Вероника решава да умре

никога не говореха за марката на маратонките или за

нови модели коли.

- Но той дружи с артисти! - казваше разплакала

майка му.

- Остави момчето на спокойствие! - отвръщаше

посланикът. - Скоро ще му омръзне, така както му ом-

ръзнаха приятелката, кристалите, пирамидите, тамянът,

марихуаната.

Но времето минаваше, а стаята на Едуард се превръ-

щаше в импровизирано ателие, пълно с картини, в кои-

то родителите му не откриваха никакъв смисъл: кръго-

ве, екзотични съчетания на цветове, примитивни симво-

ли, примесени с молещи се хора.

Едуард, който по-рано бе много необщителен и за

две години престой в Бразилия никога не бе канил при-

ятели вкъщи, сега пълнеше дома им със странни хора,

всичките лошо облечени и несресани. Слушаха ужасна

музика, усилена докрай, пиеха и пушеха без мярка и де-

монстрираха пълно незнание на правилата за добро

държание. Един ден директорката на Американския ко-

леж извика жената на посланика на разговор.

- Синът ви сигурно се дрогира - каза тя. - Успехът

му много се е понижил и ако продължава така, следва-

щата година няма да може да учи при нас.

Жената отиде право в кабинета на посланика и му

разказа каквото бе чула от директорката.

- А ти непрекъснато повтаряш, че с времето всич-

ко ще се оправи! - крещеше тя истерично. - Синът ти

е наркоман, луд, има много сериозно заболяване на

мозъка, а ти се занимаваш с коктейли и светски парти-

та!

- Няма да говоря по-тихо, докато не вземеш мерки!

Това дете се нуждае от помощ, разбираш ли? Медицин-

ска помощ! Върви и направи нещо!

Посланикът се разтревожи да не би скандалът с жена

му да накърни неговия имидж пред подчинените му. А и

интересът на Едуард към живописта продължаваше по-

дълго от очакваното. Като практичен човек, който знае

как най-добре да процедира, той си изработи стратегия,

с която да атакува проблема.

Най-напред позвъни на един колега — американския

посланик - и го помоли за позволение да използва ме-

дицинските апарати на посолството. Получи разреше-

ние.

им положението и поиска от тях да проверят всички из-

следвания, правени на сина му. Лекарите се изплашиха

да не би да се стигне до процес и направиха всичко, ко-

ето им бе поискано. Стигнаха до извода, че в резултати-

те от изследванията няма нищо ненормално. Преди по-

сланикът да си тръгне, го накараха да подпише доку-

мент, в който се казваше, че от тази дата нататък той ос-

вобождава американското посолство от отговорността,

че е посочило имената им.

След това посланикът отиде в болницата, където бе

лежал Едуард. Разговаря с директора, обясни какви

проблеми има синът му и под претекст, че се налага

профилактичен преглед, го помоли да нареди да изслед-

ват кръвта на момчето за наличие на наркотици.

Така и бе сторено. Не бяха открити никакви наркотици.

Оставаше третият и последен етап на стратегията:

да разговаря със самия Едуард и да разбере какво става

с момчето. Едва след като събереше цялата информа-

ция, би могъл да вземе правилно решение.

Бащата и синът седнаха във всекидневната.

- Напоследък тревожиш майка си - каза послани-

кът. - Оценките ти са се влошили и има опасност да не

продължиш в същото училище.

- Но оценките ми по живопис са се подобрили, татко.

- Хубаво е, че проявяваш интерес към изкуството,

но животът е пред теб, винаги можеш да се занимаваш

с това. А сега трябва да завършиш средното си образо-

вание и с моя помощ да се ориентираш към дипломати-

ческа кариера.

Едуард дълго размишлява, преди да заговори.

Спомни си злополуката, книгата за фантазьорите, коя-

то всъщност бе само претекст той да открие истинско-

то си призвание, помисли си за Мария, за която никога

повече не бе чул да се говори. Поколеба се, но накрая

отвърна:

да художник.

Бащата вече бе подготвен за такъв отговор и знаеше

как да го заобиколи.

- Ще бъдеш художник, но преди това завърши обра-

зованието си! Ще организираме изложби в Белград,

Загреб, Любляна, Сараево. С връзките, които имам, мо-

га да ти помогна много, но трябва да завършиш образо-

ванието си.

- Ако реша да го направя, ще избера най-лесния път,

татко. Ще вляза в университета и ще завърша нещо, ко-

ето не ми е интересно, но ще ми носи пари. Тогава оба-

че рисуването ще остане на заден план и аз постепенно

ще забравя призванието си. Трябва да се науча да пече-

ля пари с рисуване.

Посланикът започна да се ядосва.

- Имаш всичко, момчето ми: семейство, което те

обича, дом, пари, обществено положение... Но ти зна-

еш, че страната ни преживява труден период, носят се

слухове за гражданска война; утре може да не съм до

теб, за да ти помагам.

- Ще си помагам сам, татко. Имай ми доверие. Един

ден ще нарисувам поредица от картини и ще я нарека

„Видения от рая". Ще пресътворя визуално това, което

някои мъже и жени са почувствали в сърцата си.

Посланикът похвали намерението на сина си, при-

ключи разговора с усмивка и реши да изчака още един

месец - в крайна сметка дипломацията, това е изкуство-

то да отлагаш проблемите, докато се разрешат от само

себе си.

посвещава цялото си време на рисуването, на странни-

те си приятели, на музиката, която сигурно бе причина

за психическата му неуравновесеност. На всичко отгоре

бе изключен от Американския колеж, понеже бе спорил

с учителката за това съществуват ли светци.

Вземането на решение не можеше да бъде отлагано

повече и посланикът отново извика сина си, за да се опи-

та за последен път да поговори с него по мъжки.

- Едуард, ти си достатъчно голям, за да поемеш от-

говорност за живота си. Ние търпяхме колкото можах-

ме, но вече е време да се откажеш от глупавото си же-

лание да ставаш художник и да се погрижиш за карие-

рата си.

художник.

- Теб не те е грижа за нашата любов, за усилията,

които полагаме, за да ти дадем добро образование. И

тъй като по-рано ти не беше такъв, бих могъл да си

обясня това, което се случва, единствено като последи-

ца от злополуката.

- Разбери, че обичам теб и майка повече от всичко и

от всички на света.

Посланикът се закашля. Не бе свикнал на толкова от-

кровени изблици на чувства.

- Тогава направи това, което желае майка ти, в име-

то на твоята обич към нас! Откажи се за известно вре-

ме от рисуването, намери си приятели, които да имат

твоето обществено положение, и се върни към учени-

ето!

ва от мен, защото винаги си ми бил пример как трябва

да се бори човек, за да постигне желанията си! Не мо-

жеш да искаш от мен да стана човек без собствена во-

ля!

- Казах: в името на обичта ти към нас. Никога пре-

ди обичта ти към нас, заради нашата обич към теб, вър-

ни се у дома - не само във физически, но и в духовен

смисъл. Ти се самозаблуждаваш, като бягаш от дейст-

вителността.

Откакто си се родил, ние храним най-хубавите на-

дежди в живота си. Ти си всичко за нас: нашето бъдеще

и минало. Баба ти и дядо ти бяха обикновени чиновни-

ци и аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да вля-

за в дипломатическата кариера. И го правех само за да

извоювам пространство за теб, да ти бъде по-лесно.

Още пазя грижливо писалката, с която подписах първия

си документ като посланик, за да ти я подаря в деня, ко-

гато ще сториш същото.

Не ни разочаровай, моето момче! Не ни остава да

живеем много, искаме да умрем спокойни, да знаем, че

си поел по правилния път в живота!

Ако наистина ни обичаш, направи това, за което те

моля! Ако не ни обичаш, продължавай да се държиш

както досега!

Едуард остана загледан в небето на Бразилия часове

наред. Облаците, които плуваха в синевата, бяха краси-

ви, но не носеха ни капка дъжд, който да се излее над су-

хата земя на централното бразилско плато. Чувстваше

се празен като тях.

Ако продължеше по избрания от него път, майка му

щеше да се разболее от мъка, баща му щеше да изгуби

всякакво желание за работа и двамата щяха да се обви-

няват, че не са възпитали както трябва любимия си син.

Ако се откажеше от рисуването, виденията от рая нико-

га нямаше да излязат наяве и нищо друго на този свят

нямаше да му достави радост и удоволствие.

Огледа се наоколо, видя картините си, спомни си

колко любов, колко чувства бе вложил във всяко мазва-

не с четката и те му се сториха посредствени. Призва-

нието му бе заблуда: искаше да бъде нещо, без да е из-

бран за това, а цената, която трябваше да плати, бе раз-

очарованието на родителите му.

Виденията от рая бяха за богоизбраните, които се

появяваха в книгите като герои и мъченици на вярата

си. Хора, които от деца са знаели, че светът се нуж-

дае от тях - а написаното в книгите е авторова измис-

лица.

По време на вечерята каза на родителите си, че имат

телно и интересът му към рисуването, който също бил

изчезнал. Родителите му останаха много доволни, май-

ка му се разплака от радост и прегърна сина си; всичко

се бе оправило.

През нощта посланикът тайно отпразнува победата

си, като отвори бутилка шампанско и я изпи сам. Кога-

то влезе в спалнята, жена му за пръв път от месеци на-

сам спеше спокойно.

На другия ден намериха стаята на Едуард в безпоря-

дък, картините бяха нарязани с остър предмет, а момче-

то седеше в ъгъла, загледано в небето. Майка му го пре-

гърна, каза му колко много го обича, но Едуард нищо не

отвърна.

рия му бе омръзнала. Мислеше, че ще може да се отка-

же и да следва съветите на баща си, но бе отишъл твър-

де далеч - бе преминал през пропастта, която отделя чо-

века от мечтата му, и сега не бе в състояние да се вър-

не обратно.

Не можеше да върви нито напред, нито назад. В та-

къв случай бе по-добре да слезе от сцената.

Едуард остана в Бразилия още пет месеца, през кои-

то бе лекуван от специалисти. Диагностицираха рядка

форма на шизофрения, появила се вероятно в резултат

на злополуката с колелото. Скоро след това в Югосла-

вия избухна гражданска война и посланикът бе извикан

по спешност. Струпаха се твърде много проблеми, за да

моя семейството му да се грижи за него, и единстве-

ният изход бе да го оставят в новооткрития санаториум

„Вилет".
Когато Едуард привърши историята си, вече се бе

стъмнило и двамата трепереха от студ.

- Хайде да влезем! - предложи той. - Сервират ве-

черята.

път се заглеждах в една картина на стената. Представля-

ваше една жена - Дева Мария, както я наричат католи-

ците - издигнала се над целия свят, с прострени към Зе-

мята ръце, от които излизат лъчи.

Най-силно ме интригуваше в картината това, че же-

ната е стъпила върху жива змия. Попитах баба: „Не се

ли страхува от змията? Не знае ли, че змията може да я

ухапе по крака и тя да умре от отровата й?"

А баба каза: „Змията е донесла Доброто и Злото на

Земята, както е казано в Библията. А Дева Мария с лю-

бовта си властва над Доброто и Злото."

- Какво общо има това с моята история?

- Когато те видях преди една седмица, беше много

рано да ти кажа: обичам те. А тъй като няма да изкарам

тази нощ, вече е много късно да ти го кажа. Но най-го-

лямата лудост на мъжа и жената е именно любовта!

Ти ми разказа историята на обичта на твоите родите-

ли към теб. Искрено вярвам, че са ти желаели само доб-

рото, но тази тяхна любов почти е съсипала живота ти.

И Дева Мария от картината на баба, стъпила на змията,

е доказателство за това, че любовта има две лица.

- Разбирам какво искаш да кажеш - отвърна Еду-

ард. - Нарочно направих така, че да ме подложат на

електрошок, понеже ти ме объркваш. Не знам какво из-

питвам, а любовта веднъж вече ме съсипа.

- Не се страхувай! Днес помолих д-р Игор да изля-

за оттук и сама да избера мястото, където завинаги ще

затворя очи. Но когато видях как те влачат санитарите,

разбрах кой е образът, който искам да съзерцавам, пре-

ди да напусна тоя свят: твоето лице. И реших да остана.

Докато ти спеше под влияние на шока, пак получих

пристъп и си помислих, че моят час е дошъл. Погледнах

лицето ти, опитах се да отгатна историята на живота ти

и щастлива се приготвих да умра. Ала смъртта не на-

стъпи - сърцето ми издържа и този път, може би защо-

то съм млада.

Той наведе глава.

- Не бива да се срамуваш от това, че си обичан. Ни-

що не искам от теб, позволи ми само да те харесвам, да

свиря на пиано още една нощ - ако все още имам сили.

В замяна искам от теб само едно: ако чуеш да казват,

че умирам, ела в манипулационната. Изпълни желание-

то ми!

теглил в своя свят и скоро няма да се върне оттам.

Накрая той погледна планината зад стените на „Ви-

лет" и каза:

- Ако искаш да излезеш оттук, аз ще те изведа.

Трябва само да взема палтата ни и малко пари. После и

двамата ще избягаме.

- Няма да продължи дълго, Едуард. Ти го знаеш!

Едуард не отговори. Влезе и се върна с палтата.

- Ще трае цяла вечност, Вероника. По-дълго от

всички еднакви дни и нощи, които прекарах тук, опит-

вайки се да забравя за виденията от рая. И почти ги бях

забравил, но напоследък сякаш започнаха да се връщат.

Да бягаме! Нали сме луди!

ха, че липсват четирима души.

Зелка, за която всички знаеха, че е изписана след

продължително лечение. Мари, която сигурно бе отиш-

ла на кино - нещо, което често правеше. Едуард, който

може би не се беше възстановил от електрошока. При

мисълта за това всички пациенти бяха обзети от страх

и мълчаливо започнаха да се хранят.

Нямаше го и момичето със зелените очи и кестеня-

вите коси, за което знаеха, че едва ли ще оживее до края

на седмицата.

Никой във „Вилет" не говореше открито за смъртта.

Когато някой липсваше обаче, веднага забелязваха от-

съствието му, въпреки че всички се стараеха да се дър-

жат така, сякаш нищо не се е случило.

Слухът за момичето обиколи масите. Някои от паци-

ентите се разплакаха, защото то бе така жизнено, а сега

вероятно беше в малката морга, която се намираше в

задната част на санаториума. Само най-смелите мина-

ваха оттам, и то през деня, когато бе съвсем светло.

Вътре имаше три мраморни маси и обикновено върху

едната от тях винаги лежеше по някое тяло, покрито с

чаршаф.

Всички знаеха, че тази вечер Вероника е там. Онези,

тази седмица в санаториума е имало още един гост,

който понякога бе смущавал съня им с пианото си. Ня-

колко души почувстваха известна тъга, когато новината

достигна до тях, особено сестрите, които бяха при Ве-

роника в интензивното отделение. Но персоналът бе

обучен да не се привързва към болните, понеже някои

от тях биваха изписани, други умираха, а състоянието

на повечето непрекъснато се влошаваше. Тъгата на се-

стрите продължи малко по-дълго от обикновено, но ско-

ро премина.

Повечето от пациентите обаче, след като научиха но-

вината, се престориха на изплашени, тъжни, но всъщ-

ност изпитаха облекчение. Защото за пореден път Анге-

лът Душевадец бе минал през „Вилет" и ги бе пощадил.
Когато Братството се събра след вечеря, един от

членовете на групата предаде съобщението: Мари не бе

отишла на кино, а си бе заминала окончателно и бе ос-

тавила писмо.

Като че ли никой не отдаде голямо значение на това

събитие: тя винаги бе изглеждала различна от останали-

те, прекалено луда, неспособна да се адаптира към иде-

алната ситуация, в която те живееха.

- Мари така и не разбра колко сме щастливи - каза

един от тях. - Имаме приятели със сходни интереси,

следваме рутината, понякога ходим заедно на някое

културно развлечение, каним лектори, които говорят за

важни неща, обсъждаме идеите им. Постигнали сме

идеалното равновесие в живота си, нещо, за което хора-

та извън „Вилет" само могат да мечтаят.

- Без да броим факта, че тук, във „Вилет", сме за-

щитени от безработицата, последиците на войната в

Босна, икономическите проблеми, насилието - добави

друг. - Постигнали сме пълна хармония!

- Мари ми даде писмо - каза човекът, който бе съоб-

щил новината, и показа затворен плик. - Помоли ме да

го прочета на глас, като че ли по този начин иска да се

сбогува с всички нас.

Най-възрастният от групата отвори плика и изпълни

желанието на Мари. По средата поиска да спре, но вече

бе твърде късно, и го прочете докрай.

След като писмото бе прочетено, членовете на Брат-

ството се прибраха в стаите си, казвайки си, че тя окон-

чателно се е побъркала.

Любляна, поръчаха си най-хубавите ястия и се почерпи-

ха с три бутилки вино от 1988 г. - една от най-добрите

реколти на века. По време на вечерята нито веднъж не

споменаха ни „Вилет", ни миналото, ни бъдещето.

- Историята за змията ми хареса - каза той, като за

стотен път си напълни чашата. - Баба ти обаче е била

твърде стара и не е могла да я разтълкува.

- Отнасяй се с уважение към баба ми! - изкрещя Ве-

роника, която бе пияна, и всички в ресторанта се обър-

наха.

- Да пием за бабата на това момиче! - вдигна тост

луда срещу мен, която сигурно е избягала от „Билет"!

Хората отново насочиха вниманието си към чиниите,

като се престориха, че нищо особено не се е случило.

- Да пием за баба ми! - настоя Вероника.

Собственикът на ресторанта се приближи до тяхната

маса.

- Моля ви, дръжте се прилично!

наха да говорят на висок глас, да дрънкат безсмислени

неща и да се държат невъзпитано. Собственикът отново

се появи до масата им и каза, че няма нужда да плащат

сметката, но трябва веднага да излязат от залата.

- Ще спестим доста пари от тези скъпи вина! - вдиг-

на чашата си Едуард. - Време е да се махаме оттук, пре-

ди този човек да промени решението си!

Но човекът нямаше намерение да променя решение-

то си. Дори вече издърпваше стола на Вероника с при-

видно любезен жест, а всъщност искаше да й помогне

да стане колкото се може по-бързо.

Отидоха на малкия площад в центъра на града. Ве-

роника погледна към стаята си в манастира и изведнъж

изтрезня. Сети се, че скоро ще умре.

- Купи още вино! - помоли тя Едуард.

Наблизо имаше бар. Едуард донесе две бутилки.

Двамата седнаха и продължиха да пият.