Вероника решава да умре

бързо - и понякога се разхождаха заедно в градината,

без да разговарят.

Тази сутрин, веднага след кафето, всички излязоха за

„слънчевите бани", както изискваше правилникът. Един

от санитарите обаче каза на Зедка да се върне в манипу-

лационната, защото този ден трябвало да й приложат

„терапията".

Вероника пиеше кафе с нея и присъства на разговора.

- Каква е тази терапия?

- Не е нищо ново, прилага се от шейсетте години, но

лекарите смятат, че може да ускори оздравяването. Ис-

каш ли да видиш?

- Но ти ми каза, че страдаш от депресия. Не е ли

достатъчно да вземаш лекарството, за да си набавиш

липсващата субстанция?

- Искаш ли да видиш? - настоя Зедка.

„Ще изляза от рутината - помисли си Вероника. -

Ще открия нови неща точно сега, когато не трябва да

научавам нищо, а само да имам търпение." Любопитст-

вото й обаче се оказа по-силно и тя кимна в знак на съ-

гласие.

тарят.

дойде с нас.

продължаваше да се усмихва.

- Кажи й какво ще се случи! - помоли Зелка санита-

ря. - Иначе ще се изплаши.

Той се обърна и показа на Вероника една инжекция.

Изглеждаше много доволен от това, че се държат с не-

го като с лекар, който обяснява на стажанти правилния

начин на действие и подходящото лечение.

- В тази спринцовка има една доза инсулин - каза

той, изговаряйки думите със сериозен и професионален

тон. - Прилага се на диабетици, за да се понижи високо-

то ниво на кръвната захар. Когато обаче дозата е много

по-висока от обичайната, падането на нивото на захар-

та предизвиква кома.

Той чукна лекичко иглата, изкара въздуха и постави

инжекцията във вената на десния крак на Зедка.

- Точно това ще се случи след малко. Тя ще изпадне

в индуцирана кома. Не се плашете, ако очите й се изцък-

лят, и не се надявайте да ви познае, докато е под влия-

ние на лекарството.

- Но това е ужасно, нечовешко! Хората се борят, за

да излязат от кома, а не обратното!

- Хората се борят, за да живеят, а не за да се само-

убиват - отвърна санитарят, но Вероника се престори,

че не го е чула. — Когато организмът е в състояние на

кома, си почива; функциите му драстично намаляват,

съществуващото напрежение изчезва.

Докато говореше, той инжектира течността и очите

на Зедка постепенно загубиха блясъка си.

- Бъди спокойна - обърна се Вероника към нея. - Ти

си съвсем нормална, приказката, която ми разказа за ца-

ря...

Легналата в леглото жена, която преди няколко ми-

нути изглеждаше съвсем разумна и жизнена, сега бе

втренчила поглед в някаква точка, а от устата й излиза-

ше пяна.

- Но какво направихте? - изкрещя Вероника на са-

нитаря.

- Изпълнявам задълженията си.

заплашва с полицията, с вестниците, с човешките права...

- Успокойте се! Дори и в санаториум като този има

правила, които трябва да се спазват!

Тя видя, че мъжът говори сериозно, и се изплаши. Но

тъй като вече нямаше какво да губи, продължи да крещи.

та манипулационна - всички легла бяха празни с изклю-

чение на едно, в което лежеше вързаното й тяло, а ня-

какво момиче изплашено го гледаше. Момичето не зна-

еше, че биологичните функции на жената в леглото про-

дължаваха да действат отлично, ала душата й бе във

въздуха, почти докосваше тавана и изпитваше дълбоко

спокойствие.

В момента Зедка извършваше астрално пътуване -

нещо, което бе изненада за нея по време на първия ин-

сулинов шок. Не бе споделяла с никого; беше тук само

за да се излекува от депресията си и възнамеряваше да

напусне това място завинаги, щом състоянието й го

позволеше. Ако започнеше да разказва, че е излязла от

тялото си, щяха да си помислят, че е по-луда, отколко-

то при постъпването си във „Вилет". Но след като се бе

върнала в тялото си, беше започнала да чете по тези две

теми: инсулиновия шок и странното усещане, че плува

в пространството.

За самото лечение не бе писано много: било прило-

жено за пръв път около 1930 г., но после било забране-

но в психиатричните клиники заради вероятността да

причини непоправими увреждания у пациента. Веднъж,

в състояние на шок, бе посетила под формата на астрал-

но тяло кабинета на д-р Игор точно в момента, когато

той спореше на тази тема със собствениците на клини-

ката: „Но това е престъпление!", казваше той. „По-ев-

тино е обаче и има по-бърз ефект! - бе отвърнал един

от акционерите. - А и кой ли се интересува от правата

на лудите? Няма кой да протестира!⁴'

Някои лекари все още го смятаха за бърз начин на

лечение на депресията. Зедка бе потърсила и взела от

библиотеката всичко писано върху инсулиновия шок,

най-вече разкази на пациенти, които са го изпитали вър-

ху себе си. Историята бе винаги една и съща: от ужас-

ни по-ужасни неща, които нямаха нищо общо с това, ко-

ето тя изпитваше в момента.

Стигна до заключението - съвсем основателно, - че

няма никаква връзка между инсулина и усещането за то-

ва как съзнанието излиза от тялото. Тъкмо обратното,

тенденцията при този тип лечение бе да се намалят ум-

ствените способности на пациента.

Започна да се интересува дали съществува душа,

изчете няколко книги за окултизъм, докато един ден

попадна на обширен материал, който описваше точно

това, което тя самата бе преживяла: наричаше се „аст-

рално пътуване" и се бе случвало на мнозина. Някои

бяха решили да опишат какво са почувствали, а други

дори бяха успели да открият техники за излизане на ду-

шата от тялото. Зелка бе усвоила тези техники отлич-

но и ги прилагаше всяка нощ, за да отиде там, където

пожелае.

ха, но съдържаха някои общи положения: странния,

дразнещ шум, който предшества разделянето на тялото

от душата, последван от шок, бърза загуба на съзнание

и веднага след това спокойствието и радостта да плу-

ваш във въздуха, свързан чрез сребриста нишка с тяло-

то - нишка, която може да бъде спъвана до безкрайност

въпреки носещото се поверие (в книгите, разбира се), че

ако тази нишка се скъса, човек ще умре.

Нейният опит обаче й бе показал, че може да отиде

толкова далеч, колкото пожелае - нишката никога не се

късаше. Общо взето, от книгите имаше полза дотолко-

ва, доколкото бе усвоила от тях как да се възползва все

по-добре от астралното пътуване. Бе научила напри-

мер, че когато поиска да промени местонахождението

си, трябва да пожелае да се изстреля в пространството,

представяйки си къде иска да отиде. За разлика от само-

летите, които тръгват от дадено място, изминават опре-

делено разстояние и пристигат в другата точка, астрал-

ното пътуване се извършва в тайнствени тунели. Пред-

. ставяш си едно място, влизаш със страшна скорост в

съответния тунел и желаното място се появява.

Освен това благодарение на книгите тя бе престана-

ла да се страхува от съществата, населяващи простран-

ството. Днес в манипупационната нямаше никой, но ко-

гато за пръв път бе излязла от тялото си, срещна много

хора, които я гледаха и се смееха на учудената й физио-

номия.

ци, призраци, които обитават това място. По-късно с

помощта на книгите и на собствения си опит разбра, че

освен безплътните духове, които се носят, има много

хора, живи като нея самата, които бяха усвоили техни-

ката за излизане от тялото, или пък изобщо не осъзна-

ваха какво става, защото спяха дълбоко някъде по све-

та, докато духовете им се носят свободно.

Днес бе последното й астрално пътуване чрез инсу-

лин. Току-що бе посетила кабинета на д-р Игор и знае-

ше, че той е готов да я изпише, затова реши да се пораз-

ходи из „Вилет". След като преминеше от другата стра-

на на портала, никога повече нямаше да се върне тук, до-

ри и духом, и затова искаше да се сбогува с това място.

Да се сбогува. Това бе най-трудното: след като вед-

нъж постъпи в подобна клиника, човек свиква със сво-

бодата, която съществува в света на лудостта, и се

пристрастява към нея. Вече не е необходимо да поема

отговорности, да се бори за насъщния, да се занимава с

едни и същи досадни неща. Може да прекарва часове в

гледане на някоя картина или пък да рисува съвсем аб-

сурдни рисунки. Всичко е допустимо, защото в края на

краищата става дума за душевно болен човек. Самата

тя бе имала възможност да установи, че повечето от па-

циентите подобряват състоянието си веднага щом по-

стъпят в психиатрична клиника: вече не им се налага да

крият симптомите си, а „семейната" среда им помага да

приемат собствените си неврози и психози.

В началото Зелка бе във възторг от „Вилет", дори

обмисляше да влезе в Братството, след като бъде изле-

кувана. Разбра обаче, че ако е достатъчно умела, би

могла да върши и извън „Вилет" това, което й харесва,

като в същото време се справя с предизвикателствата

на ежедневието. Както бе казал някой, достатъчно бе да

вожи, да се ядосва като всеки нормален човек, без нико-

га да забравя, че там горе духът й се присмива на всич-

ки тези трудни ситуации.

Скоро щеше да се върне у дома, при децата и мъжа

си; тази страна на живота също има своето очарование.

Сигурно щеше да й е трудно да си намери работа - в та-

къв малък град като Любляна новините бързо се раз-

пространяват и вероятно много хора бяха научили за

постъпването й във „Вилет". Но мъжът й печелеше до-

статъчно, за да издържа семейството, и тя можеше да

използва свободното си време, за да продължи да прави

астрални пътувания без опасното влияние на инсулина.

Само едно нещо не искаше да изживява отново: при-

чината, която я бе докарала до „Вилет".

Депресията.

Лекарите казваха, че една наскоро открита субстан-

ция - серотонинът, е отговорна за душевното състояние

на човека. Липсата на серотонин се отразява на способ-

ността да се концентрираш върху работата си, да спиш,

да ядеш, да се радваш на приятните моменти в живота.

Когато тази субстанция липсва изцяло, човек изпитва

чувство на отчаяние, песимизъм, безполезност, преко-

мерна умора, тревожност, трудно му е да взема реше-

ния и накрая потъва в постоянна тъга, която го довежда

до пълна апатия или самоубийство.

Други, по-консервативни лекари твърдяха, че някои

драстични промени в живота на човека - като например

преместване в друга държава, загуба на скъпо същест-

во, развод, повишаване на изискванията в работата или

вкъщи - са отговорни за депресията. Някои съвременни

проучвания, базиращи се на броя на постъпилите в кли-

никите пациенти през зимата и пролетта, посочваха-

липсата на слънчева светлина като един от факторите,

предизвикващи депресия.

В случая на Зедка обаче причината бе по-проста,

отколкото всички предполагаха: един мъж, скрит в ми-

налото й, или по-точно фантазиите, които си бе изгра-

дила за един мъж, когото бе познавала преди много го-

дини.

какъв мъж, в когото се бе влюбила безумно в младост-

та си, а сега не знаеше дори къде живее! Зедка беше

съвсем нормално младо момиче и като всички на тази

възраст трябваше да изживее Невъзможната любов.

Само че за разлика от приятелките си, които само

мечтаеха за Невъзможната любов. Зелка бе решила да

отиде по-далеч: да се опита да го завоюва. Той живееше

от другата страна на океана и тя продаде всичко, за да

отиде при него. Той беше женен и тя прие ролята на лю-

бовница, като тайно кроеше планове някой ден да го на-

кара да се ожени за нея. Той нямаше време дори за са-

мия себе си и тя се примири с факта, че ще прекарва дни

и нощи в една евтина хотелска стая в очакване на редки-

те му телефонни обаждания.

Въпреки че бе решила да понесе всичко в името на

любовта, връзката й с него не просъществува дълго.

Той не й го каза направо, но един ден Зедка разбра, че

вече не е желана, и се върна в Словения.

Изминаха няколко месеца, през които тя почти не

ядеше, спомняше си всеки миг, прекаран с него, изживя-

ваше стотици пъти моментите на радост и удоволствие

в леглото, опитваше се да открие някаква следа, която

да й позволи да вярва, че тази връзка има бъдеще. При-

ятелите й се разтревожиха, но нещо в сърцето й под-

сказваше, че всичко това е временно: процесът на израст-

ване на една личност изисква определена цена, която тя

плащаше, без да протестира. Така и стана: една сутрин

се събуди с огромното желание да живее, да се храни

така, както отдавна не бе правила, и тръгна да си търси

работа.

Освен че си намери работа, привлече вниманието на

жени. След година вече бе омъжена за него.

Предизвика завист и възхищение у приятелките си.

Двамата заживяха в уютна къща с двор и гледка към ре-

ката, която пресича Любляна. Родиха им се деца, а лято-

то пътуваха до Австрия или Италия.

Когато Словения реши да се отдели от Югославия,

той бе мобилизиран в армията. Зедка беше сръбкиня,

тоест „враг", и имаше опасност да загуби всичко, по-

стигнато досега. Следващите десет дни бяха напрегна-

ти, войските бяха готови да тръгнат една срещу друга и

никой не знаеше какъв ще бъде резултатът от деклара-

цията за независимост, нито колко кръв ще трябва да се

пролее заради нея. Именно тогава Зедка разбра колко

силна бе любовта й. Прекарваше времето си в молитви

към един Бог, който дотогава й се бе струвал далечен,

но сега бе единствената й надежда: даде обет пред анге-

ли и светии, че ще направи всичко, стига само мъжът й

да се върне.

И точно това се случи. Той се върна, децата тръгна-

ха на училище, където се преподаваше на словенски, а

заплахата от война се измести към съседна Хърватин.

Изминаха три години. Войната между Югославия,и

Хърватия се прехвърли в Босна, започнаха да се появя-

ват съобщения за кланета, извършени от сърби. Зедка

смяташе, че е несправедливо заради безумствата на ше-

па луди цяла една нация да бъде обявена за престъпна.

Животът й придоби нов, неочакван за нея смисъл: сме-

ло и гордо защитаваше своя народ - пишеше във вест-

ниците, появяваше се по телевизията, организираше

конференции. Всичко това се оказа безрезултатно - и до

ден-днешен чужденците продължават да мислят, че

знаеше, че е изпълнила дълга си, че не бе изоставила

братята си в труден час. Подкрепяха я съпругът й слове-

нец, децата й, хората, които не бяха манипулирани от

пропагандната машина и на двете страни.

Един следобед, когато минаваше край статуята на

Прешерн, големия словенски поет, се размисли за жи-

вота си. На 34 години поетът влязъл в някаква църква и

там срещнал Юлия Примиц, съвсем младо момиче, в

което се влюбил безумно. И подобно на някогашните

менестрели започнал да й посвещава стихотворения,

надявайки се да се ожени за нея.

Но Юлия била дъщеря на семейство от едрата бур-

жоазия и след случайната среща в църквата Прешерн

никога повече не успял да се доближи до нея. Онази сре-

ща обаче го вдъхновила да напише най-хубавите си сти-

хове и създала легенда около името му. На малкия пло-

щад в центъра на Любляна статуята на поета е отправи-

ла поглед в определена посока: който проследи погледа

му, ще открие в другия край на площада лице на жена,

изваяно върху стената на една от къщите. Там е живяла

Юлия; Прешерн дори след смъртта си е потънал във

вечно съзерцание на Невъзможната си любов.

А ако се беше борил повече?

Сърцето на Зелка се разтуптя - може би предчувст-

ваше нещо лошо, някакво произшествие с децата й.

Прибра се вкъщи тичешком: децата гледаха телевизия и

ядяха пуканки.

Тъгата й обаче не премина. Зедка си легна, спа поч-

ти дванайсет часа, а когато се събуди, нямаше желание

да стане от леглото. Историята на Прешерн извика у

нея образа на първия й любовник, за чиято съдба тя ни-

що не знаеше.

И Зелка се питаше: бях ли достатъчно настоятелна?

Трябваше ли да приема ролята на любовница, вместо да

поискам нещата да бъдат според моите очаквания? Бо-

рих ли се за първата си любов със същата стръв, с коя-

то се борих за народа си?

Зедка си отговори с „да" , но тъгата й не минаваше.

Това, което по-рано й се струваше раят - къщата близо

до реката, мъжът, когото обичаше, децата, които ядяха

пуканки пред телевизора, - започна да се превръща в ад.

Днес, след много астрални пътувания и срещи с ду-

хове на ерудирани хора, Зедка знаеше, че всичко това са

глупости. Бе използвала Невъзможната любов като из-

винение, като претекст, за да скъса с живота, който во-

деше и който изобщо не отговаряше на онова, което тя

наистина очакваше от себе си.

Но преди дванайсет месеца положението беше съв-

сем различно: тя френетично започна да издирва далеч-

ния мъж, изхарчи цяло състояние за международни раз-

говори, но той не живееше вече в същия град и бе не-

възможно да бъде открит. Разпрати писма чрез бърза

поща, които се връщаха обратно. Свърза се с всички

приятелки и приятели, които го познаваха, но никой ня-

маше представа какво е станало с него.

Мъжът й нищо не знаеше и това я довеждаше до лу-

дост - той би трябвало поне да подозира нещо, да й на-

прави сцена, да се оплаква, да заплаши, че ще я изгони

на улицата... Започна да си въобразява, че телефонист-

ките от международните линии, служителите в пощата,

приятелките й - всички са подкупени от него, а той се

преструва, че му е безразлично. Продаде бижутата си,

подарени й след сватбата, и си купи презокеански билет,

но се намери някой да я убеди, че територията на Север-

на и Южна Америка е огромна и няма смисъл да тръг-

ва, без да знае къде точно иска да отиде.

Един следобед тя си легна, страдайки от любов така,

както никога преди - дори повече, отколкото когато се

бе върнала към скучното ежедневие на Любляна. През

нощта и на другия ден не излезе от стаята си. На след-

ващия - също. На третия ден мъжът й извика лекар -

колко бе добър! Каква загриженост! Нима този човек не

разбираше, че Зедка се опитва да се срещне с друг, да

му изневери, да смени живота си на уважавана жена с

този на тайна любовница, да напусне завинаги Любля-

на, дома си, децата си?

Лекарят дойде, тя изпадна в нервна криза, заключи

вратата и я отвори едва след като той си замина. Една

седмица след това тя вече нямаше желание да отиде до-

ри до тоалетната и извършваше физиологичните си

нужди в леглото. Бе престанала да мисли, умът й бе из-

цяло зает с откъслечните спомени за мъжа, който - тя

бе убедена в това - също я търсеше, без да успее да я

открие.

Съпругът й - дразнещо благороден - сменяше чар-

оправи. Децата не влизаха в стаята й, откакто тя удари

плесница на едното без никаква причина, а после падна

на колене и започна да целува краката му, молейки за

извинение, като разкъса на парчета блузата си в изблик

на отчаяние и разкаяние.

След още една седмица - през която тя започна да

плюе храната, която й носеха, като много пъти напуска-

ше и се връщаше към тази действителност, прекарвай-

ки нощите в бодърстване, а дните в спане - двама мъже

влязоха в стаята й, без да почукат. Единият я хвана

здраво, другият й сложи инжекция и тя се събуди във

„Вилет".

„Депресия - чу Зедка да казва лекарят на мъжа й. -

Понякога бива предизвикана от съвсем банални причи-

ни. В организма й липсва едно вещество — серотони-

нът."
От тавана на манипулационната Зедка видя да вли-

за санитарят със спринцовка в ръка. Момичето още бе-

ше там, стоеше неподвижно и се опитваше да разгова-

ря с тялото й, отчаяно от празния й поглед. За миг Зед-

ка се поколеба дали да не й разкаже какво точно става,

но после се отказа; хората никога не научават нещо, ко-

ето им е обяснено, трябва да го открият сами за себе

си.

коза. Душата й, сякаш издърпана от огромна ръка, сле-

зе от тавана на манипулационната, премина с висока

скорост през тъмен тунел и се върна в тялото й.

- Здравей, Вероника!

Момичето я гледаше изплашено.

- Добре ли си?

- Добре съм. За щастие, успях да оцелея след това

опасно лечение, но то няма да се повтори повече.

- Откъде знаеш? Тук не се съобразяват с никого.

Зедка знаеше, защото под формата на астрално тяло

бе влизала в кабинета на д-р Игор.

- Знам, но няма как да ти обясня. Спомняш ли си

кой беше първият въпрос, който ти зададох?

- Какво означава да си луд ли?

- Точно той. Този път ще ти отговоря без алегории:

лудостта, това е невъзможността да съобщиш мислите

си на останалите. Сякаш си в чужда страна - вижда)

всичко, разбираш какво става около теб, но си неспосс

бен да се изразиш, да поискаш да ти помогнат, защо!

не знаеш езика, на който говорят.

- Всеки от нас го е изпитвал понякога.

- Всеки от нас е луд по свой начин.

Зад решетките на прозорците небето бе покрито

със звезди, а лунният сърп изплуваше над планината.

Поетите обичаха пълнолунието, посвещаваха му стоти-

ци стихове, ала Вероника бе влюбена в тази полупълна

луна, защото все още имаше пространство, за да нараст-

ва, да се разлива, да изпълва със светлина цялата си по-

върхност, преди да дойде неизбежният упадък.

Прииска й се да седне на пианото в салона и да от-

празнува тази нощ с една хубава соната, която бе на-

учила в колежа; гледайки небето, изпитваше неописуе-

мо усещане за вътрешно спокойствие, сякаш Вселената

показваше, че е не само безкрайна, а и вечна. От жела-

нието й я делеше обаче стоманена врата и жена, която