой преди него я е представил така пълно и безкомпромисно, но той не е първият, който я защитава. Неговата мисъл е ясна и пронизваща като острие на меч. Някои грешници са предопределени да излязат от покварата, в която са потопени и да достигнат до спасение, без никакво предвиждане (както разбират някои „предузнанието”) от Божия страна на техни заслуги. (Ако споменатата дума „предузнание” в Евангелието има такъв смисъл, то твърдението за незаслужената Божия милост отпада.) Следователно, тези, които не са облагодетелствани от такъв избор са предопределени да получат справедливата заплата на техния бунт, това, което заслужават всички потомци на Адам⁹³. Основанията на учението за безвъзмезден избор по благодат се намират най-ясно в първа глава от Посланието до Ефесяните и деветата глава от Посланието към Римляните. Но не само там, а и в много други текстове от Стария и Новия Завет. Никъде в Писанието, съответно - никъде у Калвин - няма да се открие твърдение за количествено съотношението между предопределени за спасение и предопределени за вечно наказание. Няма такова твърдение, че предопределените са малцинство или по-малко като число от броя на отхвърлените.

Същевременно Калвин ясно посочва, че човекът остава отговорен за това дали е отговорил на Божия призив за спасение. Калвин не казва, че отхвърлените са осъдени, каквото и да правят. Отхвърлянето е суверен акт на Бога, но присъдата се дължи на тяхното закоравяване. Загубата на свободната воля, поради първородния грях, наистина означава, че човек сам не желае това, което е Божията воля. Но това не означава, че на човека са отнети всички физически и психологически способности да поиска да разбере истината. Не означава, че когато чуе Божия призив не може да му окаже сериозно внимание и да поиска да отговори. Ако хората биха искали да се покаят и да повярват на Евангелието, те биха били спасени:

• 
  Когато вашият Бог ви учи, когато ви предоставя привилегията на откровението за Своята воля, това означава, че поставя живота във вашите ръце, но вие я отхвърляте и търсите само смъртта…Когато някой се отвръща от Бога … не може да се каже, че не е могъл да направи нещо по-добро; напротив – именно той е причината на всичкото зло и то трябва да му бъде вменено изцяло.⁹⁴
  

Учението за предопределението (пред-дестинация, пред-направление) е интелектуално предизвикателство към способността ни да различаваме вечност и време. Трябва да приемем тогава, че става въпрос за акт на Божият суверенитет, който е винаги е „сега” по отношение на „преди” и „след това”. Разумът не ни е даден за да подлагаме на критика тайната у Бога и неговия вечен декрет, а за да успеем да съгласуваме нашето поведение с Божията воля дадена в Откровението.

Учението за предопределението има пряко отражение в еклесиологията на Калвин.

5.4.5. Църквата е това, което е предопределено преди всичко. Калвин приема, че Църквата е тялото Христово. Но той различава видима от невидима Църква. Съответно тялото Христово е едновременно видимо и невидимо и тези две негови проявления не съвпадат напълно. В перспективата на Завета на благодатта на Бога с Авраам, тялото Христово обвхваща в своята цялост родителите и децата. Това означава, че в него може да има в определен момент и духовно мъртви участници, така както основата на лозата държи безплодни и плодни пръчки – едните определени за изгаряне, други – за да дават плод. Видимата църква се определя от видими белези – Слово и Тайнства, както и от показано желание за принадлежност към нейната общност. Но от гледище на вечния избор за Спасение и действителната вяра – Христовото тяло, съответно Църквата е невидима. Всеки вярващ трябва да бъде уверен, че е избран. Тази увереност идва от неговото покорства на Божия призив към покаяние и вяра в Исус Христос. Но никой не може да съди другите дали са избрани, дори и когато в определено време има признаци на отклонение и неверие. По-скоро членът на Църквата трябва да „съди” другите от позицията на любовта. Видимата църква е призвана да призовава всички грешници към покаяние и вяра, да предизвиква личната им отговорност, но тя не е в състояние да прекърши закоравяването и да завоюва истинско покорство към Бога

5.4.6. Тайнствата. Учението за Господната трапеза става много бързо предмет на различия , спорове, както и опити за сближаване на позициите между първите водачи на Реформацията. Може да се установи, че различни богослови-историци са тълкували различно разбирането на Калвин поради големия брой изказвания по този въпрос, които изглеждат не винаги напълно съвместими. Някои смятат, че той е по-близо до Лютер, (и до католицизма) като „сакраменталист”, а други – по-близо до Цвингли, като „символист”.⁹⁵ Погледнато глобално разбирането на Калвин може да се характеризира с няколко извода: Калвин не придава козативна (причинно-следствена) роля на тайнството като инструмент на благодатта, която означава. Същевременно той възхвалява ролята на тайнството Причастие като „видимо Слово” като подчертава съвместното действие на благодатта с действието на тайнството, ако се приема с вяра. В този смисъл той може да каже, че на Господната трапеза ние ядем плътта на Христос, макар, че тя не е в хляба.Съвпадението на действията между духовна реалност и нейния знак/символ позволява едно много по-интензивно преживяване на благодатта. Христовата слава е субстанцията на тайнството. Така то има роля на печат на чутото и повярвано Слово.

Калвин учи, че макар тялото и кръвта на Христос да остават на небето, те духовно „присъстват”при нас посредством Неговата всеприсъстваща божествена природа. Там където е тя, Христос присъства реално. Когато по време на Господната вечеря се срещаме с Христос …Той чудодейно ни завежда при човешкото си присъствие, защото божественото е неделимо от човешкото…при Господната вечеря ние получаваме усещане за небето.⁹⁶

Самият стил на писане у Калвин се отличава с определена красота, динамика, хармония и дори поетично чувство, на който подражават не малко по-късни автори.

Безспорно, както в стила на живот така и в стила на богослуженията, в облика на църкви и жилища и на модната линия в облеклото калвинизмът въвежда очевидна простота, рационалност и „минимализъм”, които по-късно ще станат водещи тенденции в изкуството на редица световни школи до наши дни във всички жанрове.

5.4.9. Правото и политиката са теми, които не само вплита в основната част на богословието, но на които Калвин отделя и специално място.

Твърдението, че калвинистката реформа е духовната майка на модерната демокрация, трябва да се приеме с известни условия .Калвин не е бил противник на демокрацията разбирана като възможен политически режим, в който народът е въвлечен активно в политическия живот. Същевременно Калвин е един от твърдите противници на модерната демокрация, т.е. на политическата доктрина, която обявява народът за единствен и законен титуляр на властта. За Калвин, Бог е единственият Суверен; на Бога само принадлежи властта⁹⁹.

Що се отнася до обвинението, че е прилагал особено деспотичен вид на управление, в Женевската република, трябва да се напомни, че той става гражданин на Женева едва през 1559 година (пет години преди смъртта си) и не е имал до тогава никакви законни права да налага такав, освен да дава съвети на градската управа. Разбира се, че що се отнася до дисциплината в Църквата той изисква тя да се прилага с принципна строгост. Но съществуват достатъчно свидетелства как и в това отношение е взимал пред вид конкретните случаи за да се произнесе за степента на такава строгост.

Някои изследователи настояват, че Калвин е скъсал с Лютер, освен по въпроса за Причастието, и по въпроса за двете власти. Всъщност това не е съвсем така, но би трябвало да се приеме, че у Калвин има определено надграждане поне на две равнища за да схванем цялостния му възглед. На първото равнище, можем да открием, че той категорично разграничава двете власти изхождайки от различието между телесното и духовното:

• 
  …духовното Христово царство и цивилния ред са две неща силно отдалечени едно от друго. Съществува една юдейска лудост да се вмъкне царуването на Христос в елементите на този свят; трябва да мислим по-скоро, както Писанието ни предава ясно, че плодът, който ще получим от Христовата благодат е духовен.¹⁰⁰
  

Разграничаването и хармонизирането на двете власти – църковна и светска – означава най-напред поставяне на преграда пред абсолютизирането на политиката и нейното „сакрализиране”, което се наблюдава у някои крайни консервативни кръгове¹⁰². Ролята на светската власт е да осигурява гражданското право и обществения мир. В тази роля християните имат задължение да участват. Ние предвкусваме блаженствата на Небесното царство още тук на земята. Тези, които проповядват, че християнинът няма защо да участва в светската власт пренебрегват целостта и предназначението на човешката природа.¹⁰³

Във Франция нямало достатъчно авторитетно учебно заведение където могат да се подготвят пастири, но за това пък Академията в Женева не е далеч и тя става основното огнище на библейска и богословска подготовка на френските протестанти. Жан Калвин насърчавал френските църкви в това отношение като казвал: „Изпратете ни дърво, а ние ще ви изпратим обратно стрели”¹⁰⁴С това искал да каже, че подготовката, която ще получат ще ги направят достатъчно успешни за да водят духовната война на която са призвани.

2. 
   ОТНОШЕНИЯ СЪС ДРУГИТЕ РЕФОРМАТОРСКИ ТЕЧЕНИЯ
   

Калвин става един от основните двигатели в установяването на съглашението, наречено Consensus Tigurinus подписано в Цюрих през 1549 година, с което на практика реформираните църкви в цяла Швейцария достигат единство по въпроса за естеството на Причастието. (виж повече в т.7.1.2.).

Калвин влиза в остра полемика с представителите на анабаптизма. Той се противопоставя открито на Шлайтхаймската изповед (виж 4.3.3). В Малък трактат излага три основни пунта на несъгласие с тях: за това, че отхвърлят кръщение на деца в несъзнателна възраст, за отказа им да участват в светските власти и от полагане на клетва. Относно последното той изразява мнение, че Исус се е поизнесъл против нейното практикуване поради множество злоупотреби, но не е абсолютизирал това като заповед.

Противопоставянето на Лютер на Селското въстание разклащат позициите на лютеранството, което поддържа властта на аристокрацията. (виж 2.3.2.). Това отваря по-лесно вратите на настъпващото влияние на Реформацията във вида в който тя се представя от Цвингли и Калвин. Още по времето на Законодатеното събрание в Аугсбург, на делегатите е предложена не само изповедта на вяра редактирана от Лютер и Меланхтон но и т.н. Тетраполитанска изповед, редактирана в Страсбург, която показва известни различия с първата. По-късно кюрфюрстът на Райнланд-Пфалц Фридрих ІІІ изцяло възприема богословието на Калвин и презвитерианското църковно управление. На богословите Захарий Урсин и Каспар Оливиан е възложено да съставят катехизис, който следва този тип богословие (Реформирано богословие в калвинистки смисъл). Така се ражда Хайделбергският катехизис, който се въвежда през 1563 година в немските реформирани църкви. Университетът в Хайделберг става център на калвинизма.¹⁰⁵

Въпроси:

1. Посочете (в едно изречение) три предшестващи духовни движения или общества, които подготвят почвата на Реформацията във Франция.

2. Кога и къде се организира първият национален събор (Синод) на реформираните църкви във Франция?

3. Кое според Жан Калвин го е довело, преди всичко, до решителна промяна в мисленето и в живота му?

4. Къде и кога излиза за пръв път от печат „Институцията” – Основи на християнството?

5. Кои са четирите клаузи, които Калвин и Фарел представят на градския съвет на Женева, като условие за служение?

6. Кои са четирите служения, които Калвин въвежда след неговото връщане в Женева?

7. Какво средно училище и какво богословско учебно заведение открива Калвин в Женева?

8. Коя изповед на вяра на реформираните църкви във Франция е редактирана първоначално от Калвин?

9. Изберете 3 от най-важните, според вас, доктринални въпроса в богословието на Калвин.(в едно изречение)

10. Посочете към кои сфери на обществеия живот Калвин проявява силен интерес.

УРОК 6

5. 
   ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА ПУРИТАНСТВОТО В ШОТЛАНДИЯ И АНГЛИЯ .
   

Във втората половина на 16-ти век в английското общество прогресивно се появяват хора, които твърдят, че в Англиканската църква има все още много „попски дрипи”, от които тя трябва да се очисти. Те се противопоставят на все още тежката церемониалност в богослуженията, честването на дни на светиите, използването на кръстния знак, опрощаването на греховете чрез посредничеството на свещениците. Същевременно настояват да се да се предизвикват хората към лично покаяние за грях, системно изучаване и прилагане на Библията, промяна на стила на живота в стремеж към святост, спазването на неделния ден, борба с пиянството и гуляйджийството. Кеймбриджският университет става център на пуританското богословие с професори и преподаватели като Уилям Еймс (1576-1633), сър Уолтър Мейлдмен, Уилям Пъркинс (1558-1602) и други.

Личното свидетелство за драматично обръщение на Уилям Пъркинс става емблематичен пример във формирането на протестантската духовност и целеустременост в проповядването. В миналото Пъркинс бил известен със своите пиянски и гуляйджийски „подвизи”. Но веднаж чул на улицата някаква жена да плаши и предупреждава детето си „да се пази от пияницата Пъркинс”¹⁰⁸. Той възприел тези думи като изобличение пратено от Бога. След няколко месеца начина на живота му се променил коренно. Пъркинс станал един от най-слушаните проповедници, дори и в академичните среди. Неговото богословие и проповед синтезирали богословското наследство на Августин и идеите на Реформацията. Говорел за Божията благодат, която може да се схване най-добре от личен опит.

1. 
   УПРАВЛЕНИЕТО НА КРАЛ ДЖЕЙМЗ І И ЗАСИЛВАНЕ ВЛИЯНИЕТО НА ПУРИТАНИТЕ В АНГЛИЙСКОТО ОБЩЕСТВО.
   

В пуританските среди на Англия нараства прогресивно недоволството от управлението на крал Джеймс І. Още по-малко се приемат неговото тълкуване за божествения произход на кралската власти и опитите му да оправдае независимостта на краля от закона. Конфликтът между Джеймз І и пуританите се задълбочава, не само поради различия във възгледа за управлението на църквата, но и поради редица други правни и икономически въпроси. Без да получи одобрението на Парламента кралят въвежда нови данъци, мита, глоби и продава държавни длъжности, титли и монополни права. Неговите опоненти поставят под въпрос чия е върховната политическа власт- на краля (абсолютна монархия) или на Парламента (парламентарна монархия). Съответно – кой трябва да събира данъците – краля или Парламента? Джеймз не приема да отстъпи на претенциите си на абсолютен морарх, което води до допълнителни поводи за преследване на пуританите.`

Джеймз І изразява желанието си да постави под личната си власт шотландското и английското кралство, и да създаде от това една държава и една нация. , с един праламент и едно законодателство. През 1604 той се провъзгласява за крал на Велика Британия. Но това не среща одобрение нито в английския нито в шотландския парламент. Неспособна да управлява финансите на страната кралската институция задлъжнява с огромни суми. Пуританите в Парламента виждат в това възможност да отслабят неговите имотни права, като изкупят дълговете му срещу предоставяне на десет кралски концесии. Джеймз разпуща Парламента през 1610 година. Подобно събитие се случва през 1614 година. След девет седмични неуспешни преговори с представители на Парламента, той го разпуща отново и започва да управлява като

едноличен монарх до 1621 година, с помощта на експерти- бизнесмени.

Джеймз страдал от различни ставни и урологични проблеми. Умира на 27 март 1625 година от остра стомашно-чревна инфекция. Общата оценка за неговото управление, че въпреки авторитарния режим, който налага, Джеймс успява, чрез поредица от дипоматически ходове да осигури мир на страната. Същевременно той залага в отношенията с Парламента проблеми, които скоро, след неговата смърт довеждат до Гражданската война.

2. 
   РАЗСЛОЕНИЕ НА ПУРИТАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ