Вълчанов хем съм сам, хем няма никой

Част Втора "А"

За кинокервана и неговото сбъркано кинообразование Едно мое малко закъсняло търпеливо скитане по какви ли не пътища, прозрения, заблуди, открития, за да мога накрая да поискам извинение за тия безобразия с надеждата, че ще го получа.

Моля извинение от теб, уважаемо обществено мнение,

от вас, мили кинокритици от двата пола,

роднински фенове от село Кривина и околните села,

симпатични мои съкооператори, верни мои автомонтьори,

от малкия магазин отсреща,

от новия ми приятел Йоргос,

от светлата памет на Бате Димо

и накрая извинение и благодарност от мен към самия мен, простете ми, макар че съм виновен с това проклето дълго колебание, докато накрая успях да проумея непоправимите си грешки. Виновен съм, че не успях навреме да разбера оная вечер в БИАД (навремето известен като клуб на хората на изкуството), оная вечер с Бай Илия Бешков на маса и неговите обяснения за любовите и изкуството на Тулуз Лотрек. Внезапно за илюстрация се обърна към мен:

- Разбра ли, Шопе, каква е разликата с твоето изкуство? Твоето изкуство е една каша от шест изкуства и накрая седмото, прочутият киноповеч. Манипулация! Сръчност, с една дума, разбра ли, Шопе, киното е изотоп на изкуството.

Стреснах се! И от тая вечер семката на съмнението започна да никне. Мъчих се да я поливам със солена вода, дълго време влачих своите съмнения, докато през 1986 г. в Созопол по време на „Академия на изкуствата“ се ококорих и намерих смелост, макар че ме беше срам, да открехна себе си и околните за дълго лелеяната мечта да се саморазправя с киноизкуството и въобще с тази сбъркана професия.

Нека да припомня, какво изговорих и написах тогава, през 1986 г.

А ето и за какво става дума.

Малкото минути, които ще използвам, ще имат характер на изказване, а не на доклад. Ще позволите да прибавя част от тези малки схващания или някакви идеи по въпросите, които досега така блестящо, вълнуващо и фундаментално изложиха Иван Стоянович и Георги Данаилов. Докладите им, написани толкова блестящо, в което впрочем вие се убедихте и го доказахте с живите си, на места бурни, реакции, се докоснаха до важни, до много важни и болни проблеми. Аз имам щастието да ги слушам за втори път и с удоволствие ще си ги чета отново, защото много от техните идеи и разсъждения са основни и безусловни за бъдещето на българското кино и на неговите задачи да образова в широкия смисъл на тази дума.

При това положение, струва ми се, че трети доклад е излишен и именно поради тази причина не написах нищо. Ще се опитам по възможност кратко и точно да изложа някои мои размисли, малко встрани от тези на моите приятели.

Откакто се помня, като гледам лоши, некадърни филми, наши или чужди, мои или на колеги, често ме спохожда еретичната мисъл: Нямаше ли да бъде по-добре, ако киното въобще не съществуваше!

Признавам си, че се страхувам от тази идея и аз самият се мъча да правя нещичко против нея, но не съм убеден в успеха си. Постепенно тя започва да се превръща в плаха теория, чрез която се мъча да чистя съвестта си, за да запазя крехките добродетели, така дълго и грижливо създавани от добри книги и примери на уважавани люде, които са давали смисъл на живота ми.

Броят на филмите започна да расте лавинообразно поради самата природа на своето размножение: много народ навлезе във филмопроизводството, а талантите не се увеличиха пропорционално, което позволи по-ярко да блеснат порочните качества на киното. Имам чувството, че този процес вече е неуправляем. Кой?... Защо?... И за какво?... Това са въпроси, които вече не знам дали са необходими и ако имат отговори, те са ми станали безразлични. И тогава?

Не е ли всъщност киното една от грешките на цивилизацията, една малка гад?

Разпространените лошотии от екрана не са ли повече от добродетелите, с които благосклонни критици обикновено се мъчат да оправдаят явлението кино?

Ако поставим на везните доброто и лошото, което киното ни е предложило в своя кратък и не толкова съдържателен живот, ще видим, че добродетелите му са недостатъчни, за да защитят правото му на съществуване. Не знам дали могат да бъдат изчислени щетите от насилието, порнографията, пошлостта и всички прояви на лошия вкус, които присъстват на екрана, макар често поднесени привлекателно и с претенция за общочовечност, патриотизъм и какви ли не други благородни мотиви. Поне досега е било така, а и занапред не виждам по-утешителни перспективи, независимо от непрекъснатите закани, че е време нещата да се променят. Не намирате ли, че някои от тревожните вопли, изплакани от Иван Стоянович и Георги Данаилов, са причинени именно от това здравословно състояние на съвременното кино?

Не става дума само за морала във филмите, а за самото кино като вид изкуство, като вид преживяване от страна на зрителя.

Ние сме свикнали да отъждествяваме прогреса с всичко ново, което се появява, и това е знак за интелигентност, за чувство към напредъка. А не приспиваме ли нашата бдителност, като не си даваме сметка, че невинаги този напредък е със знак плюс? Поне нашето поколение е свидетел, че през последните тридесет-четиридесет години често трябваше да гасим възторга си от примамливите открития. Колко технически бумове се изпариха пред очите ни и останаха само раните в техните дробове, по нашата кожа, нерви и сърце. Накараха ни, вече омърлушени и засрамени, да търсим лекарствата против ефимерните новости.

„...смъртта ни отнема дори това право...“

Ами ако киното е също една от тези нашумели новости и ако човечеството му се доверява, както на ДДТ-то? Тогава? Ще кажете - късно е вече. И аз казвам същото, но понеже аз работя в това кино, по-честно е да не изпитвам съмнения в не - говата целесъобразност. Но ако все пак бъда призован в съда да отговарям за обида на киното предприятието, от което си изкарвам прехраната, аз ще се свия в ъгъла на подсъдимата скамейка, ще изслушам обвинителната реч на прокурора за подривна дейност в областта на едно от най-големите завоевания на културата и ще потърся думи за защитната си реч, защото не вярвам да си намеря адвокат.

Събрали се селски девойки и пеят песни - това аз наричам култура. Събрали се същите девойки и гледат как други девойки пеят - това аз наричам цивилизация.

(определение на съветски изкуствовед)

Уважаеми граждани съдии,

Както забелязвате от мотото, едни създават, а други наблюдават. Едни извършват активна духовна дейност, а другите - пасивна. Съзерцанието, гледането, наблюдаването, сеирджийството създават една особена ленива душевна конституция, за която бихме могли да кажем, че е с „.понижена трудност“.

Когато гледаме кино, независимо дали е на екрана или пред телевизора, ние възприемаме безусловно образите, цветовете и звуците. Те са такива, каквито са фиксирани и излъчени от екрана. Звукът има определени децибели, синьото и черното са толкова сини и черни, колкото са определените честоти на екрана, така е и с вятъра, и с облаците, и със силата на дъжда, който тези облаци могат да ни донесат. Екранната илюзия ни отнема нашата собствена илюзия. Съвсем по друг начин стоят нещата; при четенето на книга. Когато четем, ние събуждаме собствената си фантазия, събуждаме правото на собствено, лично определение. Нашето черно е нашето собствено черно и вятърът е толкова силен, колкото ние ще си въобразим. При четенето въображението е в действие, а не в почивка, както при гледането на кино.

- А при театъра? - прекъсва ме прокурорът.

Театърът е условен, а киното, безусловно с претенцията си да представи живота.

Спомням си един пример от книгата „Убийството на Моцарт“ на Георги Данаилов, където той казва, че в детското въображение една тресчица може да се преобрази ту в кораб, ту в автомобил, ту в шейна, даже в човек, но никога не в треска за горене, което е всъщност безусловното ѝ предназначение.

И още един спомен в защита на моята предварително загубена кауза.

Преди тридесет и пет години тогава, а сега вече преди петдесет и пет, когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град, заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето

и самораслите треви, пожълтели от морското лято. Всред тези треви беше изникнала една къща, изникнала от някаква поетична нужда, самотна и отколешна, като в историите на Маркес... „Навремето хората бяха толкова древни и понеже още нямаха имена за предметите, ги сочеха с пръст...“

Толкова библейски изначално беше всичко наоколо, и то само преди някакви си тридесет и пет години тогава, а сега петдесет и пет, и по силата на някакъв парадокс сега на мястото на тази къща се намира олимпийската база, в която се храни и живее нашата Академия.

Всяка сутрин от тази малка къща със стаи на брой една за почуда като термити се изнизваха около петдесет души! Те бяха дребнички цигани, които се пръсваха неизвестно къде, за да се приберат вечерта и да отпразнуват току-що отминалия ден. И те като нас правеха своите вечери, своите академии, само че пред голям огън, който осветяваше далечните къщи и каваците край брега на морето. Една вечер този огън беше по-голям и не загасна до сутринта. Поводът беше сватбата на един от многобройните синове на многобройните бащи с едно мургаво момиче „присвоено“ от някоя друга, неизвестна никому къща. Булката не си спомням добре, нито младоженеца, но помня огъня и майката на момичето, невероятна красавица на около тридесет години, красавица, Каквато досега не можах да срещна нито във филмите, нито в живота. Може да звучи неестетично, но нейната ръка беше силно зачервена и подута от някаква инфекция и беше несръчно превързана с кърпа, а болките сигурно са били толкова силни, че от време на време хубавицата прималяваше и се свиваше изнемощяла до огъня, но щом преодолееше страданието, скачаше в танца, за да приглася на веселието, после пак се свиваше и пак танцуваше и така чак до сутринта. Танцът ѝ беше едновременно познат и невидян, роден от болката и радостта с непредвидима от никакъв хореограф пластика. Един особен диалог с огъня и звездите, някаква древна мистична култура, заразителна и несравнима с нищо... Може би Андалусия? Може би нестинарите или добруджанският ръченик? Не знам. Това празненство се извиси така високо, че се превърна в пантеистичен празник, в поема на екстаза, в който накрая хората запалиха къщата си и продължиха да танцуват още по-радости около нейните пламъци. Човек си създава собствена мярка за веселието и празника и смята, че има предел, който е невъзможно да бъде прекрачен. Но тази вечер хората направиха невъзможното...

На другия ден всички напуснаха изгорялата си къща и заминаха. Къде - не знам, може би там, където ще си построят нова къща, за да я подпалят отново някой ден.

И до ден днешен аз си спомням тази вечер с благоговение.

Граждани съдии,

Във връзка с тази история аз често си задавам въпроса коя съвременна домакиня, възпитана от киното и телевизията, ще си позволи да си изтърсите дори пепелта от вашата цигара на килима й?

Не се ли отказваме доста лекомислено от древни и проверени радости, за да ги подменим с модерни заместители, подведени от фалшивия им блясък... Какво трябва да направим, за да запазим онези духовни ценност, които са били, и как да ги обединим с тези, които създаваме сега, така че да останат извън модата и над днешните настроения?

Та като ставаше дума за киното, мисля си, ще може ли то да предизвика такъв празник на душата, че да ни накара да подпалим къщата си.

Говоря за тази интуитивна култура, за оня тип образование, оня тип генетичност, който продължава и има по-голяма дълготрайност. Тя май е по-сериозната. Може би, защото събира на едно място играта, желанието да изповядваш движението на тялото и оттам търсенето на дух може би. Когато човек се намокри от дъжда и изсъхне от вятъра, той получава съвсем друга интелигентност, отколкото ако се съблече, за да не хване пневмония, и я изсуши на закачалката.

Макар че, признавам си, бях си намислил и теза: Киното е нещо излишно, киното е една от проклетите прояви на човешкия прогрес, както някои произведения например - изкуствените торове или изкуствените материи. Защото белите, които създават са по-големи от достойнствата за човешкото тяло. Тази моя теза може да е малко еретична. Аз я подхвърлям за обсъждане, защото тревогата ми като че ли е в основата. Дали тези проблеми са съществували така остро преди 40-50 години, не говоря за България, а по принцип за целия свят, когато киното се е появило и е трябвало по някакъв начин човечеството да свикне с него? Дали тази компилация от образи, компилация от литературни текстове, от други човешки умения, така агресивно образувала се в нашия бит заедно с техническата революция, дали не е създала у нас една духовност, която е малко съмнителна бих казал вторична. Може би тя има значение за комуникацията между хората, може би това трябва да ѝ се признае: да съобщи едно събитие във вид на новина, да запознае хората какви брегове има, какви континенти, как са облечени жителите там.