Урок 1 историческа обстановка и предпоставки в западна европа за възникването на реформацията

Игнатий Лойола (1496-1556) е един от най-ревностните и успешни дейци в усилията за обновяването на Римо-католическата църква. Роден е в семейство на баски аристократи. Постъпва в армията, но в едно сражение е ранен тежко. Докато се лекува чете жития на светци, което му дава желание да се посвети на служба на Църквата. Предава се на продължителни духовни упражнения (аскеза) в пост, молитва и съзерцание, с което иска не само да постигне духовно съвършенство но и да добие опит в обучение на други мислещи като него. Разбира значението на доброто образование и се записва да учи в университетите на Алкала, Саламанка а през 1528 година и в Сорбоната, в Париж.. Сорбоната се оформя по онова време като център на ортодоксалния католицизъм¹⁷⁴. Там именно среща своя бъдещ идеен противник Жан Калвин

Започва да пропагандира своите убеждения за строг живот на аскеза и благочестие, толкова усърдно, че Инквизицията го заподозира в ерес и го арестува на два пъти. През 1534 година събира кръг от приятели като Пиер Фабер, Франсис Ксавие, Алфонс Салмерон и ги привлича за идеята да създадат нов религиозен орден Дружината на Исус (Societas Jesu). Това събитие се скрепва с обет за безбрачие, бедност, желязна дисциплина и пряко подчинение на папата. Изисква се и висока степен на образованост.

Първата задача, която си поставят членовете на Дружината на Исус е мисионерство и обръщението на турците към християнството. За тази цел Игантий заминава за Палестина. Но илюзиите за незабавни успехи се провалят бързо. Неуспехът на тази мисия се дължи не само на невъзприемчивостта на мюсюлманите но и на недружелюбното отношение на монасите на Францисканския орден, които имат за задача да се грижат за католическите църкви и поклоннически места в Святата земя. Това не обезсърчава, а напротив засилва решителността на йезуитите за радикални действия. Те се самоопределят като боен отряд на Църквата.

Дружината на Исус се изгражда по идеите на Лойола като йерахично общество в три степени: генерал, провинциали и ректори. Приемането в ордена става след строга подготовка в няколко седмици в размисъл за греха, живота, смъртта и възкресението на Исус. Всички членове на Дружината се задължават да практикуват строга аскеза, техника на екстаз в която въображението и чувствата се насочват към желание за пълно скъсване с греха, плътското мислене и навлизане в нов живот. С това се смята, че ще постигнат покорство на Бога и пълно подчинение на духовния водач „като труп без воля”,”като пръчка, която се взима и се изхвърля”. Практичната цел е подчинението на целия свят на Римо-католическата църква. В постигането на тази цел всички средства са позволени. Техният метод на действие почива на морален релативизъм.¹⁷⁵Техен девиз става израза „Целта оправдава средствата”. Това включва, когато се налага, политически интриги, лъжа и убийства. Но те влагат много сили и в благородни по характер дейности със социална насоченост: създаване на сиропиталища, домове за покаяни проститутки, система за подпомагане на обезземлени селяни. Обръщат особено внимание на образованието на всички равнища – основни училища и колежи.

Създават цялостна организация на морализиране и мисионерство. В католическите общности това става чрез проникването и оказване на пряко влияние в фамилиите на влиятелни хора, в училищата и университетите. Обект на външно настъпателно мисионерство стават Латинска Америка, Далечния Изток и некатолическите страни в Европа. Папа Павел ІІІ припознава легитимността на ордена на свое пряко подчинение през 1540 година със специален указ. Това означава, че те могат да проповядват в диоцеза на всеки епископ без негово разрешение и да опрощават грехове.

Много скоро под ударите на техните действия попадат и привърженици на Реформацията.

8.2.2. Богословието на йезуитите. Йезуитите полагат усилия да поставят единна богословска и философска основа на религията. В техния нормативен документ Конституции се публикува списък на основните учебни помагала и книги с текстове за дискусии в клас. Не пропускат, обаче, изучаването на Стария и Новия Завет. В областта на философията, с преднина се поставя изучаването на Аристотел и схоластичната доктрина на Тома Аквински. Първоначално Тома става „официалния доктор” на новия орден. Същевременно голямо влияние между някои негови последователи добиват философските идеи на Джон Дънс Скот¹⁷⁶. Това се вижда от изказванията на професор Педро де Фонсека, който се включва в дискусиите относно благодатта и предопределението. В тях той следва принципа на „средната линия в науката” (sciencia media). Самият Игнатий Лойола съветва своите последователи да прославят Божието всемогъщество и да говорят за Неговата благодат, но да внимават това да не омаловажава ролята на свободната воля и на добрите дела, особено „в опасното време” в което живеят. Очевидно, той има пред вид влиянието на Реформацията. В полемиката с протестантството особено ярко се проявяват богословите-йезуити Леонард Лесиус, кардинал Белармин и Петер Канизиус. В техните богословски съчинения и в публични спорове те поддържат становището, че свободната воля се определя от самата себе си, че ефективна благодат се дава на всички, че предопределението зависи от човешките заслуги, които Бог предвижда в избраните.

Не трябва да се омаловажава факта, че тези мъже, високо образовани и искрено убедени в правотата на римо-католическото учение отдават всички сили в борбата си срещу протестантизма, с забележителна всеотдайност и ревност.

Кардинал Белармин (Роберто Белармино, 1542-1621) постъпва в „Дружината на Исус” на 18 годишна възраст. Учи философия и богословие в Рим, Флоренция, Падуа и Лувен. В Лувен той се запознава с различни богословски позиции противни на официалната доктрина на Рим. Там се проявява едновременно като преподавател и като проповедник със силно влияние. През 1576 година се връща в Рим, където преподава в Римския колеж и издава своя фундаментален труд „За спорните учения” ("De Controversiis") в който се опитва да даде отпор на реформаторските идеи. През 1599 година е издигнат в ранг на кардинал. Папа Климент VІІІ го натоварва да участва в ревизията на официалния за Рим библейски кодекс – Вулгатата. Съвремениците на Белармин свидетелстват за неговата неуморна работа като епископ на диоцез, който проповядва всеки неделен ден, посещава енориите, стреми се да внася нова енергия в духовния живот на църквите и проявява грижа към бедните. Кардинал Белармин е въвлечен и в спора за верността на Коперниковата хелиоцентрична теория, която противоречи на църковната доктрина за Сътворението по онова време. Самият Белармин проявява силен интерес към научните изследвания, като поддържа мнението, че докато те не са напълно доказани, трябва да се разглеждат само хипотетично, а ако противоречат по неоспорим начин на църковните възгледи то трябва да се пристъпи към нов начин на тълкуване на Писанието.

Петер Канизиус (1521-1623), канонизиран като светец след смъртта си, влиза в „Дружината на Исус” през 1549 година. Повикан е да преподава богословие в Университета в Инголщад и скоро става негов ректор, а по-късно е изпратен от крал Фердинанд в Университета във Виена. През 1555 година издава своя „Катехизис” с който цели да неутрализира влиянието на „Катехизис”-а на Лютер. От Виена заминава за Прага, където основава колеж, който прераства по-късно в университет. По време на поредно законодателно събрание във Вормс през 1556 година той систематизира и редактира общата католическа позиция срещу протестантите. Води активна кореспонденция, в която проявява своя талант на личното убеждение. Освен богословска и преподавателска дейност той се прочува като пътуващ проповедник и свещеник, на което дължи и името си на „втори апостол в Германия”, дадено му от неговите привърженици.

Леонард Лесиус (1554-1623) следва богословие в Рим при Роберто Белармин, което го насочва да постъпи в ордена на йезуитите. Става професор по богословие в Лувен. В ранните години на своята кариера е въвлечен в спор относно предопределението, който се разгаря в лувенския университет (виж 8.5.4.). Но неговият талант се проявява повече в съчинения в областта на морала. Проявява особен интерес към етиката на финансите и икономиката, за което прави проучвания в бързо развиващият се град Антверпен. Неговото най-известно съчинение „За правото и закона” прави може би първото специализирано изследване в тази област от католическа гледна точка. Опитва се да формулира понятието „справедлива цена” в условията на новите икономически условия. В края на живота си насочва интереса си към аскетичната и мистична литература.

Особен интерес представляват възгледите на йезуита Луис де Молина (1536-1600). През 1588 година Молина публикува в Лисабон книгата „Съгласието на Свободната воля с дара на Благодатта”. Едва слязла от печат, тя става обект на критика от страна на някои доминикански богослови. Както показва заглавието, целта на този труд е да съчетае и примири съществуването на свободната воля от една страна, а от друга –благодатта, предузнанието и предопределението. Молина иска да опровергае обвиненията на протестантите, че католическата доктрина за свободната воля и ролята на заслугите е заета от Пелагий,¹⁷⁷ чието учение е осъдено от Църквата по времето на Свети Августин Според него, когато протестантите казват, че някой избира свободно това, което Бог е предопределил те бъркат липсата на насилие със свободата. Според Молина когато Адам съгрешава той не загубва своята естествена свободна воля, а само свръх-естествения дар на вяра, надежда и любов, както и „първоначална правда”, които помагат на неговата естествена свобода за да се покорява на Бога и да заслужи вечен живот. Грехът не накърнява човешката природа, но само свръхестествените дарове, които са му били придадени. С други думи, той счита че е верен на позициите на анти-пелагианското богословие, защото и той твърди, че грехът е накърнил човешката свобода. Но всъщност не е отнел естествената човешка свобода, а свръх естествената помощ, с която е бил надарен. След грехопадението ние сме все така свободни, както и преди него. Изправени пред някакво решение, ние сме свободни да изберем хода на нашите действия. Но ние не сме свободни да изберем сами онези неща, които водят до нашето свръхестествено бъдеще. За това имаме нужда от „всеобщата помощ от Бога”, която е предоставена на всички човешки същества, и тя е достатъчна. Така началото на вярата е в Божието действие, както твърди Августин, но нашата свободна воля също играе важна и необходима роля. Вярата с която се оправдаваме е нещо повече от съгласие и има нужда от предварителна и стимулираща благодат от Бога, но тя зависи и от свободното действие на волята, която управлява ума да вярва.

Доминиканците, които критикуват Молина, защото считат, че той противоречи както на Августин, така и на Тома Авински, обвиняват йезуитите, че въвеждат ново учение. Те предизвикват намесата на Инквизицията и на папата. Папа Климент VІІІ. Папата организира поредица от дебати между двете страни без успех. Той е склонен да подкрепи забраната на съчинението на Молина, но среща неодобрението на други духовници и дори на майката-кралица. Богословите от Университета в Алкала, които са предимно йезуити, забравят своя обет за безусловно подчинение на папата и подлагат на съмнение неговия авторитет. Следващият папа Павел V също не успява да постигне примирие между доминиканци и йезуити и предлага приключване на дебатите със заявлението, че и едните и другите не изразяват мнение противно на католическата вяра.
8.3. НОВИ ТЕНДЕНЦИИ В КАТОЛИЧЕСКОТО БОГОСЛОВИЕ

Средновековното западно католическо богословие не може да се разглежда едностранно. Същото трябва да се каже и за неговото развитие по време на Ренесанса и на Реформацията. Не трябва да се забравя значителното влияние на Свети Августин и неговите последователи в Църквата и не трябва да се подценява факта, че през всички векове на нейното развитие е имало християнски мислители, които чрез задълбочено изучаване на Писанието са достигали до самостоятелни изводи, различни от официалната доктрина.

Така например богословът Баньес от Университета в Саламанка счита, че ударението върху ролята на свободната воля у човека омаловажава ролята на Божията благодат. Твърди, че няма нищо външно спрямо Божествената природа, което може да бъде причина на нейните действия. Причината за обръщението на грешника е помощта от горе, а причината за безверие е липсата на такава помощ. Бог предоставя ефективна благодат на избраните и я въздържа спрямо отхвърлените, които същевременно са справедливо осъдени за техните грехове. Баньес, по чудо, се разминава със санкциите на Инквизицията.

Богословът Михаел Баюс (1513-1589) от Университета в Лувен достига до изводите, че сами не можем да се обърнем към Бога, поради липса на сила и на истинско желание да го направим. Нашата покварена свободна воля не може да желае доброто. Бог определя действията на волята при обръщението. Само някои получават ефективна помощ от Бога за това. Божественото предопределение е абсолютно независимо от Божието предузнание за човешки заслуги. Неговите възгледи се подкрепят от колегите му в университета. Но те предизвикват остра реакция и осъдителни писма на папите Пий V и Григорий ХІІІ. Йезуитът Леонард Лесиус като професор по богословие се включва в гореща полемика с други професори от Лувен по този въпрос. Обвинява ги в калвинизъм. Те от своя страна го обвиняват в пелагианизъм.

Спорът се проточва и до времето на папа Сикст V, който нарежда на двете стани да прекратят с нападките си един срещу друг.

През 1640 година в Лувен се издава съчинението Августинус (Augustinus) на вече покойният богослов епископ Корнелий Янсений ( 1585-1638). В това академично издание се защитава Августиновото учение за благодатта и се прави критика на възгледите на Лесиус и на Молина. Янсен посочва, че методът на богословието е коренно различен от този на философията. Философията се основава на разума и не може да надхвърли суетните спорове. Богословието се основава на библейския авторитет. Той отхвърля традиционно установилото се схващане за свободната воля у човека. Приема, че Божията благодат действа безотказно в избраните. Той я нарича „изцеряваща благодат”, която става суверен господар в човешката воля, водеща я към Бога с такава благост, че самата воля не знае, че е водена. Това водене е неустоимо и непогрешимо. Същевременно, този който получава благодатта трябва по необходимост да се обърне към Бога. Предопределението е абсолютно и двойно-някои са предопределени за спасение, а някои за вечно осъждане. Това следва от факта, че без благодат, човешкото същество е нищо освен „маса от проклятия” и този, който получи тази благодат трябва задължително да я приеме. Следователно разликата между спасеният и осъденият зависи не от избора на всеки, но от вечния указ, с който Бог е решил да отдаде благодат на някого и да я откаже на други.

Янсений енергично се е съпротивлява да бъде обвиняван в калвинизъм, като посочва, че според Калвин свободата е следствие на благодатта, докато той твърди, че свободата е в съгласието на волята за благодат, която веднага я повиква и задвижва¹⁷⁸. Тези опити за разграничение от калвинизма не помагат особено много на янсенистите и те постоянно са обвинявани, че са прикрити протестанти. Най-напористи в тези обвинения са йезуитите.

Център на движението на янсенистите във Франция става цистерсианския манастир Пор-Роаял, а негов най-известен поддръжник измежду съсловието на учените е Блез Паскал (1623 – 1662). Позициите на янсенистите са осъдени от папа Инокентий през 1653 и отново от папа Александър VІІ през 1656 г. Това съвпада и с присъдата над видния представител на янсенизма, абатът на Пор-Роаял, Антоан Арно, изпратен на заточение заради неговото неподчинение на папските укази. В защита на приятеля си Арно, Блез Паскал публикува, под псевдоним, книгата Писмата до един провинциал насочен срещу доктрината и морала на йезуитите. „Дързостта на тази радикална и безпощадна полемика, с каквато никой до тогава не се осмелявал да критикува господстващите догматизми е многократно усилена от класическото изящество на стила и желязната логика на аргументацията”на Паскал.¹⁷⁹

Опитът за натиск и заплахи от страна на императора дали основание на владетелите на протестантските територии в Германия да създадат съюз за защита наречен Шмалкалденска лига през 1531 година. Но тъй като пред императора възникнал конфликт с френския крал, както и заплахата от настъпващата армия на турците той не реагирал веднага с военна сила срещу създадената лига. До 1546 година протестантството има възможност да разширява своето влияние в условия на мир. През 1535 година Лютер въвежда самостоятелна система на ръкополагане на пастири и служители, с което скъсва окончателно инстуционалните връзки на протестантските църкви с Рим.

Но след отдръпването на турската армия от Виена и примирието с Франция, Карл V решил да предприеме военни действия срещу протестантите. Междувременно той разбрал, че между тях са настъпили разногласия и силите им са отслабени. „В схизмата се роди схизма” се чували злорадстващи възгласи. В началото на военните действия императорът печелел победи. Но постепенно протестантските сили укрепили своя съюз и дали отпор. През 1555 година бил сключено примирие известно като Аугсбургски мир. То отново възстановявало принципа на „комуто власта, негова и религията”, установен от законодателното събрание в Шпеер през 1521 година.

8.4.2.Тридесетгодишната война (1618 –1648)

В началото на 17 в. между немските князе се засилва междуособно напрежение. Принципът “Cujus regio ejus religio” установен от Аугсбургския мир,. се прилага към завареното положение, отнася се за князе и територии, които вече са приели протестантството. Ако някой католически принц приемел след тази дата протестанството, той трябвало да изостави владението си. А след този мир, редица принцове приемат протестанството но не се отказват от владенията си. Това означава,че и техните поданици приемат протестанството. Замисленото първоначално числено превъзходство на католиците в Германия се стопява.

Йезуитите настройват император Фердинанд ІІ и крал Максимилиян Баварски срещу протестантите. Намерил се повод – замеряне с камъни на монашеска процесия в протестантския град Донаувьорт. Максимилиян използва това, напада и окупира града. Виждайки се застрашени протестантските принцове възобновяват Шмалдкалдската лига през 1608 година. В отговор на това, на следващата година се създава Католическа лига. Воените сблъсъци зачестяват и се разгръщат в дългогодишна война, която обхваща почти цялата територия на Западна Европа, на няколко фази .

Първата фаза(1618-1623) започва с окупиране на Прага от император Фердинанд ІІ . Като конкретен повод послужил бунтът на бохемците срещу имперските министри - последните били изхвърлени през прозорците на кметството . Чехите избрали за свой крал Фридрих V Пфалцки. Но в битката при Бяла вода той и поддръжниците са разбити. Фердинанд предприема жестоки гонения срещу местното население. Бохемия е заличена като самостоятелно княжество за 200 години.

Втората фаза е известна като „Датска фаза” – в периода от 1625 до1629. Датският крал Кристиян ІV решаво да окаже помощ на протестантите Но на чело на имперските войски стояли способните пълководци Тили и Валенщайн. Датският крал е разбит и принуден да сключи унизителен мир в Любек през 1629 Фердинанд ІІ издава за реституция – изземане на земи дадени на протестанти по време на сключването на Аугсбургския мир в 1555.

Третата фаза ФАЗА. (Шведска фаза – 1630-1635) се заражда през през юни 1630 г. Шведският крал Густаф Адолф дебаркира на немска земя с добре обучена армия от 18000 души¹⁸⁰. Не всички протестански територии и владетели посрещат оптимистично тази новина. Но жителите на Магдебург си позволяват да изразят шумно и демонстративно радостта си докато армията на Адолф Густав била още сравнително далече. Генерал Тили решил да накаже жителите му като ги подложил на масова сеч и опожаряване. Това разтърсило протестантите в Германия и те масово се присъединили към шведската армия. Тили започнал да губи битки и през 1632 бил убит край река Лех, а армията му сразена. Срещу Густав Адолф се изправила армията на Валенщайн. В битката при Лютцен на 6.11.1632. шведският крал бил убит, но протестантските сили удържали и този път победа.

Двете страни сключили мир в Прага 1635 г. Указът на Фердинанд ІІ за реституция претърпял нова компромисна редакция. Швеция получила важни териториални придобивки. Балтийско море станало “шведско езеро”.

На всичко това се слага край с подписания на 24.10 1648 г. Вестфалски мирен договор.

Налага се нов паритет на територии. Станали протестанти до 1624г. князе запазват териториите си. Между тях има вече и калвинисти.

Признава се независимостта на Швейцария и Холандия.

Слага се фактически край на Свещената Римска империя която загубва във своите територии верското и политическо единство.

Папа Инокентий Х бил крайно недоволен от развоя на събитията, но неговото влияние било вече твърде отслабено. Католическата църква трудно може да претендира повече за единствен представител на Христовото тяло.

Лютеранството и калвинизма извоюват недвусмеслено правото на съществуване и респект от противниците си.
8.5. РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ И ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ПРОТЕСТАНТИТЕ ВЪВ ФРАНЦИЯ

8.5.1.Първи прояви на насилие и първи военни конфликти на религиозна нетърпимост.

В началото на 16 век влиянието на реформаторските идеи във френските територии нараства прогресивно – главно в градовете, всред по-добре образованата средна класа. Възникват първите добре организирани протестантски църкви. Но след „аферата с афишите” през 1534 година (виж 5.1.) положението на едва появилите се общества на протестанти във Франция рязко се влошава. От техен симпатизан крал Франсоа І се превръща в техен последователен враг. Нито усилията на Цвингли, нито тези на Калвин помагат в това отношение. Хрониките свидетелстват, че още през 1545 година 3000 валдензи (виж 1.2.2.) са избити по заповед на Парламента в Екс и със съпричастното отношение на краля. Неговият син Анри ІІ¹⁸² засилва преследванията. Той одобрява поредица от репресивни закони против протестантите. Указът от Екуан изисква да се ликвидира без съд всеки протестант, който се бунтува. През 1547 година към Парламента в Париж се създава специален съд наречен „Огнената стая” (la "chambre ardente"), който изпраща на клада десетки „еретици”. В последствие вниманието на религиозната полиция и преследванията се насочват към книжарниците, издателите и разпространителите на протестантска литература. Неговият син Франсоа ІІ продължава политиката на баща си.

След първите прояви на насилие от страна на католиците на много места протестантите започват да се защитават с невинаги достойни за християни средства.. Зачестяват случаите на нападения и разграбване на имения на аристократи, разрушаване на католически църкви и манастири.

Със смъртта на Франсоа ІІ ¹⁸³ през 1560 година кралица Катерина Медичи поема регентския пост като настойник на малолетния Шарл ІХ, който е по това време на 10 години. Кралицата-майка изолира временно влиянието на фамилията дьо Гиз и назначава като първи министър Мишел дьо Лопитал. С негова помощ тя търси да установи помирение между католици и протестанти. Успява да създаде трето центристко политическо крило, чиято задача най-вече е да пази единството на държавата. Това крило, обаче, си навлича презрителни наименования и от страна на крайните католици и от страна на крайните протестанти. Първите ги наричат „политици”, а вторите „среднисти”( moyenneurs). Кралицата одобрява организирането на политически дебати между враждуващите партии с надежда да не се стига до война. Такъв дебат се организира на Колоквиума в Поаси, близо до Париж. Там присъстват дванадесет протестантски теолози, между които Теодор Беза (Théodore de Bèze) и голям брой католически духовници. Дебатът се провяла поради намесата на водача на йезуитите Ленез (Lainez), който заявява че не може да се преговаря с хора отлъчени от Църката. Кралицата продължава политиката си на помирение с издаването на указ на 17 януари 1562 (l'Édit de janvier 1562), който се оценява като много смела крачка от нейна страна. В него се постановява свободата на съвестта и свободното практикуване на богослужения на протестантите при условие, че реституират завзетите от тях католически църкви и провеждат събранията си извън градските стени. На много места, обаче, протестантите в своята криворазбрана ревност не само, че не връщат църковните сгради, но ги разрушават до основи и изпочупват всички религиозни символи като статуи и кръстове. Така те прилагат така наречения от тях „педагогически вандализъм”. Изтъкват, че Бог е съгласен с тях, щом не ги наказва за това. В средата на 16 век броят на протестантите нараства на около 2 милиона или около една десета от населението, с шестотин и седемдесет църкви.

Междувременно политическата обстановка във втората половина на 16 век, във френско говорещите територии, се усложнява. Възникват две политически партии. Едната партия се обособява около бурбонските принцове приели калвинизма като наварския крал –консорт Антоан дьо Бурбон¹⁸⁴, принц Луи дьо Конде Анри дьо Конде и синът на краля Анри Наварски (Henri de Navarre),. Те са преки потомци на крал Свети Луи (Saint Louis) и това им осигурява голям авторитет между всички аристократични родове във цяла Франция. Другата партия е про-римска, про-папистка под влиянието на херцозите дьо Гиз. Те са родственици на Стюартите във Великобритания, чрез първия брак на Мария Стюарт с Франсоа ІІ. В Париж двете партии си съперничат за влияние над краля. Тук особена роля играе протестантът адмирал Гаспар дьо Колини. Двете партии намират подкрепа в две съседни страни – протестантите у Елизабет І в Англия, католиците – в Испания и в известен смисъл залагат живота във Франция и на чужди интереси

Протестанти-екстремисти организират таен процес срещу фамилията дьо Гиз, с произнасяне на смъртна присъда. Подготвя се масирано нападение на дворцовия елит. Но заговорът претърпява неуспех и арестуваните участници в него са обесени показно по терасите на замъка в Амбоаз. За да успокои обстановката кралицата-майка Катерина Медичи убеждава краля да издаде амнистия за осъдените за „престъпление за ерес”. Но това дава слаб резултат. И двете страни продължават да се нападат взаимно.

Във втората половина на века напрежението между католици и протестанти, наричани още хугеноти, достига своя трагичен апогей от който следват осем последователни религиозни войни Като хронология те се развиват между годините  : 1562-1563, 1567-1568, 1572-1573, 1574-1576, 1576-1577, 1579-1580 et 1585-1598.

До 1570 година възникват още две поредици от военни сблъсъци (втора и трета религиозни войни), последвани от нетрайни примирия. На 8 август 1570 година в кралския дворец в Сен Жермен се подписва мирен договор, който осигурява 4 защитени места за протестантите: Ла Рошел, Коняк, Монтобан и Ла Шарите. На адмирал Колини се позволява отново да заеме своето място в кралския съвет. Освен това кралицата-регентка Катерина Медичи предлага брачен съюз на на протестантския принц Анри Наварски с нейната дъщеря Маргарит дьо Валоа. Предложението е прието и от страна на родителите на Анри. Сватбеното тържество е определено за 18 август. Този брак не се одобрява нито от папата, нито от краля на Испания Филип ІІ, нито от про-католическата партия, но кралицата регентка изглежда твърдо решена да направи този компромис за да запази целостта на страната и възстанови финансовата стабилност.

Самата сватба преминава при твърде неканоничен ред. Размяната на обещания между младоженците не се извършва в катедралата Нотр-Дам, а на естрада пред нея . След това Анри Наварски въвежда Маргарит в катедралата но не присъства на благословението от католическия епископ. Братът на Маргарита я довежда до олтара където тя е благословена сама. По-късно Анри се връща и отвежда съпругата си.