Вероника решава да умре

- Бих могъл да ти изпиша стимуланти, но не ти ги

препоръчвам - каза накрая д-р Игор. - Те ще прогонят

съня, но също така и вътрешното ти спокойствие, а то

ще ти трябва, за да изживееш всичко това.

Вероника се почувства зле; всеки път, когато й сла-

гаха тази инжекция, й прилошаваше.

- Пребледняла си. Може би ще е най-добре да си

легнеш, а утре пак ще разговаряме.

На Вероника отново й се доплака, но и този път успя

да се овладее.

- Няма да има утре и вие го знаете. Уморена съм,

д-р Игор, много съм уморена. Затова ви поисках лекар-

ствата. Цяла нощ не съм спала, разкъсвана между отча-

янието и примирението. Бих могла да получа нов при-

стъп на страх, както стана вчера, но какъв е смисълът?

Щом имам само още едно денонощие живот и толкова

неща, които да свърша, реших, че ще е най-добре да не

се поддавам на отчаянието.

Моля ви, д-р Игор, позволете ми да изживея малко-

то време, което ми остава - и двамата знаем, че утре

може да е късно.

- Върви да спиш - настоя лекарят. - Ела отново на

обяд и тогава пак ще разговаряме.

Вероника видя, че няма изход.

- Ще отида да спя и ще се върна. Но нали имаме още

няколко минути?

- Съвсем малко. Днес съм много зает.

- Ще ви го кажа направо. Снощи за пръв път мастур-

бирах съвсем свободно. Представих си неща, за които

никога не съм се осмелявала да си помисля, и изпитах

удоволствие от това, което по-рано ме плашеше и от-

блъскваше.

Д-р Игор придаде на лицето си възможно най-без-

участен израз. Не знаеше докъде ще стигне разговорът

и не искаше да си създава проблеми с шефовете.

- Открих, че съм покварена, докторе. Искам да знам

дали това не ме е подтикнало към самоубийство. От-

крих у себе си много неща, за които не подозирах.

, Добре, че иска от мен само отговор - помисли си

той. - Няма да се наложи да викам сестрата да присъст-

ва на разговора, за да избегна евентуално дело за сексу-

ален тормоз."

- Всички ние желаем различни неща - отвърна той. -

Нашите партньори също. Нима има нещо грешно в то-

ва?

- Всичко е грешно. Защото, когато всички мечтаят,

а само малка част от тях осъществява мечтите си, цели-

ят свят се страхува.

- Дори и тази малка част да има право?

- Прав е този, който е по-силен. В този случай, про-

тивно на логиката, страхливите са по-смели и успяват

да наложат своите възгледи.

Д-р Игор не искаше да отива по-далеч.

- Моля те, иди да поспиш, защото трябва да приема

и други пациенти. Ако ми помогнеш, ще видя какво мо-

га да направя, за да изпълня втората ти молба.

Момичето излезе. Следващата пациентка бе Зедка,

която трябваше да бъде изписана, ала д-р Игор я помо-

ли да изчака малко: искаше да си запише някои неща от

разговора, който току-що бе имал с Вероника.

Трябваше да включи в дисертацията си за витриола

обширна глава върху сексуалното поведение, понеже

голяма част от неврозите и психозите произтичаха от

него. Според д-р Игор фантазиите бяха електрически

импулси в мозъка и ако не бъдеха осъществени, пре-

хвърляха енергията си в други области.

По време на следването си д-р Игор бе прочел инте-

ресен трактат за сексуалните отклонения: садизъм, ма-

зохизъм, хомосексуализъм, копрофагия, воайорство,

желание да се говорят неприлични думи - списъкът бе

много дълъг. Отначало смяташе, че тези отклонения се

проявяват само у някои хора с психични разстройства,

които не успяват да осъществят нормална връзка с парт-

ньора си.

Но навлизайки в професията на психиатър - и след

като бе разпитал много пациенти, - си даде сметка, че

всеки му разказваше по нещо различно. Сядаха в удоб-

ния фотьойл в кабинета му, свеждаха очи и започваха да

разказват най-подробно за това, което те наричаха „бо-

лести" (сякаш не той бе лекарят) и „перверзни" (сякаш

не той бе психиатърът, който да реши).

И един след друг „нормалните" хора описваха фан-

тазиите си, които бяха включени в известната книга за

еротичните отклонения - книга, която впрочем защита-

ваше правото на всеки човек да получава такъв орга-

зъм, какъвто му харесва, стига да зачита правата на

партньора си.

Жени, които бяха учили в религиозни колежи, мечта-

еха да бъдат унижавани; мъже в костюми и с вратовръз-

ки, висши държавни служители, разказваха как харчат

цели състояния по румънски проститутки само за да

могат да им ближат краката. Момчета, влюбени в мом-

чета; момичета, влюбени в приятелки от колежа. Съпру-

зи, които искаха да гледат как чужди мъже обладават

съпругите им; жени, които мастурбираха всеки път, ко-

гато откриваха, че собствените им мъже им изневеря-

ват. Майки, които едва се сдържаха да не се отдадат на

първия мъж, който позвъни на вратата, за да достави не-

що; бащи, които разказваха за тайните си приключения

с редките травестити, които успяваха да преминат през

строгия граничен контрол.

И оргии. Изглежда, че всички хора поне веднъж в жи-

вота си биха искали да участват в оргия.

Д-р Игор остави за малко писалката и се замисли:

дали и той би го направил? Да, сигурно би му харесало.

Оргията такава, каквато си я представяше, би трябвало

да е нещо съвсем анархично, весело, където не същест-

вува чувство за собственост, а само удоволствие и бър-

котия.

Дали това не е една от главните причини толкова

ограничени в рамките на принудителен монотеизъм, къ-

дето сексуалното желание - според изследвания, които

д-р Игор грижливо пазеше в медицинската си библио-

тека - изчезваше на третата или четвъртата година от

съвместния живот. И от този момент нататък жената се

чувства пренебрегната, мъжът се чувства роб на брака,

а витриолът, горчилката, започва да руши всичко.

Хората говорят по-открито пред психиатър, откол-

кото пред свещеник, защото лекарят не ги заплашва с

ада. През дългата си кариера на психиатър д-р Игор ве-

че бе чул всичко, което имаха да му разкажат.

много години в тази професия той още се питаше защо

хората се страхуват да бъдат различни.

Когато се опитваше да узнае причината, отговорът,

който най-често получаваше, бе: „Съпругът ми ще си

помисли, че съм проститутка." А когато пред него сто-

еше мъж, той винаги казваше: „Жена ми заслужава да

се отнасям към нея с уважение."

И обикновено разговорът приключваше дотук. Ня-

маше смисъл да обяснява, че хората имат различен сек-

суален облик, неповторим като отпечатъците от пръс-

тите им: никой не искаше да повярва в това. Бе много

рисковано да се държиш твърде свободно в леглото,

особено когато се страхуваш, че партньорът ти все още

е роб на предразсъдъците си.

„Няма да променя света - примири се той и помоли

сестрата да извика вече бившата пациентка. - В дисер-

тацията си поне мога да кажа това, което мисля."

Едуард видя, че Вероника излезе от кабинета на д-р

Игор и се запъти към стаята си. Изпита желание да й

разкаже тайните си, да й разкрие душата си също така

свободно и честно, както предишната нощ тя бе разкри-

ла пред него тялото си.

Беше едно от най-тежките изпитания, през които бе

преминал, откакто постъпи във „Вилет" с диагноза ши-

зофрения. Бе успял обаче да устои и сега беше доволен -

въпреки че желанието му да се върне към външния свят

започваше да го безпокои.

„Всички тук знаят, че момичето няма да изкара до

края на седмицата. Безсмислено е."

А може би точно затова би било добре да сподели с

нея своята история. От три години разговаряше единст-

вено с Мари и въпреки това не бе сигурен, че тя го раз-

бира напълно. Като майка тя сигурно смяташе, че роди-

телите му имат право, че му желаят само доброто, а ви-

денията от рая са глупава юношеска мечта, съвсем чуж-

да на реалния свят.

Видения от рая. Точно те го доведоха до ада, до без-

крайните кавги със семейството му, до усещането за ви-

на, толкова силно, че го бе лишило от способността му

да реагира и го бе накарало да се приюти в един друг

свят. Ако не беше Мари, той и сега щеше да живее в та-

зи отделна действителност.

Но Мари се бе появила, грижила се бе за него и бе

направила така, че той отново да се почувства обичан.

Благодарение на нея Едуард все още можеше да разби-

ра какво става около него.

Преди няколко дни едно момиче на неговата възраст

бе седнало на пианото, за да изсвири Лунната соната. И

без да знае дали са виновни музиката, момичето, луна-

та или времето, което бе прекарал във „Вилет", Едуард

бе забелязал, че виденията от рая отново започват да го

безпокоят.

Той я последва до стаята й, където един санитар му

препречи пътя.

- Не можеш да влезеш тук, Едуард. Върни се в гра-

дината, разсъмва се и денят ще е хубав.

Вероника се обърна.

- Ще поспя малко - каза му тя. - Като се събудя, ще

разговаряме.

Вероника не разбираше по какъв начин този младеж бе

станал част от нейния свят - или по-точно от малкото, ко-

ето бе останало от него. Сигурна беше, че Едуард разби-

ра музиката й и се възхищава на таланта й; дори и да не

можеше да изрече нито дума, очите му казваха всичко.

Както в този момент, пред вратата на стаята, когато

говореха за неща, които тя не искаше да чуе.

Нежност. Любов.

„От това съжителствало с душевно болни и аз станах

луда." Шизофрениците не изпитват такива чувства -

или поне не към създания от този свят.

Вероника почувства внезапно желание да се върне и

да го целуне, но се въздържа; санитарят можеше да ви-

ди и да каже на д-р Игор, а лекарят със сигурност няма-

ше да позволи на една жена, която целува шизофрени-

ци, да излезе от „Вилет".

* * *

Едуард се озова лице в лице със санитаря. Това мо-

трябваше да се владее. Ще поиска съвет от Мари, един-

ствения човек, с когото споделяше тайните си. Тя сигур-

но щеше да му каже, че в случай като този неговото

предполагаемо чувство - любовта - е опасно и излиш-

но. Мари щеше да накара Едуард да се откаже от тези

глупости и да стане отново нормален шизофреник (след

което, развеселена, щеше да се засмее, защото в това

изречение нямаше никакъв смисъл).

Присъедини се към другите пациенти в трапезария-

та, изяде това, което му сервираха, и излезе на задължи-

телната разходка в градината. По време на „слънчевите

бани" ( и този ден температурата бе под нулата) той се

опита да заговори Мари. Тя обаче имаше вид на човек,

който иска да остане сам. Нямаше нужда да му го каз-

ва, Едуард познаваше достатъчно добре самотата, за да

уважава това чувство.

Някакъв нов пациент се приближи до Едуард. Сигур-

но все още никого не познаваше.

- Господ наказа човечеството - говореше той. - На-

каза го с чума. Аз обаче Го видях насън - Той поиска от

мен да спася Словения.

Едуард се отдалечи, а мъжът закрещя:

- Мислиш, че съм луд ли? Прочети тогава Евангели-

ето! Господ е изпратил Сина Си и сега Синът Му се връ-

ща за втори път.

Но Едуард не го слушаше. Гледаше планината и се

питаше какво става с него. Защо искаше да излезе от-

тук, след като най-сетне бе намерил така жадуваното

душевно спокойствие? Защо да рискува и да посрамва

отново родителите си, след като всички семейни пробле-

ми бяха решени? Развълнува се и започна да снове на-

сам-натам, очаквайки Мари да излезе от мълчанието си и

да разговарят, но тя изглеждаше по-далечна отвсякога.

Знаеше как може да избяга от „Вилет*' - колкото и

строга да изглеждаше охраната, имаше много недоста-

тъци. И то само защото веднъж постъпили в санатори-

ума, хората нямаха никакво желание да се връщат към

външния свят. Имаше една стена от западната страна,

по която лесно би могъл да се изкачи, тъй като цялата

бе в пукнатини; който успееше да я прескочи, се озова-

ваше в някакво поле и след пет минути ходене в посока

на север щеше да излезе на пътя за Хърватия. Войната

вече бе свършила, границите не бяха така строго охра-

нявани както преди; с повече късмет за шест часа може-

ше да се стигне до Белград.

Едуард многократно бе поемал по този път, но вина-

ги се бе връщал обратно, защото не откриваше никакъв

знак, който да го накара да върви напред. Сега нещата

бяха различни: знакът най-сетне се бе появил под фор-

мата на момиче със зелени очи, кестеняви коси и изпла-

шения вид на човек, който си въобразява, че знае какво

иска.

Едуард се подвуоми дали да не отиде право при сте-

дят в Словения. Но момичето спеше, а той трябваше

поне да се сбогува с нея.

След като слънчевите бани приключиха, членовете

на Братството се събраха в салона и Едуард се присъе-

дини към тях.

- Какво прави тук този луд? - попита най-възраст-

ният от групата.

- Остави го - каза Мари. - Ние също сме луди.

Всички се засмяха и започнаха да обсъждат вчераш-

ната беседа. Основният въпрос бе: дали наистина тран-

сът на суфи* е достатъчен, за да преобрази света? Изка-

зани бяха разни теории, предложения, противоположни

идеи, критики към учителя, начини да бъде приложено и

усъвършенствано онова, което е било изпробвано през

вековете.

На Едуард му бяха омръзнали такива спорове. Затва-

рят се хората в някаква лудница и започват да спасяват

света, без да се излагат на какъвто и да било риск, защо-

то знаят, че вън от лудницата всички ще им се смеят, до-

ри и те да имат съвсем конкретни идеи. Всеки един от

присъстващите имаше специална теория за всичко и

вярваше, че само неговата истина е от значение. Прекар-

ваха дни, нощи, седмици, години в разговори, без нико-

га да приемат единствената реалност, която стои зад

всяка идея: добра или лоша, идеята съществува само то-

гава, когато някой се опита да я приложи на практика.

Какво означава трансът на суфи? Какво означава

Господ? Какво означава спасение, щом като светът

трябва да бъде спасен? Нищо. Ако всички тук - а също

и вън от „Вилет" - живееха собствения си живот и ос-

тавеха другите да правят същото. Господ би бил във

всеки миг, във всяко синапено зърно, в късчето от об-

лак, който се появява и в следващия момент изчезва.

Господ е тук, ала хората са убедени, че трябва да про-

дължават да Го търсят, защото им се струва прекалено

просто да приемат, че животът е подчинен на вярата.

Сети се за толкова лесното и просто упражнение, ко-

ето бе научил от учителя, докато чакаше Вероника да се

върне на пианото: да се концентрираш в една роза. Ни-

ма бе нужно нещо повече?

И въпреки това, след като бяха изпаднали в дълбока

медитация, след като бяха стигнали така близко до ви-

денията от рая, тези хора сега стояха тук и спореха, из-

тъкваха аргументи, критикуваха, развиваха теории.

Очите му срещнаха очите на Мари. Тя отклони по-

глед, но Едуард бе решил да сложи край на това поло-

жение; приближи се до нея и я хвана под ръка.

- Престани, Едуард!

Той би могъл да й каже: „Ела с мен!" Но не искаше

да го направи в присъствието на всички тези хора, кои-

то щяха да се изненадат от категоричния му тон. Зато-

ва предпочете да коленичи и да я моли с очи.

Мъжете и жените се разсмяха.

- Превърнала си се в светица за него. Мари - под-

хвърли някой. - Може би това е резултат от вчерашна-

та медитация.

Но годините, които Едуард бе прекарал в мълчание,

го бяха научили да говори с очите си; бе способен да

концентрира цялата си енергия в тях. Така както бе аб-

солютно сигурен, че Вероника е усетила нежността и

любовта му, знаеше също така, че Мари ще разбере от-

чаянието му, тъй като той много се нуждаеше от нея.

Тя се поколеба още малко. Накрая му помогна да се

изправи и го хвана за ръка.

- Хайде да се поразходим — каза тя. — Нервен си.

Двамата пак излязоха в градината. След като се от-

далечиха достатъчно, за да бъдат сигурни, че никой ня-

ма да чуе разговора им, Едуард наруши мълчанието.

- От години съм във „Вилет" - каза той. - Преста-

нах да позоря родителите си, отказах се от амбициите

си, но виденията от рая продължават.

- Знам - отвърна Мари. - Вече много пъти сме раз-

говаряли на тази тема. Знам и накъде биеш: дошъл е

моментът да избягаш оттук.

Едуард погледна небето; дали и тя изпитваше също-

то?

- Този път е заради момичето - продължи Мари. -

винаги тогава, когато най-малко очакват, обикновено

след като са се отказали от живота. А сега това се случ-

ва на едно младо, красиво, здраво момиче, при положе-

ние, че има толкова неща, които би могло да изживее.

Вероника е единствената, която не би желала да ос-

тане завинаги във „Вилет". И това ни кара да се запита-

ме: а ние? Какво търсим тук?

Той кимна в знак на съгласие.

- Снощи и аз самата се запитах какво правя в този

санаториум. И стигнах до извода, че ще е много по-ин-

тересно да съм на площада, на „Трите моста", на пазара

срещу театъра, и да купувам ябълки, да говоря за време-

то... Вярно, ще трябва да се занимавам с вече позабраве-

ни неща - като например сметки, които трябва да бъдат

плащани, проблеми със съседите, ироничните погледи

на хора, които не ме разбират, самотата, капризите на

децата... Но мисля, че това е част от живота, и ще пла-

тим много по-ниска цена, ако се преборим с тези дребни

проблеми, отколкото ако не признаем, че ги има.

Смятам днес да отида у бившия си мъж и да му ка-

жа само „Благодаря!". Какво мислиш?

- Нищо. Нима ще трябва и аз да отида у родителите

си и да им кажа същото?

- Може ˆя. Всъщност ние сами сме си виновни за

това, което се случва през живота ни. Много хора са

преминали през същите трудности, които изпитваме в

момента, но са реагирали по различен начин. Ние тър-

сим най-лесното: една различна действителност.

Едуард разбираше, че Мари е права.

- Възвърнах си желанието да живея, Едуард. И да

извърша грешките, които винаги съм искала да извър-

ша, но никога не съм се осмелявала. Да се боря с пани-

ката, която може би пак ще се появи, но този път само

ще ме измори, защото ще знам, че няма да умра, нито

ще припадна. Мога да си намеря нови приятели и да ги

науча да бъдат луди, за да бъдат мъдри. Ще им кажа да

не се съобразяват с учебника по добро държание, а да

открият собствения си живот, собствените си желания и

приключения, и ДА ЖИВЕЯТ. Ще цитирам на католици-

те Еклезиаста, на мюсюлманите - Корана, на евреите -

Тората, на атеистите - текстовете на Аристотел. Нико-

га повече не искам да бъда адвокат, но мога да използ-

вам опита си и да изнасям беседи за живота на мъже и

жени, които са стигнали до истината за съществуването

и чиито писания биха могли да бъдат събрани в една-

единствена дума: „Живейте!" Ако живееш. Бог ще жи-

вее с теб. Ако откажеш да поемеш риска. Той ще се вър-

не на далечното Небе и ще бъде само тема за философ-

ски размишления.

Всички знаят това, но никой не прави първата крач-

ка. Може би от страх да не го вземат за луд. Но ние с

теб, Едуард, поне от това не се страхуваме. Вече сме

минали през „Вилет".

- Единственото, което няма да можем да направим,

е да се кандидатираме за президент на републиката.

Опозицията ще извлече дивиденти от миналото ни.

Мари се засмя и се съгласи.

- Изморих се да живея по този начин. Не знам дали

ще мога да преодолея страха си, но ми дойде до гуша от

Братството, от тази градина, от „Вилет", омръзна ми да

се преструвам, че съм луда.

- Ако аз го направя, ще го направиш ли и ти?

- Никога няма да го направиш.

- Бях на път да го сторя преди няколко минути.

- Не знам. Изморена съм от всичко това, но вече

съм свикнала с него.

- Когато ме приеха тук с диагноза шизофрения, ти

се грижеше и се отнасяше към мен като с човешко съ-

щество дни и месеци наред. Аз също се опитвах да свик-

на с начина на живот, който бях решил да водя, с друга-

га действителност, която си бях създал, но ти не ми по-

зволи. Тогава те намразих, а днес те обичам. Мари, ис-

кам да излезеш от „Вилет" така, както аз излязох от моя

различен свят.

Мари се отдалечи, без да отговори.

В малката и почти винаги пуста библиотека на „Би-

лет" Едуард не откри нито Корана, нито Аристотел, ни-

го някой от другите философи, които Мари бе спомена-

ла. Натъкна се обаче на стихотворението на един поет:

- Накрая Бог ще ми потърси сметка - каза Едуард

на висок глас. - И аз ще кажа: „Известно време се бях

загледал във вятъра и забравих да сея, не се възползвах

от дните си, не изпих дори виното, с което ме почерпи-

ха. Но един ден сметнах, че съм готов, и се върнах към

работата си. Разказах на хората за моите видения от

рая, така както са направили преди мен Ван Гог, Вагнер,

Бетовен, Айнщайн и други луди. Добре, Той ще каже, че

бягам от лудницата, за да не видя как едно момиче ще

умре, но то ще отиде на небето и ще се застъпи за мен."

- Какво казвате? - прекъсна го библиотекарят.

- Искам да изляза от „Вилет" още сега - отвърна Еду-

ард с тон, по-висок от нормалния. -Трябва да го направя!

Библиотекарят натисна един звънец и след малко се

появиха двама санитари.

- Искам да изляза! — повтори възбудено Едуард. -