Вероника решава да умре

Чувствам се добре, оставете ме да говоря с д-р Игор!

Но двамата мъже вече го бяха хванали под ръка от

двете страни. Едуард се мъчеше да се освободи от тях,

макар и да знаеше, че е безполезно.

- Изпаднал си в криза, успокой се! - каза му едини-

ят. - Ще се погрижим за теб.

Едуард започна да се дърпа.

- Оставете ме да говоря с д-р Игор! Имам много не-

ща да му казвам, сигурен съм, че ще ме разбере!

Мъжете вече го влачеха към стаята му.

- Пуснете ме! - крещеше той. - Оставете ме да раз-

говарям с него поне за минута!

За стаята на Едуард се минаваше през салона, къде-

то се бяха събрали всички пациенти. Едуард се съпро-

тивляваше и присъстващите станаха неспокойни.

- Пуснете го! Той е луд!

Някои се смееха, други удряха с ръце по масите и

столовете.

- Това тук е психиатрия! Не можете да се държите

така!

Единият от санитарите каза тихо на другия:

стане неконтролируемо.

- Има само един начин.

- На д-р Игор няма да му хареса.

- По-добре това, отколкото тази банда побъркани да

изпочупи любимия му санаториум.

Вероника се стресна и се събуди, обляна в студена пот.

Шумът навън бе много силен, а тя се нуждаеше от тиши-

на, за да заспи отново. Олелията обаче продължаваше.

Изправи се, полузашеметена, и тръгна към салона,

където видя как влачат Едуард, а през това време бързо

надойдоха още сестри със спринцовки в ръце.

- Но какво правите? - извика тя.

- Вероника!

Шизофреникът я бе заговорил! Бе казал името й!

Със смесено чувство на срам и изненада тя се опита да

се приближи до него, но един от санитарите я спря.

- Какво е това? Аз съм тук не защото съм луда! Не

можете да се отнасяте така с мен!

Успя да изблъска санитаря, а през това време други-

те пациенти крещяха и вдигаха такава врява, че тя се из-

плаши. Дали не бе по-добре да излезе веднага и да по-

търси д-р Игор?

- Вероника!

Той отново бе произнесъл името й. С цената на

свръхчовешки усилия Едуард успя да се освободи от

двамата мъже. Ала вместо да избяга от салона, той сто-

еше прав, неподвижен, така както бе стоял предишната

нощ. Като при някакъв фокус всички застинаха в очак-

ване на следващото движение.

Един от санитарите пак се приближи, ала Едуард го

погледна, като вложи отново цялата си енергия.

- Ще дойда с вас. Знам къде ме водите, знам също и

това, че искате всички да научат. Изчакайте ме само ед-

на минута!

Санитарят реши, че си струва да рискува; в края на

краищата обстановката се бе нормализирала.

- Мисля, че ти... Мисля, че означаваш много за мен -

каза Едуард на Вероника.

- Но ти нали не можеш да говориш! Не живееш в то-

зи свят, не знаеш, че се казвам Вероника! Снощи не си

бил с мен, моля те, кажи, че не си бил!

- Бях.

Тя взе ръката му. Лудите крещяха, ръкопляскаха,

- Къде те водят?

- На терапия.

- Ще дойда с теб.

- Няма смисъл. Ще се изплашиш, колкото и да те

уверявам, че не боли и нищо не се усеща. Освен това та-

зи терапия е по-добра от успокоителните, защото мозъ-

кът ти се избистря по-бързо.

Вероника не разбираше за какво говори. Съжали, че

е хванала ръката му, искаше да си тръгне по най-бързия

начин, да скрие срама си, никога вече да не среща този

мъж, който бе видял най-мерзкото в нея и въпреки това

продължаваше да се държи нежно.

Спомни си обаче думите на Мари. На никого не бе

длъжна да дава обяснения за живота си, включително и

на младежа пред нея.

- Ще дойда с теб.

Санитарите прецениха, че може би така ще е по-доб-

ре: нямаше да се налага да обуздават шизофреника, той

щеше да ги последва доброволно.

* * *

Когато стигнаха до спалното помещение, Едуард сам

до тях имаше някакъв странен апарат и чанта с платне-

ни ленти.

Едуард се обърна към Вероника и я помоли да седне

на съседното легло.

- След няколко минути историята ще се разчуе из

цял „Вилет". И хората ще се успокоят, защото и в най-

буйната лудост има някаква доза страх. Само оня, кой-

то е минал през това, знае, че не е толкова ужасно.

Санитарите чуха разговора и не повярваха на ши-

зофреника. Сигурно болеше много - но никой не знае

какво става в главата на един луд. Единственото смис-

лено нещо, което момчето бе казало, беше за страха:

случаят щеше да се разчуе във „Билет" и бързо щеше

да настъпи спокойствие.

- Не трябваше още да лягаш — каза му единият от

тях.

Едуард се изправи и те постлаха нещо като гумена

- Сега вече можеш да легнеш.

Той се подчини. Бе спокоен, сякаш му предстоеше

нещо съвсем обичайно.

Санитарите завързаха тялото на Едуард с няколко

платнени ленти и пъхнаха гума в устата му.

- Това е, за да не си прехапе езика - каза единият от

мъжете на Вероника, доволен, че дава техническа ин-

формация заедно с необходимото предупреждение.

Поставиха странния апарат - голям колкото кутия за

обувки, с някакви копчета и три прозорчета със стрел-

ки - на един стол до леглото. Два кабела излизаха от гор-

ната му част и завършваха във формата на слушалки.

Единият от санитарите залепи слушалките върху

слепоочията на Едуард. Другият през това време нагла-

сяваше механизма, като въртеше някакви копчета ту на-

дясно, ту наляво. Въпреки че не можеше да говори за-

ради гумата в устата си, Едуард не откъсваше очи от

Вероника и сякаш й казваше: „Не се тревожи, не се пла-

ши!"

тарят, който отговаряше за апарата. - Включвам го.

Той натисна едно копче и апаратът забръмча. В съ-

щия миг очите на Едуард се изцъклиха, а тялото му се

изви в леглото с такава сила, че ако не бяха платнените

ленти, щеше да си счупи гръбнака.

- Спрете! - изкрещя Вероника.

- Вече спряхме - отвърна санитарят, като махаше

слушалките от главата на Едуард. Въпреки това тялото

на младежа продължаваше да се гърчи, а главата му се

мяташе от едната на другата страна толкова буйно, че

единият от мъжете я задържа с ръце. Другият прибра

апарата в някаква чанта и седна да изпуши цигара.

Сцената трая няколко минути. Тялото като че ли се

връщаше към нормалното си състояние, но от време на

време бе разтърсвано от спазми и санитарят полагаше

големи усилия, за да държи главата на Едуард непо-

движна. Постепенно конвулсиите намаляваха, докато

накрая съвсем спряха. Очите на Едуард бяха отворени и

мъжът му ги затвори, сякаш бе мъртъв.

След това извади гумата от устата на младежа, раз-

върза го и прибра лентите в чантата при апарата.

- Ефектът от електрошока трае един час - каза той

на момичето, което бе спряло да крещи и изглеждаше

като хипнотизирало от видяното. - Всичко е наред, той

скоро ще се върне към нормалното си състояние и ще

бъде по-спокоен.

* * *

ард усети онова, което бе изпитвал и преди: зрението

му постепенно се замъгляваше, сякаш някой спускаше

пред него завеса - и накрая всичко изчезваше. Не чувст-

ваше никаква болка, но вече бе присъствал на електро-

шокова терапия, правена на други луди, и знаеше каква

ужасна картина представляват.

Едуард бе възвърнал вътрешното си спокойствие. И

ако преди няколко минути бе открил някакво ново чув-

ство в сърцето си, ако бе започнал да разбира, че лю-

бовта не е само онова, което неговите родители му да-

ваха, то електрошокът - или електроконвулсивната те-

рапия (ЕКТ), както предпочитаха да я наричат специа-

листите - със сигурност щеше да го върне към нормал-

ното му състояние.

Най-важният ефект от ЕКТ бе забравянето на ско-

рошни събития. Едуард не биваше да храни невъзмож-

ни надежди. Не биваше да се стреми към бъдеще, което

не съществува; трябваше да насочи мислите си към ми-

налото, в противен случай щеше да поиска да се върне

към живота.

Един час по-късно Зедка влезе в стаята, която беше

почти празна, с изключение на едно легло. Там лежеше

някакъв младеж, а на стола до него бе седнало момиче.

Когато се приближи, видя, че момичето пак е повръ-

щало, а главата му виси, клюмнала надясно.

Зедка понечи да се върне, за да извика помощ, но Ве-

роника вдигна глава.

- Нищо ми няма. Пак получих пристъп, но вече ми

мина.

пяше.

- Тук няма никой, не се притеснявай.

Съблече изцапания й пуловер, изпра го и го простря

на радиатора. След това свали собствената си вълнена

блуза и облече с нея Вероника.

- Подарявам ти я. Дойдох да се сбогувам.

Момичето изглеждаше далечно, сякаш вече нищо не

го интересуваше. Зедка го заведе обратно до стола, на

който бе седяло.

- След малко Едуард ще се събуди. Може би ще му

е трудно да си спомни какво се е случило, но бързо ще

си възвърне паметта. Не се плаши, ако през първите ня-

колко мига не те познае.

- Няма - отвърна Вероника. — Защото и аз самата не

мога да се позная.

Зедка взе стол и седна до нея. След като бе прекара-

ла толкова време във „Вилет", можеше да постои още

няколко минути при това момиче.

- Спомняш ли си първата ни среща? Тогава ти раз-

казах една приказка, за да се опитам да ти обясня, че

светът е такъв, какъвто ние го виждаме. Всички смята-

ли царя за луд, защото искал да наложи заповед, която

вече не съществувала в умовете на поданиците му.

Има обаче неща в живота, които винаги са едни и съ-

щи, независимо от какъв ъгъл ги гледаме - те важат за

всички. Като любовта например.

Зедка забеляза, че очите на Вероника се промениха.

Реши да продължи.

- Бих казала, че ако на някого му остава да живее

още съвсем малко и той реши да прекара това време до

едно легло и да гледа как мъжът в него спи, то сигурно

става дума за някаква любов. Бих казала още нещо: ако

през това време въпросната личност е получила сърде-

чен пристъп, но никого не е извикала само за да остане

до мъжа, то тази любов може да стане много силна.

- Може да е и отчаяние - каза Вероника. - Опит да

си докажа, че в крайна сметка няма причина да продъл-

жавам да се боря под слънцето. Не е възможно да съм

влюбена в мъж, който живее в някакъв друг свят.

- Всеки от нас живее в свой собствен свят. Но ако

погледнеш звездното небе, ще видиш, че всички тези

различни светове се съчетават, образувайки съзвездия,

слънчеви системи, галактики...

Вероника стана, надвеси се над Едуард и нежно го по-

гали по главата. Беше доволна, че има с кого да разговаря.

- Преди много години, когато бях дете и майка ме

караше да свиря на пиано, си казвах, че ще мога да сви-

ря хубаво само когато съм влюбена. Снощи за пръв път

в живота си почувствах, че нотите сами излизат изпод

пръстите ми, сякаш изобщо не бях в състояние да кон-

тролирам това, което вършех.

Някаква сила ме водеше, съчиняваше мелодии и

акорди, каквито никога не съм предполагала, че мога да

изсвиря. Отдадох се на пианото, защото преди това се

бях отдала на един мъж, без той да е докоснал и косъм

от главата ми. Снощи сякаш не бях аз, нито когато се

отдадох на секса, нито когато свирих на пиано. Въпреки

това мисля, че все пак съм била аз.

Вероника поклати глава.

- Всичко това, което казвам, е безсмислено.

Зелка си спомни за срещите в пространството, които

бе осъществила с всички онези същества, които се но-

сеха в различните измерения. Пожела да разкаже на Ве-

роника за тях, но се побоя да не я обърка още повече.

- Преди да повториш, че ще умреш, искам да ти ка-

жа нещо: има хора, които цял живот се стремят към оня

миг, който ти снощи си изживяла, но не успяват да го

достигнат. Ето защо, ако ти наистина умреш сега, то не-

ка сърцето ти бъде изпълнено с любов.

Зелка стана.

- Нямаш какво да губиш. Повечето хора не смеят да

обичат само заради това, че много неща от миналото и

от бъдещето им ще бъдат изложени на риск. В твоя слу-

чай съществува само настоящето.

Приближи се до Вероника и я целуна.

- Ако постоя тук още малко, няма да ми се тръгва.

Излекувана съм от депресията си, но открих тук, във

„Вилет", други разновидности на лудостта. Искам да ги

отнеса със себе си и да започна да гледам на живота с

моите собствени очи.

Когато постъпих тук, бях една депресирана жена.

Днес съм една луда жена и много се гордея с това. Вън

оттук ще се държа съвсем като другите. Ще пазарувам

в супермаркета, ще разговарям за банални неща с при-

ятелките си, ще си губя доста време в гледане на теле-

визия. Но ще знам, че душата ми е свободна, че мога да

мечтая и да общувам с други светове, за чието същест-

вуване дори не съм и подозирала, преди да постъпя в са-

наториума.

Ще си позволявам да върша глупости само за да ка-

рам хората да казват: „Била е във „Вилет"!" Но ще

знам, че в душата ми не е пусто, защото животът ми

има смисъл. Ще мога да гледам залеза и да вярвам, че

Бог е зад него. А когато някой започне много да ми до-

сажда, ще кажа нещо невъзпитано и няма да ме е грижа

какво ще си помислят, защото, така или иначе, всички

ще казват: „Била е във „Вилет"!"

На улицата ще гледам мъжете право в очите, без да

се срамувам, че са ме пожелали. Но веднага след това

ще вляза в някой скъп магазин с вносни стоки и ще ку-

пя от най-скъпите вина, които бих могла да си позволя,

и ще се почерпим със съпруга ми, защото много го оби-

чам и искам да се веселим заедно.

Той ще ми каже, смеейки се: „Но ти си луда!" А аз

ще отговоря: „Разбира се, нали съм била във „Вилет"!

Лудостта ме накара да се почувствам свободна. А сега,

скъпи мой, ще трябва да си вземаш отпуск всяка годи-

на и да ме водиш из най-опасните планини, защото ис-

кам да усетя риска, че живея/'

Хората ще кажат: Тя излезе от „Вилет" и е на път да

побърка мъжа си! Той ще разбере, че хората имат пра-

во, и ще е благодарен на Господ, защото бракът ни едва

сега започва и ние сме луди - както са луди онези, кои-

то са измислили любовта.

Зелка стана, тананикайки някаква мелодия, която Ве-

роника никога не беше чувала.

Д-р Игор бе имал изтощителен ден, но се чувства-

ше удовлетворен. Опитваше се да се държи флегматич-

но и с безразличие като истински учен, но едва сдържа-

ше радостта си: тестовете за лечение на отравянето с

витриол даваха изненадващи резултати!

- Днес нямате час при мен - каза той на Мари, коя-

то бе влязла, без да почука.

- Няма да се бавя. Всъщност бих желала само да чуя

мнението ви.

„Днес всички искат мнението ми", помисли си д-р

Игор, като се сети за момичето и въпроса, който му бе

задало за секса.

- Едуард току-що бе подложен на електрошок.

- Електроконвупсивна терапия. Използвайте, ако оби-

чате, конкретното название, иначе излиза, че сме банда

варвари. - Д-р Игор успя да прикрие учудването си, но

после щеше да проучи кой бе взел решението. - А ако

наистина искате мнението ми по този въпрос, трябва да

уточня, че ЕКТ в днешно време не се прилага така, как-

то са я прилагали по-рано.

- Но е опасна.

- Била е много опасна; не са знаели точния волтаж,

нито най-доброто място за поставяне на електродите и

много хора са умрели поради мозъчен оток по време на

лечението. Нещата обаче са се променили: в днешно

време ЕКТ продължава да се прилага, но с много по-го-

ляма техническа прецизност и има това предимство, че

предизвиква бърза амнезия и позволява да се избегне

химическото отравяне на организма поради продължи-

телната употреба на лекарства. Прочетете, моля ви, ня-

колко списания за психиатрия и не смесвайте ЕКТ с

електрическия шок, използван от южноамериканските

мъчители.

Това е. Казах ви мнението си. А сега имам работа.

Мари не помръдна.

- Всъщност не съм дошла да ви питам за това. Ис-

кам да знам дали мога да изляза от ,3илет".

- Вие излизате, когато поискате, и се връщате, за-

щото така желаете и защото мъжът ви все още има па-

ри, за да ви издържа на такова скъпо място като това

тук. Сигурно ще ме попитате: излекувана ли съм? А аз

вместо отговор ще ви задам друг въпрос: излекувана от

какво?

Вие ще кажете: излекувана от страха, от паническия

дини не страдате от този синдром.

- Значи съм излекувана.

- Разбира се, че не. Не тази е болестта ви. В доктор-

ската дисертация, която пиша, за да бъде представена

пред Словенската академия на науките (д-р Игор не ис-

каше да се впуска в подробности за витриола), се опит-

вам да изследвам така нареченото „нормално" човешко

поведение. Много лекари преди мен вече са правили по-

добно изследване и са стигнали до извода, че нормал-

ността не е нищо друго освен въпрос на консенсус, то-

ест, ако много хора смятат нещо за правилно, това не-

що в един момент става правилно.

Има неща, които се ръководят от здравия човешки

разум: логично е копчетата на ризата да са отпред, за-

щото би било много трудно да се закопчават, ако са от-

страни, и невъзможно да бъдат закопчавани, ако са на

гърба.

повече хора започват да вярват, че те трябва да бъдат

такива. Ще ви дам два примера: запитвали ли сте се за-

що буквите върху клавишите на една пишеща машина

са поставени точно в този ред?

- Никога не съм се замисляла.

- Нека да наречем този вид клавиатура 0\УЕКТУ,

понеже така са подредени буквите от първия ред. Запи-

тах се каква е причината за това подреждане и намерих

отговора: първата пишеща машина е била изобретена

от Кристофър Шолс през 1873 година, за да бъде подоб-

рен краснописът. Възникнал обаче проблем: когато чо-

век пишел много бързо, буквите се удряли една в друга

и блокирали машината. Тогава Шолс измислил клавиа-

турата 0\УЕКТУ, която принуждавала машинописци-

те да работят по-бавно.

- Не може да бъде!

- Но е вярно. Случило се така, че компанията „Ре-

мингтън" - която навремето произвеждала шевни ма-

шини - е използвала именно клавиатурата С^УЕКТУ за

първите си пишещи машини. Това означавало, че пове-

че хора били длъжни да научат тая система, и все пове-

че компании започнали да произвеждат такъв тип клави-

атура, докато накрая тя се превърнала в единствен об-

разец. Повтарям: клавиатурата на пишещите машини и

компютрите е проектирана така, че да се пише по-бав-

но, а не по-бързо, разбрахте ли? Опитайте се да проме-

ните местата на буквите и не ще успеете да намерите

нито един купувач на вашия продукт.

Когато за пръв път видя клавиатура. Мари се запита

защо буквите не са подредени по азбучен ред. Никога

обаче не повтори въпроса си - мислеше, че това е най-

доброто подреждане, което позволява да се печата по-

бързо.

-Не.

ра вторият ми пример. На катедралата във Флоренция

има много красив часовник, проектиран от Паоло Учело

през 1443 година. За този часовник е характерна една

любопитна подробност: въпреки че отчита часовете ка-

то всички часовници, стрелките му се движат в посока,

обратна на тази, с която сме свикнали.

- Но какво общо има това с моята болест?

- Ще стигна и до нея. Създавайки този часовник, Па-

сло Учело не се е опитвал да оригиналничи: всъщност

по онова време е имало и други такива часовници, как-

то и часовници, чиито стрелки са се движели във възпри-

етата днес посока. Поради някаква неизвестна причина,

може би защото стрелките на часовника на самия хер-

цог са се движели в смятаната от нас за „правилна" по-

сока, тя се наложила като единствена и часовникът на

Учело се превърнал в екстравагантност, в безсмислица.

Д-р Игор направи пауза. Знаеше, че Мари следи ми-

сълта му.

- И тъй, да видим и вашата болест: всяко човешко

същество е единствено със своите качества, инстинкти,

форми на удоволствие, търсене на приключения... Но

обществото налага един колективен начин на действие

и хората не се питат защо трябва да се държат по този

начин, а просто го приемат. Така както машинописците

са приели факта, че С^УЕКТУ е възможно най-добрата

клавиатура. Вие срещали ли сте през живота си човек,

който да пита защо стрелките на часовника се движат

именно в тази посока, а не в обратната?

-Не.

говорят: „Ти си луд!" А ако все пак много настоява, ще

се опитат да му изтъкнат някаква причина, но бързо ще

сменят темата, защото няма друга причина освен тази,

която споменах.

И тъй, връщам се на вашия въпрос. Повторете го!

- Излекувана ли съм?

- Не. Вие сте човек, който е различен от другите, а

иска да е същият като тях. Това според мен трябва да

бъде смятано за сериозна болест.

- Нима е толкова лошо да си различен?

- Лошо е да се опитваш да бъдеш като другите: пред-

извиква неврози, психози, параноя. Лошо е да искаш да

си еднакъв, защото е противоестествено, против зако-

ните на Господ, който във всички гори по светане е съз-

дал и две еднакви листа. Но вие смятате, че е лудост да

сте различна, и затова избрахте да живеете във „Вилет".

И понеже тук всички са различни, вие ставате еднаква с

останалите. Разбрахте ли?

Мари кимна утвърдително.

- Тъй като нямат смелостта да бъдат различни, хо-

рата тръгват срещу природата и организмът им започва

да произвежда витриола - или горчилката, както е по-

известна тази отрова.

- Какъв е този витриол?

Д-р Игор разбра, че се е увлякъл, и реши да смени

темата.

- Няма значение. Това, което искам да кажа, е след-

Мари имаше дългогодишна практика в съдилищата

и реши да я приложи. Първата тактика бе да се престо-

ри, че е съгласна с опонента, за да го накара веднага