Доктриналните позиции на Цвингли изложени в 67-те тезиси

Основните си идеи и доктринални позици Цвингли развива, по подобие на Лютер, в 67 тезиси или члена, които не само излага на диспута на през 1523 година, но и върху които проповядва последователно в серия от проповеди. В първите 16 члена от тях той разглежда авторитета на Свещеното Писание, което произлиза от абсолютния авторитет на Исус Христос в Църквата. На първо място, тук се оказва отпор на твърдението, че църковната институция е решаващата инстанция, която санкционира Свещеното писание. Такава претенция се окачествява като грях. Всеки, който твърди, че Евангелието е невалидно без потвърждението на Църквата съгрешава и се противопоставя на Бога. Есенцията на Евангелието е, че нашият Господ Исус Христос, истинския Божий Син ни е дал да познаем волята на Небесния Отец и е осъществил в Своята невинност, чрез смъртта, нашето примирение с Бога. Христос е единственият път за спасение на всеки, който някога е съществувал, съществува или ще съществува. Всеки, който търси или сочи друга врата съгрешава, той е убиец на души и крадец. Следователно, всеки, който приема друго учение като равностойно или по-висше от това на Евангелието съгрешава и не разбира какво Евангелието е в своята същност. Защото Исус Христос е водач и началник, в Когото са изпълнени обещанията на Бога за всяко човешко същество. Той е вечно спасение и глава на всички вярващи, които са Негово тяло и се могат да вършат нищо без Него. Всички, които пребъдват в Него са Божии чада и това е Църквата или общението на светиите, Невестата Христова, Ecclesia catholica (истинската католическа църква). Където се слуша и изучава ясно Божията воля и където човекът е привлечен чрез Неговия дух и променен в Него. Следователно целият християнски народ трябва да влага голямо усърдие така че Христовото Евангелие да бъде проповядвано по този начин навсякъде. Да се проповядва, че нашето спасение почива във вярата и в неверието е нашето осъждение, че цялата истина е открита в Него. От Евангелието разбираме, че човешките учения и декрети не помагат за Спасението.

Следват критиките към онези положения в учението на римо-католическата църква, които според Цвингли, не присъстват в Писанието и са прибавени по-късно в църковната традиция. Критиката му се насочва конкретно срещу претенциите на папата за върховенство в Църквата, смисъла на богослужението, молитвата към светиите и др. Езикът на тези критики е ясен и красноречив:

Относно папата (чл. 17) :

Христос е единственият вечен върховен свещеник от което следва, че онзи, който нарича себе си върховен свещеник се противопоставя на честта и властта на Христос, „да, такъв да се изгони!”

Относно месата (чл 18 и 19) :

Поради това, че Христос се е пожертвал веднаж завинаги, Той е вечната и сигурна и достоверна жертва за греховете на всички вярващи от което следва, че месата не е жертвоприношение, но е възпоменание на жертвата и увереност в спасението, което Христос ни даде. Христос е единственият посредник между Бога и нас.

Относно молитвата към светиите (чл.20 и 21) :

Бог желае да ни даде всички блага в Негово име, от където следва, че нямаме нужда от посредник, с изключение на Него. Когато се молим един за друг на земята вие вярваме, че всички неща са ни дадени само чрез Христос.

Относно добрите дела (чл.22) :

Христос е нашето оправдание, от което следва, че нашите дела са дотолкова добри, доколкото са извършени в Христос. Но до колкото те са наши дела, те са нито праведни, нито добри.

От 24 до 27 член Цвингли засяга въпроси относно забраната на видове храни, църковните празници, специалното облекло на монасите и съществуването на многобройни религиозни ордени. Той определено е настроен срещу демонстративното обособяване на религиозните ордени, което споед него нарушава единството на Църквата.

Цвингли трудно понася безбрачието и просветлен по този въпрос побързва да напише и цяла статия в полза на брака на свещениците. Сам той сключва брак с Ана Райнхард. Този въпрос „Относно брака на свещениците и обетите за безбрачие” е отразен и в неговите тезиси (чл. 28-30):

Всичко, което Бог позволява или не забранява е праведно, следователно бракът е позволен на всички човешки същества. Онзи, който е обещал девство (безбрачие) върши голяма глупост и детинщина спрямо себе си, от което следва, че онзи, който прави такъв обет прави грешка относно благочестието.

Той отделя специално внимание на актуалния въпрос „Относно отлъчването” който тегне над всички протестанти по това време и особено над протестантските водачи За това заявява (чл 31 и 32) :

Очевидно това твърдение е насочено, на първо място, срещу практиката папата да издава укази за отлъчване от Църквата. Същевременно по поставя на здрави основи въпроса за отговорността на цялата църква в църковната дисциплина.

В последните три члена Цвингли говори за някои специфични злоупотреби в практиката на римо-католическото духовенство.

Цвингли е най-изявеният хуманист между първите реформатори. Той вярва, че Платон, Сократ, Катон, Сенека „трябва да са на небето”поради техният монотеизъм и техната етика.⁶⁶. Същевременно поддържа непреклонно учението за Библията като единствен авторитет. Поддържа учението за предопределението, като смята, че тези които са предопределени за погибел могат да бъдат разпознати по това, че като слушат Благовестието, го отхвърлят.

4.2.РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ ЦВИНГЛИ И ЛЮТЕР

От 2 до 4 октомври 1529 година година, в град Марбург, курфюрстът Филип от Хесе, организира среща на немските и швейцарски реформатори (виж 2.1.3.). Лютер и Цвингли присъстват заедно с придружаващите ги помощници и теолози. На тази среща изпъкват не само доктриналните различия по въпроса за Причастието, но и тези относно разбирането за управлението на Църквата. Със сигурност и двамата реформатори са търсили библейско становище по този въпрос, но не може да не се забележи и отражението на личностното израстване и на конкретната историческа обстановка.

За Лютер монархичният модел е по-подходящ. Някои смятат, че това се дължи до някъде на неговото дългогодишно пребиваване в монашеско подчинение и влиянието на Отците на Църквата, които той е изучавал⁶⁷. Освен това трябва да търсим връзка и с конкретната политическа обстановка в Германия. В северните и източните територии на Германия, в които Реформацията надделява именно управляващата аристокрация става носител на реформаторските идеи, докато „народът чужд на всякаква политическа свобода трябвало само да се подчинява”⁶⁸. По подобен начин той очаквал народът да следва своите пастири и началници в Църквата. В Швейцария, както и в някои юго-западни територии на Германия, по поречието на река Рейн се развили независими градове, в които се установили много по-демократични и републикански обществени отношения. Това се отразило и на идеите на Цвингли за управление на Църквата. За него Църквата трябва да израства чрез постигане на общо съгласие под ръководството на нейните водачи, нещо което ще се утвърди и във френско-говорещите кантони (презвитериански модел).

3. 
   АНАБАПТИЗМЪТ В ШВЕЙЦАРИЯ
   

За „баща на анабаптизма” в Швейцария се счита Конрад Гребел. Той е роден, вероянтно в Грюнинген, в кантона на Цюрих, около 1498 година. Неговият баща се премества със семейството си в кантоналния център . Там Конрад учи шест години в Латинското училище към катедралата. По-късно учи в Университета на Базел и се запознава с идеите на ренесансовия хуманизъм. Амбициозният му баща издейства стипендия от император Максимилиан да продължи обучението си във Виена, а по-късно и стипендия от френския крал за да учи в Сорбоната, в Париж. В Париж, обаче, Конрад се увлякъл в компанията на буйнстващи студенти и се замесил в публични сбивания, заради което загубил веднага стипендията. В краен резултат, въпреки че преминал през три университета, той не защитил никаква университетска диплома.

Когато се връща в Цюрих Конрад Гребел бързо се приобщава към групата на Цвингли, където се изучават библейските текстове на техните оригинални езици. Там се запознава и свързва близко приятелство с друг по-късен водач на анабаптизма – Феликс Манц. Гребел участва заедно с Цвингли в диспутите през 1523 година с които убеждават градската управа да отмени католическата меса. Но в последствие се разочарова от недостатъчната решителност на Цвингли да наложи веднага това на практика, тъй като Цвингли от своя страна искал да постига резултати по пътя на убеждението, а не със налагана на авторитета си и дори продължава известно време да отслужва месата по католически образец.

Основното различие, което противопоставя Гребел на Цвингли, е разбирането за детското кръщение. През 1525 година градският съвет организира диспут по този въпрос на който Цвингли се изправя със своите аргументи на защита за детското кръщение срещу Гребел, Феликс Манц и Георг Блаурок. Съветът застава на страната на Цвингли, забранява на неговите опоненти да проповядват своето учение и издава заповед всяко бебе да бъде кръстено до осмия си ден от раждането.

В резултат на това малка група около Гребел се събират нелегално в дома на Феликс Манц и приемат повторно водно кръщение един от друг със съзнанието, че от тук нататък ще трябва да живеят изолирано от обществото, което за тях представлява светът извън истинската църква . Много скоро тази група добива известност като „пре-кръстители” или „анабаптисти”.

Гребел напуска Цюрих и започва да разпространява идеите си в околните на града и съседни територии като Сен Гал. Арестуван и затворен през 1525 година той успява да избяга с помощта на приятели през 1526 година. Последните месеци на своя живот той прекарва в кантона на Грисон, където умира.

Много други негови последователи са преследвани, съдени и подложени на мъчителни екзекуции като изгаряне на клада и удавяне. „Чрез вода съгрешиха, чрез вода ще бъдат осъдени” бил аргументът на техните съдии.

4.3.2. Балтазар Хюбмайер

Друг водач на анабаптисткото движение в Швейцария, Австрия и Моравия е Балтазар Хюбмайер. Той е роден в Бавария, около 1480 година. Учи в Латинско училище в Аугсбург, а по-късно постъпва в Университета на Фрайбург. Там успява да защити бакалавърска и магистърска степен, а през 1512 година защитава и докторска степен в Университета на Инголщад, където преподава главният опонент на Лютер – Йохан Ек.

Но в растояние на десетина години, повлиян от срещи с различни представители на хуманизма и на Реформацията се приобщава към нейните позиции.

През 1523 година го откриваме вече в Цюрих, като участник в диспута, на страната на Цвингли. Много скоро след това, обаче, възприема позициите на анабаптизма, които смята за единствено библейски подкрепени.

Този нов елемент във възгледите му е свързан с известен период на пребиваване в селището Валдсхуд (по това време на австрийска територия) и сближаването му с Вилхелм Ройблин. Там през април 1525 година Ройблин пре-кръщава Хюбмайер и 60 други последователи на новото учение. В последствие Хюбмайер дава богословските насоки за развитие на ново църковно общество, чрез които прави своебразен синтез на Цвинглианската реформа, анабаптисткото учение и специфични форми на комунален живот, вече установен в някои предимно селски райони. Валдсхуд става „анабаптистки” град, където общинските власти налагат кръщение само след лична изповед на вяра.⁷¹ Но много скоро части на австрийската армия завладяват града и премахват новите порядки. Цвингли бяга в Цюрих.Но там е арестуван и хвърлен в затвор. От затвора Хюбмайер предизвиква Цвингли на диспут. Предизвикателството е прието и диспутът се организира. Хюбмайер обвинява много остро водача на цюрихската реформация, че е изоставил авторитета на Библията и се е огънал под натиска на католицизма. Цвингли го упреква, съответно, в недостатъчно познание на Библията. Изтезаван и доведен до състояние на временно отричане от възгледите си, Хюбмайер е изгонен от Цюрих. От там той се отправя към Николсбург в Моравия. Там пише няколко съчинения с богословски характер, както и ръководство за богослужения свързани с кръщение, причастие и църковна дисциплина. Ако неговото разбиране за кръщението е в разрез с това на Цвингли, то по отношение на Причастието и двамата отхвърлят и католическото и лютеранското учение, като и двамата поставят голямо ударение ролята на Причастието като тайнство, което споява отношенията в църквата. Чрез участието си в него, вярващите се задължават да променят поведението си, да се обичат взаимно, да обичат дори и врага. Както Христос е дал своята кръв и за нас, християнинът се задължава да „даде своята плът и пролее своята кръв за ближния”.

В Моравия неговите проповеди привличат нови последователи в крилото на анабптистите. Но полицията на крал Фердинанд го арестува, осъжда и екзекутира на клада, в обвинения като еретик. Неговата съпруга, съответно, е удавена в река Дунав, с привързан камък на шията.

В средите на радикалните реформатори могат да се забележат разлики не само с основните течения на Реформацията, но и такива по между им. Така например Ханс Денк и Леонард Шиймер отричат доктрината за триединството на Бога или избягват да я подчертават (както Мено Симонс в Холандия). Някой си Ханс Хут стига до там да твърди че Христос е само „велик пророк”. За разлика от тях Хюбмайер поддържа доктрината за триединството и категорично се противопоставя на Ханс Хут. Някои от тях стигат до крайности в тълкуването на Христовите думи, че трябва да станем като децата. За да покажат това нагледно играят демонстративно на кукли по градските улици. Много бързо между тях се развиват и харизматични учения, принизяват ролята на Библията за сметка на личното водителство на сърцето и съвестта А като библейски аргумент в полза на това посочват определението, че всички вярващи са свещеници на Бога.

В средите на анабаптистите се разпространява схващането, че душите на умрелите, както и телата, спират да съществуват след смъртта и ще бъдат възкресени за живот едва при Всеобщото възкресение⁷².

Анабаптистите не се съгласяват с разграничаването на понятията за видимата и невидимата църква. Лютер, Цвингли и Калвин приемат, че видимата църква трябва да обхваща целия „християнски народ” и че във видимата църква е възможно да има и не-новородени хора. Анабаптистите, напротив, считат, че истинската църква винаги е в позиция на малцинство и съставена от истински християни, с лична духовна опитност на покаяние и лична изповед на вяра. Това е свързано със тяхната позиция относно водното кръщение. Тази позиция не е само резултат на определен начин на тълкуване на Писанието но е повлияна от идеята, че кръщението е вид клетва подобна на тази, която полагали членове на селски отряди, които обричали себе си, по този начин, на верност до смърт към своите другари в тяхната борба и бунтове.

С малки изключения, анабаптистите в Швейцария са настроени много по-миротворчески. Все пак и между тях се наблюдава разделение на две групи относно схващанията за употребата на оръжие. Едните са пълни пацифисти, които се обявяват категорично против употребата на насилие за налагане или за защита на вярата и за каквато и да е друга кауза. Други, като Хюбмайер, приемат, че на светската власт е дадено от Бога да „носи меча” (Рим 13:4) за да защитава реда, правосъдието и социално слабите, както и да участва във военни действия, когато са в интерес на някаква справедлива кауза. Според него християните трябва да плащат своевременно данъците дължими на светската власт.

Като първа систематизирана декларация на вяра редактирана от анабаптистки позиции се счита Шлайтхаймската изповед на вяра съставена на среща на видни представители на това течение в Шлайтхайм през 1527 година под председателството на Михаел Сатлер. Тя съдържа седем члена:

1. 
   Относно кръщението. То се дава само на съзнателно покаяли се и приемащи Христовата жертва лично за техните грехове. Деца не се допускат до кръщение.
   
2. 
   Дисциплина. Християните трябва да ходят в пътя на праведност. Този, който се отклони или падне в този път трябва да бъде изобличен до два пъти при запазване на тайната. При трето нарушение неговият грях се излага публично в събранието на вярващите и изключен като крайна мярка.
   
3. 
   Относно Причастието. В Господната трапеза могат да участват само кръстени. Участието в нея представлява възпоменание на Христовото тяло и кръв, телото и кръвта на Христос не присъстват реално в тайнството.
   
4. 
   Отделяне от Злото. Общността на християните не може да се сдружава с този, който е непокорен и се бунтува срещу Бога. Не може да участва в делата на покварения свят, не може да участва в дела, църковни служби, срещи и светски дейности, които са в противоречие с Божиите заповеди. На злото трябва да се окаже съпротива, но без оръжие.
   
5. 
   Пастирите в Църквата трябва да бъдат хора с добро име. Трябва да поучават, да дисциплинират, да водят в молитва и в тайнствата. Трябва да бъдат подкрепяни от Църквата, но също и дисциплинирани от нея, ако съгрешат.
   
6. 
   Относно меча. Светската власт и мечът са установени от Бога със заповед за въвеждане на ред и за наказание на злите. Но той е извън Христовите съвършенства. Християнинът не може да упражнява насилие при каквито и да са обстоятелства. Ненасилието е поведение онаследено от примера на Христос. Не е присъщо на християнина да служи в светската власт, която се ръководи от човешки правила а не от небесните правила. Оръжията на християнина са духовни.
   
7. 
   Относно клетвата. Не трябва да се полага клетва, защото Исус забранява да се кълнем. Свидетелстването е нещо различно.
   

ВЪПРОСИ:

1. 
   Каква е първата цел на проповядване, която Цвингли представя пред градския съвет в Цюрих?
   
2. 
   Какъв организационен подход използва Цвингли за да изгражда църквата в Цюрих?
   
3. 
   Кой момент от биографията на Цвингли напомня тази на Лютер?
   
4. 
   Коя е първата тема на 67-те тезиси на Цвингли?
   
5. 
   Срещу кого и какво е насочена критиката на Цвингли ?(2-3 изречения)
   
6. 
   Как Цвингли вижда ролята на християните в правосъдието?
   
7. 
   Как политическият контекст влияе върху различните схващания на Цвингли и Лютер относно управлението на Църквата?
   
8. 
   Кой се счита за „баща” на анабаптиското движение в Швейцария?
   
9. 
   Кое противопоставя и кое сближава позициите на Балтазар Хюбмайер и Цвингли?
   
10. 
    Посочете три характерни принципа в учението на анабаптистите.
    

4. 
   РЕФОРМАЦИЯТА ВЪВ ФРАНЦИЯ И ЖЕНЕВА
   

Идеите на Реформацията навлизат във Франция най-напред от лютеранските територии на Германия и от Швейцария около 1520 година, само три години след публикуването на 95-те тезиси на Лютер. До средата на 16 век популярното название на протестантите във Франция е „лютерани”, независимо дали са свързани с лютеранското или с реформираното крило на протестантството. Жан Калвин много често подчертава приноса на Лютер и да изразява своето възхищение от него.

Не трябва да се пропуска, обаче, и ролята на личности и движения, които са подготвили по един или по друг начин Реформацията във Франция. Някои изследователи се опитват да потърсят нейните корени в движението на катарите и албигойците, които от своя страна са повлияни от българските богомили. Като имаме пред вид, обаче, че тяхното учение се основава на един вид късен манихеизъм и дуализъм относно началата на Доброто и Злото, такова внушение за приемственост е абсолютно неуместно. Това, което може да се търси като общо между тях е сходната народо-психологическа и първична духовна нагласа за отхвърляне на сковаващата йерархия, формализма и претрупаната церемониалност в традиционната църква, използването на символи, тенденциите на идолопоклонство към образи, места и предмети Като много по-съществен фактор за масовото разпространение на протестантството във Франция, особено в южната й част, може да се приеме почвата подготвена от обществото на валдензите основано от Пиер Валдо от Лион (виж 1.2.2) за разпространение и усвояване на библейските принципи на живот.

В тази връзка трябва да се изтъкне и приносът на група френски библейски хуманисти или т.н. група от град Мо⁷³, между които изпъква най-вече името на Жак Льофевр д`Етапл. (виж 1.3.2.) Между сподвижниците му и учениците му са Гийом Бюд, Гийом Брисоне, Франсоа Ватабъл, Жерар Русел, Люи дьо Беркен, Гийом Фарел и сестрата на крал Франсоа І Маргарита, кралица на Навара. Със своя коментар върху книгата Псалми, издаден през 1509 година, Льофевр д`Етапл поставя на нова основа принципите на екзегетиката и херменевтиката. С това той събаря алегоричните или твърде субективните похвати на тълкуване на Свещеното писание широко разпространени през Средновековието. През 1523 година издава превод на Новия Завет, а през 1530 – превод на цялата Библия като ползва предимно латинската Вулгата, но също така и гръцкия текст на Евангелието. По-късно сподвижниците на Льофевр д`Етапл се разделят на принципна основа. Той и някои от тях остават привързани към Римо-католическата църква. Дори един Гийом Брисоне, като епископ на Мо, издава два синодални указа с които осъжда учението на Лютер⁷⁴. От друга страна Луи дьо Беркен, въпреки че е член на кралския съвет, е осъден на смърт чрез изгаряне заради радикалната му и публична критика на католическата доктрина. Гийом Фарел, заминава за Швейцария и става един от най-ревностните дейци за утвърждаване на Реформацията във френски говорещите кантони.

През 1525 година Гийом Фарел издава на френски език, в Базел, своето съчинение „Сборник и кратка Декларация с догматични глави крайно необходими на всеки един християнин за да възложи упованието си на Бога и да помогне на ближния си”⁷⁵. Този сборник съдържа вече основните идеи на Реформацията но не развити достатъчно систематично. През 1531 година кралица Маргарита Наварска, сестра на крал Франсоа І издава поемата Огледалото на грешната душа ⁷⁶ със очевиден стремеж духовните терзания и копнежи да бъдат обвързани с библейски текстове. Нейният интерес към античните извори на европейската култура я водят и до извора на християнството в Свещеното писание. Това постепенно развива у нея „съвсем истински, макар и неогласявани пред широката публика симпатии към протестантството”⁷⁷.

През 1536 година Гийом Фарел организира събор в Шанфоран (synode de Chanforan) заедно с представители на валдензите, където се взима решение за отпечатване на Библията на разбираем френски език. Много скоро интересът към духовна литература в протестантски дух нараства по забележителен начин. През 1555 година възникват първите организирани църкви управлявани от консисторий. През 1561 година техният брой е 670. През 1559 година в Париж се организира първия национален събор (синод) на реформираните църкви. На него се приемат два важни документа : Изповед на вяра въз основа на калвинисткото богословие и Църковна дисциплина. Във втория документ се заявява, че Църквата се организира „по страсбургски и женевски образец”. Местните църкви поемат своята отговорност за управление. Всяка година се предвижда провеждането на областни събори, както и на общи национални събори. „На пастиря се поверява задължението да проповядва, да отслужва двете евангелски тайнства – кръщение и Господна трапеза и да представлява църквата си в съборите. Той трябва да бъде избран, т.е. да е приет от събранието на верните, които могат да го освободят в някои случаи”. През 1571 година е приета Изповед на вяра, редактирана от Жан Калвин, но ревизирана от синодална комисия, която става известна като Изповед от Ла Рошел (Confession de La Rochelle)..

До 1534 година крал Франсоа І, като последовател на ренесансовия хуманизъм показва също интерес към реформаторските идеи. Той търси контакти с немските принцове, които подкрепят Реформацията. По поръчка на френския посланик във Швейцария Цвингли редактира специално за него „Кратко и ясно изложение на вярата”. Но през 1534 година в Париж избухва скандал познат като „аферата с афишите”. През нощта на 17 август в двореца на краля се появяват афиши, които с много агресивен тон се обявяват срещу практикуването на католическата меса. Техен автор е пастир Маркур от Ньошател. Кралят се изплашва от такава дързостна изява и осъжда на смърт разпространителите на този призив. Същевременно за да се оправдае пред немските благородници – протестанти, френският крал подписва декрет в който обвинява осъдените в ярост и безрасъдно бунтарство сходно до поведението на анабаптистите, които немските принцове също осъждат. В тези условия откритото проповядване на Евангелието в реформаторска светлина става много трудно. Протестантите търсят нови начини за работа : нелегално разпространение на Библията и на духовна литература, индивидуално свидетелство, нелегални събрания по домове или в изолирани места в природата.

2. 
   ЖИЗНЕНИЯТ ПЪТ НА ЖАН КАЛВИН
   

Жан Калвин (Жан Ковен) е роден в малкото градче Ноайон, в областта Пикардия, във Франция, като втори син на Жерар Ковен и Жана Льофранк на 10 юли 1509 година. Баща му, произхожда от скромно семейство, но зареден с амбиции и енергия се издига до поста общински архивар, адвокат към църковния съд, секретар на епископа и нотариус към катедралния капитул. Майка му е дъщеря на заможен хотелиер. Семейството има възможности да осигури добри условия на живот и за образованието на децата. Калвин учи най-напред в родния си град, но след като изявява интелектуалните си качества е изпратен от баща си във Париж за да получи по-добро образование. Записват го в Колеж дьо ла Марш, не много реномирано учебно заведение, но отворено за идеите на Реформацията. Особена роля в неговата подготовка, макар и за кратко, изиграва прочут по това време преподавател по латински Матюрен Кордие, който се счита и за един от основателите на модерната педагогика.⁸¹Вероятно под давление на духовници от Ноайон Жан се премества в Колеж Монтегю, в който се преподава по методите на средновековната схоластика и се поддържа аскетична дисциплина. Там Жан продължава усъвършенстването на латински език и се запознава по-задълбочено с съчиненията на Отците на Църквата като Киприян, Йоан Златоуст, Августин и със тези на големите имена на схоластиката като Тома от Аквино. Тук го обучават как да противодейства на „еретици” като Ян Хус, Уиклиф и как да се предпазва от „либерали” като Льофевр д’Етапл. Така всъщност младият пикардиец се запознава с техните идеи, но все още, както сам признава със съжаление по-късно, не ги приема. През 1528 Жан става магистър по изкуствата, което му позволява да продължи образованието си. Баща му го праща да учи право в Орлеан, а една година след това се продължава следването си в Бурж. И в двете места той намира една съвсем нова атмосфера на ренесансово по дух образование, съчетано с усвояването на логическа строгост и усет към пледоарията, което се усеща в по-късните му съчинения.

След смъртта на баща си през 1531 година Жан получава и психологическа и известна финасова свобода (поради получен наследствен дял) да продължи да учи където сам реши. Връща се в Париж и там вече записва класическа литература в новосъздаден колеж „на кралските лектори” (днешния Колеж дьо Франс), субсидиран от крал Франсоа І, в който цари ренесансов хуманистичен дух в противоборство с консерватизма на Сорбоната. Тук той подготвя и своята първа публикация – Коментар върху трудът De Clementia на римския философ и моралист Сенека.

Годините 1532-34 се считат за повратни в мирогледа на Калвин⁸². В свои биографични бележки той споменава за „внезапно приемане на новата вяра” без да посочва точна дата или година. Какъвто и да е бил характерът на преживяното от него в определен момент, става очевидно, че той е бил подготвян от Божия промисъл чрез няколко фактора. Това включва насочване и сближаване с хора, които вече са приели реформаторските идеи, достъп до съответна литература, конкретни събития в семейството му и не на последно място все по-мощно просветление на ума, чрез изследване на Писанието. Негов роднина и приятел Пиер Робер Оливетан запалва у него желанието да чете и изследва Библията. Все повече създава връзки с библейските хуманисти и представителите на реформаторското движение като Мелхиор Волмар от Бурж и Мартин Бюсер от Страсбург. Сприятелява се с Никола Коп, който става ректор на университета в Париж. Когато Калвин споменава за своето „внезапно приемането на новата вяра”, той не скрива подобни факти. Но както сам той разбира, решителната промяна у него е преди всичко „плод на пряката преобразуваща Божия намеса…Това преобразяване в основополагащите навици на ума му, станало благодарение на сила извън него…Тази промяна във възгледите е точно толкова нетърсена колкото и свръхестествена като източник”⁸³ Тук не става само въпрос за правилно разбиране на християнската доктрина. Подобно на Августин и на Лютер, Калвин преживява особен драматичен момент, в който Божият дух му дава радостна увереност в оправданието само чрез вяра и го освобождаването от съзнанието на виновност и от духовната неудовлетвореност.

Никола Коп представя академична реч, т.н. „Обръщение” при откриването на учебната година през 1533 година. Речта е издържана в библейски хуманистичен дух, където проличават реформаторски тенденции. В нея се призовава връщане към Евангелието като единствена норма на богословието и на благочестието, заявява се, че Христос е единствен посредник между Бога и човека, което обезсмисля молитвите към светиите и към Богородица. Това предизвиква скандал всред консервативно настроените академични среди. Има спор дали Калвин е сътрудничил при написването на „Обръщението”, но при всички случаи го е подкрепил енергично, така че двамата приятели са обвинени в ерес и срещу тях се подготвя наказателно дело. Коп и Калвин трябва да напуснат бързо Париж. Започва един период на полу-нелегален живот, в който Калвин трябва често да сменя местопребиваванията си. Въпреки това, той сътрудничи на Оливетан, за издаването през 1535 година на първия френски превод на Библията изцяло въз основа на оргиналните текстове на еврейски и старогръцки.

Заминава за Базел където редактира и издава Основите на християнската религия. Този труд ще претърпи няколко редакции направени от него до 1560 година. През същата година Калвин възнамерявал да се засели в Страсбург, но поради ред обстоятелства, трябвало да предприеме обходния път през Женева. Наложило му се да преспи в една страноприемница за да продължи пътуването. Но Гийом Фарел го намерил и го заставил с остри предизвикателни думи, да изостави идеите за спокоен живот и да се включи в борбата за утвърждаването на Реформацията този град.

След известно колебание Калвин приема предизвикателството. Назначен е за проповедник в църквата „Свети Петър” в Женева. Двамата съчиняват много бързо документ с четири клаузи –изисквания към градския съвет:

• 
  Въвеждане на вероучение (катехизъм) и задължаване на всеки гражданин да се подпише под една нова Изповед на вяра
  
• 
  Да се премина от тримесечно към ежемесечно отслужване на Господната трапеза, с право на пастирите да дисциплинират с недопускане до нея на провинили се в явни грехове. (Скоро тази санкция се налага и върху тези, които не подписват Изповедта на вяра.)
  
• 
  Хваление само с Псалми
  
• 
  Ревизия на семейното право.
  

Калвин заминава за Страсбург и служи във френски говорещите църкви в този град. Там започва да сътруничи на Мартин Бюсер. Този период се счита за особено плодотворен за изграждането на неговата концепция за църквата. Калвин стига до идеята за два вида църкви : новосъздаващи се, „посадени” църкви (églises plantées), които функционират по-скоро като неформални групи за изучаване на библията с молитвено общение и „издигнати” църкви (églises dressées) организирани според предписанията на Новия Завет⁸⁴. В сътрудничество с Мартин Бусер той развива принципите за устройството на църквата с четири служения: пастири, учители (доктори) , дякони и старейшини, които упражняват дисциплината като църковен съд. Калвин дава приоритет на вътрешната мисия за реформиране на църквите в Европа преди това те да разпространяват Благовестието по целия свят.

2. 
   РЕФОРМАЦИЯТА В ЖЕНЕВА ПОД РЪКОВОДСТВОТО НА ЖАН КАЛВИН СЛЕД НЕГОВОТО ЗАВРЪЩАНЕ.
   

• 
  Пастири, натоварени да проповядват Словото и да отслужват тайнствата;
  
• 
  Учители (docteurs), които трябва да обучават верните във здравото учение;
  
• 
  Старейшини , които се грижат за дисциплината в състава на т.н. Консисторий;
  
• 
  Дякони, които трябва да се грижат за бедните и за болните.
  

След известни колебания и по настояване на колеги Калвин сключва брак с Иделет⁸⁶ вдовица на негов покоен приятел. Настанява се с нея в къща близо до катедралата Сен Пиер.

Калвин води изтощителна за здравето си всестранна дейност. Като пастир посещава болни и нуждаещи се от съвет по различни въпроси , проповядва два пъти в месеца на сутрешните неделни богослужения. Преподава богословие всеки петък и ръководи дискусии със студенти. Три пъти през седмицата води библейско изучаване. Участва в работата на Консистория. Води обемиста кореспонденция с много реформатори от други градове и страни. Не престава да пише богословски съчинения. До края на живота си ревизира и преиздава на няколко пъти „Основите на християнството”. Пише многобройни коментари върху Библията и учебни пособия като Женевски катехизъм. През 1558 година основава Академията, която се превръща в главното богословско огнище на френскоезичното протестанство. Една година по-късно основава и Колежът, който осигурява няколко години по-късно здраво средно образование на около 2000 ученика. През 1559 година редактира изповед на вяра за протестантите във Франция, която предизвиква напрежение всред членовете на синодална комисия, с радикалните си изявления. Синодът на Реформираната църква във Франция през 1571 година в Ла Рошел я приема с поправки от където носи и името си Изповед на вяра от Ла Рошел. Поправките дават на изповедта една по-омекотена и приемлива за всички форма.

Калвин води многобройни битки с противници на неговото богословие и на неговите дисциплинарни изисквания, които Консисторият се стреми да прилага. Неговите членове се събират всеки четвъртък и обсъждат обвинения срещу граждани, които „са казали или направили нещо против почитта дължима на Бога или против изповедта на вяра”. Провинените се извикват, предупреждават и наставят с аргументите на Божието слово. В случаите когато някои от тях проявяват упорство и не се съобразяват с пастирските наставления, на тях им се отнема правото да участват в Господната трапеза. Но Консисторият, за разлика от Инквизицията, се опитва винаги да спечели хората за истината с любов и доброта. Но не винаги успява.

Т.н. либертинци ( или „перинисти”), които все още имат силни позиции в Съвета, говорят, че Калвин и неговите поддръжници се намесват твърде много в личните дела на хората. Възниква, например, спор за имената, които се дават на новородени бебета. Пастирската колегия в Консистория иска да премахне някои от традиционните имена, които са свързани с тези на светци или са небиблейски като Клод, Мартин, Гаспар, Мелхиор, Балтазар. Голямо напрежение възниква между Консистория и градския Съвет когато Консисторият отлъчва някой си Филибер Бертлйе, син на женевевски герой за независимост - за богохулство и публично неморално поведение. Калвин е подложен на голямо душевно напрежение и когато в Женева пристига избягалият от Инквизицията еретик Мигуел Сервет. Първоначално градският съвет възнамерява да го използва като инструмент в богословски дебати срещу Калвин. Сервет го нарича публично „неграмотен, отцепник, ученик на Симон Магьосника, лъжец, клеветнки, смешен плъх, дявол „⁸⁷и т.н. Но градският съвет много скоро си дава сметка, че със своята подкрепа за един явен еретик – унитарианец ще си навлече повсеместния укор от много страни и променя рязко отношението си към него. Сервет е осъден на смърт с изгаряне на клада, „на бавен огън”. Присъдата е изпълнена въпреки настояването на пастирите и на самия Калвин за по-милостиво наказание.

Членовете на Градския съвет на Женева не предават лесно фунциите си на Консистория. Но се изправя пред предизвикателства, които трудно може да съди: случаи на содомия, пиянство съпътствано от богохулство и др. А през 1555 година, на общинските избори, либертинците изгубват мнозинството в градския съвет. В отговор те предизвикат размирици, бунтове и умишлени палежи, които довеждат до арестуване на техните водачи и смъртни присъди. С това тяхното влияние в Женева окончателно се стопява. В живота на града се вливат свежи сили на протестанти – бегълци от репресии във Франция и верни поддръжници на Калвин.

Калвин умира на 27 май 1564 година. Съгласно изискванията на градския правилник е погребан с много скромна церемония и днес дори не се знае къде е гробът му както и този на жена му.

2. 
   БОГОСЛОВИЕТО НА КАЛВИН