Вероника решава да умре

помага на невинните, невинаги функционира по начин,

който да се хареса на всички. Мари бе доволна, че е да-

леч от цялото това безредие, но тази нощ, през която

свиреше пианото, тя вече не бе толкова сигурна, че „Ви-

лет" е най-доброто място за нея.

„Ако реша да напусна окончателно този санаториум,

никога вече няма да се занимавам с правораздаване. Ос-

вен това няма да съжителствам повече с луди, които се

смятат за нормални и важни особи, а всъщност единст-

веното, което правят, е да усложняват живота на други-

те. Ще стана шивачка, ще бродирам, ще продавам пло-

дове срещу театъра; вече дадох своя дял за безполезна-

та лудост."

Във „Вилет" разрешаваха да се пуши, но бе забране-

но да се хвърлят фасове по зелените площи. Мари с на-

слада направи това, което бе забранено, защото голямо-

то предимство да бъдеш във „Вилет" се състои в това,

че дори да нарушиш правилника, не си отговорен за

последствията.

Приближи се до главния вход. Пазачът - защото тук

винаги имаше пазач, в края на краищата такъв бе зако-

нът - я поздрави с кимване и отвори вратата.

- Няма да излизам - каза тя.

- Хубава музика - отвърна пазачът. - Почти всяка

нощ някой свири.

- Скоро обаче ще спре - каза тя и бързо се отдале-

чи, за да не се наложи да обяснява причината.

Спомни си какво бе прочела в очите на момичето в

мига, когато то влизаше в трапезарията: страх.

Страх. Вероника би могла да изпитва несигурност,

плахост, срам, притеснение, но защо страх? Това чувст-

во е оправдано само пред някаква конкретна заплаха -

като диви животни, въоръжени мъже, земетресения, -

но никога не би могло да бъде предизвикано от група

хора, събрани в трапезарията.

„Такъв е човекът - примири се тя. - Заменя голяма

част от емоциите си със страх."

А Мари знаеше много добре какво има предвид, за-

щото именно тази бе причината, която я бе довела във

„Вилет": паническият синдром.

В стаята си Мари имаше цяла колекция от статии за

болестта. В днешно време вече се говореше открито на

тази тема - наскоро бе гледала едно предаване по нем-

ската телевизия, в което няколко души разказваха пре-

живяванията си. В същото предаване някакво проучване

сочеше, че значителна част от населението на земята

страда от паническия синдром, ала почти всички засег-

нати от него се опитват да скрият симптомите от страх

да не ги помислят за луди.

Но навремето, когато Мари получи първия пристъп,

не се знаеше нищо по въпроса. „Беше ад, истински ад!",

помисли си тя и запали още една цигара.

Момичето продължаваше да свири на пиано, сигур-

но имаше достатъчно енергия да бодърства през цялата

нощ.

разило на някои от пациентите - и Мари бе сред, тях.

Отначало се опитваше да избягва Вероника, страхувай-

ки се да не събуди желанието й за живот. По-добре бе

да продължава да желае смъртта, след като бе неизбеж-

на. Д-р Игор бе дал да се разбере, че въпреки инжекци-

ите, които й биеха всеки ден, състоянието й видимо се

влошаваше и той по никакъв начин не би могъл да я

спаси.

Пациентите бяха схванали подтекста и се държаха

що, Вероника бе започнала да се бори за живота си,

въпреки че само двама души се бяха сближили с нея:

Зелка, която утре си отиваше, а и не бе от най-разговор-

ливите. И Едуард.

Мари трябваше да разговаря с Едуард: той винаги я

изслушваше внимателно. Дали младежът не разбираше,

че връща момичето обратно към света? И че това бе

най-лошото, което би могъл да стори на човек, лишен

от надежда за спасение? Можеше да му го обясни по хи-

ляди начини: всички те обаче щяха да оставят у него

чувство за вина, а тя не желаеше това. Мари размисли

още малко и реши да остави нещата да следват естест-

вения си ход; тя вече не адвокатстваше и не искаше да

дава лош пример, създавайки нови норми на поведение

там, където би трябвало да царува анархията.

Но присъствието на момичето се бе отразило на

много хора тук и някои от тях бяха склонни да преос-

мислят живота си. На една от срещите на Братството

някой се бе опитал да обясни какво става: във „Вилет"

се умираше или изведнъж, без човек да има време да

мисли за това, или след дълго боледуване, когато

смъртта вече е благословия.

При това момиче обаче положението беше драма-

тично, защото то бе младо, бе възвърнало желанието си

да живее, а всички знаеха, че това е невъзможно. Някои

се питаха: „А ако това се бе случило с мен? Имам къс-

мет, но възползвам ли се от него?"

Някои от пациентите не търсеха отговора: отдавна

се бяха отказали и се бяха превърнали в част от един

свят, в който не съществуват нито живот, нито смърт,

нито пространство, нито време. Други обаче бяха при-

нудени да размислят и Мари беше сред тях.
Вероника спря да свири за миг и погледна Мари,

която стоеше вън, на нощния студ, облечена само с тън-

ка жилетка: и тя ли искаше да се самоубие?

„Не, аз съм тази, която поиска да се самоубие."

И отново засвири. През последните дни от живота си

най-сетне бе осъществила своята голяма мечта да сви-

ри от сърце и душа колкото и когато намери за добре.

Какво от това, че единствената й публика бе един ши-

зофреник; той, както изглежда, разбираше от музика, а

това единствено имаше значение.

тив, преди пет години бе гледала в същото кино, в кое-

то бе отишла днес, ужасяващ филм за мизерията в Сал-

вадор, който я накара да се замисли колко ценен би мо-

гъл да бъде животът й. По онова време децата й вече бя-

ха големи, с професии, и тя бе решила да изостави до-

садната и безкрайна работа на адвокат и да посвети ос-

таналата част от дните си на някоя хуманитарна органи-

зация. Слуховете за гражданска война в страната се

увеличаваха, но Мари не им вярваше: бе невъзможно в

края на века Европейската общност да допусне нова

война пред вратите си.

От другата страна на света обаче имаше огромен из-

бор от трагедии: измежду тях бе и трагедията на Салва-

дор с децата му, които скитаха по улиците, гладуваха и

бяха принудени да проституират.

- Какъв ужас! - каза тя на мъжа си, седнал във

фотьойла до нея.

Той кимна в знак на съгласие.

Мари отдавна отлагаше решението си, но може би

беше дошъл часът да разговаря с него. Бяха получили

всичко най-хубаво, което животът би могъл да им пре-

достави: дом, работа, добри деца, необходимият уют,

културни развлечения. Защо сега да не направят и нещо

за ближния? Мари имаше познати в Червения кръст и

знаеше, че има много места по света, където спешно се

нуждаят от доброволци.

Беше й омръзнало от бюрокрация, от процеси, от

това да се чувства неспособна да помогне на хора, кои-

то години наред разрешаваха проблеми, създадени от

други. А работата й в Червения кръст щеше незабавно

да даде резултат.

Реши, щом излязат от киното, да му предложи да пи-

ят някъде кафе и да обсъдят идеята.

На екрана член на салвадорското правителство дава-

ше скучно обяснение за някаква несправедливост, когато

изведнъж Мари почувства как сърцето й ускорено заби.

Каза си, че нищо й няма. Може би беше получила за-

дух от спарения въздух в киното; ако симптомът не из-

чезнеше, щеше да отиде във фоайето да подиша малко.

Но събитията се развиха много бързо - сърцето й

продължи да бие все по-силно, започна да я облива сту-

дена лот.

Изплаши се и се опита да насочи вниманието си към

филма, като се надяваше по този начин да освободи съ-

знанието си от всякакви лоши мисли. Видя, че не е в съ-

стояние да следи това, което става на екрана; картините

се сменяха, виждаха се и надписите, ала Мари сякаш бе

навлязла в някаква съвсем различна действителност, къ-

дето всичко това бе странно, неуместно и принадлеже-

ше на един свят, в който тя никога преди това не е била.

- Зле ми е! - каза на мъжа си.

Опитала се бе да избегне това изречение, защото то

означаваше, че с нея нещо не е наред, но беше невъз-

можно да го отлага повече.

- Хайде да излезем - отвърна той.

Когато хвана жена си, за да й помогне да стане, за-

беляза, че ръката й е леденостудена.

- Няма да мога да изляза оттук! Моля те, обясни ми

какво става!

Мъжът й се изплаши. Лицето на Мари бе покрито с

пот, а очите й блестяха особено.

- Успокой се! Ще отида да извикам лекар.

Тя се отчая. В думите имаше смисъл, но всичко ос-

танало я плашеше - киното, полумракът, хората, които

бяха насядали едни до други и гледаха светещия екран.

Сигурна беше, че е жива, би могла дори да докосне жи-

вота наоколо, сякаш е някаква твърда материя. Никога

преди това не бе изпитвала подобно нещо.

- Не ме оставяй тук сама! Ще стана и ще изляза с

теб. Върви бавно!

Двамата се извиниха на зрителите от същия ред и

тръгнаха към дъното на залата, където бе изходът. Сър-

цето на Мари щеше да се пръсне и тя бе сигурна, съв-

сем сигурна, че никога няма да успее да излезе оттук.

Всичко, което правеше - да стъпва ту с единия, ту с дру-

гия крак, да моли за извинение, да се вкопчва в ръката

на мъжа си, да вдишва и издишва, - всеки неин жест й

се струваше съзнателен и обмислен и това я ужасяваше.

Никога през живота си не се бе страхувала толкова.

„Ще умра вътре в киното!"

Стори й се, че разбира какво става с нея, защото пре-

ди много години една нейна приятелка бе умряла в ня-

какво кино: спукала се аневризма в мозъка й.

Церебралните аневризми са като бомби с часовни-

ков механизъм. Кръвоносните съдове на места се раз-

ширяват - като балоните на износените гуми - и могат

да останат така цял живот, без нищо да му стане на чо-

век. Никой не знае, че има аневризма, докато случайно

не бъде открита - например след рентгенова снимка на

мозъка, направена по друг повод, - или в момента, ко-

гато самата аневризма се спуква и залива всичко с кръв.

Човек веднага изпада в кома и обикновено малко след

това умира.

Докато вървеше по коридора в тъмната зала. Мари

си спомни за приятелката, която бе изгубила. Най-

странното всъщност било това, че спукването на ане-

вризмата засегнало възприятията й: тя като че ли била

пренесена на някаква друга планета, а предметите око-

ло себе си сякаш виждала за пръв път.

И ужасният, необясним страх, паниката, че е съвсем

сама на тази планета. Смъртта.

„Не мога да мисля. Трябва да се престоря, че всичко

е наред, и нещата ще се оправят."

Опита се да се държи нормално и за няколко секун-

ди странното усещане понамаля. От момента, в който

се бе появил първият симптом на тахикардия, до мига,

в който стигна до вратата, изминаха двете най-ужасни

минути в живота й.

Когато излязоха в осветеното фоайе, като че ли

всичко започна отново. Цветовете бяха ярки, уличният

шум сякаш проникваше отвсякъде и нещата изглежда-

ха съвсем недействителни. Започна да забелязва под-

робности, на които никога преди това не бе обръщала

внимание: остротата на зрението например, която об-

хващаше само едно малко пространство, към което

насочваме очите си, докато останалото е съвсем раз-

мазано.

наоколо, е само сцена, създадена от електрически им-

пулси в мозъка й, които от своя страна използваха свет-

линни импулси, преминаващи през желатинообразното

тяло, наречено „око".

Не. Не биваше да се замисля върху това. Ако тръг-

неше по тоя път, щеше съвсем да се побърка.

Страхът от аневризмата вече беше преминал: излезе

жива от залата, а приятелката й дори не бе успяла да

стане от фотьойла.

- Ще извикам линейка - каза мъжът й, след като ви-

дя пребледнялото лице и безкръвните устни на жена си.

- Извикай такси! - помоли тя, като се вслушваше в

звуците, излизащи от устата й, и осъзнаваше вибрация-

та на всяка гласна струна.

Да отиде в болницата означаваше да признае, че на-

истина е много зле: Мари бе решена да се бори до по-

следната минута, стига само нещата да станат пак таки-

ва, каквито са били.

Излязоха от фоайето и пронизващият студ като че ли

оказа положителен ефект; Мари възвърна отчасти са-

мообладанието си, но не можа да се освободи от пани-

ката, от необяснимия ужас. Докато мъжът й отчаяно

търсеше такси в този час, тя седна на бордюра на тро-

тоара и се опита да не гледа наоколо - защото децата,

които играеха, минаващият автобус, музиката, която се

носеше от близкия лунапарк, всичко това й се струваше

съвсем сюрреалистично, страшно, нереално.

Най-сетне се появи някакво такси.

- Към болницата! - каза мъжът й, като й помагаше

да се качи в колата.

- Към къщи, за бога! - помоли тя. Не искаше пове-

че да бъде на чужди места, отчаяно се нуждаеше от по-

знати предмети, които са винаги едни и същи и ще мо-

гат да уталожат страха й.

Докато таксито се движеше към дома им, сърцебие-

нето й постепенно намаля, а температурата на тялото й

се нормализира.

- По-добре съм - каза тя на мъжа си. - Сигурно съм

яла нещо развалено.

Когато пристигнаха вкъщи, светът отново бе станал

такъв, какъвто го познаваше от дете. Видя, че мъжът й

се запъти към телефона, и го попита какво ще прави.

- Ще извикам лекар.

- Няма нужда. Ето, погледни ме, чувствам се съвсем

добре.

нормално, а непреодолимият страх бе изчезнал.

През нощта Мари спа тежко и се събуди с увереност-

та, че са й сложили нещо в кафето, което бе пила, пре-

ди да влязат в киното. Всичко това бе само опасна шега

и в късния следобед тя бе решила да извика прокурор и

да отидат до бара, за да открият безотговорния автор на

тази идея.

На другия ден отиде на работа, довърши няколко ви-

сящи дела, постара се да бъде непрекъснато заета с не-

що - преживяното все още я плашеше и тя изпитваше

нужда да убеди самата себе си, че това никога няма да

се повтори.

Обсъди с един от съдружниците си филма за Салва-

дор и мимоходом спомена, че вече е изморена по цял

ден да прави едно и също.

- Може би вече е време да се пенсионирам.

- Ти си една от най-добрите ни юристки - отвърна

съдружникът. - А и правото е една от малкото профе-

сии, в които възрастта винаги е предимство. Защо не си

вземеш по-дълга отпуска? Сигурен съм, че ще се завър-

неш при нас, изпълнена с желание за работа.

- Бих искала животът ми да поеме в друга посока.

Да изживея приключение, да помогна на другите, да

сторя нещо, което никога не съм правила.

Разговорът спря дотук. Тя отиде в центъра, обядва в

по-скъп ресторант от този, в който винаги обядваше, и

се върна по-рано в кантората - от този момент започва-

ше постепенно да подготвя оттеглянето си.

Останалите служители все още не се бяха върнали и

Мари използва това време, за да види каква работа има-

ше за довършване. Отвори чекмеджето, за да вземе пи-

салката, която винаги държеше на едно и също място,

но не можа да я намери. За част от секундата й мина

през ума, че е постъпила странно, като не е върнала пи-

салката там, където трябва.

Това бе достатъчно, за да се разтупти сърцето й и

ужасът от предишния ден да се върне с цялата си сила.

Мари застина неподвижно. Слънцето, което проник-

ваше през щорите, придаваше на всички предмети раз-

личен цвят, по-ярък, по-агресивен, но тя имаше чувст-

вото, че в следващата минута ще умре; всичко тук бе

толкова странно, какво правеше тя в тази кантора?

„Боже мой, не вярвам в теб, но те моля да ми помог-

неш!"

Отново я изби студена пот и разбра, че не може да

щеше да забележи изплашения й поглед и с нея беше

свършено.

„Студът!"

Предишния ден студът й бе помогнал да се почувст-

ва по-добре, но как да стигне до улицата? Отново въз-

приемаше всяка подробност, свързана с нея - ритъмът

на дишането (имаше моменти, в които чувстваше, че

ако не вдишва и не издишва, тялото й не би могло да

стори това от само себе си), движението на главата (об-

разите променяха местата си така, сякаш някаква теле-

визионна камера непрекъснато се въртеше), сърцето й,

което биеше все по-бързо, а тялото й бе плувнало в сту-

дена, лепкава пот.

И ужасът. Без да може да си обясни защо, се стрел-

ваше да направи каквото и да било, да стане от стола, да

пристъпи...

„Ще ми мине."

Вчера й бе минало. Но сега беше на работа, какво да

направи? Погледна си часовника - и той й заприлича на

някакъв абсурден механизъм с две стрелки, които се

въртяха около една и съща ос и посочваха някаква мяр-

ка за време, за която никой никога не бе казал защо

трябва да бъде 12, а не 10 - като всички останали мер-

ки, измислени от човека.

„Не трябва да мисля за тези неща! Ще полудея!"

Луда! Може би тази бе точната дума за онова, което

ставаше с нея. Мари стана, мобилизирайки пялата си

воля, и се отправи към тоалетната. За щастие кантора-

та бе празна и тя успя да стигне дотам за една минута,

която й се стори цяла вечност. Изми си лицето и стран-

ното усещане почти изчезна, но страхът остана.

„Ще ми мине - каза си тя. - Вчера ми мина."

Спомни си, че предишния ден всичко бе продължило

около половин час. Заключи се в една от тоалетните,

седна върху чинията и сложи глава на коленете си. В то-

ва положение обаче ударите на сърцето й се чуваха по-

силно и Мари веднага се изправи.

„Ще ми мине."

Остана там. Струваше й се, че вече не познава сама-

та себе си и че с нея е свършено. Чуваше стъпки на хо-

ра, които влизаха и излизаха, пускаха и спираха крано-

вете на чешмите, водеха ненужни разговори върху ба-

нални теми. На няколко пъти се опитаха да отворят вра-

тата на тоалетната, където беше тя, но Мари промър-

морваше нещо и те се отказваха. Шумът от тоалетните

казанчета отекваше така страховито, сякаш щеше да съ-

бори сградата и да прати всички на оня свят.

Както бе предвидила, страхът й премина и сърцето й

заби нормално. Добре че секретарката й не си вършеше

работата както трябва, та не забеляза отсъствието й, в

противен случай цялата кантора щеше да се стече в то-

алетната и да я пита дали не се чувства зле.

Когато се увери, че отново може да се владее. Мари

отвори вратата и дълго плиска лицето си с вода, преди

да се върне в кантората.

- Без грим сте - каза й една от стажантките. - Иска-

те ли да ползвате моя?

Мари не си даде труда да отговори. Влезе в кабине-

та си, взе си чантата и другите лични вещи и каза на сек-

ретарката си, че се прибира вкъщи.

- Но вие имате толкова насрочени срещи! - запро-

тестира секретарката.

- Ти си тук не за да даваш заповеди, а за да ги изпъл-

няваш. Прави каквото ти казвам: отмени срещите!

Секретарката проследи с поглед тази жена, с която

работеше вече три години и която никога не се бе дър-

жала грубо. Сигурно й се бе случило нещо сериозно:

може би някой й е казал, че мъжът й е вкъщи с любов-.

ницата си, и тя искаше да го хване на местопрестъпле-

нието.

, Добра адвокатка е, знае как да действа", каза си мо-

извини.

та Мари дълго разговаря с мъжа си и му описа всички

симптоми. Двамата стигнаха до извода, че сърцебиене-

то, студената пот, чувството, че всичко й е непознато,

безсилието и липсата на самоконтрол могат да бъдат

резюмирани в една-единствена дума: страх.

Двамата разсъждаваха върху случилото се. Той се

запита дали това не е някакъв тумор на мозъка, но ни-

що не каза. Тя подозираше, че това са симптоми на не-

що ужасно, но също така замълча. Потърсиха общ те-

рен за разговор, използвайки логиката и разума си на

зрели хора.

- Добре е да си направиш изследвания.

Мари се съгласи при едно условие: никой, дори и де-

цата им, да не узнаят нищо за това.

На другия ден тя отиде до ^кантората v. поисха едно-

месечен неплатен отпуск. Мъжът й настояваше да я за-

веде в Австрия, където се намираха най-големите спе-

циалисти по болести на мозъка, но тя отказваше да из-

лиза от къщи, защото получаваше все по-често пристъ-

пи, които траеха дълго.

Много трудно, с помощта на успокоителни, двамата

отидоха до една болница в Любляна, където направиха

на Мари какви ли не изследвания. Не установиха нищо

ненормално - нямаше никаква аневризма, което успо-

кои Мари за останалата част от живота й.

Но паническите пристъпи продължаваха. Докато

съпругът на Мари се занимаваше с пазаруване и готве-

не, Мари извършваше всекидневно принудително по-

чистване на жилището, за да занимава ума си с други

неща. Изчете всички книги, свързани с психиатрията,

които успя да намери. След това престана да чете -

идентифицираше своя случай с всяка от описаните в тях

болести.

що ново за нея, и въпреки това тя продължаваше да из-

питва силен страх, чувството, че действителността й е

непозната, и не бе в състояние да се самоконтролира.

Освен това започна да се обвинява за положението, в

което се намираше мъжът й, принуден да работи два пъ-

ти повече, замествайки я като домакиня във всичко, с

изключение на чистенето.

Дните минаваха, а състоянието й не се подобряваше

и Мари започна да чувства - и да показва - дълбоко раз-

дразнение. И най-дребното нещо я изваждаше от равно-

весие и я караше да крещи, след което винаги избухва-

ше в неудържим плач.

* * *

Бе звънял всеки ден, но Мари не вдигаше телефона или

молеше мъжа си да казва, че е заета. Един следобед той

дойде и не спря да натиска звънеца, докато тя не му от-

вори.

Мари бе имала спокойна сутрин. Направи чай, разго-

върне на работа.

- Никога.

Той си спомни разговора им за Салвадор.