Урок 1 историческа обстановка и предпоставки в западна европа за възникването на реформацията

7.2. РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА РЕФОРМАЦИЯТА ВЪВ ДРУГИ СТРАНИ.

От германските територии идеите на лютеранството се разпространяват в Англия, Франция, Холандия и особено в скандинавските страни. Датският крал Кристиян ІІ (на власт между 1513-1523) ги възприема чрез своя вуйчо Фридрих Саксонски. Неговите наследници продължават тази политика до свикване на Законодателно събрание през 1536 година, което отхвърля католическата религия и конфискува имотите на Римската църква в Дания. Тъй като по онова време териториите на Норвегия са под властта на Дания лютеранството се възприема и остава като държавна религия и след получаването на независимост. Швеция добива независимостта си от Дания през 1523 година, но също възприема лютеранството. От Швеция то прониква и във Финландия. По времето на цар Петър І Велики води политика за привличане на технически подготвени хора и търговци от германските територии, които да участват в реформирането на икономиката в неговата империя. Това дава възможност за проникване на лютеранските идеи и в царска Русия, особено в северните области.
7.2.1.Реформацията в Холандия. Мено Симонс. Арминий. Съборът в Дордрехт

Историята на Реформацията в Холандия (Nederlanden) е свързана с движението за независимост на нейния народ. Предприемчивият и свобдолюбив дух на жителите на тези земи се забелязва чувствително по времето на Ренесанса с разрастването на международната търговия, корабоплаването, волята за оцеляване във постоянна борба с морето за отвоюване на територии и движението на нови идеи. А още преди това, през Средновековието, там възникват свободни градове-републики като Антверпен, Брабант, Утрехт, Гронинген. Макар и формално върховния владетел да е императорът, то особена силна власт добиват местните графове, херцози и такива, които заемат длъжност на областни управители -т.н. щатхалтери .

Тази история е свързана със съдбата на народностите в т.н. Ниски земи, които през 16 век заемат територия, на която са разположени днешните държави Холандия, Белгия и Люксембург.

За да стане по-ясно как се стига до това положение трябва да се проследи, накратко поне, развитието на политическите събития през 16 век и първата половина на 17 век. През 1519 година кралят на Испания Карлос І приема титлата император с името Карл V (виж 2.1.2.) на Свещената римска империя като поема наследствена власт по няколко династични линии. Това включва Ниските земи, включително териториите на области и провинции като Холандия (Северна Холандия и Южна Холандия – днешна Белгия ), Фризия, Зеландия, Фландрия. През 1548 година Карл V дава на седемнадесет провинции статут на административна единица с относителна автономия. Това е негов похват да управлява империята с по-уедрени и централизирани области. А по този начин поставя бариера и пред някои претенции на френските крале за присвояване на територии.

Идеите на Реформацията проникват Холандия по времето на Карл V най-напред в северните провинции. С тези идеи той се е сблъскал още на Законодателното събрание във Вормс през 1521 година, представени от МартинЛютер. (виж 2.1.2). За това, почти веднага, след издаването на Едикта от Вормс, който осъжда учението и съчиненията на Лютер, той издава подобен указ и в Холандия, с подобно съдъжание. Въз основа на него, през 1523 година, двама августински монаси Хайнрих Вос и Йохан Еш са обвинени, че разпространяват новата ерес, изпитани пред съд и осъдени на клада в Брюксел. Това са първите холандски мъченици на реформаторската вяра. Мартин Лютер съставя в тяхна чест химн озаглавен „Песен за двама мъченика за Христос в Брюксел, изгорени от софистите в Лувен”.¹⁵²

Независимо от забраните Лютеровия Нов завет е преведен на холандски и отпечатан в Амстердам през същата1523 година.

Счита се, че областните управители на седемнадесетте провинции, които управляват от името на Карл V не са били много усърдни в прилагане на предвидените от указа санкции.Някои от тях вече са били спечелени като тайни привърженици на Реформацията. Така нейните послания и учение бързо се разпространяват всред цялото население от всички социални слоеве. Казва се, че „дори в колибите на фризийските рибари може да намериш хора, които не само четат, не само пишат, но и дискутират и тълкуват Писанието като учени”.¹⁵³

Но между последователите на Реформацията възниква тежък вътрешен проблем. Появяват се анабаптисти-екстремисти, които рискуват да компрометират духа на Евангелието. В Лайден група такива екстремисти се опитват да запалят града. В Амстердам тичат по улиците и прогласяват, крещейки, ужасяващи пророчества. Във провинция Фризия те окупират един манастир и се бият яростно със войниците, които са изпратени да ги изгонят от там. Както може да се очаква местната власт ги наказва с безжалостна строгост. Започва се тяхното преследване, измъчване и екзекутиране. Има данни, че хиляди души загиват в тези репресии, между които и мирни и тихи протестанти, които не подкрепят крайните изстъпления на анабаптистите.

Независимо от тези трагични обстоятелства ръстът на протестантите в Холандия непрекъснато нараства. Приносът на Лютер за това е безспорен и като първоначален тласък в обяснение на доктрината и като първоначален източник на литература. В началото те следват лютеранския модел на реформация , но по-късно калвинизмът се оказва за тях по-авторитетно учение в духовен и в политически план. Калвинизмът „по-добре прилягал на душевността и характера на холандците и си схождал със стремежите им за отхвърляне на подтисничеството.”¹⁵⁴

Анабаптизмът също разширява своето влияние. Не всички анабаптисти имат екстремистко мислене и поведение. Като техен водач изпъква личността на Мено Симонс.

Уморен да управлява, през 1555 година Карл V абдикира от трона и разпределя властта на империята между брат си Фердинанд І Хабсбургски и сина си Филип II Испански (виж 3.2.2). Филип има по-силна амбиция от баща си да се справи с реформационните движения в земите от Европа, които са под негова юрисдикция. Предан католик, Филип е твърде разтревожен от успеха на Реформацията в Ниските земи, която довела до увеличаване на броя на калвинистите. Но той предпочита да обмисли плановете си за заличаване на протестантството от цялата империя по-систематично. За това, може би, в началото на неговото управление, репресиите затихват. В този период той оставя своята сестра Маргарита Пармска като регентка в Ниските земи. Тя обещава да не използва насилие, ако няма размирици.

Постепенно, обаче, Филип въвежда в действие своите планове. Инквизицията, която е възстановена по времето на баща му, сега получава още по-големи пълномощия и власт. Увеличава епископските центрове от четири на петнадесет. Това разбира се увеличава данъците. С това се засилва наблюдението над населението и неговата верност към католическата църква. Създават се множество трибунали за наказание на еретици. Но Филип разбира, че не може да спечели само с насилие, а трябва да води политика за спечелване на умовете. В тази насока му помагат декретите от Събора в Трент (виж 8.1.), които систематизират ясно и кратко доктрината на католическата църква.

През 1565 година млади холански благородници и бюргери решават да се организират за да противодействат на тази политика. За тази цел подписват документ известен като Спогодбата от Бреда. Първата стъпка, която предприемат е представянето на петиция с искане за отмяна на Инквизицията и преследването на протестантите, която представят в двореца на регент-губернатора. Един от висшите придворни се изказал, че „тази банда от просяци”(gueux)¹⁵⁵ трябва да бъде изгонена със сила. Сила не била приложена, но делегатите на петицията. С присъщтото им остроумие и себевладеене, делегатите възприели да носят това прозвище, като обърнали неговия смисъл от понятие на презрение в символ на гордост. Много хора ги последвали и започнали да се наричат „просяци”. Можело да се види как богати граждани, юристи и благородници са закачили на рамо кожени торби като тези на скитащи просяци. Разбира се това предизвиква желание за съпротива. То се зарежда с енергия най-напред на откритите места, където хората имали възможност да провеждат реформирано богослужение със слушане на Писанието, с проповед на разбираем език, общо пеене и участие в молитва.

Вълната на недолство нараства и това, което мнозинството от хора не одобрявали първоначално в поведението на анабаптистите, започва да се прилага като законно средство на противодействие срещу опитите за насилствено налагане на католицизма. Тълпи от недоволни започнали да нападат католическите църкви и да оскверняват църковната утвар и предметите на поклонение в тях. Процесиите организирани от католически свещеници по улиците се посрещат с подигравателни викове.

Филип ІІ назначава като регент-губернатор на нидерландските територии херцог Фердинанд Алварес от Толедо. Той е суров фанатик и твърдо решен с всички средства да се справи със тази съпротива и с разпространението на реформираното мислене. Води със себе си армия от 10 000 испански войници. Назначава съд наречен Съвет по размириците, който замества Държавния съвет. Съдът действа не само по доказано неподчинение на католическите епископи, но и по доноси и слухове. Присъдата най-често е смърт. Народът нарича тази институция Кървав съвет. В периода 1567-1573 той екзекутира около две хиляди души, а до края на века 40 000 емигрират в други страни заради страх от репресии.¹⁵⁶

Всички тези събития водят до избухването на гражданска война през 1568¹⁵⁷ година. Начело на военизирани групи холандци застава областният управител (щатхалтер) Вилхелм Орански¹⁵⁸, наречен Мълчаливия. Той оглавил възстанието не толкова от религиозни, колкото от патриотични подбуди. Чак по-късно приема реформаторската вяра.

Войната трае осем - десет години до 1576 година. В началото холандските възстаници, организирани като „морски гьози” водят борбата предимно в морето като нападат испански кораби и крайбрежни градове, които са под испански контрол. Испанците имат предимство в нападения по суша. През 1576 испанците завземат едно от укрепените места на холандците – Харлем, до Антверпен, избиват голяма част от населението и го опустошават. до 1648 година. Настаналото затишие във военните действия след това дало впечатление, че войната е приключила с победа на испанците. Но действията на холандците и във военен план и на политическо равнище показват жизнеспособността на тяхната воля за независимост. Те отблъскват други опити за подобни обсади. И започват сами да завладяват градове и територии.

През 1579 година седем провинции в Нидерландия (Холандия, Зеландия, Гелдерс, Зютфен, Утрехт, Оврисел и Гронинген)¹⁵⁹ подписват договор наречен Утрехтски съюз. В първоналната декларация на договора се казва, че признава върховния суверенитет на испанската корона, но заявява, че ще отстоява правото на Богослужение и упраление на църквата според собствено избрания начин. Две години по-късно Утрехтския съюз декларира че отхвърля напълно испанското владичество и прокламира пълна независимост. Така Договорът поставя началото на Републиката на седемте обединени провинции. Начело на републиката се назначава щатхалтер. Пръв на този пост е назначен, и то пожизнено, Вилхелм Орански. През 1584 година, обаче, той е застрелян от заговорник съблазнен от наградата определена за това от Филип ІІ. Но със смъртта на Вилхелм Орански устойчивостта на Републиката не се накърнява особено много. Избира се нов щатхалтер – принц Морис, синът на Вилхелм Орански. Междувременно флотът на Републиката добива особена мощ. В една негова акция огромен товар предназначен за съкровищницата на Испания е пленен. Битки между нидерланци и испанци все още се водят до 1607 година.

Испания признава независимостта на Нидерландия с Вестфалският мир, подписан на 1 януари 1648 г. който потвърждава независимостта на Обединените провинции от Испания. Междувременно Франция и Англия се опитват да поставята под своя опека Републиката с мотива за защита на нейната автономия, но без успех.

Борбите за национална независимост допринасят пряко до утвърждаването на Холандия като република с единна реформирана църква. Наричат я „църква под кръста”поради жертвите, които понася в този период.

Поразителен е фактът, че в такива несигурни условия холандците не само воюват но организират събори, които имат историческа роля за доктриналното и организационно укрепване на реформираната църква.

Още през 1559 година Гуидо де Бре – проповедник и евангелизатор, заедно със свои съмишленици Адриан де Саравия, Модетус и Винген подготвят изповед на вяра, която според техните думи, доказва основите на реформираната вяра върху Писанието. Гуидо де Бре възприема реформаторските убеждения чрез самостоятелно изучаване на Библията и ги затвърждава при престоя си в Англия, по времето на крал Едуард VІ. Така той поставя насоките на т.н. Белгийска изповед на вяра. Окончателният текст е оформен от Франсис Юниус, ученик на Калвин и пастир в Антверпен. Както Аугсбургската изповед е представена на Карл V и както Институцията на християнската религия на Калвин е с посвещение на крал Франсоа І, протестантите от Нидерландия представят тази изповед на крал Филип ІІ с надеждата, че той ще я проучи внимателно и ще разбере, че протестантите не са врагове на държавата и не изповядват ерес. Ги де Бре емигрира във Франция с намерението да избегне преследване. Но там именно е арестуван и екзекутиран.

През 1574 година в Дорд (Дордрехт) се организира първата Генерална Асамблея на Холандската църква. По време на нейната работа се взима решение като символ на вярата да бъде приета Белгийската изповед. Тя и Хайделбергският катехизис стават богословските стандарти на Реформираната църква в Холандия.¹⁶⁰ Асамблеята утвърждава презвитерианския принцип на управление. От всички служители се изисква подчинение на съвета на презвитерите – презвитериите. Старейшините и дяконите са задължени да подпишат Изповедта на вяра и устава на църковно управление. Но в конкретните исторически и политически условия тези принципи добиват някои особености. Може да изглежда парадоксално но две от тях като че ли имат противоположни по характер тенденции: едното към по-голяма централизация, а другото – към по-голяма децентрализация.

Едната особеност е, че общите събрания на една църква не са както в други презвитериански църкви общо събрание на членовете на църквата като първо равнище за насочване на управлението на църквата. В случая общо събрание се съставя от пастири и старейшини от няколко църкви и прилича по-скоро на презвитерия.

Другата особеност е свързана с политическата структура на Републиката. Всъщност тя представлява конфедерация провинции, а не монолитна държава, така че Холандската църква трябва да се съобразява с това. Макар и да има едно име, тя може да действа единно само по взаимно съгласие на седемте провинции. Всяка провинция трябва да решава самостоятелно вътрешните работи, включително и църковни. На щатхалтера е забранено да утвърждава какъвто и да е църковен съвет или консисторий без пълното одобение на провинциите.

Едно много важно качество в дейността на Холанската църква е вниманието което отдава на образованието. Така още в 1575 година е основан Университета в Лайден. В следващи години се създават още и университетите в Грониген (1612 година), Утрехт (1636), Хардервик (1648). В течение на годините холандските реформирани богослови добиват слава на едни от най-задълбочените и ревностни мислители, преподаватели и публицисти.¹⁶¹ Това се проявява и в големия спор с учението на Арминий.
7.2.1.2. Учението на Арминий и съборът в Дордрехт през 1619 година.

Якоб Арминий (1560-1609) получава богословско образование в Лайден и по-късно в Женева при Теодор Беза. През 1603 година,след 15 годишно пастируване става професор по богословие в Лайден. Още като пастир в Амстердам се запознава с тезите на Дирк Коонхерт, който твърди, че калвинистката доктрина за предопределението противоречи на Божията справедливост. Консисторият на църквата му възлага да обори твърденията на Коонхерт. Същевременно в богословските кръгове се разгаря спорът между инфралапсарианисти (които твърдят, че предопределението е установено след грехопадението) и супралапсарианисти (които твърдят, че грехопадението е също част от Божия план). Арминий подкрепя първите и докато се подготвя да се изкаже по тези въпроси у него възниква съмнението в правдивостта на учението за предопределение , така както го изказва Калвин. Арминий предпочита идеята, че Божията благодат се дава на всички хора и че те са в състояние да я приемат или да я отхвърлят. Намира подкрепа у някои богослови и пастири, които имат подобно виждане. Когато става професор в Лайден влиза много скоро в спор с твърдият в убежденията си богослов-калвинист Гомар, който го обвинява в пелагианство. В отговор на това Арминий го обвинява в манихеизъм защото според него учението за предопределение разделя човешката природа на две – едната принадлежаща на Бога, а другата – на дявола и че по този начин от Бога се прави автор на греха. Арминий приема, че има избиране, но смята, че решението за спасение на едни, а осъждането на други се корени в предузнанието на Бога за волята на човека да се покае или не. Приема, че е възможно отпадане на вече спасени хора.

Неговите последователи отправят до държавните органи през 1610 година официално писмо, Възражение (Remonstrance), с което от една страна искат да покажат, че остават верни на калвинистката доктрина, а от друга да покажат, че тя трябва да бъде подобрена според техните виждания. Противници на тези позиции пишат енергично Контра-Възражение. Наблюдава се, че различни политически крила в управлението на републиката проявяват различен афинитет към едната или другата позиция.

От 1618 до 1610 година в Дордрехт се организира международен събор, който да обсъди възникналия спор в лоното на реформаторското богословие. Съборът е свикан от щатхалтера принц Морис, за когото този спор рискува да разедини и отслаби силите на Републиката. Арминий вече е починал, но негови последователи са поканени като ответници в спора с ортодоксалните калвинисти. Присъстват богослови от Холандия, Швейцария, Шотландия, Англия и Германия. Режимът на крал Луи ХІV не позволява на френски богослови да присъстват. Съборът се открива на 13 ноември 1618 година под председателството на Жан Богерман, ревностен калвинист. Като главен ответник на арминиаската позиция се явява богословът Епископиус. Арминияните отстояват твърдо своите позиции с дръзко поведение. На 57-та сесия на събора те са накарани да го напуснат. Въпреки, че между останалите участници в събора има някои различия те се обединяват в съставянето на обща резолюция (Сanones synodici), която формулира пет основни клаузи на калвинисткото богословие. С тях се потвърждава абсолютния суверенитет на Бога в избора и предопределението за спасение, така че да няма никаква пролука за допускане на някакво участие на човека в неговото спасение. Представителите на арминианството са осъдени като смутители на реформираната църква и са отлъчени от всякакво служение в нея. Двеста пастири са освободени. С подкрепата на доминиращата в управлението партия срещу тях се създава атмосфера на нетърпимост, която принуждава повечето от тях да напуснат страната. Епископиус емигрира във Франция, където организира църква на съмишленици, призната и поставена под протекцията на кралската власт.¹⁶²

По-късно отношението към арминияните в Холандия се смекчава и на тях е позволено да създадат собствена семинария в Амстердам.
7.2.1.3. Дейността на Мено Симонс

Паралелно с развитието на Реформираната църква в Холандия, в общото движение за обновление на Църквата се включва нарастващия брой на привържениците на анабаптиските идеи. Първите техни екстремистки прояви по-скоро вредят и компрометират Реформацията пред голяма част от населението. Дейността на Мено Симонс (1496-1561)¹⁶³ има съществена роля за омиротворяването и укрепване на авторитета на това движение. На възраст около 40 години той напуска службата си като католически свещеник и създава духовна общност наречена „братята”.

Той не одобрява идеите за насилствено установяване на Божието царство и свързаните с това извращения в представянето на Евангелието. В книгата си Основи на Християнската доктрина той пише : „Като виждаме как Сатана се преправя на светъл ангел и плевелите между Господното жито, като меч, полигамия, външно царство и цар и други заблуди заради които невинни трябва да страдат повече ние сме принудени да изложим тази наша вяра и доктрина”¹⁶⁴

Основната идея на Мено, противно на свхащанията на големите реформационни църкви, е че Църквата трябва да бъде напълно отделена от държавата. А църквите, които претендират, че са национални или се обвързват с политическата власт са част от света, чийто „дух, доктрина, тайнства, богослужения и начин на действие са коренно различни от Христовия Дух ... и са нищо друго освен нов Содом, Египет и Вавилон”

Църквата се изгражда не от всеобщо народно одобрение на една или друга доктрина, а от хора с лично обръщение и покаяние, което се символизира и обявява с кръщение. Истинската църква е общество на вярващи, кръстени поради лична изповед на вяра. Тази негова позиция е повлияла за развитието на и на английските сепаратисти, част от които стават баптисти (виж 6.2.). Както и швейцарските анабаптисти, Мено Симонс настоява, че истинската църква е малцинствена в света.

Този, който показва с живота си, че не е истински вярващ трябва да бъде отлъчен от църквата и от цялата конгрегация. Но това не трябва да се прави с дух на ненавист, а с дух на любов, която кани към покаяние.

Едно от основните положения на Реформацията, които Мено Симонс категорично споделя е приемането на Библията като единствен авторитет. Тя трябва да управлява живота на всички християни. Колкото по-опростено и буквално се тълкуват нейните текстове толкова по-малко съществува риск от отклонения. Подозренията, че той не приема решенията на първите Вселенски събори и съответно догмата за триединството на Бога са несъстоятелни. В съчинението „Изповед на Триединния Бог” той ясно защитава традиционното учение за Светата Троица. Но не споменава този термин, защото отсъства в библейските текстове. Що се касае до разбирането му за Въплъщението той се приближава до някогашната несторианска ерес като твърди, че плътта на Христос е слязла от небето, а Мария има не по-голям принос от това да храни тази плът. По-късно менонитите изоставят това схващане.

Мено Симонс не приема учението за предопределението и с това се приближава до схващанията на Арминий. По отношение на насилието Мено Симонс е принципен пацифист и не само отхвърля действия за налагане или защита на вярата, но смята изобщо, че един вярващ не трябва да го практикува под каквато и да е форма. Неговото схващане по този въпрос съвпада с това на швейцарските анабаптисти.

В учението и практиката на менонитите, освен ударението върху личната опитност на покаяние и вяра се отделя и голямо внимание на личното благочестие. Проповедта на Планината е един от главните фокуси на внимание в техните проповеди.

На 21 април 1632 година водещи личности в менонитското движение от Холандия се срещат в Дордрехт и съставят Дордрехтската изповед на вяра. Тя се състои от 18 члена (клаузи) които поставят ударение върху спасението чрез вяра в Исус Христос, водното кръщение с лична изповед на вяра, отказ от насилие и отказ от съпротива срещу насилието, отбягване на тези, които са отлъчени от църквата, умиване на краката и по възможност избягване полагането на клетва. Специфична форма на менонитското движение е обществото на амишите , които считат, че съвременните технически постижения вредят на духовното развитие и се стараят да организират живота си без тяхна помощ. Техните земеделски и занаятчийски задруги демонстрират завидна ефективност.

Днес менонитите, с техните църкви, мисииии и изследователски центрове заемат определено място в евангелския свят, в някои страни от Западна Еврота и особено в Съединените Щати.